Дейвид Ангстън
Златният дявол (22)

Изгубен в морето

ОТ нагрятата от слънцето мокра купчинка монети на палубата се вдигаше пара като от кучешко лайно. Лежаха само на сантиметри от лицето ми, а ми изглеждаха далечни. Не изпитвах никакво желание да ги докосна. Беше ми отвратително дори само да ги гледам. Извърнах се и се фокусирах върху ръката си. Болката е хубаво нещо, помислих си. Смъденето на наранената кожа, пулсирането на разкъсаните кръвоносни съдове, изгарящото усещане за оголена плът. Помага ти да разбереш, че си жив, когато всичко в теб е мъртво. Притиснах с палец дланта си и гледах как кръвта изтича от разреза. Процеждаше се в локвата и от нея пенестата вода порозовяваше. Течеше безкрайно като избила пот, като капещи сълзи. Нека си тече тази червена река от болка, помислих си. Нека кървя завинаги.

Дългият език на лабрадора облиза лицето ми. Кучето подуши за кратко купчината монети и замина надолу по палубата.

— Хайде, Джак. Ставай, стига вече.

Ева ми помогна да се изправя на колене. Като станах, ме подпря на перилото. Подсуши ръцете ми с хартиена кърпичка и намаза дланта ми с йод. Сложи лепенка на раната и я уви с превързочна лента, която скъса със зъби. После се зае с другите наранявания. Имах охлузване високо отстрани на гръдния кош, точно под мишницата. Вдигна ръката ми, превърза раната и ме бинтова. Вършеше всичко бързо и ефективно като фронтова медицинска сестра. Не каза нито дума.

Гледах към аварийната лодка, която още обхождаше празната водна повърхност. След миг щеше да се стъмни и безрезултатното претърсване щеше да спре. Вече застудяваше. Ниското небе беше сиво и мрачно. На хоризонта все още имаше коси лъчи. Умореното око на слънцето падаше в океана, за да заспи.

Ева ме обърна, за да довърши бинтоването на гърдите ми. Косата й бе прибрана назад със светлосинята забрадка и лицето й блестеше меко под променливата светлина. Когато приключи с превръзката, ме погледна крадешком в очите.

— Не си могъл да направиш нищо — каза.

Извърнах се към розовата кървава локва и облещената купчина монети. Едвам се стърпях да не ги изритам обратно във водата.

— Можех да се върна с него — казах. — Можех да се уверя, че е изплувал жив и здрав.

— Той е искал да останеш.

Наведох се и вдигнах една монета от купчината.

— Искаше още — отвърнах. Моторът на лодката изпърпори шумно, обърнах се и я видях да се приближава към нас. — Винаги искаше още. Още забавления. Още момичета. Още текила.

— Всички сме така — каза Ева и се облегна до мен на перилото. Кимна към лодката. — Дори и човек, който си има всичко.

Белочек се беше привел на носа и в своето пълно недоволство приличаше на капитан Блай.

— Монетата му още ли е в теб?

Ева бръкна в джоба на късите си панталони и извади назъбената златна монета на Дан. Тя проблесна в елегантните й пръсти.

— Запазих си я за късмет — каза тя. Обърна я бавно от жената към птицата. — Май ни донесе повече нещастие. — И с известна неохота ми я подаде.

Взех я и я сравних с моята монета.

— Вече няма връщане назад — казах. — Ще го питам за всичко.

— Няма да е много прилично, Джак.

— Прилично? Как мога да се държа прилично след случилото се днес?

— Трябва много да внимаваш.

— За какво да внимавам, Ева? От какво толкова трябва да се страхувам?

Тя се обърна и се загледа в приближаващата се лодка.

— Кажи ми, Ева.

— Не го познаваш. Не знаеш на какво е способен.

— На какво е способен?

Тя се извърна и ме погледна, без да отговори.

— Убийство? — попитах.

Тя бавно поклати глава. Очевидно от съчувствие.

— Нямаш ни най-малка представа — каза.

— Той ли уби брат ми?

Тя се извърна към лодката.

— Не знам.

— Видя копието в тетрадката. Това е същата монета — същите вдлъбнатини и наранявания, същото износване.

— Да.

— Как я е взел от Дан?

— Не знам.

Гледах я настоятелно, докато не се извърна и не ме погледна. Пронизителните й очи, блестящи и прекрасни както винаги, не ми казваха нищо. Развърза забрадката и пусна косата си по раменете. Остави ме да я погледам за момент. После клекна и започна да пълни синия платнен квадрат с монети.

