Дейвид Ангстън
Златният дявол (40)

Другата страна

Когато светлината замре, правилата не важат. Тъмнината обърква. Изважда скритите ти демони. Така че те не ме завариха неподготвен, когато ужасът ме обзе.

Сякаш непрогледната нощ, прекарана с Ева в стаята й, ме бе подготвила за това. Там не намерих любов. В мен нямаше душа, с която тя да общува. Вместо нея у мен живееше двойствената ми природа, за половината от която знаех, но за другата — не подозирах. Алчността за злато ме бе заслепила също като страстта ми към Ева. С тази слепота идваше тъмнината, а с нея — злото.

Сега само тя ми бе останала. Душата ми бе избягала. След нея оставаше празнота, бездната на съня, който не беше сън, и сънища, които не бяха сънища. Те сякаш възникваха от нищото, бяха изградени от въздух. Какви бяха тези призрачни същества, появяващи се като изпарения? Изопнати бледи, зловещи лица, уродливи издължени тела. Виждах да просветват рога и зъби, муцуни, разтягащи се от ухо до ухо, бели като оголени черепи лица, немигащи очи, челюсти, стиснати в мрачни гримаси. Жилести фигури, гъвкави като котки, пропълзяваха през огнените движещи се сенки. Истински адски зверилник, пещера на гротеската.

Един от тези призраци със зловещи лица се приближи и се взря надолу към мен. В него открих някакъв остатък живот, който се противопоставяше на мъртвешкия му вид. Спомних си за поклонниците в Пунта Пердида, момчетата с лица като черепи, танцуващи по улицата, намазаните със светла боя лица на жените, смело разголили гърдите си, нарисувани мъже с дяволски маски, размахващи мачете. Те не си бяха завързали очите, нито се унасяха в сън. Тези празнуващи хора, които се присмиваха на смъртта, я носеха като черупка. Техният предпазен щит беше именно страхът.

Демонът се наведе над мен и вече имах възможност да погледна лицето му отблизо. Видях, че очите без мигли под изпъкналото чело бяха влажни и живи, а задната част на черепа бе изчезнала в тъмнината. Спомних си черепа, намерен от Дъф, полузаровен в „Аргонавт“. Беше странно изгнил само наполовина. Дали не беше от главата на прословутия капитан Брага? А лицето пред мен не беше ли остатъкът от неговото лице? Или беше призракът на Хектор Белочек, чийто златен късмет донесъл само трагедии и смърт?

Единият беше грешник, другият светец. Това пътят към рая ли беше, или проход към ада?

Протегнах ръка нагоре. Опитах се да докосна лицето. От кост ли беше? Или от въздух? Или бе само игра на тъмнината?

Демонът вдигна ръка и махна маската си. Зад нея се показа мъжът от бялата лодка, непознатият, който ме спаси от Ева.

Взе ръката ми. Произнесе името ми. Гласът му ме върна с тласък към живота.

Най-накрая осъзнах, че непознатият беше брат ми.

Косата и брадата му, които ми се сториха напълно бели в ослепителните светкавици на бурята, сега ми изглеждаха само дълги и мръсни. Ноктите му бяха изгризани до кръв, както винаги. Беше бос, гол до кръста, в дрипави къси панталони, приличаше на изпаднал крайбрежен скитник. Изглежда от месеци не се бе къпал и бръснал. В същото време беше силен и във форма, както винаги, само малко уморен. Над раната на плешката му имаше кървава превръзка. На челото му видях следа от друго лошо порязване. Гърдите му бяха зле издраскани, а коленете — насинени и разранени. Едва сам бе оцелял в бурята, а бе успял някак си да спаси и мен.

 

 

Лежах покрит със зелено мексиканско одеяло на шезлонг, поставен зад редиците седалки на долната палуба на яхтата. Под нас бумтеше двигателят, носехме се по океана. От далечината долиташе песента на група мариачи. Залязващото слънце хвърляше огнени отблясъци през зейналите прозорци без стъкла. Пред тях на палубата се разхождаха подпийнали пасажери с кичозни пластмасови маски, кикотеха се и гълтаха маргарити.

Адските ми видения този път приеха формата на пиянско пътуване с туристическа лодка.

