Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (24)

23.
21 декември, последните часове
На Авадон: Съюзът

Уайли осъзна, че го местят, след като видя, че пресичаха същото пазарче отново. Забеляза купчини прежди, земеделски сечива, кошници, четки и брадви, полирани до блясък.

Може и да беше като всички тях, но не беше на тяхна страна. Не, той беше човек на Съюза, спомняше си това. Бяха прави, че е разузнавач. Така беше, но не от най-добрите, като се има предвид, че се бе оставил да го хванат в най-лошия възможен момент.

Уайли беше разгледал внимателно всеки милиметър на каретата, но тя беше направена като сейф. Проклетият кочияш отваряше малък люк от време на време и изливаше вътре урина и лайна. Уайли се дърпаше на безопасно разстояние, но не можеше да избегне вонята. Зачуди се дали и неговите екскременти сега са жълти.

Каретата спря и измина известно време, преди Уайли да осъзнае, че няма да тръгне отново. Чу се поредица от изщраквания и вратата се отвори със съскане. Дори и на това място, с мрачното кафяво небе, излизането навън беше болезнено за очите.

Сега вече щеше да понесе последствията от провала си.

— Готов ли си за обяд? — попита мъжът, който го държеше в плен. — Чух, че ръцете ти се падат на мен.

Ръцете му. Какво място. Захвърлен в карета, където единственото, което можеше да прави, беше да мисли, неусетно си беше припомнил още от истинския си живот. Ако човек се вгледаше — наистина усилено, — нямаше да открие никаква следа от Уайли Дейл преди 26 декември 1995 година, деня, в който беше направил прехода си към човешкия живот, подготвен за него до най-малкия детайл. „Уайли Дейл“ вече беше утвърден като романист от организацията, която го бе изпратила на човешката земя, но първата книга, която самият той бе написал, носеше името „Чуждоземни дни“ — историята за неговото отвличане, която всъщност беше огледален спомен за идването му на земята с една луна.

Докато очите на Уайли привикваха към светлината, той забеляза, че стои пред гигантско копие на сграда, която му беше позната. Беше моделът за Гробницата на черепа и костите в кампуса на университета Йейл. Но Гробницата не беше голяма, а тази сграда беше седемдесет метра висока — огромен грозен монолит.

В сравнение с останалата част на града, който ехтеше от ревове, писъци, смях, звуци от изпусната пара, тракащи карети и различни неустановени шумове, тишината тук беше пълна.

Гробницата беше построена от Уилям Хънтингтън Ръсел, чийто заварен брат Сам бе търгувал с опиум в Китай с печалба за британците, като опит да си върнат златото, похарчено за китайския чай. Британските капитани не искаха да пренасят тази стока. Може и да е било през петдесетте години на деветнадесети век, но пласирането на наркотици си е било пласиране на наркотици. Ръсел не беше имал проблеми с това да пристрасти китайците.

— Щастлив ли си? — попита Уайли усмихнатия Серафим.

— Да, щастлив съм.

— Майната ти!

— Може ли да ти отрежа пръстите?

— На земята с две луни ли отиваш?

— Де да имах този късмет. Не, не мога да си го позволя.

— Колко струва?

— Каквото притежаваш. А това предполага, че имаш нещо. Не смятат, че изкуствен сиринкс с разбита челюст и тази стара каруца си струват билета. Аз дори живея в нея, когато не е заета.

— Значи си беден?

— Аха… Затова… — Внезапно млъкна. Ослуша се и Уайли направи същото. Застигна ги пронизващ повей, смразяващ, бързо набиращ мощ.

— На колене!

Уайли не понечи да спори. Падна на коравата земя и малки гъби, сиви като мозък, се разлетяха около него. Многобройни летящи мотоциклети със сребърни брони, карани от фигури в металически униформи и ярки златни шлемове с лицеви маски, се спуснаха от небето и увиснаха на около трийсетина сантиметра над земята.

Чу се плавен съскащ звук и въздушна кола, подобна на скъпоценен камък се снижи от небесата.

Знаеше на кого принадлежи, разбира се: на маршал Самсън. Спътниците му се поклониха, Уайли също. Чу се изщракване, някой слезе и се приближи.

