Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощно море (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дейвид Ангстън

Заглавие: Златният дявол

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Якимова

ISBN: 978-954-585-783-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6911

История

  1. — Добавяне

Рай

Ева викаше името ми. Протегна ръка, помогна ми да се кача на „Зодиак“ и ме сложи на седалката. Движенията й бяха грациозни до съвършенство, сякаш цял живот бе вадила моряци от водата.

— Обичам те — казах й.

Тя ме обви с ръце и ме покри с целувки.

— И аз те обичам — прошепна. После видя колко силно кърви китката ми. — Скатът ли? — попита.

— Змиорката — отвърнах.

Откъсна лента от блузата, която бе облякла върху банския, и обви плътно с нея китката ми.

— Ще я превържем както трябва на яхтата — каза тя.

Не можех да спра да се любувам на великолепната купчина злато.

— По-късно — отвърнах. — Трябва да натоварим всички тези кюлчета, преди да се стъмни.

Слънцето полягаше на хоризонта, а последният товар злато все още беше във водата. Ева го закачи за „Зодиак“ и го върза за веригата на котвата. В лодката забелязах пистолета на мексиканеца да лежи върху оранжева спасителна жилетка. Вдигнах го и погледнах в барабана. Единственият куршум още беше вътре.

— Не ти ли се наложи да го използваш? — попитах.

— Не съм видяла ската — отвърна тя. — А ти?

— Видях го и още как. Но ме остави на мира. — Разказах й как попаднах на изхвърления сребърен кръст и как той пак ме спаси.

— Hueso Colorado — каза тя с усмивка. — Превръщаш се в истински мексиканец, Джак.

Разтоварихме заедно златото, добавихме нови кюлчета към купчината в лодката. На запад над хоризонта се събираха облаци, а слънцето бързо слизаше по тъмносиньото небе и ги огряваше за последно в прекрасни цветове. Въпреки че отпадах все повече и повече и изтощението и загубата на кръв ме надвиваха, въпреки ужасното главоболие, което все още пулсираше под черепа ми, бях напълно погълнат от красотата на момента. Искрящите кюлчета злато, подобаващото великолепие на океана и небето, присъствието на тази прекрасна жена — всичко допринасяше за моето опияняващо щастие, потъвах в неземно, трансцендентално и всеобхватно блаженство.

Чувството не ме напускаше. Когато започнахме да товарим златото на „Магьосник“, то преливаше от миг в миг, а всички те се сливаха, докато загубих представа за хода на времето, за преминаването на златото от ръка на ръка, за разстоянието, което изминаваше между нас двамата, за подаването и поемането му — и двете ми се струваха едно и също. Всичко се сля в едно чудно многоцветно движение, в танц на Шива върху плаващи водни лилии, в измъкване на безкрайно златно въже от океана.

Този миг, този час, този залез с Ева беше най-пълното и съвършено време в краткия ми живот. Може би беше делириум, предизвикан от сътресението и драстичната загуба на кръв или пък от съкрушителната умора. На каквото и да се дължеше, бях сигурен, че в този миг, ако перифразирам г-н Стивънс, се бях превърнал в нищо: виждах нищото, което го няма, като нищо. Бях в пълно съзнание, на вълната на житейския океан, с един крак здраво стъпил на палубата, а с другия — в рая.

Дан би се гордял с мен. Не съм сигурен, че той изобщо успя да достигне до това състояние. Но съм сигурен, че не спираше да опитва.

Исках блаженството да трае вечно. Исках да преплувам седемте морета с Ева в кораб, натоварен с безкрайното ни богатство, да се носим на крилете на мечтата през златния рай.

Но не било писано.

Сляпото желание, което породи мечтата, беше сляпо и за коварството на дявола. Предателство превърна златния ми рай в истински ад.

Ето как стана.

Тъкмо привършвахме разтоварването на златото. Всичките кюлчета бяха подредени в товарното помещение долу до трупа на Рок. На палубата бе останала само една ярка тухличка. Точно обвивах пръсти около нея в състояние на екстатично доволство, когато осъзнах, че Ева произнася името ми, че го повтаря от известно време, но чак сега я чувам. Вдигнах поглед.

Притъмняваше, но още не беше се стъмнило. Намирахме се в онзи неуловим миг на свечеряването, който ти се струва безкраен, но преминава на един дъх. Повя хладен бриз и облаците, които преди малко изглеждаха толкова далеч, сега се носеха точно над главите ни. В тях бе останала единствената светлина по небето, сякаш я бяха погълнали от залязващото слънце и сега я носеха на изток в пътуването си към нощта. Ева стоеше на палубата пред мен, а блестящите облаци се движеха над нея, хвърляха върху лицето й трепкащи сенки и очертаваха рязко силуета й.

Отне ми известно време, за да забележа, че нещо не бе както трябва. Може би заради непознатия начин, по който бяха приведени раменете й и странния безчувствен израз на очите й. Беше се надвесила със заплашителна мощ над мен. Никога не я бях виждал такава. Тогава осъзнах, че тази мощ се съсредоточаваше в една-единствена точка — ръката, която държеше здраво на кръста си. Беше покрита с края на разкъсаната й блуза и ми трябваше малко време, за да осъзная в цялата тази бъркотия, че предметът, който стискаше, беше пистолет. Пистолетът на мексиканеца с единствения куршум в него. Дулото му сочеше към мен.

Изсмях се. Беше по-скоро кикот. Не знам защо. Може би заради източника мътна светлина, който падаше върху лицето й като сянка. Или се породи от неверие. Сигурно си мислех, че това с пистолета е шега. Но точно там ми беше проблемът — не можех да разсъждавам трезво. Умът ми бе извън контрол, завъртян в трескава спирала. Ева сякаш обикаляше около мен, но всъщност това беше илюзия, породена от движещите се облаци. Белочек? Брага? Капитан Брага ли каза? Устните й произнасяха думи, които не разбирах. Главоболието, за което бях забравил, се превръщаше във вой, във вик с нестихващо ехо. Скоро стана истеричен крясък като тези, които бях чул в песните на жителите на Пунта Пердида. Стори ми се, че идва от свещеника с червен тюрбан, но се оказа, че е само едно растящо петно кръв. Тя се бе пропила в изплъзващата се превръзка на китката ми и сега течеше обилно, падаше на струйки от ръката ми, капеше по златното кюлче и образуваше червена локвичка.

Изправих се на крака, олюлявах се и стисках мокрото кюлче в ръце.

Ева каза, че съжалява. Гледах я как вдига пистолета от развятата на вятъра риза. Видях пръста й да натиска спусъка.

Кристално ясната мисъл за неизбежна смърт най-накрая проби транса ми. Спуснах се като луд към нея с кюлчето.