— El Dia de los Muertos — каза Дан и остави маската си настрани. — Знаеш ли какво е това?

— Дали знам? — отвърнах изтощено.

— Цял ден ту изпадаш в безсъзнание, ту се свестяваш. Снощи едва не се удави.

Спомних си надигащата се вода. Ужасяващото усещане за безпомощност. Повдигнах одеялото и видях, че гърдите ми са добре бинтовани, а по марлята над мястото, където ножиците по чудо не уцелиха сърцето ми, бе избило розово петно. Забелязах, че седалките около нас бяха празни, ако не се брояха няколко полузаспали мексиканци и дебело германско семейство, поглъщащо плато енчилада. В предната част на каютата инвалид със сламена шапка събираше боклук. Маскеният бал беше на палубата. Зад група пияници с мъртвешки маски видях жълтия „Зодиак“, привързан до перилото.

— Тази лодка ни спаси живота — каза Дан. — Яхтата потъна край скалите, но „Зодиак“ е недосегаема. Трябваше да те вържа в нея.

Пак ми призля и мислите ми се заблъскаха в главата.

— Но как… успяхме…?

— Бурята утихна през нощта. На зазоряване тръгнах на север към Йелапа. Свърши ни бензинът, но в късния следобед този кораб ни забеляза. Връщат се към Пуерто Валарта.

— Златото… — попитах.

— Потъна с яхтата.

Почувствах облекчение.

Опитах се да седна, но внезапна болка прониза гърдите ми и ми се повдигна. Дан сигурно забеляза, защото бързо се приближи и подпря с ръка главата ми, докато полягах обратно на шезлонга.

— Леко, малкия. Изгубил си тонове кръв. — Огледа ме, след това очите му срещнаха моите. — Ще стигнем след по-малко от час. Капитанът каза, че ще се обади да пратят линейка да чака на пристанището.

Затворих очи за миг, след това пак ги отворих. Не можех да повярвам, че не сънувам. Иззад гъстата растителност по лицето на Дан забелязах позната усмивка: „Ще оживееш“ — каза той.

Вгледах се в очите му, около които се бяха образували множество бръчици. Бяха сини като на баща ни и гледката им ме правеше невероятно щастлив, почти до сълзи.

— Мислех… мислех, че си мъртъв, Даниел. Наистина мислех, че си мъртъв.

В очите му избиха сълзи. Взе ръката ми и я придърпа към гърдите си.

— Извинявай, Джони. Не исках да става така… Нямах представа…

Продължи да говори, а аз затворих очи и веднага започнах да се унасям. Тъмнината беше примамлива, нежно ме върна в обятията си. Под спорадичните й ужаси се простираше пълно спокойствие, неподвижна приспивна тишина. Нямаше я вече въртящата се монета на живота, гибелните поврати и пропадания на съдбата. Вече нищо лошо не можеше да ми се случи. Не съществуваше друго, освен щастливия край — възкръсването на брат ми, изпълненото ми обещание. Стига ми толкова, помислих си. Стига ми…

— Събуди се, Джак. Събуди се. — Дан разтърсваше раменете ми. Отворих очи и промърморих нещо.

Сега Дан заговори строго.

— Не ме оставяй, по дяволите. Не припадай пак. Дръж си очите отворени. Съсредоточи се. Не се оставяй да потънеш, чу ли?

Тегленето на смъртта. Не знам защо, но си мислех за черен чадър, върху който се стича обилен дъжд. И за Дъф в детския ковчег, горящ на кладата.

— Те са мъртви — промълвих.

— Кои?

— Рок. И Дъф.

Дан поклати невярващо глава.

— Убити са — казах.

Изглеждаше поразен. Взираше се в мен напрегнато, после заговори:

— Разкажи ми какво се случи, Джак. Разкажи ми всичко.

Не исках да му разказвам. Не исках да си спомням. Историята звучеше невероятно. Кой би й повярвал? Исках да забравя всичко, но знаех, че чрез забравата пак ще изгубя себе си. Щях да пропадна в тъмнината, която ме привличаше и приспиваше. Затова направих каквото ми каза, разказах му какво се бе случило. Кой бе умрял, кога, как и защо. Изхвърлих всичката тъмнина от себе си, не спестих нищо. Нищо не забравих, нищо не пропуснах и не отрекох. Разказах му ужасната си история за смъртта, за да остана жив.

