Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощно море (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дейвид Ангстън

Заглавие: Златният дявол

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Якимова

ISBN: 978-954-585-783-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6911

История

  1. — Добавяне

Corpus Delicti

Когато отворих очи, вече беше тъмно. Претърколих се по гръб в пясъка и видях луната да се подава иззад облак. Беше всъщност полумесец, но светлината бе достатъчна, за да видя, че океанът е празен, а дългият плаж — напълно пуст. Дрехите и раницата ми лежаха там, където ги бях оставил, сякаш никога не си бях обувал джинсите и не бях се разхождал по брега. В неподвижния влажен въздух се носеше резливата противна миризма от бутилките. Измъкнах ги отвратен една по една и ги захвърлих в океана. Бяха всичко дванайсет покрити с пясък бутилки. Изчезнаха в тъмното, а след тях се проточи тънка струйка отрова. Гмурнаха се във водата с плясък, който ме изпълни със задоволство.

Изхвърлих всичките и застанах неподвижен. Главата ми пулсираше от болка, но аз заразглеждах голото си тяло. Отпред по мен бе полепнал засъхнал пясък, гърбът ми бе изгорял от приличащото слънце. Изтърсих пясъка и забелязах по гърдите и корема си болезнени подутини. Бяха мънички срезове в кожата. Нямах никаква представа какви са и как са се появили. Може би от нещо в пясъка — кърлежи, червеи, бълхи, скорпиони. От каквото и да бяха причинени, беше по-свирепо от буболечките на Плажа на пясъчните мушици. Може същите животинки да бяха прогонили и кучето.

— Гракхус!

Открих бутилка с вода в раницата си и я изгълтах почти цялата. Тръгнах по пясъчния склон, като стъпвах внимателно през камъните. После се гмурнах в океана. Хладната вода ме съживи, пречисти и сякаш отне напрежението в главата ми. Като навлязох по-навътре, се вдигнах на гребена на една вълна и огледах хоризонта.

„Магьосник“ не се беше върнал.

Според часовника ми беше почти полунощ, бяха минали повече от 24 часа, откакто яхтата отплува. Надявах се да се върнат преди стъмване. Поне ми оставиха вода и храна за още един ден. Чувствах се като отдавна забравен корабокрушенец. Рок, Белочек, Кенди и Ева ми изглеждаха като фрагменти от разпадащ се спомен, раздробен и отплувал към невъзвръщаемото минало. Бяха на цял живот разстояние от мястото, на което сега се намирах.

Какво, по дяволите, се беше случило тук? Извърнах се и огледах брега. Бях изпълнен със съмнение дали наистина съм видял нещо на него. Хората на плажа, лудият лай на кучето, подпухналият торс, старицата с ножа — всичко това беше толкова осезаемо и реално, а в същото време странно и изплъзващо се като сън. Трябва да е било кошмар, помислих си. Пътуване на крилата на летливите пари от бутилките.

Как би могло да бъде иначе?

— Гракхус!

Отговори ми само прибоят. Кучето само ли беше избягало или някой го бе примамил и откраднал? Някой бе дошъл и заровил бутилки около мен, може би Гракхус го бе последвал към града. Спомних си лая, който чух в съня си, но не си спомнях как е спрял. Не може да се е отдалечил много, трябва да го намеря.

Върнах се на брега и изядох шоколадовия десерт, който Ева бе пъхнала в раницата ми. Бях омаломощен от глад, но стомахът ми бе свит и трябваше да се насиля, за да го преглътна. Допих бутилката с вода и отворих нова. Ако токсините все още бяха в организма ми, трябваше да ги отмия. Освен да пия вода и аспирин, нямаше какво друго да направя. Облякох се, обух си сандалите, хвърлих раницата и чантата в лодката и тръгнах нагоре към града, в същата посока, в която се бях движил и в съня си.