Кучето залая и аз се обърнах към приближаващата се лодка. Кенди я водеше към нашата кърма. Рок ме погледна, когато преминаваше покрай мен, но очите му бяха мъртви. Взираше се през тялото ми, сякаш ме нямаше.

Ева завърза краищата на забрадката, вдигна вързопчето и ми го подаде. Стоях и го гледах. Спомних си прекрасния аромат, който се излъчваше от този плат, мириса на парфюма й, който бях вдишвал на плажа. Беше само преди дни, а сякаш бяха минали години. Парфюмът беше изветрял и сега във въздуха се усещаше само миризмата на риба от залива.

Взех вързопа и я погледнах в очите.

— Първата сутрин, в която те видяхме на плажа, когато плува към „Магьосник“ и ни остави… сувенирите си. Не беше случайно, нали?

Помисли малко, преди да си позволи да си признае.

— Не — каза тя.

— Белочек ли те прати? Или разсъбличането пред нас беше твоя идея?

Обвинението прелетя като кама във въздуха, която сякаш бях извадил от собственото си сърце и запратил към нейното. Тъжна усмивка едва повдигна ъгълчетата на устните й. В очите й имаше повече тъга, отколкото обида. Когато заговори, гласът й беше по-скоро нажален, отколкото злобен.

— Той ще иска да вземе всичко, Джак. Трябва да си тръгнете, докато още имате възможност.

Тя се отдалечи, за да посрещне лодката на кърмата. Понечих да извикам след нея, но се спрях. Докато не открия някои отговори, не исках пак да поглеждам тези зелени очи.

 

 

Рок слезе под палубата, без да ми каже дума. Намерих го в стаята ни в предната част на яхтата, преобличаше се. Неговите дрехи, заедно с моите и тези на Дъф бяха пръснати навсякъде по V-образната койка. Откри футболната си фланелка от „Браун“ и я навлече през главата. От това косата му се разроши, но той я оправи с пръсти. Кимна към леглото зад мен.

— Забрави да си сложиш това — каза.

Сребърният ми кръст лежеше сред разхвърляните дрехи.

— Какво ще правим? — попитах.

Промуши колана си през гайките на късите си панталони.

— Какво искаш да кажеш с това „какво ще правим“? Връщаме се в Пуерто Валарта. Ще отидем в полицията и ще извикаме родителите му. Край на пътешествието, край на историята.

Седна, за да си обуе маратонките.

— Никога няма да намерят тялото му. Знаеш го, нали?

— Ще го намерят.

Поклатих глава.

— Няма начин. Казах ти какво видях долу.

— Да, и Кенди го видя.

— Голямо и бяло?

— Не беше акула.

— А какво?

— Не беше акула.

— Какви ги приказваш…

— Беше гигантски скат.

— Какво?

— Кенди го видя отгоре.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Каза, че бил колкото бейзболно игрище.

— Скат? Тук?

— Белочек каза, че на запад има остров, на който се събират. Наричат ги „дяволски риби“, защото имат рога.

И преди бях виждал огромните същества, но само на снимка. Грамадни летящи чинии от нагъната плът. „Рогата“ им бяха като протегнати ръце, които събираха живота в морето. Отгоре бяха черни или сиви, а отдолу — бели.

Белият дявол. Моят бял дявол.

— Значи Дъф…

— Да. Те ядат планктон, не водолази.

— Тогава той е долу.

— Вероятно не е успял да се измъкне от кораба.

Спомних си за процепа под палубата, през който бях минал. Възможно ли е Дъф да го е пропуснал? И да се е опитал да се върне по цялата дължина на развалината? Да се е загубил в Страната на чудесата и да му е свършил въздухът? Това означаваше, че сега е там, погребан в черните стаи. Дробовете му са пълни с морска вода, а джобовете — със злато.

— Не видях лъча на фенера му. Изобщо не видях светлина. — Представих си го да лежи в товарното помещение, заровен в кости и вериги. Образът беше толкова ужасен, че не исках да мисля за това. — Може да е още жив долу…

Рок ставаше и се канеше да излезе. Сграбчих го ръката.

— Може би…

Той се обърна и ме хвърли на леглото. После се метна с цялата си тежест върху мен, хвана главата ми с две ръце и заби изкривеното си от гримаса лице в моето.

— Дъф е мъртъв! — извика той. — Кучият син е мъртъв!

