Дейвид Ангстън
Златният дявол (17)

Като девица

— Ставайте всички!

Графиката на магнитометъра приличаше на кардиограмата на двустранен инфаркт. От може би четиридесет минути гледах как писецът се движи на зигзаг. Изведнъж той се отклони рязко и излезе извън границата на мрежата. Кенди затвори криминалето, вдигна слънчевите очила на разкошната си коса и провери графиката.

— Бинго! — каза. — Спирай, Лео!

Белочек завъртя руля, отражението на слънчевите лъчи в златния му „Ролекс“ описаха дъга. Лабрадорът излая, Дъф се пробуди от дрямката си на мостика, а Рок и Ева изтичаха от носа.

— Кой ще се гмурне с мен? — попита Кенди, докато закрепваше регулатора към бутилката.

— Аз — каза Дъф и започна да се стяга.

Кенди му хвърли скептичен поглед.

— Изпи половин гарафа маргарита на обяд.

Той си потри очите и се протегна.

— Това беше преди час — отвърна.

— Алкохолът дехидратира. Може да доведе до декомпресия.

— Значи ще пийна малко вода.

— Аз мога да дойда — каза Рок и скочи на мостика. — Не съм пил и капка.

— Забрави, Рок — прекъсна го Дъф. — Аз казах пръв.

— Връщай се да си доспиш — каза му Рок. — Притрябвал ни е още един припадащ на 20 метра.

— Аз ще отида. Рок.

— Няма да стане.

— Така ли? Ти за кого се мислиш — за капитан Немо?

— Да ти го начукам!

— И аз на теб!

— Господа, господа. Моля ви! — Беше Белочек. С онзи негов глас. — Ако нямате нищо против, аз бих искал да направя компания на Елинор.

О! Незнайно защо не ни бе хрумнало, че собственикът на плавателния съд може да поиска и той да се гмурне.

— Имаме 6 кислородни бутилки на яхтата — обясни той. — Вече използвахме две. За максимална ефективност трябва да се придържаме към бройката от двама гмуркачи на един път. Четирима трудно се контролират. Което означава, че можем да се гмурнем още два пъти. Ако ми доставите удоволствие този път, обещавам, че следващия двамата ще бъдете повече от добре дошли да се спуснете под водата. Съгласни?

Дъф сви рамене.

— Добре — съгласи се Рок. — Както кажете.

— Чудесно. — Той даде заден, яхтата забави ход и окончателно спря. — Ева, скъпа? Би ли била така добра да ми събереш екипировката?

Ева се спусна долу, без да каже дума. Белочек натисна едно копче и котвата пльосна във водата.

 

 

Десет минути по-късно от Кенди и Лео бяха останали само два кротки вулкана от мехурчета на повърхността. Спуснаха се по въжето на котвата и сигурно вече бяха достигнали дъното, намиращо се горе-долу на същата дълбочина, както когато се бяхме гмурнали с Ева. Всъщност бяхме доста близо до мястото, където двамата слязохме под водата, може би само на около двеста метра по-навътре. Гледах как издишаният от двамата въздух се слива в момента на изригването си над повърхността и пак си мислех за подводните течения и се надявах, че Белочек е прав за акулите. Прав или не, забелязах, че запаса нож на бедрото си.

Океанската повърхност изглеждаше спокойна. Ниски търкалящи се вълни накъдряха обляната от слънце стъклена равнина и нежно поклащаха яхтата, а ярки облаци плуваха като гигантски хартиени китове по синьото небе над нас. Вдигнах висящия на шията ми бинокъл и го насочих към града. Помръкналият и безжизнен хаос от измазани с гипс къщи приличаше в маранята на мираж, кацнал на хълма над плажа. Никакъв признак на човешка дейност не се забелязваше на дока, никакви подозрителни рибарски лодки не гребяха край нас.

Седях на ръба на палубата, клатех си краката над водата, взирах се в непроницаемите дълбини и усетих, че пак се питам как ли дяволът е изгубил главата си. Може би по същия начин, по който падрето беше загубил езика си. Вдигнах очи и ги присвих към градчето. То си лежеше там в ленивата омара точно толкова непонятно, колкото океана, гнилите му тайни бяха завити като риба в месарска хартия. Риба, змиорка или октопод — знаех, че трябва да се върна и да се уверя какво точно беше менюто. Коя, по дяволите, беше Обуела? Защо всички се криеха? Какво се бе случило с Дан? От всеки въпрос, който си задавах, изникваха още десет. Трябваше да се заровя по-внимателно в тетрадката. Трябваше да подуша пак около развалените наденички, те можеха да разкрият болестта, която мъчеше креещото градче.

