Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощно море (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дейвид Ангстън

Заглавие: Златният дявол

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Якимова

ISBN: 978-954-585-783-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6911

История

  1. — Добавяне

Част четвърта
Дяволи

Дяволът, когото познаваш

Събуди ни, като бавно издърпа копринения чаршаф. Помислих, че е Ева. Реших, че й е станало студено и придърпва завивката към краката си. Тогава осъзнах, че ръцете ми бяха около нея и тя спеше дълбоко.

Изправих се рязко. През овалните прозорци се спускаха коси слънчеви лъчи. Примигнах и се взрях шокиран в тъмната фигура, приседнала на долната част на леглото. Наложи се да си потъркам очите. Сякаш отегчен, че е останал толкова дълго дълбоко в подсъзнанието ми, каубоят бе излязъл от черепа ми на утринната светлина.

— Спите като вилици — каза той, като надникна над събрания смачкан чаршаф в ръцете си и огледа голите ни тела.

— Лъжици — казах аз. Тъмната му синина беше започнала да избледнява до жълто. Опитах се да си спомня преди колко дни го бях фраснал с бухалката по окото.

Ева седна и покри гърдите си с ръце.

— Кой сте вие? — просъска тя.

Очите му се усмихнаха нахално. После се плъзнаха по голото й тяло без следа от срам.

— Хосе Лудвиг ван Бустаманте Алварес де ла Кадена — отвърна. — Приятел съм на този янки, твоя любовник.

Ева ме погледна ужасена.

— Джак, какво става?

— Не знам — казах.

Наблюдавахме го как завря приличния си на ястребова човка нос в смачкания чаршаф.

— Хммм — промълви, явно доволен. Качи крака си на леглото и небрежно се отпусна на лакът. Носеше черна копринена риза с дълги ръкави, черни джинси „Ливайс“ и черни кожени каубойски ботуши. Като прибавим черната филцова шапка и черното тупе, човек можеше да си помисли, че черното е любимият му цвят. Сетих се за Гракхус и ми се прииска каубоят да е мъртъв.

— Какво правиш тук? — изръмжах.

Той кисело огледа драскотините по гърдите ми. Бяха почти толкова зле, колкото тези на гърба ми.

— И синьоритата ли се опита да ти каже нещо, а? — Усмихна се и ни показа счупените си зъби, нещо, което не бях видял при първата ни среща. Изглежда бяха резултат от нещастни случаи, като сблъсък с дулото на пистолет или пресечена траектория на юмрук с бокс. Острите отломки, странно избелени и ярки, блестяха като счупен порцеланов сервиз.

— Рок! — извиках аз и веднага се почувствах нелепо.

Мексиканецът пак се усмихна.

— Рок — повтори той. — Той беше едрият, нали?

— Изчезвай! — извика Ева и хвърли копринената си възглавница към него.

Той вдигна рязко ръка и възглавницата се набучи на ножа му, чието острие изскочи навън като сребърен пръст. Тръшна нанизаната възглавница на леглото и я притисна там неподвижна, сякаш чакаше животът да изтече от нея. След това извади безкръвното острие и го вдигна пред лицето си, полюбува се на отражението на лицето си и на гробището от зъби, което представляваше устата му.

— Какво искаш? — попитах.

Извърна лице към мен и усмивката му стана кисела.

— Искам oro, гринго. Златото.

Вгледах се в него малко по-дълго, отколкото трябваше, преди да проговоря.

— Не знам за какво говориш.

Той ми се ухили, след това протегна ножа и бавно го спусна на пода зад себе си. Чу се приглушен звън. Той вдигна светлосиния вързоп, разлюля го на острието и го сложи внимателно пред нас на леглото. Преряза възела и златните монети се разпиляха на копринения розов чаршаф.

Гледах го замръзнал и усилено мислех. Вързопът бе заключен в сейф в каютата на Белочек.

— Къде е Лео? — попита Ева с нарастваща паника в гласа. — Какво си му направил?

— Кажете ми къде е останалото злато — настоя той.

Чудех се какво му е казал Белочек и дали беше още жив.

— Това е всичкото — отвърнах. — Нямаме друго злато.

Той се усмихна. С умела обиграност започна да върти изскачащото от дръжката острие между пръстите си, правеше без усилие искрящи кръгчета с него, а очите му не се отделяха от моите.

— Не ти вярвам, гринго. Твоят брат друго ми разправяше.

Обзе ме внезапен гняв.

— Какво знаеш за брат ми?

— Знам какво ми каза. Че е намерил mucho oro.