Когато свърших, вече се бе стъмнило. Разказът ме бе изтощил, но незнайно защо се чувствах по-бодър и съсредоточен. Дан ме изслуша, без да каже дума. Накрая заговори.

— Ако ти не ми разказваше тази история… ако не бях ходил на онова проклето място… ако не бях виждал ската със собствените си очи… нямаше да повярвам и на една твоя дума. — След това пак млъкна.

Пуерто Валарта вече се виждаше. Градът блестеше в далечината с малки светлинки като звездите на небето. Мариачите засвириха балада, бавна прочувствена мелодия, а купонджиите на кораба започнаха да присядат по седалките. Свалиха маските, довършваха питиетата и си говореха или се подпираха на перилата в очакване на завръщането си към света. Дъгата светлинни около залива привличаше погледите им и ги омагьосваше като диаманти около женска шия. Даниел също се взираше в далечината със замечтан, пълен с копнеж поглед. Питах го откога пътува, къде е бил и защо.

— Криех се в планината — отвърна той. — Живеех в ранчото на моя приятел хуичол Себастиан.

Обясни, че след като открил корабокруширалия „Аргонавт“, отишъл в Пуерто Валарта, за да изпрати писмото с монетата на Белочек и да напълни кислородните си маски; Тогава чрез Гонзало, Хосе открил, че се е върнал в града и заповядал на горилите си да го хванат.

— Една сделка се провали — каза Дан. — Дължах пари на Хосе. Много пари. Затова избягах в планината. Този път той искаше кръв. Нямаше да приеме никакви извинения. Знаеш го какъв беше.

Наистина знаех. Очевидно бе заплашвал и Дан със сгъваемия си нож.

— Единственият начин да се спася бе да му разкажа за златото. Не му казах, че вече съм го намерил, само че мисля, че мога да го намеря.

Съобщил е на каубоя достатъчно подробности, за да прозвучи достоверно — треската за злато, търговеца на роби, доклада за бурята на парахода — но не му бе казал, че корабът е потънал много по-близо до брега, далеч от известното му местонахождение.

— Хосе заповяда на Гонзало и двете си горили да ме заведат в Пунта Пердида. Гонзало не искаше, беше сигурен, че лъжа. Но Хосе беше алчно копеле. Не можеше да пропусне такъв шанс, ако казвах истината. И убеди Гонзало да ме заведе.

Дан поглаждаше брадата си, докато говореше. За миг пред очите ми изникна брадатото лице на Гонзало, проядено от змиорката.

— Плавахме до Пунта Пердида на „Орхидея“ и пуснахме котва близо до скалистия рид. Беше късно следобед, но аз им казах, че бихме могли да се гмурнем набързо. Слязох с Гонзало и се измъкнах, докато не ме гледаше. Плувах под вода до брега и се скрих в скалите, докато се стъмни. След това надрасках кислородната бутилка и нарязах каишките, за да прилича на нападение на акула. Съмнявах се, че Гонзало ще се хване, но поне щеше да има извинение за пред Хосе. Оставих бутилката на края на водата и се промъкнах в града.

Казах му, че измамата му сигурно е подействала.

— Натъкнах се на същата бутилка близо до мястото, където сте пуснали котва. Обзалагам се, че горилите са я намерили на брега и са я занесли да му я покажат. Гонзало сигурно я е погледнал и я е хвърлил през борда.

А междувременно Дан започна направо да разказва за неговия приятел падре Рамон.

— Казах му какво се е случило и го предупредих, че тези мъже ще дойдат да ме търсят, че трябва веднага да изчезвам и да се скрия в планината.

— Ами корабокруширалия кораб? — попитах. — Ами златото?

— Предполагах, че Хосе ще се откаже. И той като Гонзало щеше да реши, че съм си измислил всичко. Но знаех, че Белочек няма да се уплаши и ще стигне до Пунта Пердида. Затова казах на падрето да дойде да ме извика веднага, щом той пристигне.

