Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (14)

13.
18 декември, полунощ
Семейни дела

Уайли стоеше мълчаливо край водите на Сондърс и се опитваше да събере смелост, за да премине в другия свят. Щом Тревър можеше да дойде тук, значи и той можеше да прекоси в обратната посока, а това, очевидно, беше наложително.

Спря и се вгледа, опита да различи портала. Сега Мартин беше някъде там, сред тези смъртоносни гори, и някой трябваше да го спаси. Уайли бе решил, че той ще го направи.

Можеше да доведе Мартин тук. Щом никой от другата страна не го желаеше, можеше да живее тук. Колкото и непрактичен, и нравоучителен да беше, и то по начин, който вбесяваше Уайли, човекът не заслужаваше това да му се случи. Собственият му син да му причини такова нещо? Мили Боже!

Защо го бяха спасили, за да го захвърлят после? И как можеше Тревър — твърде чувствителен, за да ловува птици, за Бога — да бъде толкова суров с баща си?

Там се разразяваше буря. Тук небето беше чисто. Луната се беше издигнала високо. Наближаваше полунощ и от къщата се чуваше песента на Брук. Някога мечтаеше да стане певица, но животът, децата и липсата на плътен тембър я бяха задържали далеч от оперната кариера. Гласът й беше твърде нежен за сцената, но в тихи нощи като тази бе ангелско чудо.

Уайли знаеше, че тя стои до прозореца, гледа луната и чака мъжа си. Никога не възразяваше срещу среднощните му разходки, но те я караха да се чувства неспокойна. Гласът й беше сякаш някакъв вид спасително въже, хвърлено към него, в случай че се забави прекомерно.

Пееше стара приспивна песен, от онези, които беше пяла на Ник и все още пееше на Келси, древна песен, келтска. Наричаше се „Денят на Дирийн“ и се носеше като бриз през тихия ромон на водата.

Уайли хвърли камък под лунните лъчи и чу как изпляска в дълбоката река. Къде беше порталът сега? Дали се отваряше и затваряше? Според някои от по-странните неща, които беше чел за 2012-а, съществуваха портали из целия свят, особено в точките, където така наречените лей линии се пресичаха. Той не беше сигурен какво представляват тези линии. Планетарни енергийни линии сигурно би била най-простата дефиниция. Другата възможност беше да са просто нюейдж глупости.

Стоеше точно на мястото, където се бяха срещнали с Ник. Хвърли още един камък, който проблесна под лунните лъчи и потъна с плясък.

— По дяволите!

Чу нещо. Заслуша се. Беше от другата страна на реката. Никога не беше чувал такъв звук.

Заслуша се отново.

Какво беше това?

После разбра и кръвта се смръзна в жилите му.

Режещият звук можеше да идва само от ездач и той всъщност беше в портала, висеше между световете.

Уайли не носеше оръжие, беше го страх, че ако стреля в другата вселена, може да предизвика някаква катастрофа. Беше прочел всичко, което откри за паралелните светове, но в действителност за тях се знаеше много малко. Експериментите обаче доказваха съществуването им като физически места. Учените не се опитваха да предскажат какво има в тях. Той сигурно беше единственият, изказал хипотезата, че някои животни пресичат границата и са развили тази способност като защитен механизъм за избягване на опасност.

Не можеше да не е вярно. Той самият беше виждал странна котка, и то недалеч оттук. Голяма, черна и страшна. После беше изчезнала — пуф! — пред очите му.

Режещият звук стана по-силен, приближи се.

Брук спря да пее. Гласът й се извиси в нощта:

— Уайли?

Господи, трябваше да се прибере в къщата. Трябваше да вземе пушката си. Ник с право подготви оръжията. Беше умно момче. Имаше предчувствие.

Режещият звук сега беше почти пред него — но той не виждаше нищо. Звукът стана оглушителен — после Уайли усети гъдел, щипане по лицето и врата. Изпищя и се хвърли назад.

Падна върху нещо като метални пречки. Там, където ги докосна, те ставаха видими, и той разбра, че това не са пречки, а краката на онова, което децата наричаха ездачи. А сега режещият звук идваше отгоре. За Бога, той беше точно под проклетото нещо!

Претърколи се и звукът се понесе след него. Уайли изрита силно и там, където се удари стъпалото му, за миг се очерта част от съществото — блестящ жълт корем, сложно око и заострената лапа на единия крак.

