Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (8)

7.
4 Декември
Клопката

Уайли се вгледа в думите на екрана на компютъра. Този шибан кошмар излизаше от контрол.

Върна се от посещението при психиатъра решен да изтрие всичко, но не го стори и ето какво стана. Уини вероятно беше мъртва, а Тревър — Бог знае какво се бе случило с него… Бедният Мартин. Щеше да бъде убит от собствените си приятели.

Но не ставаше въпрос само за това малко семейство — цял един свят беше разрушен.

И това копеле Самсън беше част от всичко. Ал Норт беше прав, Самсън е предател. Но глупакът не го беше спрял. Скапан страхливец. Добрите момчета винаги стигат последни, генерал Норт.

Сега непрекъснато следеше Си Ен Ен и очакваше новина, че се случва нещо странно на свещените места в собствения му свят.

Засега всичко беше спокойно. Но докога? Те знаеха, че сме тук, иначе нямаше да виждаме НЛО. Явно имаха нужда от още един малък тласък, преди да дойдат. Нека военновъздушните сили признаят, че нямат обяснение за някой от тези случаи, и — бум! — ще се появи леща, проклето черно нещо ще изникне от същите свещени места, както в света с двете луни.

Когато не пишеше, се занимаваше с проучвания и мислеше. Мислеше за числото четиринайсет. Това беше числото на Озирис, на Иисус, на възкресението. Седем беше завършената октава и завършеният живот. Четиринадесет беше животът и животът отвъд. То беше числото на целта на човека, която бе проекция на човешкото съзнание във вечността. Озирис беше разчленен на четиринадесет части. Страстите Христови бяха четиринадесет на брой.

Унищожи човек, сътвори човек.

Дали това беше вярно и за другите светове?

Той въздъхна. Беше ли уморен? Беше повече от уморен. По-изтощен, отколкото смяташе, че е възможно.

Не мислеше, че може да си представи какво страдание се разразява в света на Мартин. Засега всяко човешко същество на планетата, което не беше скиталец, бе загубило поне един любим човек. Самият мащаб на подобна катастрофа беше невъобразим. Потресаващо.

Какво може да напише за него? Че изпълва със сълзи очите му, че кара устата му да пресъхва и стомаха му да се изпълва с киселини?

Описанието на всичко това беше отвъд способностите на велик писател и със сигурност отвъд неговите.

Четиринадесет. Не спираше да се завръща към това число. Четиринадесет свещени места, които съществуваха, за да ни помогнат да възстановим знанието, направило човека безсмъртен. Гиза, Тасили, Олантайтамбо, от другата страна Великденските острови, Сукотай, Персеполис и Петра — за да ни помогнат да си възвърнем знанието, но и за да ни предпазят от собственото ни невежество.

В света на Мартин те се бяха провалили. Бяха закъснели — макар и на косъм. Бяха близо, но не достатъчно, не и навреме. Затова и Самсън го гонеше.

Знанието, което притежаваше, продължаваше да е опасно.

Сега беше вечер, на тази земя, на земята на Мартин, вероятно на всяка земя във всички вселени, които изпълваха невъобразимата небесна твърд, включително и тази на влечугите.

Никога не я беше виждал. Беше я зървал за миг, вероятно при отвличането онази нощ — беше усетил тънките ръце на чудовищата, беше усетил как го насилват.

Смяташе, че знае защо се прави това. Те имаха нужда от посредник, който да разпространи вярата. Проблемът беше, че бяха избрали грешния човек. Имаха нужда от Нобелов лауреат или политически лидер, а не от писател на романи на ужасите.

Лоша работа, нещастници!

Гласове, пълни с въодушевление, го увериха, че все още всичко е наред, поне в околността. Ник и Келси играеха навън. Брук беше долу и правеше някоя от прекрасните си гозби.

Децата изглеждаха щастливи заедно, а това невинаги беше така. Макар и дъщеря му да беше на осем, а синът — на тринадесет, между тях все още имаше голямо съперничество.

След някоя и друга година Ник вероятно нямаше да иска да тича около малката си сестра, но сега се забавляваше, забравил за миг, че скоро няма вече да е дете.