— Но падрето…

— Да. — Дан изведнъж пребледня. Мисълта за обезобразяването на падрето го караше да се чувства физически зле. — В Пунта Пердида никак не обичат пришълците. Не им харесва, когато местни контактуват с външни хора. Вярват, че потъналото злато е прокълнато и не трябва никога да бъде извадено. Очевидно идеята да се върна с пълна лодка престъпници да го вадя никак не им е допаднала. Сигурно са дали на падрето да се разбере.

Предположих, че навярно моето посещение при свещеника е довело до ослепяването му.

— Падре Рамон е изпратен в Пунта Пердида от епископа на Гуадалахара. Очевидно на всеки десет години диоцезът прави опит да върне заблуденото стадо в лоното си. Рамон служеше там от около година. Според мен така и не са го приели.

Не разбирах как е възможна такава жестокост.

— Старият свещеник е виновен — каза Дан. Отчето с очилата, онзи, за когото ми каза, че водел парада.

— Белочек смяташе, че е магьосник. Пряк потомък на африканските роби.

— Сигурно — отвърна Дан. — Снощи го видях в действие.

След като се крил седмици наред в планината, Дан предусетил, че нещо не е наред и решил да се върне в градчето. Когато пристигнал, намерил падрето ослепен и с отрязан език, а яхтата на Белочек — закотвена в залива. Чакал докато се стъмни, след това се промъкнал до брега и откраднал една лодка, за да види какво става.

— Старият свещеник стоеше на края на кея с група последователи. Пееше нещо от ритуалите на Шанго и размахваше маракас във въздуха. За минути излезе силен вятър. Скоро се развихри и бурята. Ако не бях здравомислещ, щях да реша, че магийките му са предизвикали бурята.

Чудех се дали наистина не е така. Белочек бе намекнал подобно нещо. Може би прапрапрадядо му, окован във вериги в мрака на товарното помещение, е мълвял същото заклинание и с него е предизвикал гибелта на „Аргонавт“.

Дан изчакал молещите си да се разпръснат, след това изтеглил лодката на вода и поел към „Магьосник“. Когато стигнал, бурята била в разгара си. Качил се на борда и забелязал Ева, приведена над някакво тяло на ръба на яхтата.

— Последното нещо, което очаквах, е да открия, че тялото е твое.

Нямал представа, че съм дошъл в Мексико да го търся. Очаквал да открие Белочек на лодката, а не жена, извършваща убийство.

Ева, моята убийца. Семето на капитан Брага. Сякаш и страстта ми към нея беше някакъв вид алчност.

— Ами скатът? — попитах. — Как го избегна, докато търсеше кораба?

— Не съм го засичал — отвърна той.

— Никога?

— Снощи за първи път го зърнах.

Стори ми се невероятно. Да се гмурка толкова дни и да не го види нито веднъж? Ама разбира се, нали е открил потъналия кораб чак с последната си кислородна бутилка. Не е попаднал в неприкосновената му тъмнина, не е нарушил смъртоносното му табу. Сигурно това е спасило живота му, но незнайно защо се почувствах разочарован. Стори ми се, че Дан е пропуснал нещо жизненоважно, нещо възраждащо и истинско. Мигът, в който влиза в тъмните води, намира златото, изправя се лице в лице с Белия дявол — това бяха все мрачни съкровища, много по-ценни от блестящия метал. Дори сега потръпвах от възбуда.

Инстинктивно посегнах към кръста на шията си, след това си спомних как Ева го изхвърли във водата.

— Искам да намеря жената, която ми подари кръста — казах. — Мисля, че й дължа живота си.

Дан сви рамене.

— Може да е било от отразената светлина — предположи той.

— Какво имаш предвид?

— Скатът е напълно бял, албинос. На такива същества им липсва пигмент в очите и са крайно чувствителни към светлината. Нарича се „фотофобия“. Сигурно затова така побеснява от светкавиците.

Дан беше подозрителен към всичко религиозно. Нарочно бе изтрил цялата си вяра в Бог и бе запазил само това, за което твърдеше, че представлява чисто научен интерес в „метафизичното проучване“. Наричаше се „духовен атеист“. Не би трябвало да съм изненадан от обяснението му за албиноса, но то само възвърна съмненията ми и непреодолимите вечно подиграващи ми се остатъци от вяра.

Млъкнах. Дан веднага усети лошото ми настроение. Знаеше, че трябва да поддържа духа ми, за да ме запази жив.