— Здравей, Уайли — каза радостно гласът. — Знаех си от самото начало. Така и трябваше да бъде. Всъщност съм впечатлен. Никога няма да й го кажа, разбира се, но това беше блестяща операция.

— Благодаря.

— Тъкмо се връщам след изнасилването на жена ти, между другото. Водете го.

Ритнаха го и го захвърлиха през големите порти, които се бяха разтворили безшумно и сега изглеждаха като зееща пещера.

Докато Уайли прекосяваше мрака на преддверието, Самсън отвори вътрешната врата. Огромният златен под се стори странно познат на Уайли. Този под беше станал символ на алчността на автократите, които управляваха тази част от планетата.

Висока жена, окичена с бижута, с прелестна бяла коса и облечена в най-богатите одежди, които Уайли някога беше виждал, тръгна към него. Лицето й беше толкова бяло, че сияеше, люспите — красиви и малки, чертите — деликатни. Веднага разпозна в нея ужасяващия водач на този свят, Ехидна, чието семейство държеше основния дял от Корпорацията в продължение на хилядолетия.

Всички жени от тази линия се наричаха Ехидна. Когато някоя се износеше, беше подменяна с нов клонинг, без обществото да разбира. Нямаше проблеми с наследяването като в Съюза, който беше обикновена демокрация и поради това бе изпълнен с вътрешни борби през цялото време.

— Ела, шпионино — каза тя. — Искам да си побъбрим преди вечеря.

Докато прекосяваха голямата зала, видя Лий Реймънд, Робърт Мугабе и Ан Култър^[1] да играят на зарове на маса от смарагди, рубини и големи късове чист диамант. Разпозна играта — беше сенет — египетски предшественик на дамата. Залагаха душѝ.

Не беше сигурен дали са хора, или просто са горди с постиженията си като хора и затова запазваха формата си.

— Нямах представа, че сте проникнали толкова дълбоко в човешкото общество.

— Но не и в двата човешки свята, не и толкова дълбоко, колкото се надявахме. Този път ще овладеем само единия, за съжаление. — Тя му хвърли странен поглед и изсъска: — Съюзен боклук!

Култър се преобрази във влечугоподобната си форма с големи, искрящи люспи. Черният й език изникна иззад пожълтелите й от тютюн зъби. Уайли осъзна, че тя го желае. Мугабе, който очевидно беше серафимският й съпруг, притича зад нея и се опита да я увие с наметалото си.

— Ан иска да легне с теб, преди да ядем — обясни Ехидна. — Едно от любимите й удоволствия е да чука храната си.

Достигнаха висок прозорец със завеси.

— Отвори го — излая Ехидна на Самсън.

Уайли видя, че тя го е довела близо до огромна черна стена, от която стърчаха големи лостове. Управлението на гигантските лещи, разположени на земята с двете луни, ставаше оттук. Но после завесите се разтвориха и той видя морава, толкова ярка и зелена, че сигурно бе нарисувана. По нея се разхождаха прекрасни хора, някои влечугоподобни, други човеци, или поне така изглеждаше. Имаше и политици, разбира се, цели орди, офицери в униформите на десетина страни, представители на различни кралски семейства, рок звезди, изпълнителни директори на големи компании, телевизионни водещи, проповедници — всъщност всякакви човешки лидери и хора с власт. Сред тях се разхождаха голи серафимски момчета и момичета с избелени люспи, носещи подноси с изпечени пръсти, уши, пръсти на крака и чаши с шампанско.

От едната страна имаше хромирани скари на газ. Разпозна ги — това бяха скари „Стратмор“, като тази, която държеше на верандата си, само че тези бяха подобрени модели с дванадесет горелки вместо с четири. Повечето от тях се въртяха и завързаните жертви все още потръпваха и се гърчеха. Зад всяка скара имаше тяло, набито на копие, с бледа кожа, свидетелстваща за младостта и следователно за крехкото месо.

Ехидна посочи към празна скара и каза:

— Тази е за теб.

Искаше му се да избяга, да направи каквото и да е, за да избегне участта, която изглеждаше неминуема. Но имаше и още нещо. Това празненство не беше организирано, за да се отпразнува пленяването му. То отбелязваше значимото събитие, което се разиграваше в долината зад сградата.

