Дейвид Ангстън
Златният дявол (5)

Циклопите

Мелодиите, леещи се от бара, не бяха обичайните ранчеро или мариачи, които ехтяха навсякъде из Мексико. Приличаше на мексикански плажен рок с насечен ритъм и испански текст — надрусани латиноамерикански „Бийч бойс“. Когато пристъпих прага, така гърмеше, че не чувах нищо друго, нито дори набития мъж, който ми крещеше нещо на испански и ръкомахаше с плискаща се чаша алкохол в ръка. Имаше чорлава брада, заплетена коса и дълги като на жена мигли, ризата му беше широко разтворена, на гърдите му подрънкваше дебела златна верига. Като изключим затворническите татуировки по ръцете, приличаше на пиян Тенеси Уилямс. Гаврътна чашката и ме сграбчи за ризата, но бързо я пусна, когато дребна синьорита на половината на него се шмугна между нас и прокара ръце по косматите му гърди, после подръпна веригата на врата му като повод и го целуна по устата. Той я сграбчи за косата и отметна главата й назад, за да види по-добре лицето й.

— Росита?

Тя се усмихна, хвана го с две ръце за брадата и го притегли към отворената си уста. Колкото и да ми беше интересна чаровната му романтична авантюра, се възползвах от възможността бавничко да се измъкна. Промъквах се през шумната тълпа незабележимо, ако това въобще беше възможно, при положение че бях единственият бял като сняг гринго в помещението.

За да си поръчам питие, което ми се струваше единственото разумно нещо при тези обстоятелства, трябваше да махам с ръце през цяла кохорта набраздени с белези рокери и придружаващите ги проститутки. Всеки рокер беше по-набразден от другия, а всяка проститутка — по-грозна от предишната. До този момент не бях виждал тлъсти мексиканци, може би защото те се наливаха непрекъснато в такива дупки.

Барманката, набита жена с широки рамене, две плитки и неизтриваема гримаса на лицето, не ми обърна никакво внимание поне десет минути, след като си бях пробил път до бара. Сигурно си мислеше, че ако достатъчно дълго се прави на ударена, ще се върна обратно в пиянската компания, от която съм се отклонил. Или пък че ще оглушея от силната музика, нещо, което със сигурност се беше случило вече с нея. Тъкмо се канех да се откажа, когато тя се приближи и сложи пред мен на бара мръсна чаша с бистра течност.

На озадачения ми поглед отговори с кимване към мексикански каубой, който седеше сам в далечния край на бара. Каубоят носеше тъмни очила, закопчана догоре черна риза и болеро със сребърна тока във вид на кравешки череп. Над мургавото му, гладко избръснато лице имаше черна филцова каубойска шапка с тюркоазени мъниста по периферията. Приличаше на красива кънтри звезда, току-що получила третото си „Грами“ в Лос Анджелис. Докато се чудех какво прави тук и защо ме черпи, вдигнах чашата и кимнах за благодарност. Той докосна шапката си с палец и показалец, направи го бавно и изискано точно както би го направила една кънтри звезда.

Отпих от тайнственото питие и веднага го познах. Брат ми беше споменавал за рейкила в една от картичките се, като хвалеше халюциногенните й качества и замъгляващата разсъдъка сила, затова бях поръчал по една на момчетата в първата ни вечер в Пуерто Валарта. Бяхме толкова доволни от резултата от първото питие, че обърнахме по още три, преди да се откажем и да се върнем към бирата. Но вече беше прекалено късно. Рейкилата не прощава. Представлява някакъв мескалинов дестилат от кактус. Благодарение на нея се роди нова кръчмарска поговорка, че действа на човешкия мозък така, както чукът на пирона. След трите малки питиета онази вечер ние си тръгнахме от града в замъглен делириум и се строполихме безчувствени на осеяния с боклук плаж. Събудихме се дванайсет часа по-късно под парещото слънце, заобиколени от насекоми.

Някои уроци обаче се учат чрез повторение на грешките. Има нещо трансцендентно в чаша рейкила, някакво тайнствено качество, което изпълва пиещия с чувство на вечно благополучие и усещане за божествено всемогъщество. В същото време зарежда скучния свят с повишен интензитет, на границата с психозата. В един миг загасеният фас във вонящия пепелник може да ти прилича на адска миризлива гъба, а в следващия — на славен златен райски трон. Посръбвах от безценното, но и пагубно питие, бумтящият плажен рок пулсираше в главата ми. От стълба цигарен дим се протегна невидима ръка, която ме прегърна, а покритият с раиран линолеум бар заплува като нарисувана река в анимационен филм на Дисни.

Отново започнах да гледам оптимистично на нещата.