Освен ако не е било сън. Реших да търся улики. Ако и преди съм идвал насам, трябва да съм оставил следи в пясъка. Но през целия път досега не бях открил нито една стъпка, поне не толкова ясна, че да се види на лунна светлина. Не открих следи от птици и раци и осъзнах, че приливът е придошъл и се е отдръпнал, докато съм лежал в безсъзнание на брега. Ако съм идвал насам, малко вероятно бе да открия следа.

Погледнах напред в тъмното и продължих да вървя по брега. Градът бе все още доста далеч и не го виждах. Нищо чудно, особено като се има предвид липсата на електрическо осветление. От време на време мек блясък си проправяше път в тъмнината, което ме наведе на мисълта, че на плажа най-вероятно гори огън. Беше далеч, може би на края на градчето, на мястото, което Дан наричаше Плажа на мъртвите. Насочих се решително натам. Тогава се спънах в някаква купчина.

Беше от сух пясък, може би половин метър висока и близо метър широка, заобиколена от дузина полуизгорели черни свещи. Бе украсена с най-различни предмети: черупка от костенурка, черни семена, няколко запушени с корк бутилки, гърне с вода, черно гарваново перо, буркан със сушени листа, две малки разпятия, метален звънец, корени и тревички, мексикански монети, разпръснати цветя, жълта платнена лента и малка изрисувана гипсова фигурка на неидентифициран християнски светец. Внезапното откритие ме хвърли шок, усилен от причиненото от мен разрушение. Сандалът ми проби купчината и тя се срути наполовина, светецът се преобърна, а гърнето със светена вода се разля. Замръзнах и бавно си дръпнах крака.

Без съмнение извърших грях. Проклятието щеше да ме преследва до гроб. Бързо оправих пясъка, изправих гърнето и върнах светеца в молитвената му поза. След това се дръпнах и погледнах купчината. Очевидно някой бе припознал в това безименно хълмче обект, достоен за преклонение. Напомняше ми за кръстовете и цветята покрай мексиканските шосета, поставени на местата на тежки катастрофи. Огледах се и видях, че плажът е покрит с отпечатъци на обувки и боси крака, чак до границата, до която бе стигнал приливът. Затърсих сред тях собствените си стъпки, но не открих нищо в хаоса. Но едно бе ясно: на брега се бе събирала голяма група хора и то през последните ден-два. Вече нямаше как да не повярвам, че събитията от съня ми бяха реални. Тялото на Дъф бе изхвърлено от вълните и намерено точно тук. Хората се бяха събрали, за да го видят. Старата вещица го беше нарязала, а…

Върнах се бързо при купчинката и зарових дълбоко с ръце в нея, преобърнах статуйката и гърнето, перата, свещите, семената, монетите и разпятията. Ровех към сърцевината на хълмчето и после надолу в земята. Напипах отвор, изринах пясъка и зарових през него с пръсти в търсене на нещо, за което бях сигурен, че е там.

Издълбах половинметрова дупка преди най-накрая да го достигна. Плътта беше зловещо позната на допир. Изчистих спечения пясък около нея, освободих главата и я вдигнах пред себе си. Луната се показа иззад облак и освети с мъртвешка светлина лицето. Дъхът ми спря от ужас.

Главата на дявола. Същата като отрязаната глава, която намерих в океана. Бяла коса, наболи рога, дълги космати уши, млечнобели очи, пълни с пясък. И нещо се движеше в устата.

Бели червеи!

Захвърлих главата надалеч и повърнах.

След като почти си изповръщах червата, станах на крака и се заклатих през пясъка, за да я огледам пак. Беше се изтърколила до водата, а прибоят леко я люлееше и придаваше механична раздвиженост на мъртвешката глава. Главата сякаш се поклащате. „Не, сякаш ме предупреждаваше тя; върни се откъдето си дошъл. Не би искал да знаеш повече“.