В центъра на тази долина се намираше гигантска кръгла леща от чиста чернота, чиято повърхност отразяваше немощното обедно слънце. А около нея, докъдето поглед стигаше, се тълпяха милиони и милиони серафими, готови да се изсипят вътре след сигнала. Видя мъже, жени, деца, чу тракането и сумтенето на сиринксите и други животни, но над всичко се издигаха възбудените разговори на самите серафими, които се наместваха на позиция и се обвиняваха взаимно, че се опитват да счупят черните продълговати яйца, които всички жени носеха в кошници.

Предположи, че ще умре тук днес. Години наред бе живял при извънредно опасни условия, с промита памет, а това го правеше уязвим, толкова уязвим, че вероятно е било само въпрос на време да го заловят, дори да не беше влязъл през странната врата в гората.

Но той обичаше бедното си семейство, борещото се, прекрасно семейство. Какво щеше да стане с тях? Дали можеха да се преобразяват? Дали не го правеха, вероятно тайно, децата под завивките, Брук в уединението на ранните си утрини?

Ан се беше приближила и той реши, че може и да успее да предизвика малко объркване. В това разделено от класите общество тя трябваше да има някакво значение. Времето не беше на негова страна, но отвличането на внимание можеше да компенсира това.

Той се обърна към нея.

— Трябва ли?

Тя вдигна рамене:

— Разбира се, че трябва.

Уайли се приближи към нея, а заедно с това и към стената зад гърба й.

— Охрана — нареди злобно Ехидна, — останете с него.

Самсън се появи с тежковъоръжен ескорт.

Уайли беше все още окован, разбира се, но пристъпи към Ан Култър и се вгледа в нея. Люспите й потрепнаха и черна субстанция с миризмата на сяра започна да се стича изпод клепачите й.

— Ан — изсъска съпругът й. — Излагаш се.

Тя очевидно беше възбудена, явно обичаше оковани мъже.

Уайли видя, че ще има само една възможност. Сега. Отвори уста и прокара език по задната страна на зъбите си с най-добрата имитация на проститутка, която успя да докара.

Тя се засмя. Дъхът й имаше аромата на смърт.

— Някой ще махне ли тези деца? — извика Мугабе. Няколко се бяха събрали да гледат.

— Това е част от образованието им — възрази Ехидна. Съпругът й се присъедини към нея. Уайли беше забравил името на това огромно същество, невероятно внушително с изящния си черен костюм, със сияещата си кожа и блестящите наблюдателни очи. Още един от древните владетели, които минаваха през епохите със своите клонинги.

Наклони глава и усети как целувката на Култър прониква в устата му, като тютюн, сдъвкан от някой ДРУГ.

С цялата си мощ, с всичката сила на мускулите си, с душата, сърцето и ума, отдадени на това единствено движение, той скочи нагоре. Тези гущерови тела не бяха така закотвени за земята като човешките. Не усещаха така силно нито болка, нито любов, нито удоволствие. Но бяха неимоверно силни, и той беше силен, беше се поддържал добре. Беше стряскал хората със способността си да плува обиколка след обиколка като машина. Не знаеше защо тялото му е такова, само усещаше, че има нужда от плуването, тичането, бокса, каратето.

Пазачът беше направил фатална грешка. Беше гледал на него като на човек и го беше оковал като такъв, като същество с по-деликатна плът от тази на серафимите. Уайли освободи ръцете си с лекота.

За съжаление пистолета му го нямаше. Бяха му го оставили в началото само за да се насладят на разочарованието му, когато накрая го вземат.

— Продават се на добра цена — беше казал пазачът, докато го прибираше.

За миг между него и контролното табло нямаше никого. Той хвана една от ръчките и я дръпна. Сграбчи друга и дръпна и нея. Действаше така приятно, че изръмжа, докато дърпаше още и още ръчки.

Ехидна изрева, съпругът й — Белет, това беше името — скочи към него и се блъсна в Мугабе, който се хвърли на пътя му. Самсън се обърна и Ан Култър го разсече с кука за дране, разцепвайки кожата му и разкривайки мускулите отдолу. Генералът извика от болка — сухата кожа падаше лесно, но така съдрана бе истинска агония.