Чаша рейкила беше всичко, от което имах нужда. След миг щях да извадя снимката на Дан върху „Харлея“ и да разбера дали тези дебели щастливи хора случайно не са го виждали скоро. Чувствах се съвсем на място в рокерския бар. Все едно целият свят беше измислил конспирация, за да ме доведе тук, сякаш на всичките ми въпроси скоро щеше да бъде отговорено. Трябваше просто да поостана още малко, за да видя брат си Дан да се носи по претъпкания дансинг с мексиканска проститутка под едната ръка и бутилка рейкила в другата.

Вече почти го чувах да крещи в ухото ми: „Амиго!“

Обърнах се и видях мексиканския каубой с черната шапка и тъмните очила. В първия миг не го познах, защото си беше свалил шапката и очилата и защото не беше толкова хубав отблизо. А и евтиното тупе съвсем разваляше работата.

— Сеньор — казах. — Благодаря за питието. — Вдигнах чаша, докато изричах това, и той видя, че тя е празна.

— Силвия! — извика към барманката. Тя моментално наля още два шота рейкила. — Добре дошъл в Мексико! — каза и вдигна чаша.

— Радвам се, че съм тук — отвърнах. Чукнахме се и пихме.

Очите му бяха с черни ириси и много червени жилки. Виждах всяка пора на лицето му. Имаше мек дрезгав глас и се налагаше да крещи, за да надвика музиката.

— Кажи ми, амиго, какво те води в Пуерто Валарта?

— Търся един човек — казах и зарових в портфейла за снимката. — Търся брат си — и му подадох фотографията.

Той задържа поглед на нея по-малко от секунда, преди да ми я върне.

— Защо го търсиш тук?

Оставих снимката на бара и посочих към „Харлея“.

— Обичаше моторите. Не знам. Май навсякъде другаде вече търсих и не можах да го намеря.

— Може би брат ти не иска да бъде намерен — каза той.

Отпих отново от питието си.

— Защо да не иска да бъде намерен?

Той сви рамене и ми отговори с нов въпрос.

— Защо според теб брат ти е дошъл в Пуерто Валарта?

Добър въпрос. Но той май задаваше прекалено много добри въпроси.

— Виждал ли си го? — попитах.

— Не — отвърна той. — Не съм. — Сложи си тъмните очила и се загледа в претъпкания бар. — Може би брат ти е мъртъв.

Щракна с пръсти към Силвия и тя моментално напълни чашите ни. Бях толкова поразен от това, което каза, че не успях да осъзная, че съм вече на трето питие. Обърнах го все едно беше вода.

— Казваш, че брат ми може да е мъртъв?

— Брат ти някога говорил ли ти е за Пунта Пердида?

— Пунта какво?

Той безмълвно отпи от питието си.

— За какво говориш? — попитах го аз.

— Nada — отвърна. Бях отговорил на въпроса му.

— Защо мислиш, че брат ми е мъртъв?

Той сви рамене.

— Търсиш го, а не го намираш. Не е тук. Така че според мен е възможно да е мъртъв.

Силвия напълни отново чашата ми, като направи гримаса.

— Но ти не знаеш нищо за брат ми. — На лицето му за миг се изписа разсеян вид, след това отново стана съсредоточено и ясно. Опитах се да зърна очите му зад очилата, но виждах само собственото си отражение. Все едно говорех на себе си в огледалото или на Дан в черна дупка. Напълно изгубих представа къде съм.

— Не, нищо не знам — каза той. Пийваше си и гледаше тълпата. Тенеси Уилямс танцуваше с друг мъж. „Vagos“ се бяха развихрили.

Забелязах, че чашата в ръката ми е празна. Кога бях гаврътнал шота? Защо този непознат ме черпеше?

— Кой си ти? — попитах. Лицето му моментално стана съсредоточено. Кожата му беше истинско минно поле от пори, във всяка от която имаше черна точка. — Какво знаеш за брат ми?

Той се извърна бавно към мен и свали очилата си на носа. Очните му ябълки приличаха на зли планети с черни полярни шапки, от които изтичаха кървави реки. Наведе се към мен и прошепна:

— Знам, че обича да свири на моята пината.

Примижах към обсипаното му с кратери лице, което пак стана разсеяно.

— Какво каза?

Той повика Силвия и я помоли нещо. Тя се пресегна под бара и извади бейзболна бухалка, която подаде на каубоя.

Нещо ми притрепери под лъжичката и краката ми се подкосиха.

Каубоят се обърна към хората в бара, вдигна бухалката във въздуха и заплашително я развъртя над главата си.

— Vagos! — крещеше той. — Vagos!