Но аз исках да зная. Въпреки изрязаното на гърба ми послание, въпреки ужасите, които бях видял — всъщност точно заради тях — исках да знам повече от всякога. Трябваше да знам. Затова бях слязъл на брега, където прекарах мъчителна нощ. Затова бях дошъл в Мексико. Брат ми бе изчезнал и аз бях длъжен да открия какво му се е случило. Исках истината. И не само заради обещанието, което дадох. Ставаше въпрос за това кой съм аз, този въпрос висеше във въздуха като самата съдба.

Клекнах, за да разгледам главата. Не беше дяволско творение. Всъщност беше глава на животно. Най-вероятно жертвена овца. Но пък овцете нямаха рога. Не, тази глава принадлежеше на по-низше и по-зло същество. Козел самозванец, фалшификат, заместител, подставен дявол. Тези дълги заострени уши с рунтави сатирски косми. Кучешка муцуна с котешка гримаса. Мъртвешки очи, изнервящо взрени в последния неизмерим ужас, който са видели — може би парче ламарина, забито в гърлото?

Главата принадлежеше на нещастна коза.

Как можах да позволя проклетото нещо да ме изплаши почти до смърт?

Оставих я на брега и си тръгнах отвратен. До сутринта приливът щеше да я поеме и занесе на дъното да прави компания на ужасния си двойник. При известен късмет и купчината заедно с цялата си менажерия от предразсъдъци също щеше да бъде отмита. Да вървят по дяволите, на мен какво ми пука? Стига толкова религиозен трепет и страх от смъртоносни проклятия. Ако изравянето на кози глави се смяташе за прокълнато светотатство — така да бъде. Не бих признал греховете си на глухоням свещеник, пито бих запалил черна свещ край ритуална купчина пясък. Оставям това на почтените жители на Пунта Пердида. А аз междувременно ще се опитам да се измъкна от отровните им бутилки и размахващи мачете вещици. Не си търсех белята.

 

 

Призраците в призрачния град Пунта Пердида бяха оживели. Чувах шума им, след като се отдалечих от брега. Врява от флейти, думкане на барабани, придружено от фалцетни виещи напеви. Звучеше като на испански и без съмнение беше християнски ритуал, но в същото време музиката имаше насечения ритъм на африкански племенен химн. Странната шумотевица се просмукваше в спокойната нощ. Където и да се намирах по тъмния бряг, тя все ми се струваше близка, но пък самите призраци продължаваха да ми се изплъзват. Когато стигнах до огромния огън край водата, повечето от участниците в забавлението вече се бяха отправили към града. Бавно движещата се и ритмично припяваща процесия се виеше по страховитите хълмове на градчето, скрита зад тъмния каменен зид на пътя. От мястото си тук долу виждах само високо вдигнатите им кръстове и димящите факли — безплътен керван от метал и огън.

Приклекнал в сянката на ниската стена на обсипания с рибарски мрежи и преобърнати лодки док, наблюдавах група старици, останали да поддържат огъня. Носеха тъмни шалове на главите си и обикаляха бавно огъня. Подпираха се на криви, донесени от вълните, клони, с които от време на време разръчкваха огъня, като вдигаха във въздуха огромно количество искри и пепел. Сякаш за да разпалят по-силно пламъците, плюеха в тях и крещяха проклятия.

Какво точно изгаряха беше трудно да се определи. Без съмнение в огъня имаше голяма купчина дърва от гората, но в центъра й лежеше нещо, което подозрително приличаше на ковчег. Малък ковчег, като на дете. Стените му бяха изгорели, но тлеещата рамка все още стоеше, а вътре в нея се виждаха някакви тъмни сгърчени очертания, обвити в оранжеви и жълти пламъци. От тях се извиваше черен дим и пепел, които се сливаха с тъмния купол на нощта, надвиснал над плажа.

Да не би да горяха Гракхус? Не виждах добре. Силуетът беше по-голям от детски и по-малък от на възрастен. Бях клекнал неудобно зад стената и краката ми започнаха да изтръпват. Имах чувството, че ставам свидетел на таен извратен ритуал. Това не беше огън, с който се изразяваше радост или се празнуваше нещо. Не беше и погребална клада — нямаше опечалени в траур, нито оплаквачки, никакви болезнени прояви на тъга и загуба. Имаше плюене, ругатни и подръчкване на огъня, горяха плът, която се превръщаше в пепел и се отправяше към небето. И кучето, като изровената от мен козя глава, може да е паднало жертва на висшите сили, да се е превърнало в акт на умилостивяване или молитва, в дар за техния тъмен и мрачен бог.