Беше мрачен следобед, а от северозапад се задаваше буря. Типично за Канзас, макар и малко късно за сезона. Погледна към радиото, за да провери дали работи. По него предупреждаваха за бури. Диодът светеше в зелено, което значеше, че е включено, но не бяха предали сигнал за тревога.

И все пак сини проблясъци осейваха небето и отдалече долиташе тътен на гръмотевици. Бурята беше все още от другата страна на Холкомб, може би на седемдесет километра разстояние. Сигурно щеше да ги застигне през нощта.

Той не обичаше бурите. Страхуваше се, че дисковете могат да дойдат, че се крият сред облаците.

Но не. Лещите бяха котвите. Като куки, забити в хрилете на риба. А тук нямаше лещи. Не спираше да си го повтаря.

А после се замисляше какво ще стане, ако има дори само една или две? Тасили беше в средата на пустинята. Наска беше изолирано плато. Както и повечето от другите места. Бяха създадени отдавна — центрирани спрямо северния полюс от кой знае колко дълбока древност.

Много му се пиеше, но се страхуваше да отвори чекмеджето с алкохола. Не биваше.

Загледа се в думите на екрана. Линди и Уини с изтръгнати души, Тревър беше изчезнал, Мартин — заключен… Макар и да беше спрял да пише историята, тя продължаваше да се развива в яркия ад на съзнанието му. И в него Мартин наблюдаваше как старият му приятел заключва вратата на килията с насълзени очи.

Не, това беше прекалено, трябваше да изчезне. Сега беше моментът.

Той маркира главата и я изтри — и ето, малко кръв, пот и сълзи изтекоха в небитието. Щеше да я пренапише в по-поносим вариант.

Празната страница остана пред очите му и той си каза, че всъщност предпочита празни страници.

Глупости, това беше ужасно, да съсипва работата си така. Но не можеше да остави хората си да страдат.

Започна нова глава. После спря. Не му изглеждаше редно просто да се втурва в писането, а и му беше писнало да използва лаптопа, затова го затвори. Писането на компютър беше пристрастяващо, а той вече имаше твърде много лоши навици, като пиенето и тайното пушене.

Извади старата си пишеща машина „Корона“ и я сложи върху бюрото. Това беше писателско сечиво. Тракаше като стар товарен локомотив, размазваше думите, запазваше всяка грешка. Всичките му творби бяха писани на тази стара машина. В началото лежеше в леглото и пишеше на ръка върху жълти страници, после ги набираше на машината. Цивилизован начин на работа.

Докато навиваше лист хартия на ролката, забеляза, че лаптопът не се е изключил. Вероятно проблем със захранването.

Отвори го, за да го изключи.

Имаше думи. Превъртя текста надолу. Всичко беше там, всичко написано досега. Пръстите му затракаха по клавиатурата. Думите се появиха на страницата и той ги изтри. Но те се появиха отново. Направи го пак, но колкото по-бързо действаше, толкова по-бързо се връщаха.

Това беше налудничаво. Не можеше да е вярно. Той отново изтри главата.

Думите сякаш подскочиха, после се появиха отново. Продължи да ги изтрива, отново и отново, докато накрая вече не се появяваше нищо — дори и премигване.

Господи, това не беше нормално. Не беше възможно.

Затвори „2012“. Време беше за тежката артилерия. На компютъра си имаше програма, наречена Zztz, която унищожаваше напълно всеки файл. Използваше сложната технология, прилагана от министерството на отбраната за унищожаване на секретни файлове.

Отвори Zztz и прехвърли целия файл „2012“ вътре.

— Неутронна бомба — промърмори тихо и нагласи Zztz на режим Defcon 12, най-високото ниво на унищожение.

Щеше да напише друг роман, голяма работа. С малко закъснение, може би, но щеше да измисли нещо.

Още докато наблюдаваше работата на Zztz, файлът се появи отново. Унищожи го и той се появи пак.

Нямаше по-висок режим на програмата от Defcon 12. Но имаше и друг начин да се справи с проблема. Влезе в DOS режим и набра erase *.*.

Когато се върна в уиндоус, всичко се беше възстановило.