— Брат ми е мъртъв — казах.

— Ти също — отвърна той, — ако не ми кажеш за златото.

Ева ме докосна по рамото.

— Джак…

Гледах го как върти смъртоносното оръжие.

— Изключителен талант си. Трябва да се пробваш при мажоретките.

Веднага спря да премята ножа и вдигна искрящото му острие.

— Да не ме наричаш педал?

Преглътнах.

— По-скоро женчо.

През малките му зъби като на пираня се процеди кратък взрив от смях.

— Харесвам те, гринго. Не искам да те убивам.

— Не се и налага — отвърнах. — Казах ти истината. Това е всичкото злато, което намерихме.

Вгледа се в мен, след това обърна мазния си поглед към Ева и произнесе последна заплаха:

— Надявам се, че не ме лъжеш, амиго. — С ловките пръсти само на едната си ръка сгъна ножа, стана рязко и бързо излезе.

 

 

Хосе Бустаманте Алварес както-там-му-беше-името претърсваше предните каюти, ровеше в шкафовете, чекмеджетата и багажните отделения и сътворяваше истинска бъркотия, докато с Ева се облякохме набързо и поехме внимателно през трапезарията, за да се изкачим към мостика. Навън беше светло и ставаше по-горещо с всяка изминала секунда. Всички облаци от предната вечер се бяха разпръснали и натрупали като отпадък на ръба на планината. Рок и Кенди седяха един до друг на страничната пейка от тиково дърво. Погледнаха ни навъсено, когато стъпихме на палубата. Белочек седеше приведен напред на боцманското място пред тях, ръцете му бяха вързани зад гърба, а устата му залепена със скоч. Зад него, накрая на палубата, седеше небрежно мъж с револвер в отпуснатата ръка.

— Buenos dias, señor, señorita. — Посочи с револвера към пейката срещу Рок и Кенди и ни нареди на испански да седнем там. Погледнах към водата и видях тяхната яхта, закотвена на няколкостотин метра по-далеч. Беше голям, грозен пътнически крайцер, на чиято мачта с лилави наклонени букви пишеше „Орхидея“. Точно зад човека с револвера във водата за нашата яхта бе вързана надуваема жълта лодка, която се поклащаше от вълните. На нея имаше миниатюрен външен мотор, но също така и две къси алуминиеви гребла. Сигурно са стигнали дотук с гребане, никой не ги беше чул. Белочек беше единственият вързан и със запушена уста, сигурно са го пленили пръв. След като бяха насочили пистолета към него, другите нямаше как да се съпротивляват. Дори Рок, „едрият“, когото виждах, че вече се дразни от цялата работа.

Човекът с револвера ме гледаше втренчено, докато седях на пейката. Сините му очи блестяха зад присвитите клепачи. Между чорлавата брада и неподстригания мустак зърнах уста, чието ъгълче бе изкривено в някаква идиотска полуусмивка, сякаш се забавляваше с шега, която си беше само между нас двамата. Беше около петдесетгодишен набит мъж с отпуснато и обездвижено тяло, татуировки почти скрити в космите на ръцете му, силно потъмняло от слънцето обрулено лице, дълги щръкнали, пълни с косми уши. На лявото ухо имаше малка диамантена обеца с винтче. Капитанската шапка върху червеникавокафявите му къдри му придаваше вид на моряк мошеник, който е прекарал половината си живот в пренасяне на наркотици, а другата половина — в пристанищния бар. Развятата му бяла тензухена риза бе закопчана само по средата и разкриваше изпъкнало шкембе, а над него — буйни косми и дебела златна верига.

Безвкусната верига най-накрая ме подсети — рокерският бар, човекът с оръжието. Този моряк беше моят Тенеси Уилямс.

Извърнах се и видях, че Рок ни наблюдава. Хвърли поглед към Тенеси и ме погледна въпросително. Кимнах леко.

След това забелязах, че обездвиженият Белочек мести очи от единия към другия като замръзнал зрител на тенис мач. Не беше щастлив. Изваден насила от леглото само по боксерки, завързан като пленен крал за трона си и принуден да гледа унижението на двора си и разграбването на кралството. А сега седеше наведен напред, вратът му се уморяваше, големите му боси крака изтръпваха, едрото му тяло изскачаше от седалката, а абаносовото му теме светеше под жаркото слънце. Приличаше на разгневен гигант, на завързана природна стихия.

Хосе Еди-кой си се изкачи на палубата и извади малък златен часовник, закачен за тънка верижка. Отиде до Ева, завъртя дрънкулката и я хвана сръчно. Отвори капака, нави часовника и доближи стъклото до ухото си. Очите му светнаха.