Станах от мястото си на ръба на носа и отидох при Ева, която се печеше на палубата. Лежеше там от известно време. Всъщност присъствието й беше основната причина да се задържа там толкова дълго. Беше си обула бански с бикини и от 25 минути лежеше по корем с развързани връзки на горнището, а спиращият й дъха гръб ме довеждаше до транс.

Взех слънцезащитния лосион, оставен до нея.

— Да те намажа?

— Добре съм — каза тя. Дори не си отвори очите.

Като оставях шишето, китката ми леко закачи бедрото й отстрани. Нищо особено, разбира се, но усещането предизвика в мен прилив на чувства и аз застанах над нея, очевидно неспособен да помръдна. Сякаш тялото ми беше попаднало в невидимо силово поле, някаква гравитация, същата сила, която залепваше стъпалата ми за яхтата, яхтата за водата, а водата към Земята, мощта, която събираше нещата заедно и ги държеше там, където трябва. Докосването. Плясването през пръстите с линийка от монахиня, желязната дисциплина на баща ми, страхът от излагане, годините на обучение, четене, възпитание, маниери — това беше противостоящата сила, гласът на задръжките и самоконтрола. И сега той ми крещеше да се дръпна, да спра да се протягам, за да я докосна. Не сега, настояваше той. Още не. Това беше глас, който не можех да пренебрегна.

— Кажи ми, ако си промениш решението — казах накрая. Това жалко изречение някак си развали магията. Още един мрачен триумф на човека над природата. Беше като загуба. Прекрачих глезените й и тръгнах към мостика.

Дъф лежеше там. Беше заспал пак на дългата пейка срещу руля, а Рок, който се оплакваше от запек от деня, в който напуснахме Пуерто Валарта, беше слязъл да си опита късмета в банята на Кенди. Отиде там преди половин час. Чудех се дали само това прави долу. Рок беше прочут с ненаситния си и неутолим сексуален апетит. Можех да се закълна, че си взима порнофилми от видеотеката още от трети клас. Дъф съвсем не се шегуваше като каза, че нуждата на Рок да чука по три пъти на ден най-накрая беше тласнала онова дърво приятелката му в ръцете на друга жена. Оттогава нещата не се бяха подобрили много. Лятото в предградията доведе дълъг сух период, а досега пътешествието ни в плодовитите тропици не даваше много резултати. Късметът на начинаещия тласна в ръцете на Рок една кобилеста тексаска в деня на пристигането ни, но тя трябваше да излети в седем сутринта на другия ден и през следващите две седмици шансът не му се усмихна повече. За Рок две седмици бяха цяла вечност. От скритите му коси погледи разбирах, че нивото на сперматозоидите достигаше опасни стойности. Като прибавим и запека, човекът беше в сериозна беда. Скоро щеше да избухне в пламъци или да тръгне да убива, когото види, освен ако — както сега подозирах — не се беше заключил в празната баня, за да се вземе в ръце.

Влязох през стълбата в хладната сянка на празната дневна. Видях, че вратата на банята на Кенди в дъното на коридора беше затворена. Отидох в нашето спално помещение в предната част, за да взема тетрадката на Дан, но не я намерих на леглото, където я бях оставил. Огледах се, но без резултат. Върнах се по коридора, почуках леко на вратата на банята на Кенди и си пъхнах главата вътре.

— Да си виждал тетрадката на Дан, Роко?

— Да — чух гласа му зад вратата. И тя се отвори широко.

Рок седеше на тоалетната чиния и четеше тетрадката, банският му беше смъкнат на глезените, а в краката му имаше купчина списания. Той ме погледна жално.

— Някакви успехи?

— Безнадеждно е — отговори той.

Кимнах към тетрадката.

— А нещо интересно тук?

— Може би — отговори и ми подаде отворената тетрадка, след това пусна водата и си вдигна банския.

Погледнах страницата, която четеше — от 20 февруари. Споменаваше се черната старица. Обуела, и „el Diablo Blanco“.

— И аз го забелязах — отвърнах. — Доколкото разбирам, според Дан това е било някакъв култ.

Рок върза връзката на банския си на кръста, докато разглеждаше набитото си тяло в огледалото.

— Наистина ли мислиш, че главата, която каза, че си видял на дъното, е на Дан? — очите му срещнаха моите в огледалото.

— Не съм сигурен — признах си. — Ако е била неговата, вече не приличаше на човешка глава. — Гледах как Рок си мие ръцете в мивката. — Ако Дан е мъртъв, както твърди падрето, къде според теб е погребан?

— И какво те прави толкова сигурен, че е погребан? — попита Рок.