— Хубаво ще е да се приберем у дома — каза той бодро.

Размърдах се и срещнах искрящите му очи. Мислех си за обещанието, което дадох на мама.

— Мама ще се радва да те види — казах. — Винаги се е тревожела за теб. — След това и двамата се замислихме. — Защо те нямаше толкова дълго? — попитах.

Дан сви рамене, след това отговори:

— Предполагам, че съм търсил нещо. Нещо… необикновено.

— И мама така предполагаше, че търсиш нещо, което тя не знае какво е. Казваше, че и ти не знаеш какво е.

Дан кимна. След това се вгледа в мен за миг, сякаш взимаше някакво решение. Огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава, и посегна под шезлонга ми. Извади ризата си, в която бе завито нещо.

— Имам малък подарък за нея — каза. Пак се огледа из кораба и внимателно разгърна ризата. Вътре имаше блестящо кюлче злато.

Аз седнах поразен.

— Мислех, че сме изгубили всичко — казах.

— Не сме „изгубили“ нищо, Джак. Златото си е там, под водата. Ще го загубим, като го похарчим.

Не ми харесваше как звучи това.

— Откъде взе кюлчето? — попитах.

— Хванах го да се пързаля през палубата. Практически само ми падна в ръцете.

Спомних си как видях кюлчето в бурята, когато Ева ме теглеше за ръцете. Мислех си, че е последното нещо, което зървам, като часовника на татко.

Дан постави кюлчето в скута ми. Веднага забелязах, че половината беше потъмняло. В порите на грапавата страна се бе пропила кръв, която превръщаше златните отблясъци в тъмнолилави. С това кюлче бях ударил Ева, с него почти я бях убил. Спомних си онзи животински момент, внезапния инстинкт да се защитя, гнева, който се зараждаше като буря в мен. От ледения спомен по гръбнака ми преминаха тръпки. Това кърваво кюлче бях аз, това беше отражението на тъмната ми страна.

Преобърнах го. Струваше ми се ужасно тежко, сякаш съдържаше невидим товар. Полираната му страна с отпечатаните числа светеше яркожълта и в нея видях призрачното си лице, изпълнено с детинско страхопочитание. Взирах се в малката цепнатина в средата близо до малките букви „Забрава“. Аз я бях направил, когато замахнах с ножа към змиорката. Това кюлче ме бе свалило под водата, него не ми се щеше да пусна. Изтървах го на дъното, когато скатът ме погълна, след това го намерих отново и го върнах в потопения кораб. То събуди тъмни подозрения към Ева, въпреки примамливия си блясък. Това бе последното кюлче от потъналия кораб, което за малко да ме удави, бях го използвал, за да убивам. Беше едновременно съкровище, баласт, оръжие, а сега — двойно огледало към душата ми.

Колко струваше сега? Колко вдишвания? Колко мига? Колко живота?

Погледнах Дан право в очите.

— Мое е — казах.

Дан издиша шумно от изненада.

— Какво…?

— Чу какво ти казах. — Не исках да споря. Не исках и да лъжа. Не исках и да му обяснявам какво означаваше за мен.

— Виж какво… Джак. Разбирам те. Ясно ми е какво си преживял. За бога, та ти за малко не умря. Но… трябва да осъзнаеш… Искам да кажа… Аз намерих потъналия кораб. Аз мечтаех за него. Години наред. Не съм те молил да се замесваш. Нито приятелите ти.

— Мое е, Дан.

— Стига, Джак. Дори не го искам за себе си. Искам да го дам на мама.

Взрях се в него за миг. Не се съмнявах, че казваше истината, но също така знаеше, че мама има много пари. Застраховката „Живот“ се оказа доста голяма.

— Защо? — попитах.

— Заради… Не знам… За всичко.

— Защо, Дан?

Очите му се стрелнаха наоколо. Май не намираше отговори, които да му харесват.

— Знам защо замина — казах. — Знам какво търсеше.

Той ме гледаше, без да мигне.

— Той няма да се върне, Дан. И ти не можеш да го откупиш. Дори с цялото злато на света.