— Стар е — каза, — но все още тиктака, нали? — Забеляза, че на вътрешната страна на капака има надпис. — Подарък от любовника, а?

— От майка ми — отговори троснато Ева.

Часовникът очевидно беше семейна реликва. Хосе затвори златния капак, пъхна го в джоба на ризата си и се усмихна предразполагащо.

— Gracias, señora. И благодарности за майка ви.

Тя му отвърна с леден поглед.

Той килна шапката си назад и обърса потта от лъсналото си чело с изпразнената светлосиня забрадка. След това върна шапката на мястото й, застана пред Белочек и го погледна, без да се усмихва.

— Не намерихте ли онзи гринго, а? Онзи Дан Дюран?

Съмнявам се, че Белочек би отговорил, дори и да не му бяха залепили устата.

— Вместо това сте намерили брата, а? — Той се обърна и ме погледна. — Или братът ви намери?

— Si. En Boca — добави Тенеси и се ухили. Ако се съдеше по струящото от него задоволство, той, или някой от неговите дружки, беше наблюдавал срещата ни на плажа.

— Mi amigo, Гонзало, — каза каубоят и кимна към Тенеси. — В Пуерто Валарта той много… как се казва? Exitoso. Много предприемчив, нали? Притежава не една, а две фирми за гмуркане.

— Cinco[1]! — поправи го Гонзало. Гордата усмивка се бе изтрила от лицето му.

— Dos[2] — настояваше каубоят. Те поспориха малко на испански. Доколкото разбирах, броят на фирмите за гмуркане, които той притежаваше, зависеше от това дали брояха хотелските им офиси за напълно отделни печеливши предприятия. Чух имената „Рамада“ и „Холидей“, както и „Мисмалойа“, курорт, който забелязах от автобуса, докато пътувахме за Бока. Накрая спорът се разреши в полза на Хосе и той продължи да говори на Белочек.

 

 

— Гонзало ми каза, че си отишъл в един от неговите офиси. Каза, че си купил кислородни бутилки. Питали са те къде ще ги носиш, ти не си отговорил. Казал си, че ще се гмуркаш за удоволствие. Да гледаш рибите. — Пресегна се към лицето на Белочек и започна да отлепва скоча от устата му. — Но аз не мисля, че искаш да гледаш рибите — добави.

Беше тежко за гледане. Белочек направи гримаса, но не издаде звук. Очите му не слизаха от очите на каубоя. На каубоя това май му харесваше.

— Капитане — каза той, след като отлепи напълно лентата. — Приятелите ти също като теб ми казват, че няма повече злато. — Ножът се появи в ръката му и острието изскочи от дръжката. Каубоят се наклони бавно напред, насочи дългото наточено острие към коленете на Белочек и го погледна с любопитство. — Сигурен ли си, че не искаш да ми кажеш още нещо?

Белочек погледна стоманеното острие. Беше 15 сантиметра дълго и сигурно достатъчно остро, за да пререже кост. Каубоят не беше едър, но беше стегнат и набит и от начина, по който дланите висяха от китките и по който жилестите му ръце бяха присвити в лактите, човек оставаше с впечатлението, че този мъж с мъртвешки очи, ястребов нос и вкус към траурните дрехи е способен на най-брутални жестокости. И че тук в открито море, където законът не го достига, с подкрепата на въоръжения мъж и без свидетели, които да чуят виковете, ако не броим белите колежанчета и красивите жени, той дори може да изпита удоволствие от действията си.

Кенди понечи да стане от мястото си.

— Лео…

Гонзало насочи пистолета си към нея.

— Señora… por favor.

Рок се изправи, аз също. Ева се протегна и ме хвана за китката.

Гонзало размаха оръжието си пред четирима ни и каза нещо разгорещено на испански.

Никой от нас не помръдна. Очите ни бяха фиксирани върху ножа на Хосе.

— Капитане?

Белочек бавно вдигна глава. Очите му потърсиха каубоя и се впиха в него с явно презрение. След това му каза точно какво знае.

— Има пет железни сандъка във вътрешността на развалината — каза. — В единия има златни монети и дузина кюлчета. Кюлчетата са още долу, а останалите сандъци са запечатани. Никой от нас не знае дали в тях има нещо.

Хосе не откъсваше очи от него. От гърлото му се изтръгна бавен стон. Стоеше изправен.

— Ние ще разберем какво има в тези сандъци, нали?

Белочек извърна поглед, без да отговори.