Спомних си гробището, което прекосих край църквата. Дали не бях стъпил върху мястото, където лежеше Дан? Някак си не ми изглеждаше вероятно.

— Искам да се върна в градчето. И да ги накарам да ми покажат трупа.

— Не е много умно от твоя страна — предупреди ме Рок.

— Не се страхувам от тях — казах му. — Те се страхуват от нас.

— Въпросът е от кого се страхува падрето?

— Мисля, че трябва да разбера.

— А пък аз мисля, че трябва да я оставиш тази работа. — Подсуши си ръцете в малка хавлиена кърпа и се опита да смени темата. — Ева преобърна ли се вече?

— Ева? Тя да не е тюлен?

— Тя е русалка. — Кимна към списанията на пода. — Виж Чарлийз в „Космополитън“ — каза той. — А аз ще нагледам Ева. — И излезе от каютата.

— Не ми прави никакви услуги! — извиках след него.

Затворих вратата на банята с ритник и се изпиках в празната тоалетна. Броят на „Космополитън“, за който говореше Рок, лежеше на върха на колекцията от „Вог“, „Редбук“ и „Мадмоазел“, която Кенди бе събирала по пристанищата. На корицата беше Чарлийз Терон с развети коси и дрехи, нашарена с десетина заглавия. Всичките бяха вариации на стандартната тема „Как да упражняваме властта си над мъжете“, сякаш това беше основният източник на развлечение за целия им пол. Очите ми се откъснаха от списанието и се обърнаха към множеството тоалетни принадлежности на мивката. Нямаше как да пропусна голямото златно шише парфюм, дръзко оформено като абстрактна вагина. Махнах капачката клитор, поднесох я към носа си и вдъхнах томително. Миришеше на рози, аромат, който веднага извикваше в ума яркия цвят на косата на Кенди. Почувствах някакво облекчение, докато го вдишвах, разсейваше обсебването ми по Ева. Какво вкусно същество била Кенди! За няколко секунди опасността да отворя „Космополитън“ и да се заема със себе си беше съвсем реална.

Но се спрях. Бързо и нарочно насочих вниманието си към странния бръснач до душа, размазаната в мидата на мивката паста за зъби, отворения пакет тампони в шкафчето. Всяко нещо си има две страни и жените не правят изключение. От копринените им крака поникват твърди косми, прекрасният им дъх се превръща в зловоние, докато спят и веднъж месечно златният им потир прелива от алена кръв.

Брат ми, образован познавач на тънката част и колекционер на афродизиаци, твърдеше, че сексуалната мощ се увеличава право пропорционално на дължината на въздържанието. „Използвай я, отдай й се“, обичаше да казва той. Вярваше, че този принцип важи еднакво и за мъжете, и за жените. Въздържанието увеличаваше привличането, подхранваше сексуалната ни сила, докато тя започне да излъчва неустоимата аура на еротичната харизма. Това беше тайната на девствеността. Разказваше за весталките от древния Рим, млади момичета от видни семейства, избирани да се грижат свещеният огън в храма на Веста никога да не угасва. Давали обет за безбрачие за трийсет дълги години. Ако някоя от тях се осмелявала да го наруши, била извеждана от храма и погребвана жива.

Надявах се размишленията върху тази неприятна перспектива да укротят животинския ми нагон. Исках не коя да е, а Ева! За да я спечеля, трябваше да мобилизирам цялата си сексуална харизма. Поддържай огъня, помислих си. Дай обета на весталките. Как иначе да покориш непокорима богиня? Ще обърна страстта навътре в себе си, ще раздухам пламъка в изгарящото си сърце, докато стопи бронята на приличието с божествената топлина на либидото. Дайте ми зашеметяващия аромат на рози! Удряйте слабините ми с корици на женски списания! Нищо по-малко от вечния гроб не може да разбие вече моята девственост!

 

 

След като си ударих една бърза в банята на Кенди, минах мрачен през коридора и отидох в стаята ни в предната част на яхтата, за да помисля още малко върху тетрадката на Дан. Много неща в нея ме озадачиха, имаше още повече, над които не бях се замислял. Записките в дневника започваха от времето, прекарано в Юкатан в къртовска работа на археологически разкопки. Имаше бележки и цифри, свързани с измамите му с грънци в Мексико Сити, препратки към покупка на голяма пратка канабис в Гуадалахара (която очевидно трябваше да бъде разтоварена в Акапулко) и планове за контрабанда на нещо, наречено „бамбалача“ (мескалин^[1]), схема, която явно се беше провалила. Той избягал в планината. Имаше безброй ръчно чертани карти на прехода му през Сиера с антропологични описания на срещи с хуичоли.