Очите ми се впиха в неговите и ме обзе ужас. Рок можеше да ме убие само с едно помръдване на ръцете. Очите му бяха изскочили като твърдо сварени яйца, а изпъкналите вени на челото му пулсираха с яркочервена кръв. Този футболен защитник гигант беше мачкал нападатели и полузащитници като булдозер. Най-добрите университети бяха готови да залагат пари в брой за травмите, които е причинил. Изтръгваше каски, късаше тениски и забиваше предпазните решетки дълбоко в ноздрите на противника. Веднъж прати един полузащитник в кома, която продължи месец и половина. „Скалата“ беше доста гадно копеле, ако решеше. Този път не искаше да е такъв, просто се разгневи от само себе си и ми се нахвърли като мечка гризли иззад кофа за боклук.

— Съжалявам. — Само това можах да кажа. Мекушаво измърморване пред лицето на гнева му. — Съжалявам.

Той се взира в мен известно време и нещо в погледа му ме накара да се просълзя. Влагата в очите ми размаза образа му, бях като човек, който ослепява. Хватката му се отпусна и бесът му бавно се оттече. Отстъпи, строполи се на леглото и зарови лице в големите си дебели ръце. Тогава го чух да плаче. Не беше плач, а някакво приглушено хлипане, животински дълбок и разкъсващ стон. То разтърси тялото му, но от очите му не потекоха сълзи. Откакто го познавах, никога не го бях виждал да плаче.

Накрая падна върху леглото по гръб и се загледа като в транс в дървената розетка на тавана.

— Трябва да намерим трупа му — каза. — Трябва да го върнем у дома.

— Разбира се — отвърнах. И се сетих за липсващото тяло на Дан. Исках и него да намеря.

От вътрешността на яхтата се чуваха приглушени гласове. Кенди и Белочек приготвяха нещо за ядене. Според мен Ева беше още на палубата. Тя някак си странеше от тях, едновременно бе и част от екипажа, и не съвсем. Чудех се дали подозират, че е толкова внимателна, потайна и прикрита.

— Рок — казах. — Трябва да ти покажа нещо.

 

 

Белочек седеше на масата, приведен над паница супа с млечен цвят. Поднесе лъжица към устата си и вдигна очи, за да срещне погледите ни. Кенди беше с гръб и режеше нещо на плота. Спря за малко, когато усети присъствието ни, обърна се и ни погледна през рамо.

— Някой от вас да иска супа от миди? — попита.

Отказахме. Седнах срещу Белочек и сложих вързопа с монетите в краката си. Рок остана прав, хванал с ръце една от гредите на тавана. Изглеждаше заплашително.

Белочек ни огледа и двамата.

— Надявам се, че ще приемете най-дълбоките ни съболезнования — каза. — Искрено съжаляваме за загубата на приятеля ви.

— Благодаря — отвърнах. Бръкнах в джоба на ризата си, извадих златната монета на Дан и я сложих внимателно на масата. Когато Белочек я видя, посегна енергично към джоба на панталоните си, но все още беше по бански. Извърна бавно глава към каютата си и си спомни къде си бе оставил дрехите. Погледна ме с присвити от любопитство очи. Зададох му прост въпрос.

— Обичате ли да се обзалагате, г-н Белочек?

Устните му се изкривяха в едва доловима усмивка и той отвърна по начина, по който аз бях отговорил в Бока предния ден.

— Зависи от облога.

Вдигнах вързопа с монетите от пода и го сложих на масата.

— Какво ще кажете да заложим всичко това? — предложих. Взех монетата на Дан и се полюбувах на блясъка й. — Ези — мои са, тура — ваши.

Усмивката на Белочек стана кисела.

— Какво има, господин Белочек? Не ви ли харесва облога?

Преди той да отговори, Рок пристъпи напред и хвърли листа от тетрадката на Дан на масата. Взе златната монета от мен и я постави с главата нагоре до копието.

— Взели сте тази монета от Дан — каза той. — Не от чичо ви Фестър.

Белочек съсредоточено разгледа прекопираната рисунка, след това вдигна очи към Рок и мен. Остави лъжицата, изкашля се, за да си прочисти гърлото, и попи устни със салфетката си.

— Скъпа? — извика той и Кенди се обърна към него. — Би ли ми наляла чаша шери? И виж дали момчетата не искат нещо за пиене. Тримата ще отидем да си поговорим на палубата.