Култър от Съюза! Човешката й маскировка беше гениална — говорител за нуждите на Корпорацията, толкова радикална, че ги караше да изглеждат смешни.

Уайли скочи и разби с ритник главата на Белет. Той се завъртя и сред разлетелите се парчета мозък се стовари върху идващата стража.

— Въздушната кола на Самсън! — извика Ан. — Давай!

— Одушевена е.

— Разбира се, глупако, бягай.

Чу се тихо припукване и Ан се разлетя на хиляди кървави парчета. Един от стражите обърна оръжието си към Уайли, но той се плъзна на пода и изблъска Ехидна пред себе си.

Краката й и долната й половина направиха крачка сред фонтан от кръв и се свлякоха пред изумения страж, а торсът й се блъсна в пода с кървавата си основа, измърмори нещо шепнешком, размаха ръце и заскуба косата си, докато крещящите и смеещи се деца, които бяха решили, че това е някаква нова игра, я обграждаха.

Чу се нова стрелба и десетина ездачи се спуснаха отгоре по дебели като въжета паяжини, от които капеше лепило. Но Уайли вече беше навън и колата го очакваше, ескортът го нямаше — мотоциклетите лежаха изоставени около нея.

Уайли влезе. Очакваше колата да се съпротивлява на нахлуването на открит враг, затова дръпна вратата с все сила.

— Здравей, братко — каза колата и гласът удари Уайли със смразяваща тръпка и радостта на първото утро на света.

Не беше чувал брат си да говори от тридесет години, но разпозна гласа му мигновено.

Когато беше малко момче, любимият му по-голям брат беше убит от мародери на Корпорацията, а душата му беше отвлечена. Брат му беше велик войник. Бяха запазили медалите му за храброст и ордените му в стъклен шкаф в семейната стая като гордо възпоменание. Уайли беше отишъл до човешкия свят, за да докаже собствената си смелост и че той също може да служи добре на Съюза.

Полетяха и Уайли попита:

— Братко, откраднаха ли душата ти?

Колата не отговори и Уайли бе обзет от странно безпокойство. Авадон беше място на измами, така че може би…

Но после се вгледа надолу и забеляза, че лещата е обградена от огромна тълпа. Нещата обаче не вървяха на добре. Чернотата й се беше превърнала в гневно червено и тя вреше като поток от лава. А тълпата, в опитите си да избяга надалеч, беше блъскана обратно от всички страни. Дим и пара се издигаха от огромната клада.

— Умират ли? — попита Уайли.

— Мисля, че преминават. Но не както трябва.

— Братко, душата ти през цялото време ли е била пленена в тази кола?

— Не, разбира се. Откраднах тази кола вчера. Имам много тела. Използвам ги като водолазен костюм, за да достигна физическия свят, когато имам нужда. И… олеле!

Чу се гневно трещене и колата ускори толкова рязко нагоре, че Уайли загуби съзнание. Когато се свести, край прозорците преминаваха светлини.

— Импулсно оръдие — обясни брат му.

Тези оръжия запращаха мощни импулси от свръхвъзбудена електронна плазма, която можеше да изгори подобна кола за секунди.

— Управлявай ме, братко.

— Аз? Не знам как.

— Беше страхотен пилот като момче.

— Откъде знаеш? Та ти беше… мъртъв.

— Аз съм агент като всеки друг от семейството. Те бяха подведени да вярват, че са пленили душата ми.

Зловеща червена светлина изпълни колата и тя се завъртя лудешки из въздуха.

— Братко, трябва да си припомниш как става! Давай! Думите накараха спомените да нахлуят в съзнанието на Уайли — беше карал подобни коли, беше стрелял с оръдия по цели в небето.

Беше очаквал да стане пилот, но резултатите от тестовете го бяха изпратили в разузнаването. Както и фактът, че брат му беше агент. Спомни си всичко, живота си като дете в Съюза, тренировките… и нещо толкова мъчително, че едва можеше да понесе спомена. Имаше момиче. Беше се оженил за нея. Имаше жена тук на Авадон, в Съюза, едно от малкото хубави места на този свят.

Колата изтрака, нещо проблесна и този път кабината се изпълни с пушек и противопожарната аларма светна.