Прехвърлих се през ниската стена на дока. Промъквах се приведен от лодка на лодка, като се стараех да оставам в сенките. Исках да видя огъня по-отблизо. На срещуположната стена беше провесена скъсана рибарска мрежа, която вонеше на море. Надникнах внимателно през нея и лицето ми пламна от ярката топлина на огъня. Дребните приведени старици се тътрузеха и ръчкаха въглените, излайваха проклятията си и хвърляха огромни сенки по земята, които периодично ме потапяха в мрак. Едната придърпа кърпата около главата си, внезапно обърна сбръчканото си лице и се взря в моята посока.

Сянката й скочи право срещу мен.

Беше кучето! Не Гракхус, а Панчо, помиярът, който ме бе следвал при визитата ми при свещеника. Облегна лапи на ниската стена и започна да ближе лицето ми, докато не се отдръпнах. После излая дрезгаво. Паднах на земята и бързо се отдалечих с пълзене. Кучето прескочи стената и ме последва. Скрих се зад корпуса на обърната прясно боядисана в бяло лодка, придърпах кучето и го задържах неподвижно, след това надникнах внимателно към огъня.

— Кротко, момче — прошепнах на помияра.

Старицата, която ме забеляза, бе изчезнала като анонимна спица в призрачното колело на съдбата.

Панчо облиза брадата ми.

— И на мен ми е приятно да те видя — казах му, — но по-добре си дръж устата затворена. — Пуснах го внимателно и се примъкнах обратно през дока и през първата стена. Без да поглеждам назад, побягнах по брега, после през тясна пътека, завих и се озовах в сянката на висока каменна ограда.

Кучето ме следваше по петите.

— Така, Панчо. Накъде е парадът?

Къщите и улиците покрай брега изглеждаха пусти, май всички обитатели бяха се включили в процесията. От улиците над мен долиташе хаотичният звук на еклектични инструменти и фалцетът на песните. Промъквах се незабелязано през сенките, извървях още една пътека, пресякох пуста улица и намерих каменно стълбище, изсечено в хълма.

Тръгнах нагоре по него, без да се колебая. Беше стръмно, затова се изкачвах внимателно — много от стъпалата бяха разбити и нестабилни, а целият път бе потънал в мрак. Той ме водеше през многобройни къщи с ронещи се стени, край прозорци, през които се виждаха тъмни и празни стаи, през дворове с нервни кокошки, дебнещи котки и зли кучета, които — странно защо — не си даваха труда да лаят. Преминах покрай обор, в който имаше огромен шопар, спящ като гигантско бебе, а на стръмния склон до него самотна преживяща коза ме проследи с поглед, лишен от всякакъв интерес. Забелязах, че няма рога. Едва ли главата на тази би станала за жертвоприношение. Продължих устремно нагоре и не бях никак изненадан всеки път, когато се обръщах и виждах Панчо да ме гледа тъжно като предишния път.

Уморих се от изкачването и се спрях да си поема дъх. Не виждах процесията, но я чувах да се изкачва по улицата. Заслушах се дълго в звуците на поклонниците, носещи се във въздуха. Напевите приличаха на оплакване, воят се бе превърнал в стон, а барабаните и перкусиите бяха смекчили тона си. Изведнъж над всичко се извиси дълбок мъжки глас и оплакването веднага се превърна в радостна възхвала. Мъжът викаше, а поклонниците отговаряха, гласовете им отекваха щастливо, докато превъзбудената обмяна на реплики не избухваше в песен.