Вгледа се в екрана. Това означаваше нещо, защото, ако не можеш да накараш функцията за изтриване на компютъра си да проработи, нещата със сигурност не бяха нормални.

— Брук — извика той.

От кухнята се чу отговор:

— Да!

— Ще дойдеш ли до кабинета за секунда. Важно е.

— Уайли, имам хиляда неща на главата.

— Брук, моля те.

— След минутка.

Установи, че трепери, усещаше неприятната студенина на треската и страха. Защото това беше доказателство, че зад всички тези кошмари, зад цялата тази лудост, има нещо реално. Точно толкова реално, колкото се беше опасявал.

Скочи и избяга от кабинета, сякаш вътре вилнееше пожар. Затича се надолу и прегърна Брук. Целуна челото, устните й, врата й.

— Хей, готвя, скъпи.

— Никога не ме напускай, никога не ме напускай!

Прегърна я и този път я целуна настоятелно, дръпна главата й назад, притисна тялото й към своето, докато тя не се опря в него, гърдите й бяха долепени към неговите, гениталиите им се докосваха през дрехите.

Когато я пусна, очите й блестяха от удоволствие.

— Очаква ни дълга нощ, надявам се.

— Ще те прекърша на две, прелестно създание.

После страхът се появи отново и той се хвана за нея, както удавникът се хваща за пояс в океана, и прошепна:

— Обичам те с цялата си душа.

Тя вероятно не разбираше какво беше вдъхновило това признание, но нямаше и нужда — усещаше искреността му. Погали го по главата и ръката й, докосваща оплешивяващото му теме, беше нежна като крилете на пеперуда. Спомняше си жълтите светлини на верандата в юношеството му и нощните пеперуди, които издаваха единствения шум наоколо.

Чу се гръм, дълбок и нисък. Беше придружен от далечен проблясък на мълния и Уайли се затича, тласкан от толкова всепоглъщащ ужас, че едва не се напика от страх. Прелетя през дневната, изключвайки светлините по пътя си.

Излезе на верандата и погледна към заплашителните облаци, прорязвани от блясъците на мълниите. А после към децата си, тичащи под зловещата светлина.

— Деца, приберете се вътре, моля ви.

— О, тате…

— Има мълнии, опасно е.

Те продължиха да играят.

— Какво става? — попита Брук.

— Погледни небето!

— Да, и какво?

— Не разбираш ли?

— Скъпи, поне на два километра оттук е, а и едва се чува. Остави ги да играят.

— Не, моля те, заради мен. Много съм уплашен за тях, Брук. Много съм уплашен за тях и трябва да ми помогнеш.

— Мисля, че Кръчфийлд може да ти помогне, но трябва да го посещаваш редовно.

— Добре, качи се горе с мен за няколко минути и ще ти докажа, че има нещо сбъркано. Много сбъркано.

Тя го последва.

— Ето, изтрих седма глава на книгата си преди малко. И тя се появи отново. После изтрих цялата книга. И тя се появи отново.

— Изтрил си книгата?!

— Напълно. От командния режим на DOS. Пълно изтриване.

— По дяволите, тези пари ни трябват.

— Трябва ни… и аз не знам какво ни трябва, но знам, че хората от другата страна изживяват ужасен ад и ако мога да изтрия това и да го пренапиша, може би нещата за тях ще се подобрят, а може би и за нас, защото там вилнее кошмар, който скоро ще нахлуе и тук.

Тя седна на бюрото.

— Слушай, това са глупости. Ето я книгата ти.

— Изтрий я.

— Няма!

— Добре тогава, гледай… — Той мина пред нея, но Брук сграбчи ръката му. Хватката й беше много здрава.

— Няма да го направиш, Уайли Дейл. Ще довършиш книгата и ще я предадеш в издателството, иначе ще загубиш мен и децата си.

— Моля?

— Колко глупости според теб може да понесе една жена? Отговори ми? Защото търпението ми започна да се изчерпва. Не издържам повече. Как смееш да ме водиш тук и да ме тероризираш с глупавите си игри. Можем да загубим всичко. Край. Писна ми да бъда жената на богат писател, който всъщност е едно бедно побъркано копеле.