— Управлявай ме!

Уайли сграбчи контролните лостове. Залюля колата настрани и забеляза издайническото проблясване на оръдието на земята. Обърна рязко, насочи носа надолу, натисна газта и дръпна силно двете ръчки.

Колата се изстреля като пикиращ сокол право към оръдието. Изстрелите се посипаха наоколо. Те щяха да се опитват да триангулират целта, а неговото случайно управление означаваше, че дори той не е сигурен за траекторията си.

Беше точно над тях, когато те пробваха да стрелят в различни конфигурации. Не беше добре. Можеше и да успеят.

— Невъоръжен ли си — попита той брат си.

— Разбира се, че съм невъоръжен. Аз съм спортна кола.

— Просто питам. Дръж се.

— Килът ме боли. Усещам, че се откъсва.

Ако нервната система на одушевената машина беше правилно изградена, душата, която я населяваше, щеше да я усеща така, както би усещала тялото си.

Уайли изправи машината. Ускоряваше над откритата земя, право към ловните владения на някой аристократ. Къщата сякаш беше взета от английската провинция. Брат му се обади:

— Гонят ни дванадесет машини.

Уайли влезе в гората между дърветата.

— Ще ме потрошиш!

Тогава последва съвета на сина на Мартин. Просто го остави да се случи. Ръцете му се движеха автоматично, докато се спускаха над пътека из гората, а после поеха по течението на някакъв поток. Толкова далече от града не изглеждаше замърсено, дори и от страната на Корпорацията, където споменаването на глобалното затопляне водеше до смъртна присъда. Но пък тук всичко водеше до такава присъда. Екзекуциите не бяха само начин за контрол на населението, те осигуряваха храна и зрелища на масите.

После видя стена. Стената, която Корпорацията беше построила около Съюза. Беше сива, огромна и се издигаше насреща му. Той дръпна ръчките, колата подскочи и внезапно всичко се промени.

Полетя над поля с цветя и овощни градини с дървета, натежали от плодове. Всичко беше зелено, небето беше по-скоро прашно синьо, отколкото прашно кафяво и той знаеше, че през нощта ще има звезди. Няколко звезди. Тук пък беше незаконно да не се споменава за глобалното затопляне.

— Аз ще поема — каза брат му.

— Най-добре, защото нямам представа къде отиваме.

— Излъчвам кода ни, но може да ни проверят от военновъздушните сили, така че недей да се опитваш да бягаш. Вкъщи сме, братко.

Сърцето на Уайли се сви от болка, докато гледаше богатата зелена земя на Съюза да се разстила под тях. А и къщите бяха с красиви капаци. Повечето от серафимите тук се занимаваха със земеделие. Той също го бе правил и виждаше, че жътвата все още не е приключила.

— Жътвата е закъсняла.

— Зимата закъсня, твърде топло е. Ако само една осма от планетата се бори, не можем да победим, можем само да загубим бавно. Гълфстрийм спря за четири месеца тази година. Авалон почти замръзна, а тук в Ацтлан, повечето от царевицата изгоря.

— Ами Корпорацията? И те трябва да усещат същото.

— Земеделието е незаконно там сега. — Той замълча за дълго. — Предполагам си забелязал какво ядат.

— Забелязах.

Спуснаха се по чакълеста алея пред скромна пясъчна постройка, полуизтритите издълбани змии за късмет и радост едва се виждаха на древните стени. Но това беше домът му, място, което му бе липсвало през цялото това време.

Излезе.

— Ще ми се да можеше да влезеш вътре, братко.

— Когато тази обиколка приключи, ще се завърна в естественото си тяло завинаги. И очаквам този миг с нетърпение, Уайли.

— Не искам да се разхождам сам из тази къща.

Извитата врата се отвори. В сенките се открои фигура, красива, потропваща с нокти по рамката.

О, това беше невъзможно.

— Талия?

— Актриел?

— Да — отговорът му беше толкова автоматичен, че не изискваше никаква мисъл. Актриел беше истинското му име и той беше офицер, отговарящ за информацията към Министерството на отбраната. След пилотското му обучение работата му беше свързана с издаването на директиви и прокламации. Беше изпратен в човешкия свят именно заради тези си способности.