Продължи да ме гледа още известно време. Лицето му бе станало напълно безизразно. След това сведе очи към кюлчето в скута ми. Искрите в очите му угаснаха и на тяхно място сега имаше само ледени отблясъци, студена неутолима нужда. Знаех, че това е нуждата му от спасение, от изкупление на вината за преждевременната смърт на баща ни, но подозирах, че в нея има и нещо по-мрачно — примамливостта на прокълнатото злато, която го завладяваше и посяваше в него демоничното семе на алчността.

„Ще го загубим, като го похарчим“, бе казал той. Знаех и друг начин да го загубим.

— Виж какво — казах и бръкнах в джоба на банския си. — Ти си казвал, че „бог“ е другото име на случайността. Да оставим всичко на Бог тогава. — Извадих ръката си и отворих дланта. В нея лежеше златната монета на Белочек.

Той я позна на мига и я взе от мен.

— Себастиян ми даде тази монета. Каза, че я откраднал от църквата в Пунта Пердида, когато бил малко момче. — Вдигна я и започна да я върти с пръсти, като се любуваше на древната и износена красота. — С нея започна всичко.

— Щом той ти я е дал, значи е твоя. Завърти я на пода. Ако е тура, кюлчето е твое. Ези — мое е.

Дан премести поглед от монетата върху мен и внимателно започна да обмисля предложението.

Изчаках.

— Добре — каза той накрая.

Наведе се и завъртя монетата. Аз също се приведох от шезлонга да я погледам. Този път размазаната й сфера изглеждаше различно. Не беше нито черна дупка, нито златна топка светлина. Монетата беше част от мига, а този миг беше мой. Бях се разтворил в него. Наблюдавах несигурното й равновесие. Временният триумф на вярата над съдбата.

Монета падна. Лейди Либърти показа призрачното си лице. Стори ми се, че се усмихва.

Дан дълго гледа монетата на пода. След това я вдигна, огледа я отново и я мушна в джоба си, докато се изправяше. Наведе се и внимателно покри кюлчето в скута ми с ризата си.

— Надявам се, че знаеш как да го прекараш през границата — каза.

— No problemo — уверих го.

Дан извъртя очи отчаяно.

— No hay problema — поправи ме.

— Ще те оставя ти да говориш.

Той се усмихна леко.

— Май наистина ще оживееш — каза. — Чак вече съжалявам за това.

Засмях се. От смеха ме заболя. Струваше ми се, че не се бях смял от години.

Дан се наведе през един прозорец и се загледа в далечния бряг. Върна се да ме нагледа.

— Ще ида при капитана да видя какво става — каза. — Дали са се свързали с линейка. Казаха, че трябва да попълня някакъв формуляр. — Кимна към кюлчето под ризата му. — Гледай никой да не го види.

— Не се тревожи — отвърнах. — Ще се погрижа.

И той тръгна.

В помещението на долната палуба имаше малко хора. Немското семейство бе излязло, по седалките се виждаха само няколко стари кримки, които подремваха блажено, и мексиканско момиче, потънало в книгата си. Музиката бе спряла и всички се бяха събрали навън, за да гледат как се приближават светлините на града. Никой не забеляза как седнах в шезлонга и пуснах краката си на пода. Бях бос, а подът — топъл, сякаш загрят от боботещия мотор под него. Наметнах одеялото на раменете си и се завих в него като в наметало. Събрах всичките си сили, стиснах кюлчето в скута си и бавно се изправих на крака.

Болката в гърдите беше ужасна. Олюлях се за миг, след това се огледах наоколо. Пак установих, че никой не е забелязал мъчителното ми ставане от смъртния одър. Но когато се обърнах и тръгнах към изхода отзад, хванал тежкото кюлче в ръце, почувствах някой леко да ме докосва по рамото.

— Señor?

Беше младата мексиканка, доскоро потънала в книгата.

— Искате ли да ви донеса нещо?

Не бях забелязал лицето й до този момент, но сега ми се видя направо поразително. Трябваше ми известно време, за да отговоря.

— Не. Gracias. Аз само… искам да подишам чист въздух.

— Добре ли сте?