Уайли побягна с крясък.

Чу се пневматично, флуидно съскане и бълбукане и жълта слуз се разля по земята около него. Жило с размерите на ръка прониза якето му и изчезна.

Но съществото се връщаше, Уайли чуваше механичното потракване на челюстите, ала по-важното бе, че усещаше как го изучава, и разбра, че следващия път това жило ще го убие.

Чу се рев, който отекна сред дърветата.

Тишина.

Вече нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— Тате?

— Ник!

Синът му се спусна по хълма над реката. Носеше пушката му. Беше с пижама и по чехли. Зад него вървеше Брук.

— Уайли! Ник! Какво става?

Луната плаваше величествено, нощните птици се обаждаха. Прекрасното спокойствие на канзаската нощ ги обгърна, а малката река ромолеше тихо и сладостно.

Ник прегърна баща си, Брук притича, протегнала ръце, и почти го блъсна, изпълнена със страх. После заплака и прегърна и двамата.

— Ездач — каза Ник. — Чух го и видях, че нападна татко. Поне така изглеждаше.

Брук кимна.

— Мартин е в беда — заяви Уайли.

— Знаем — отвърна Брук.

— Току-що го прочетохме, тате.

— Опитвах се да отида при него, да пресека.

Внезапно чуха гласа на Келси.

— Има ли някой?

— Идваме, скъпа — извика Уайли и се затичаха към къщата. Келси ги чакаше пред вратата на кухнята с ръце на хълбоците.

Прегърна брат си и каза:

— Благодаря ти, че спаси татко. — После потъна в обятията на майка си.

Уайли не се учудваше, че семейството му знае всичко. Келси беше на осем и четеше добре. Вероятно четеше книгата, докато другите бяха заети.

Брук наля вода в кафеварката.

— Мисля, че трябва да разкажем на Мат — рече тя. — Имаме нужда от подкрепата му.

— Да се борим с тях, означава да ги признаем. Да повярваме в тях. И колкото повече го правим, толкова по-силна става връзката им с тази реалност. Затова вероятно не е добра идея да викаме полицията.

Брук сложи кафеварката на котлона.

— Значи изобщо не бива да се опитваме да минаваме през портала.

— Права е, тате — обади се Ник.

— Ами Мартин — той ще умре.

Ник задържа погледа си върху него.

— Какво?

— Тате, просто го остави да се случи. Ти се бориш, а не бива да го правим. Трябва да пишем и да се надяваме, че те ще прочетат написаното и то ще им помогне. Ако някой от нас направи и една крачка в онзи свят…

Очите на Келси се разшириха от ужас и Ник замлъкна.

Брук наля три чаши кафе и седна. Келси се настани в скута й.

— Ник, трябва ли… толкова късно? — обади се Уайли.

Ник му хвърли още един от изпитателните погледи.

— Не си ли спомняш?

— Не — каза Келси. — Не може.

— Какво да си спомням?

Ник прошепна толкова тихо, че едва го чуха:

— Аз съм пазителят, мама е вдъхновителката, ти си писарят. — Погледна към Келси. — Тя е бдяща. — Повдигна вежди. — Спомняш ли си?

Уайли не разбираше нищо.

Ник се втренчи в кафето си.

— Нашата бдяща ме събуди, когато чу ездача. Ако не го беше направила, вече щеше да си мъртъв.

Дължеше им живота си. Връзката, която чувстваше със семейството си, в този миг беше най-силната емоция, която някога беше изпитвал.

— Благодаря ви — каза той и притихна.

След малко обаче се чуха тихи гласове, идваха от горния етаж.

Келси беше затворила очи и Брук започна да й пее „Денят на Дирийн“. Гласът й беше нежен като бриз, твърде тих, за да заглуши разговора, който Уайли чуваше.

Той погледна към тъмните стълби, после към Ник — момчето скочи и се затича нагоре. Уайли извика след него и го последва, а Брук се загледа подире им, без да спира да пее.

Ник стоеше пред кабинета с пушка в ръце.

Уайли обаче знаеше, че вътре няма никого. Влезе и гласовете станаха по-ясни, по-отчетливи.

Но оттук нищо не можеше да премине. Не и толкова далеч от портала.

— Това е историята ми — обясни Уайли. — Историята ми ме вика.