Звукът беше наелектризиращ. Изтичах по оставащите ми стъпала с надеждата да ги видя, преди да отминат. Когато изкачих стълбището, с облекчение открих, че доста съм изпреварил идващата процесия. Едвам виждах факлите им да приближават в тъмната уличка под мен. Бързо се промъкнах през една незаключена порта и влязох в двора на потънала в мрак и на пръв поглед пуста къща. От каменния двор се издигаше дърво с черни клони без листа, които се протягаха нагоре към рушащия се покрив. Под него малко кръгло езеро, обградено с износени плочи и пълно с водорасли, отразяваше голите вейки и лунния полумесец. Кучето ме последва вътре, веднага се гмурна в езерцето и превърна неподвижната му повърхност в абстрактна шарада. Вдигнах очи към бледата фасада на малката изоставена къща. Гипсовата й мазилка беше надупчена и под нея се показваха изгнили тухли. Приличаше на лице на призрак: високите празни прозорци бяха като очи, а входната врата с арка — като отворена уста. Въпреки че предизвикваше в мен безпокойство, осъзнавах, че е напълно пуста, дори може би изоставена. Обърнах се с гръб към нея, без да се замислям повече. Затворих дървената порта на двора, надникнах към улицата през пукнатините й и зачаках приближаващата процесия.

След по-малко от минута тя вече беше достатъчно близо, за да различа лицата на поклонниците. Бяха като на рибаря, когото Рок бе казал, че е видял на лодката и като на хората, покрай които минах по време на кошмарите си на плажа — тъмнокожи индианци, смесица от две раси. Мъжете, жените и децата — всички бяха еднакви. Само че сега бяха хвърлили меките си памучни дрехи и излагаха дръзко на показ плътта си. Мъжете носеха препаски и тюрбани, лицата и телата им бяха изрисувани с боя. Някои от мъжете и децата бяха с маски. Дървени маски с изрязани дупки за очи и боядисани в бяло като черепи и маски с рога и носове от кратуни, пламнали в цветовете на огъня. Жените носеха диплещи се поли от ярки цветове, крещящи шалове и кърпи за глави. Много от тях бяха с голи гърди, които се тресяха под нанизи от мъниста, а щръкналите им зърна бяха боядисани в златно. Лицата на всички жени без изключение бяха намазани с бяла боя и приличаха на призраци. Те придаваха на иначе пъстрата тълпа мъртвешки вид.

Шествието се водеше от възрастен чернокож свещеник в развята черна роба, който държеше в ръце обърнат на обратно украсен кръст върху златен жезъл. Виненочервен тюрбан украсяваше белокосата и белобрада глава, а на носа му имаше кръгли плоски очила, които със строгостта си изглеждаха съвсем не на място сред цялата темпераментна неистовост. Неговият глас бях чул по-рано да се издига като контрапункт на пеещата тълпа. Сега размахваше високо боядисан звънец и с ясния си глас даваше тон на поклонниците за въодушевен химн. Край него няколко момчета с развети бели роби и маски като черепи носеха обрамчени литографии на светци и на Дева Мария, нарочно обърнати надолу. Едното от момчетата държеше високо купа с кръв. Свещеникът потапяше украсените си със злато пръсти в купата и раздаваше благословии на тълпата. Когато мина покрай портата, иззад която надничах, се опитах да огледам по-отблизо лицето му, но жълтата светлина от факлите танцуваше по очилата му и скриваше очите като зад две златни монети.

Когато свещеникът отмина и се скри от погледа ми, всичко пред цепнатината, от която надничах, се сля в многоцветен размазан калейдоскоп от танцуващи поклонници. Те радостно подскачаха на босите си или обути в сандали крака, надуваха свирки и рогове, дрънчаха с хлопки и звънци, биеха барабани, крещяха празничната си песен към свещеника. Повечето мъже носеха катранени факли, от които се издигаше мазен пушек, а жените носеха восъчни свещи и искрящи в много пламъци канделабри. Някои развяваха библии, а други стискаха стрели с пера и ги размахваха отривисто над главите си. Няколко от мъжете мятаха във въздуха тояги и мачете, все едно си играеха с детски играчки. Шумът, който вдигаха, се сливаше в радостна, заразителна и екзалтираща какофония, дива и плашеща. Клатеха глави и се кривяха, помислих си, че повечето са под въздействието на някакви вещества, но какви — не бих могъл да определя. Не долавях издайнически мирис на трева и не видях никой да пуши, докато танцува по улицата. Какъвто и да бе наркотикът им, бяха го взели на плажа. Очите им бяха ясни, влажни и искрящи, телата — пълни с енергия, а мозъците — блажено изпразнени от мисли.