Беше облечена в рокля без ръкави в цвят слонова кост с квадратно изрязано деколте. Погледът ми бе привлечен от малкото сребърно кръстче, полегнало в трапчинката под шията й. То висеше на тънка сребърна верижка и меко отразяваше светлината от лампата. За разлика от моя фрапиращ предпазен амулет, това деликатно кръстче бе ненатрапчиво, скромно потвърждение на дълбоко лична вяра. Напомни ми за колието на момичето, с което се разминах по „Малекон“. Сякаш се бе случило в предишен живот. В уморения поглед на онази хотелска служителка бях уловил намек за тъмните преживявания, които ме очакваха, бях надникнал в тайнството на самата смърт. Очите на това момиче излъчваха друго. Бяха напълно живи и пленителни, ярки и обезоръжаващо красиви. Ирисите с цвят на мед плуваха в перлено бяло. Зорките зеници следваха всяко мое движение и мисъл. Момичето се усмихваше леко и колебливо в очакване на отговора ми, от това в ъгълчетата на очите й се появяваха бръчици, които ги правеха още по-щедри и топли.

Още един пазител, помислих си. Приведен, запотен и криещ увитото кюлче, аз й се усмихнах в отговор.

— Да, добре съм. Благодаря. — Забелязах износената платнена обложка на книгата и палеца, който бе мушнала вътре, за да отбележи страницата си.

Видя какво гледам и ми показа корицата. „Хъкълбери Фин“ на английски.

— Опитвам се да подобря езика си — каза.

— Добро начало — отвърнах й. — Но ти вече говориш английски по-добре от Хък.

Тя се усмихна срамежливо и пак ми хвърли поглед. Все още не бе сигурна, че ще мога да се справя сам. Аз й се усмихнах успокоително, след това изчаках да се извърне и да тръгне обратно по пътеката между седалките. Погледна ме и отново се усмихна, преди да се върне на мястото си. Забелязах, че косата й е сплетена и забодена на кок отзад. Прическата беше елегантна, но обикновена и някак си странно чаровна.

Исках да я попитам как се казва.

Усилието от изправянето ме умори, кюлчето ме дърпаше надолу. Стиснах пак вързопа, обърнах се и тръгнах към задната част на помещението. През вратата подухваше бризът, който носеше смесица от дизелови пари и мирис на изпечени в жар фахитас. Влачех се по пулсиращата пътека към изхода. Тихото боботене на двигателя отстъпи пред приглушения рев на пропелерите. Мрачната долна палуба на кърмата сякаш се носеше точно над водата. На океанската повърхност се образуваше разширяваща се пенеста следа, отплуваща надалеч в прегръдките на тъмнината. На кърмата нямаше никого, освен стареца, който събираше боклук. Всички се бяха събрали на носа и на горната палуба, за да гледат приближаващия се бряг.

Треперех, когато бавно се приближих към перилото. Струваше ми се, че кюлчето става все по-тежко с всяка крачка и кашкавалените ми крака се огъваха. Сърцето ми биеше в дупката на гърдите и блъскаше гневно раната отвътре. От превръзката се бе спуснала струйка кръв, която се стичаше по ребрата ми. Погледнах към черното небе и потърсих тъмния хоризонт, но небето и океанът се бяха слели, корабът също потъваше в тях и изведнъж осъзнах, че нищо не ме държи, че няма какво да ме спре да не падна.

Чух как увитото кюлче тупна на палубата. После всичко утихна и аз се строполих.

Известно време не можех да помръдна и лежах, както бях паднал, притиснал буза в пода. Болката беше толкова силна, че мозъкът ми я игнорираше, сякаш се отделяше напълно от тялото ми. Скоро почувствах топлината на слънцето по гърба си, вдигнах глава и осъзнах, че лежа на плажа на пясъчните мушици. Видях баща ми да излиза от водата, почернял, силен и усмихнат. Видях Рок с неговата тояга и Дъф с камерата да се гонят по брега. На одеяло наблизо се печеше мексиканката с книгата. Тя ме викаше да отида при нея. Запълзях към момичето през палещия пясък, но нещо ме дърпаше назад. Нещо недовършено не ми даваше мира.

Събудих се. Мъжът с торбата боклук бе клекнал над мен и ме държеше за ръка. Възрастният мексиканец беше учудващо силен. Вдигна ме сам с двете си голи ръце. Коленичих на палубата. Главата ми започна да се прояснява. Въпреки че не виждах очите му под сянката на шапката, ми се стори, че го познавам. Помогна ми да се изправя на крака. Очите и на двамата се спряха на вързопа на пода между нас. Преди да помръдна, за да го вдигна, старецът се наведе.