Хосе огледа изучаващо всеки от нас. Правеше ни психосоциален анализ. Накрая всичко се сведе до жената с големите цици и яркочервената коса.

— Ти — каза той и посочи Кенди с ножа. — Ти ще заведеш Гонзало до сандъците.

Гонзало веднага се заоплаква. Посочи мен и Рок и жално замоли Хосе на испански, очевидно не искаше да се гмурка за неизвестното съкровище в компанията на красива жена. Но Хосе беше непреклонен и те се караха яростно в продължение на цяла минута. По време на тази пауза забелязах, че Белочек и Кенди си разменят поглед. Той сякаш й казваше нещо с очи, нещо като: „Прави каквото ти казват, но не оставяй тези тъпаци да ни откраднат златото“.

Накрая Гонзало отстъпи. Подаде пистолета на Хосе и като ругаеше под носа си, последва Кенди под палубата, за да си вземе принадлежности за гмуркане.

Белочек вдигна глава и хвърли изпепеляващ поглед на каубоя.

— Докога смятате да ме държите вързан за този стол? Казах ви всичко, което знам.

Хосе вдигна внимателно брадичката на Белочек с дулото на пистолета.

— Може да си ме излъгал — каза.

Не отмести оръжието и за миг ми се стори, че може да дръпне спусъка.

— Не го прави — извиках. — Каза ти истината.

Хосе веднага обърна пистолета към мен.

— А ти защо не ми я каза, гринго?

Пистолетът сочеше право към лицето ми. Виждах само черната дупка на дулото. Изведнъж осъзнах колко е лесно да убиеш човек. Достатъчно беше леко помръдване на пръста.

— А ти защо не ми каза какво си сторил на брат ми? — попитах.

— Брат ти — намръщи се той. — И той беше много предприемчив. Каза, че има купувач за бамбалача. Доверих му се. Но те взеха бамбалачата, а той ми загуби парите. После изчезна и се скри в планината. Когато се върна, каза, че знае къде има злато. Каза, че ще ни заведе там. Но излъга! — Ръката, държаща пистолета, затрепери и насиненото око премигна. Започвах да си мисля, че споменаването на брат ми беше лоша идея.

— Ти ли го уби? — попитах.

— Гмурна се за златото, но не се върна! — Каубоят ме погледна с трептящото си око. После забеляза, че ръката му трепери и бавно свали оръжието.

— Не съм го убил. Но бих, ако имах тази възможност.

Кенди и Гонзало измъкнаха принадлежностите за гмуркане по стълбите на палубата. Носеха и комплект инструменти, както и два големи надуваеми сака, с които да извадят златото. Хосе седна, сложи оръжието до себе си и ги загледа как се приготвят. Кенди се бе преоблякла в цял бански, но Гонзало се съблече пред нас, като ни показа миниатюрните си зелени бански под увисналия корем. Задникът му беше абсурдно малък, а широкият му гръб бе покрит с косми и затворнически татуировки. Приличаше на огромен сатир в зелена препаска. Въпреки че очевидно беше опитен гмуркач, се приготвяше с неохота, мърмореше непрекъснато и се мръщеше към Кенди. Тя беше непоколебима и практична, приготви се преди него. Провери комплекта с инструменти — чук, трион, длето, лост — и започна да прикрепя ножа към бедрото си.

Гонзало започна да протестира и Хосе й каза да го махне, като го посочи с пистолета.

— Има акули — каза тя. Гонзало се намръщи, но Кенди настоя. — Няма да сляза без него.

Хосе се замисли за миг.

— Дай го на Гонзало — каза. — Той ще плува зад теб.

Кенди погледна Белочек, който й кимна едва забележимо.

Тя се подчини и подаде ножа на Гонзало. Той го върза за прасеца си. Кенди зави пакета с инструментите и ги взе под мишница. Най-накрая и Гонзало беше готов и двамата се покачиха на задното перило на яхтата.

Гонзало прекрачи и влезе във водата.

— Señora — извика Хосе. Стоеше зад Белочек и бе опрял дулото в главата му. — Капитанът не иска да стои вързан в стола. — Той погледна Кенди. — Извади златото и ще ти позволя да го развържеш. Ако не донесеш злато — и той й показа зъбите си, — ще го убия.

Кенди погледна Белочек. Виждаше само тила му. После погледна Рок, Ева и мен.

Рок се изправи.

— Кенди…

Тя свали маската си, лапна регулатора и скочи от лодката.

Бележки

[1] Cinco (исп.) — пет. — Б.р.

[2] Dos (исп.) — две. — Б.р.