На процесията й трябваха няколко минути, за да премине покрай мен. Когато най-накрая се източи надолу, видях в тъмното зад нея да се влачи един силует и тази гледка накара сърцето ми да спре.

Водеха го на въже, вързано за крака на тътрещо се босоного момче, което очевидно страдаше от силна форма на умствена изостаналост. Кривият му гръбнак го тласкаше напред, а главата му беше изкривена гротескно настрани, погледът му се рееше безумно. Докато се влачеше, фъфлеше неразбираемо, а покрай устните му бе засъхнала бяла пяна от слюнка. На фона на току-що отминалата щастлива вакханалия, видът му беше отблъскващ. Но много по-ужасно за мен бе да видя човека, когото влачеше зад себе си.

Падрето бе съблечен гол, шибан с пръчка и коронясан с венец от тръни като Христос. Въжето бе вързано за врата му, той се спъваше непохватно, докато вървеше, босите му крака бяха мръсни и кървави, а ръцете му се мятаха безпомощно във въздуха. Беше ослепен, очите му бяха прободени и сега на тяхно място имаше само черни кървави дупки.

Бях шокиран и отвратен. Догади ми се, към гърлото ми се надигнаха стомашни сокове и се изпълних с гняв. Посегнах към резето, за да отворя портата. Първият ми импулс беше да го спася, да го отведа или поне да му предложа някакво утешение. Но не можех да го направя, без да разкрия присъствието си. Шумната тълпа бе съвсем близо и веднага би забелязала всяко движение по улицата. Процесията от надрусани поклонници бързо можеше да се превърне в разгневена тълпа. И аз можех да свърша като свещеника. И какво бих могъл да направя, за да облекча ужасните му страдания, помислих си аз, докато той преминаваше покрай портата, зад която се намирах. Не можех да достигна злото, което го измъчваше. Той не можеше нито да ме чуе, нито да ме види, нито да ми проговори.

Проследих го с поглед, докато залиташе нагоре по пътя.

Когато тълпата най-накрая изчезна, открехнах скърцащата порта и излязох внимателно на улицата. Все още виждах блясъка на факлите им зад завоя и чувах гласовете и инструментите. Изглежда се качваха към върха на хълма над мен. Вдигнах поглед натам, той премина над покривите и се спря на самотен, огрян от луната кръст, открояващ се на фона на небето. Църквата бе крайната им цел.

На паважа лежеше малък предмет и аз се приближих да го разгледам. Беше маракас от боядисана кратуна, пълен със семена или чакъл, изпуснат от някой поклонник. Вдигнах го. Черната кратуна беше украсена със зелени и златни спирали и странен символ на тумбестата част: бял ромб с дълга дръжка. Напомняше ми за хвърчилата, които Дан бе нарисувал в тетрадката си. Хванах кратуната за дръжката и внимателно я разклатих. Издаде глух, драскащ звук.

Звукът на маракаса отекна в двора зад мен, но странното беше, че ехото дойде дълго след първоначалния звук. Обърнах се рязко, но не видях нищо в тъмнината от другата страна на портата. Огледах се. На улицата не бе останал никой, но отдолу приближаваха бавно призрачни силуети. Сигурно са жените с шаловете на главата от плажа, помислих си аз, тайнствените пазителки на огъня. Движеха се в малка зловеща групичка и сякаш не стъпваха, а се носеха над паважа като сенки на разперили криле гарги.