За миг прикова вниманието на всички. Тенеси спря да танцува, а пиещите замръзнаха на местата си. Каубоят им крещеше на дрезгав испански и не спираше да върти бухалката над главата си. Долових само някои от думите му: Yanqui, amigos и porko или puerco. Това последното изтръгна силен вик от тълпата. Лицата им грейнаха очаквателно и насочиха погледи към мен.

Аз бавно се отдръпнах от бара. Не исках да ме вържат и пребият. Обмислях бягство към вратата, но каубоят насочи бухалката към мен и насърчи „вагосите“ да се присъединят към забавлението. Те нетърпеливо се скупчиха около мен и започнаха да затягат кръга от изригващи бира гърла, обсипани с капси кожи и чорлави бради. Дори жените се присъединиха към тях. Месести мутри с изгнили зъби, полунатряскани алкохолици и наркомани с изпъкнали вени се пулеха трескаво пред мен. Един от тях придърпа стол от бара към центъра на помещението. Каубоят ме бутна нататък с бухалката като с остен.

Канеше се да ми покаже какво се бе случило на Дан. Щеше да ми пръсне мозъка с бухалката.

Точно тогава от кухнята излезе масивна мексиканска лелка, която носеше поднос с прасенце. Прасето беше направено от ярка розова хартия.

Тълпата закрещя, а аз си отдъхнах с облекчение.

Някой захвана мариачи песен. Звуци от тромпет заехтяха във въздуха. Песента трябваше да е любима на „вагосите“, защото ги накара да полудеят. Те се хилеха, мучаха и размахваха чаши, докато жената с огромните тресящи се цици се изкачи на разнебитения стол и закачи прасето за една греда под покрива.

Каубоят с бухалка на рамо ме гледаше настоятелно над очилата си.

— Ще ти преподам катехизиса, амиго.

Аз присвих очи срещу него. Катехизис? Гърлото ми беше прекалено пресъхнало, за да издам звук.

— La Fe! La Esperanza! La Caridad!

Сигурно рейкилата беше виновна. Или пък годините в католическото училище. Не знаех и дума испански, но някак си разбрах какво ми казва.

— Вяра, надежда и милосърдие?

— Si! — възкликна каубоят и пак вдигна бухалката във въздуха. Рокерите одобрително изръмжаха.

Каубоят насочи бухалката към прасето, което се поклащаше от тавана над мен.

— El puerco^[1]… угоен от милосърдие, нали?

Това изтръгна диви викове от тълпата.

Аз кимнах нервно.

— Si. Mucho^[2].

Рокерите се закикотиха. Бях комичен. Каубоят ми подаде бухалката откъм дръжката.

— Esto е la Esperanza.

Бейзболната бухалка беше надеждата? Както кажеш, омбре^[3]. Взех бухалката с треперещи ръце, докато „вагосите“ вдигаха чаши и крещяха: „Esperanza!“.

Каубоят свали тъмните си очила. Вампирските му очи ме накараха да потръпна.

— La Fe — каза той, приближавайки се. — Казват, че вярата е сляпа, нали?

Аз го гледах втренчено и не отговарях. Какво точно се канеше да направи? Какво искаше да му отвърна?

Зад мен се приближи едрата лелка и ми върза очите. Усещах гърдите й до гърба си, дъхът й миришеше на алкохол. Не знаех нито какво да правя, нито какво да кажа, нито дали трябва да се опитвам да й се съпротивлявам. Бях омаян от рейкилата, толкова пиян, че едва стоях на краката си. През черния плат, който вързаха пред очите ми, виждах само светли точки. Можех ли да се съпротивлявам на тези разбойници с бухалката? Можех ли да изляза и да избягам с мотопеда?

Едрата лелка ме завъртя. Аз залитнах, а хората около мен започнаха да ме блъскат и да ме подават грубо помежду си. Въртях се невиждащ в кръга им, залитах от рейкилата и скоро изгубих не само представа къде съм, но и кой съм; къде свършвах аз и къде започваше нещо друго; кое беше просто тъмнина. Ревът на тромпети ме оглуши. Жените пищяха и се хилеха. Задавих се от дим, издухан в лицето ми. Нокти ме деряха по врата. Някой ме сграбчи за топките, устни се притиснаха в моите. Бутилка ме фрасна по челюстта.

Накрая ме избутаха на дансинга. Аз залитнах и се ударих в прасето.

Тълпата започна да ме призовава с викове да го размажа. Замаян и дезориентиран, аз замахнах, но не улучих. Рокерите се затресоха от смях. Опитах още веднъж и пак не улучих. Някой ме блъсна напред. Замахнах с ръце във въздуха като панаирджийска мечка и се озовах лице в лице с месеста плът. Веднага познах алкохолния дъх. Мексиканската лелка ме бутна назад. Аз се олюлях, изпуснах бухалката, петата ми се закачи за нещо и се строполих на пода. Помещението се огласи от силен смях.