— Моля ви…

Спря се, когато почувства тежината му. Взирах се в превития му гръб.

— Моля ви, просто го оставете.

Той не ми обърна внимание, вдигна го и го подържа в ръце. Тежестта му дърпаше едното му рамо надолу, сякаш едвам го удържаше. Кюлчето още бе увито плътно в ризата и нищо не се виждаше от него, но ми се стори, че мъжът знае точно какво има във вързопа. Изразът на лицето го потвърди. Сламената периферия се вдигна и видях очите му. Те бяха пълни с мрачни предчувствия.

— Gracias — казах и протегнах ръце.

Сега мъжът ме разпозна. Пак сведе очи към вързопа, след това се извърна към водата отвъд кърмата. Когато погледът му се върна към мен, се беше поуспокоил.

Подаде ми вързопа.

— Gracias — казах.

Очите му се впиха в моите. Посегна да килне назад скъсаната си шапка.

— Señor — каза и кимна.

Чак когато се обърна и закуцука с торбата в ръка, се сетих къде съм го виждал. Беше най-възрастният моряк в Бока, този, който разказал на Белочек за Белия дявол и който упорито отказваше всичките ми оферти.

„Няма да ви закараме до «Пунта Пердида» — бе казал. — За никакви пари“.

Сега бях сам в приглушената светлина на кърмата, само звездите светеха хладно над мен. Придърпах одеялото около раменете си и продължих да пристъпвам към перилото. Приведен и плетящ крака под мантията си, стиснал повитото злато, се чувствах като поклонник, участващ в древно религиозно тайнство. Пърпорещият мотор беше моят хор, а звездите — моите свидетели. Поклонничеството ми щеше да свърши пред олтара на океана. Бях приносител на кърваво злато, горчив подарък за Хадес.

Под мен водата се разтваряше гостоприемно и плискаше обилно. Най-дълбокият гроб на света, помислих си. Подходяща могила за прокълнатата тухла.

Знаех, че Дан никога не би ме разбрал. Щеше да ми каже, че струва много повече, отколкото си мисля. Как са ме излъгали. Как са го подценили. Щеше да ми каже, че това кюлче ще ми донесе милион. Дори може би два или три милиона.

И нямаше да свърши дотук, разбира се. Щеше да поиска още един шанс, пак да завъртим монетата. Щеше да каже, че можем да намерим яхтата, както сме намерили „Аргонавт“. Че няма причина да не опитаме. Всичкото това злато е там, Джак. Всичкото това злато ни чака.

Нямаше да ме разбере.

Бях стигнал висотите на рая, бях пропаднал в дълбините на ада. Бях изгубил душата си, разбил сърцето си и преминал през портата на смъртта. Най-близките ми приятели бяха загинали — колко още трябваше да ги последват? Ако всичко бе започнало заради една монета, това кюлче трябваше да сложи края. Понякога с дяволски средства вършим ангелски дела.

Поставих вързопа на перилото и се загледах в призрачния водовъртеж на клокочещата вода. Мощните вълни и кипналата пяна сякаш се пораждаха от космически сили, изсмукваха звездната светлина от небето и я изсипваха в безкрая на тъмата. Това беше същността и метода на сътворението, алхимията на живота и смъртта, която превръщаше звездния прах в злато и после го връщаше обратно в нощта.

Животът ни в края на краищата си беше една жертва. История, предадена на нощта. Съкровище, обречено да бъде изгубено.

Развих блестящото кюлче и го протегнах над водата. Лежеше в отворените ми като за молитва ръце. Нека това бъде моята дан, моят реквием, моята история. Платен дълг към умрелите. Данък, за да продължа живота си. Парче злато, изтръгнато от сърцето ми и върнато на звездите.

Гледах как тези звезди мъждукат в небето и усетих яснота, както никога преди. Непознатата тъмнина е пълна с невидима светлина. Мислех за баща си, за Рок и Дъф и знаех, че един ден ще отида при тях.

Един ден. В един миг.

Издишах безценна глътка въздух и отново поех дъх. Едно момиче ме чакаше. Времето летеше.

— Жив съм — прошепнах и предадох златото си на океана.