За хуичолите се смяташе, че са наследници на ацтеките. Говореха език, който наричаха уто-ацтекски. Едно от последните автентични племена на света. Живееха в почти пълна изолация в планините по крайбрежието. По едно време Дан се присъединил към група хуичолски пейотери, тръгнали на „лов за пейоте“ във Вирикута, „градът на древните“. Ако се съди по обемните записки, които му беше посветил, преживяването беше го впечатлило значително. Описваше в подробности ритуалите и бита им, как давали на всеки странник ново име и „обръщали“ имената на нещата и местата. Мандарините ставали лимони, посивелите старци — моми за женене, сухата пустиня — ревящо море, нощта — ден и денят — нощ. Описваше как наистина „ловували“ пейоте, като пускали стрели през растенията, все едно били малки зелени зайци, които можели да избягат. Индианците се отнасяли към безценните растения като към разумни същества, докосвали всяко едно до челата, бузите и очите си, преди да изцапат стрелите си с „кръвта на пейоте“. Описваше подробно и ентусиазирано причиняваната от пейоте еуфория и вървящите с нея изкривявания на времето и пространството, психеделични образи и ярки халюцинации.

Четох, докато очите ми се замъглиха. Дан беше един от онези начетени наркомани, които се смятаха за първопроходци „психонавти“, изследващи обширните непознати територии на вътрешния свят, един истински надрусан капитан Кърк. И като много от този тип хора преди него, изпитваше нуждата да създава хроника на психическите си приключения, да опише минута по минута всичко: от „изригващите като лава потоци ярки искрящи скъпоценни камъни“ до „безкрайните гънки по блестящите дъгоцветни влакнести криле на прекрасните насекоми“, както и непознатата земя на малките хора, приказните същества кабирии, които очевидно живееха в главата му. Дан поглъщаше цели библиотеки от тази така наречена „психеделична литература“: Бейард Тейлър, Фиц Хю Лъдлоу, Уосън, Шулц, Хъксли, Бъроуз, Лиъри, Маккена — списъкът с имената е безкраен, както и писанията им. Дан ги беше чел всичките, повечето не само веднъж. Беше помъкнал дори издание на „Der Meskalinrausch“ от 1927 година със себе си. Това бе една от книгите, които намерих в багажа му. А доколкото знаех, не можеше да чете на немски!

На мен тези глупости не ми действаха. Повествованията за наркотични бълнувания ми напомняха за парцаливата ми приятелка Алис, която учеше психология, и за нейните, както тя твърдеше, невероятни юнгиански сънища^[2]. Будеше ме всяка сутрин и ми ги разказваше трескаво. „Архетипи“, „аними“ — всичко това ме отегчаваше до смърт.

В малката затворена стая беше топло и задушно. Свалих си тениската, изритах сандалите, опънах се на копката и продължих да чета.

За щастие в тетрадката имаше и много по-трезв и адекватен материал. Сред дневниците, картите, бележките и сметките с пари за наркотици бяха пръснати множество ботанически рисунки и грубо скицирани с молив портрети: детински символи и непознати, непреведени думи и фрази; библейски псалми и цитати от „Откровенията“; странни песнопения и тайнствена, пълна с халюцинации поезия. Някои от символите носеха надпис „духовни знаци“ и приличаха на някаква дебилна версия на стенографията. Под един символ, приличащ на хвърчило с корда, намерих следното малко стихотворение:

Ay ree ah jaja

Ay ree leh

Ah jaja wo goon

Ajaja way geh

Ay ree ah jaja

 

Leh beh weh ja go

Ay ree leh eh beh weh ja go

Ay ree leh.

 

Търсим те.

Където и да си.

Покажи се.

Искаме да те видим.

 

Ела и ни позволи да ти говорим.

Викаме те, говорим ти.

Където и да си.

Не ми приличаше на испански. Проверих думите в раздърпания уто-ацтекски речник на Дан, нямаше ги и там. Чудех се дали нямат връзка с това, което Дан наричаше „Шанго култ“, идващ според него от остров Тринидад в Антилите. Думите звучаха африкански. Препрочетох един пасаж, който разказваше как намерил прилики между практиките на Шанго и ритуалите на Себастиан по време на лова за пейоте във Вирикута. Очевидно Себастиян е бил хуичолски мара акаме, жрец или шаман. Неговото описание на главата в църквата бе довело Дан в Пунта Нердида в търсене на „Аргонавт“.