През мен премина бяс, гневна вълна, която прочисти разсъдъка ми. Изправих се бавно и сграбчих бухалката. Заопипвах слепешком тъмнината пред себе си, докато търсех люлеещото се прасе. Този път го намерих, прицелих се внимателно и замахнах. Бухалката се удари с глух тътен в хартиената фигура — достатъчно силно, за да я залюлее, но не и за да я разкъса. Пак замахнах и не улучих, опитах отново и този път ударих по-силно. Тълпата закрещя и зарева, но прасето оставаше непокътнато. Рокерите искаха убийство. Този път се пресегнах и спрях клатещата се свиня, след това приковах внимание върху нещо, което не виждах. Замахнах с тежката бухалка, за да я изпълня с мощ, след това я пуснах да изсвисти във въздуха с един бръснещ удар нагоре.

Този път той се оказа фатален.

Прасето избухна. Тълпата полудя. В бара настана хаос.

Преди да се усетя, вече се борех за живота си. „Вагосите“ се хвърляха един върху друг, за да докопат част от наградата. Крещяха, псуваха и се пресягаха през мен като полудяло стадо коне. Нечий лакът ме удари в ухото. Спънах се в обърнатия стол. Най-после успях да си сваля превръзката от очите и видях какво се опитваха да докопат дяволите — малки найлонови пликчета с прах, пръснати по пода. Във въздуха се носеше кокаинов облак. Дрогата покриваше ръцете и дланите ми.

Рокерите се нахвърлиха върху мен, като се биеха един друг. С наведена глава и присвити очи, аз се промъкнах между тях, стискайки бухалката, след това изтичах право при каубоя. Шапката му я нямаше, той също бе покрит с прах, а черните му очи светеха върху бледото призрачно лице. Опита се да ми вземе бухалката. Аз я дръпнах назад, изгубих контрол над нея и широката й част се удари в окото му.

Каубоят се хвана за лицето и зави като циклоп.

Взех бухалката и побягнах през врявата. Когато най-сетне стигнах до изхода, ледени пръсти ме сграбчиха за побелялата ръка. Обърнах се и видях мъж с дебела златна верига на врата и налудничава усмивка на лицето. Тенеси Уилямс не изпитваше болка. Бузите и брадата му бяха покрити с прах, дългите му мигли също бяха побелели. Дръпнах се, за да се измъкна от хватката, но изведнъж замръзнах. Той бе насочил пистолет срещу мен. Сърцето ми спря.

— Какво искаш?

— Това, което и ти, амиго.

— Аз искам само да се измъкна оттук — отговорих.

От кокаиновия облак се появи каубоят. Очите му бяха станали като цепки, беше си загубил тупето и голата му глава приличаше на яйце. Тенеси се провикна към него и за миг отклони поглед от мен. Замахвах с бухалката и избих пистолета от ръката му. Тенеси се сви и се хвана за пръстите. Пистолетът изтрополи на земята в краката ни. Сграбчих го и се втурнах през вратата.

Хлапето ме чакаше на другия край на паркинга, яхнало мотопеда. Като ме видя да тичам с бухалка и пистолет, започна да се отдръпва към улицата. Аз го настигнах и яхнах седалката зад него.

— Давай, давай, давай!

Но мотопедът не искаше да запали. Черепа беше угасил мотора. С мотопед без ключове никъде не можехме да отидем.

Обърнахме се и видяхме каубоят да крачи към нас, а зад него се тълпяха „вагоси“.

Слязох от мотора. Странно, но Черепа изглеждаше непоклатим. Подадох му бухалката. След това насочих пистолета към каубоя.

— Не се приближавай — казах. Преди това никога в живота си не бях държал пистолет. Ръцете ми трепереха. Опитвах се да се преборя с вълна от световъртеж. Очите ми се замъглиха.

Каубоят се спря. Тенеси и другите се събраха зад него. Всичките бяха покрити с кокаин. Каубоят присви възпалени очи към мен.

— Просто търся брат си — казах. — Не искам неприятности.

— Щом търсиш брат си — намръщи се каубоят, — значи си търсиш белята.

Приближи се бавно към мен. Знаеше, че няма да стрелям.

Обърнах се и хвърлих поглед към хлапето зад мен. Бухалката в ръцете му беше в пълна готовност. После пак се извърнах към каубоя.

— Моля ви, не наранявайте момчето — казах. — То просто ме докара.

Каубоят се спря пред мен.

— Ти не comprende^[4], гринго — каза той. — Момчето работи за мен.

Обърнах се точно когато бухалката се стовари върху главата ми.