Дейвид Ангстън
Златният дявол (6)

Богове

Събудих се с болки и в пълна тъмнина. Помнех малко от съня, който бях сънувал — нещо за слепота, вода и смърт. Напомняше ми за кошмарите на мама за Дан. Ако ставах като него, не бях сигурен, че ми харесваше. Бях обзет от параноя и ужас, от които ми се гадеше. Затворих пак очи.

Когато ги отворих няколко часа по-късно, в бледата светлина на зората видях над мен момиче. Беше на пет или шест години. Носеше малка мръсна рокля и лицето й беше почти толкова мърляво, колкото краката й. Посегна към празните джобове на джинсите ми, обърна ги един по един и ги остави да стърчат като парцалени кукли. След това вдигна захвърлената ми хавайска риза. Тя имаше само един джоб, който също беше празен. Днес нямаше късмет.

Събудих се по-късно през деня, слънцето вече беше високо. Момичето го нямаше, а небето беше прозрачно синьо, докъдето ти поглед стига. С горещината дойде и вонята и за миг си помислих, че лежа в сметище за трупове, мексикански вариант на масов гроб. Мухите бяха съсредоточили цялото си внимание върху гърба ми, разкъсван от огнена болка. Опитах се да помръдна, но главата ми щеше да се пръсне. На темето си напипах цицина — бухалката само ме беше лизнала.

Около врата ми имаше увито нещо. Бебешкосинята забрадка? Не. Оставих я в багажа си. Беше бяла тениска. Като я дръпнах над главата си, видях, че е изцапана с кръв, сякаш някой си беше избърсал ръцете или ножа в нея.

Някакъв смях ме накара да се обърна. Идваше от купчина боклук зад мен. Два от най-кльощавите мексикански ястреба се караха за останки от ресторантска риба. Погледах ги как начупват костите на парчета.

Посегнах през рамото си и напипах разранена кожа на гърба. Целият беше в резки, по които кръвта вече бе хванала коричка. Какво ми е сторил кучият син, бил ме е с камшик?

Хвърлих тениската и намъкнах хавайската си риза. Направих го бавно, защото всяко движение разтягаше кожата на гърба и ми се завиваше свят от болка. Оставих ризата разкопчана и свободно падаща от раменете ми. Беше стояла върху празни консервени кутии и миришеше на препържен боб. Чорапите ми бяха още на краката, но маратонките „Найки“ никъде не се виждаха. Може пък момичето да не си е тръгнало с празни ръце.

Бунището се простираше на много акри земя и представляваше истинска планина от боклук. Няколко мексиканки от индиански произход и деца ровичкаха около входния път, там където камионите изсипваха със скърцане товара си. Жените не ми обърнаха никакво внимание, когато минах непохватно само по чорапи край тях, но децата веднага изтичаха да ми просят монети. Огледах се за момичето, което ми открадна обувките, но не го видях сред тях.

Стопирах един боклукчийски камион, който отиваше към града. Караше го мексиканец, който сигурно щеше да е по-охранен, ако ровеше заедно с жените и децата на бунището. Остави ме в един пуст квартал в северозападния край на града. Исках да му дам нещо за благодарност, но ми бяха прибрали портфейла и парите. Всичко, което можех да му предложа, беше едно немощно: „Gracias, mucho gracias“^[1]. Изглежда беше достатъчно за него. Вероятно преживяваше с по-малко.

Слънцето залязваше, когато стигнах до Плажа на пясъчните мухи. Вървях от няколко часа и резките на гърба ми бяха прокървили. Свалих си ризата и нагазих в океана, за да измия кръвта. Водата охлади краката ми, но запари на спуканите мехури и направо ми разяде гърба. Изстисках си ризата, излязох на брега и се проснах по корем на топлия пясък.

След по-малко от минута вече спях дълбоко.

— Джак, събуди се. — Рок беше клекнал до мен в пясъка, луната надничаше над рамото му като призрачно второ лице.

— Колко е часът? — попитах.

— Минава единайсет. Цял ден те търсим. — Той повика Дъф, който ме издирваше по-нагоре по брега с фенерчето си. Дъф притича и насочи светлината към лицето ми. Когато се извърнах, видя кръвта по гърба ми и се ужаси.

— Какво ти се е случило, по дяволите?

— Четиридесет удара с камшик. Наказание за препиване с рейкила.

Опитах се да си навлека ризата, но Рок ме спря и се вгледа по-внимателно.

— Чакай малко — каза той. — Това са думи. На гърба ти са изрязани думи.

— Какво пише? — попита Дъф.

— Дръж светлината неподвижна — нареди му Рок. Приближи лице и избърса изсъхналата кръв с ръка.

— Леко! — казах му. — Ужасно боли.

Рок зачете буква по буква първата дума:

— Y, A, N, Q… Янки.

Дъф, който стоеше зад него, успя да прочете цялото изречение.

— „Янки, вървете си у дома“.

— Много оригинално! — казах аз.

— Кой ти стори това? — опита Рок.

— Някакъв селяндур, когото срещнах в един бар. Мисля, че познаваше Дан.

Разказах им какво се бе случило — за Черепа, каубоя, пината, мелето.

— Трябва да се върнем там — каза Дъф. — Трябва да отидем довечера там и да спукаме този кретен от бой. Да го накараме да ни каже какво става.

— Не мисля — каза Рок. Надушваше по-голяма опасност. — Нека изчакаме до утре сутринта и тогава да решим какво ще правим. Междувременно по-добре да сложим нещо на раните. — Той взе фенерчето на Дъф и отиде до раницата си да потърси аптечната.

Дъф седна на пясъка до мен.

— Можем да кажем на полицията — каза той. — Да арестуват онзи тип.

— Как? Нищо не мога да докажа. Достатъчно е просто да отрекат, че някога са ме виждали.

Дъф мълча дълго. Безпомощността го депресираше. Извади торбичката с дрогата и се взря в нея.

— Това малко копеленце Черепа — каза той накрая.

Започна да свива джойнт.

Рок се върна с шишенце йод, капна малко на памучен тампон и намаза гърба ми. Дъф запали огромна цигара марихуана и не след дълго забравихме напълно за „вагосите“, каубоя и изчезналия ми брат, който можеше и да е мъртъв. Дори болката в гърба ми вече беше по-скоро спомен от далечно минало. Няколко дръпки от „златото на Акапулко“ и вече бяхме като нови, реехме се на вълната на вечно изменящото се настояще, което не познава нищо друго, освен себе си и живее в центъра на вселената като нейно биещо сърце. Бяхме млади, свободни и напушени като животни, носехме се по света в най-голямото приключение на живота си. Върнахме се в онова състояние на духа, което най-много обичах — пълни с оптимизъм. Океанът ни мамеше, топлият морски бриз рошеше косите ни. Чувствахме се съвсем на място навсякъде във вселената. Чувствахме се като богове.

Но дори боговете трябва да спят. И да сънуват.

Тази нощ сънувах, че бял червей влиза през ухото ми и превръща мозъка ми в дестилат текила. Жена счупи бутилка в главата ми и остави върху нея белег, който приличаше на чене. Зъбите му тракаха и изговаряха думи на развален испански, които не можех да разбера. Каубоят ме хвана за яката и навря грозното си лице в моето. Виждах белега си, отразен в тъмните му очила. Зъбите тракаха и бъбреха на испански. Вслушвах се с всички сили.

— Пунта какво?