От двора долетя заплашително ръмжене.

— Панчо? — Приближих се тревожно към отворената порта и надникнах в тъмницата. Видях огряното от сребристата лунна светлина езерце и надвесеното над него черно дърво. Сянката на дървото се протягаше към мен и приличаше на куче.

— Панчо?

Изведнъж потръпнах — не беше Панчо, а черният лабрадор.

— Гракхус!

Кучето бавно изпълзя на улицата, навело тревожно глава, а очите му ме гледаха странно, сякаш принадлежаха на друго същество, което не ме познаваше.

— Гракхус… Какво има?

Клекнах и посегнах към него с превързаната си ръка.

— Какво има, момче?

Изведнъж той изръмжа и заби зъби в китката ми, захапа ме силно и държеше здраво. Веднага потече кръв, изпуснах маракаса от другата си ръка и се опитах да се защитя.

— Гракхус! — Чувствах върховете на зъбите му върху костта и не смеех да се дърпам. — Гракхус!

Вдигнах поглед. На портата бе застанала жена с кърпа на главата. От засенченото й, ужасно набръчкано лице святкаха две блестящи очи. Това беше старицата, която ме забеляза на дока. Сега я разпознах и като жената с мачетето от съня ми, същата, която беше заедно с мъжете на плажа.

Държеше шала с кокалестата си ръка и се хилеше с беззъба уста.

— Коя си ти? — попитах.

Жената бавно се приближи, като бръщолевеше нещо на някакъв мистериозен език, който нямаше за цел да установи комуникация, а да призове или отблъсне духове.

Гракхус ръмжеше и здраво ме стискаше за китката. По паважа течеше кръв и капеше върху падналата кратуна. Вдигнах глава и видях как злокобно ято гарги се скупчва около мен. Очите им бяха като черни семена, а крайниците — като криви корени.

Старицата се обърна към групата на същия зловещ език. Забелязах на лунната светлина да проблясва метал.

— Не!

Мачетето светна над мен. Докато го вдигаше високо във въздуха, тя извика: „Ayalaba!“ Дръпнах силно ръката си, за да се предпазя от свистящото острие. Гракхус ме стискаше здраво със зъби и се преметна върху мен, а падащата стомана се стовари върху врата му. Лицето ми се опръска с кръв. Изпълнен с ужас, скочих на крака. Кръвта продължаваше да шурти, докато кучето се мяташе в агония — главата му беше отсечена от тялото. Вдигнах кървящата си ръка и видях, че зъбите му още са сключени около китката ми. Разтворих челюстта и захвърлих кървавата глава към старицата. След това разкъсах кръга им и побягнах обзет от ужас надолу по улицата.

Стигнах до брега, но продължавах да бягам. Тичах покрай разбиващите се вълни, далеч от блещукащите светлини на кладата, напред през тъмнината и нагоре по брега. Когато светлината зад мен изчезна, аз пак не спрях да си почина. Не търсех ритуалната купчинка, нито отсечената козя глава, вити следи по пясъка, нито трупове, нито кучета, изникнали от тъмната нощ. Не търсех доказателства, че сънищата не са сънища или че кошмарите са реалност. Чувах рева на вълните, чувствах допира на пясъка по стъпалата си и пулсиращата болка в кървящата китка. Не исках да се събуждам. Да не би да се бях озовал на долната земя? Или пък тя бе влязла в мен? Засега не исках да знам. Нямаше никакво значение.

Избутах лодката до водата и смело поех навътре. Движех се през настъпващите вълни, докато вляза достатъчно навътре, за да пусна витлото и включа мотора. Понесох се по тъмната вода. Врязвах се във високите вълни към открития океан и се стремях да избягам далеч от брега, толкова далеч, колкото страхът ме отведе. И продължавах все напред. Взирах се в хоризонта на запад, в онзи деликатен мрак между небето и земята. Гонех отдавна загубената слънчева светлина, копнеех ослепителният й огън да изгори моя мрачен свят.