— Не споменавай пред никого, че съм разорен.

— Напишѝ книга, която да се продава добре, и няма да си разорен. Сложѝ малко храна на масата, проклет да си.

Тя стана и изскочи навън, като му подвикна през рамо:

— Вечеря след десет минути.

— Очевидно има храна на масата — промърмори той, но много тихо. После се върна до бюрото, отмести старата „Корона“ и отвори лаптопа. Започна да пише.

Навън наелектризираното небе проблесна.

Уайли работеше усилено. Гръмотевицата отекна. Мълниите започнаха да падат по-близо, тътнейки в настъпващата нощ. Навън децата, сега увити в чаршафи, потънаха в мрака.

Сякаш смъртта отекваше в тези гръмотевици, защото той знаеше, че същата тази буря отвъд раздела между световете е довела крадците на души.

Брук започна да пее, както правеше винаги, след като се караха.

— Чуй присмехулника, скъпа, как пее над гроба й…

Тя знаеше, затова и пееше песен за смърт. Затова и децата си играеха на призраци — дълбоко в себе си знаеха, че техните съответствия в другата вселена са загубили душите си.

— Вечерята е готова — извика Брук, — и този път можеш да дойдеш навреме.

Той се замисли за Мартин в затворническата килия. Видя го как стои сред клетката от стомана и бетон. Знаеше, че чува приятелите си, повечето от които познаваше цял живот, как спорят в съседната стая дали да го убият.

Не ги интересуваха десетте милиона. Какво значение имаха те в такъв момент? Но бяха получили предупреждение, а все още вярваха на властите.

— Идиоти такива — изкрещя Уайли. — Той знае нещо, затова генерал Самсън иска смъртта му. Човекът знае.

— Млъкни и ела тук. Вечерята ти изстива.

— Да, госпожо.

Тексас Макс, местният контрабандист, наскоро беше докарал малко хубав абсент. Уайли си купи, разбира се, и го скри в дъното на чекмеджето, след като го опита. Ужасно нещо, но влизаше добре в гърлото. Измъкна го, отви капачката на бутилката и отпи.

Мамка му.

Слезе на вечеря и започна да яде мълчаливо.

— Каква е тази миризма, тате?

— Каква миризма?

— Ъ… тати е ял сладник.

Брук го погледна, но не каза нищо. Като се надяваше да замаскира миризмата, Уайли сдъвка няколко парчета лук. Беше забравил абсента на бюрото. В миналото бяха имали сериозни караници за екскурзиите му в страната на наркотиците. След като установи, че няма нито едно официално място за пушене на опиум, той си беше спретнал пушалня в гаража. Заради една от книгите, които пишеше, трябваше да види какво всъщност представлява опиумът. Когато ги откри с Мат да пушат опиум, Брук направо побесня. Мартин имаше и лула за крек, но дори той не беше толкова луд, че да опита наркотика. И все пак се бе снабдил с лула. Пак заради проучване. Същото беше и с домината. Трябваше да обяснява много бързо, когато онази амазонка нахлу една нощ, настоявайки да получи пари за снимките. Добре поне, че човекът в оковите не приличаше на него, слава Богу.

Лайла обаче не се беше трогнала от Брук.

— Ако искаш да се облечеш в кожа, аз съм твоето момиче — каза й. — Но внимавай, започна ли, няма да спра.

 

 

Брук беше в кухнята и вършеше неговата работа — миеше чините. Келси се присъедини към нея, все още маскирана като призрак, и гласовете им го накараха да се почувства безумно щастлив. Толкова обичаше това семейство.

— Оставете на мен — каза той и се изправи. Взе тигана от ръцете на жена си и се зае да го почиства. Брук не използваше тефлонови съдове — предпочиташе железни или медни — които според него водеха само до допълнително чистене.

Но за сметка на това беше невероятна готвачка. Можеше да превърне дванадесет моркова и малко телешко в манна небесна, както беше направила днес.

Докато търкаше тигана, той не забеляза лицето, появило се за кратко на прозореца, черните, сякаш огледални очи. Зловещи очи. Никой не го видя.