Дали така Дан бе научил за кораба? Защо мексиканските индианци рецитират стихове с африкански произход? И какво в края на краищата се бе случило с Дан? Как са го убили? Дали наистина е било убийство? Продължавах да ровя в тетрадката, проверявах връзки и препратки, следвах една повествователна линия след друга, опитвах се отчаяно да свържа всичко в едно цяло, докато не се почувствах като бръмбара на Кафка, хванат в паяжина. Тази тетрадка беше по-тежък случай от сънищата на Алис и цялата откачена история ми причиняваше главоболие.

Когато оставих тетрадката, от нея на пода изпадна листче хартия. Някои от страниците се бяха откъснали и след това бяха натъпкани обратно под кожената подвързия. Забелязах ги още първия път, като разглеждах тетрадката, но нищо в тези опърпани листове не ми изглеждаше особено важно. На тях имаше предимно рисунки на растения, птици и риби, затова просто ги бях пъхнал обратно вътре. Но този път листът на пода ми хвана окото. Съдържаше множество рисунки с молив, включително две изображения на мъртва риба, близък план на заболяло кучешко око и деликатно загатване за нещо, което според мен беше пейоте. Четвъртата рисунка на листа беше различна от другите, всъщност беше различна от всички рисунки в тетрадката. Бе зацапана и неясна, напълно засенчена с широката страна на графита и поставена в малък идеален кръг. Нарисуваното на нея не можеше да се различи, може би затова я бях пропуснал първия път. Сега обаче от обърнатата страница на пода, иззад графитената мъгла изплува малка фигура. Вдигнах хартията по-близо до очите си и веднага разпознах образа.

Лейди Либърти.

 

 

Каютата на Белочек тънеше в лукс. Голям матов люк на тавана и високи и широки прозорци с дантелени пердета пропускаха щедро светлината и придаваха на ограниченото пространство дворцов блясък. Огромното, богато декорирано и заоблено в краищата легло доминираше в махагоновата стая. Сатенените чаршафи с цвят на слонова кост бяха покрити с резедава копринена жакардова кувертюра, възглавниците бяха избродирани и с пискюли, а в долната част имаше парче тъмен плюш, който приличаше на свита на кълбо спяща норка. Под леглото се виждаха големи чекмеджета, а стените бяха покрити с многобройни гардероби и врати на шкафчета с метални дръжки. Пред далечната стена имаше сгъваемо писалище и дълга полица с книги с еклектична сбирка от текстове от превода на „Одисеята“ на Т. Е. Лорънс до криминалето на Кенди „Снежна слепота“. До писалището бе поставено дълго, извито тапицирано канапе, застопорено за махагоновата стена, а на него небрежно бе хвърлена мексиканската риза на Белочек, торбестите му панталони с връзка на колана и огромните му копринени боксерки, зарязани там след преобличането за гмуркането.

В стаята имаше много тайници, ако се наложеше да се скрие нещо. Но не мислех, че е чувствал необходимост да крие каквото и да било, затова се насочих право към джобовете на панталоните му и ги претърсих като крадец. Пръстите ми ровеха на сляпо: запалка, смачкани песос от играта на покер, „Ролекс“. Накрая се натъкнах на предмет, който със сигурност беше по-стар, по-значим и далеч по-ценен от предишните.

Взех монетата и я поднесох под светлината на таванския люк. Тя заискри пред очите ми, както на брега на Бока, с дълбок приятен златен блясък, сякаш излъчваше повече светлина, отколкото поемаше. На едната й страна грееше с матов блясък гордият плешив американски орел, от другата — поизтритият профил на жена с тиара от звезди. Поставих монетата на писалището и сложих до нея рисунката от тетрадката. Нямаше съмнение, че едното произлиза от другото, дори безразборните драскотини бяха същите като на графитното копие. Всъщност това въобще не беше рисунка, а директно копие, направено с подпъхване на монетата под листа и щрихиране с молива върху нея.

Брат ми Дан беше държал точно тази монета в ръцете си. Беше я разглеждал, беше й се удивлявал и възхищавал, а след това я бе копирал. Най-вероятно той сам я бе открил. А после някак си това потенциално голямо богатство бе попаднало в ръцете на Белочек. Белочек магьосникът, който я завъртя в кръг и повери в ръцете й съдбата ни.

Стиснах монетата между палеца и показалеца си и я завъртях на писалището. Тя се заклати като пияница и падна с кух тътен. Вдигнах я и пак я завъртях. Този път се превърна в златната планета, в която я бе превърнал Белочек и накрая се строполи с вибриращо дрънчене. Пак завъртях монетата. Въртях я така двайсетина пъти. Учудването ми нарастваше, защото тя винаги падаше на една и съща страна.

Ези.

Монетата беше манипулирана.