Когато излезе на светло, клаксонът на колата изсвири два пъти и тя отлетя към небето, обърна се и се устреми към територията на Корпорацията. Актриел я проследи с тъга. Искаше му се брат му да излезе от нея, макар и да бе наясно, че ще му е трудно да се порадва на свободата на истинското си тяло, ако трябва да се завърне към същата адска работа после.

Талия се приближи, свела очи, плачеше. Той я прегърна. Отново си беше у дома.

— Бях забравил всичко — прошепна.

Тя кимна.

— Но къде е съпругът ти, Талия? Семейството ти? Със сигурност имаш такова. Минаха години.

Хванати за ръка, те влязоха в сумрачния уют на къщата. Спомените го заляха, докато пристъпваше в широката централна стая с бели стени и небесносин таван, с виещи се цветя, нарисувани по стените. Камината на майка му беше тук, високите жътварски ботуши на баща му бяха все още в дрешника, където ги държеше. До тях, по-малки, по-къси ботуши. Обуваше ги, когато плевеше.

— Все още ли обработваш земята?

— Винаги ще го правя.

— Разбира се.

Целта на Съюза за запазване на равновесието означаваше, че смяната на предназначението на земята не се правеше без основателна причина.

Тя взе ръката му и попита:

— Желаеш ли ме?

Той я прегърна и усети как сърцето й бие до неговото. Тази любов — как бе успял да я напусне? Тя беше неговата любима, алфата и омегата на душата му. Щом можеше да стои тук и да обработва земята с нея, защо бе тръгнал?

После си спомни за малката Кейси и гордия силен Ник — деца на два свята. Неговите деца бяха на предната линия с майка си и ако останеше, щеше да ги изостави.

Беше труден миг. Красотата на жена му бе поразителна, люспите й бяха толкова малки и толкова бледи, че приличаше на кукла, косата й беше валмо от нежен бял дим около главата й, очите й бяха по-сини от чистото земно небе и по-дълбоки и от най-дълбокия океан.

Как обичаше тази жена, негов приятел от младостта и детството, негов верен спътник.

Но имаше клетви на устните и клетви на кръвта, а клетвата му към децата на земята с една луна беше кръвна.

— Толкова се радвам, че всичко свърши — каза тя. Серафимите от Корпорацията бяха запомнени от хората като нефилими, архонти, демони. Човечеството наричаше членовете на Съюза ангели или дакини, небесни танцьори.

— Аз също се радвам.

— Но ти въздишаш, съпруже.

Той я притисна към себе си. Това бяха прости къщи с голяма централна стая с кухня, трапезария и склад в едното крило и спални в другото. Бяха живели в тези къщи вечно, почти буквално. Нямаха възраст, помисли си той. Съюзът беше с Бог, нямаше какво да се брои.

Но той беше забравил колко прекрасно може да ухае женската коса, напръскана като нейната с цветен прашец. Понякога падаше върху греещото й чело, меко почти като човешка кожа. Беше красива почти колкото Брук, но истината бе, че дори за серафимите хората бяха изключително красиви. Затова служителите на Корпорацията бяха започнали да ги изнасилват. Затова Съюзът ги пазеше и защитаваше с всички сили. Имаше нещо у хората, което бе близко до Бог, много близко, и те изпитваха желание да ги защитават и боготворят.

Келси, Ник, Брук. Приятелят му Мат. Пури и абсент. Цялото удоволствие да бъдеш като тях, да можеш да целуваш човешки устни и да вървиш по красивите им улици, да гледаш свещеното синьо на небето им, да вдигнеш лицето си към чистия дъжд и да слушаш как вятърът свири в нощта, да гледаш телевизия, да ходиш на кино и да ядеш пуканки, да усещаш топлите човешки длани върху човешката си кожа, да потъваш по-дълбоко в нея.

— Ти си далече — каза Талия.

— Просто съм в шок. Да те видя отново. Да си спомня за теб. Да осъзная, о, моя Талия, всичко, което бях забравил.

Той я погледна отново и пак я притисна към себе си.

— Всичко, което ми липсваше.

Но тя видя истината. Познаваше го добре. Бяха израсли заедно, от една кошница. Семействата им бяха преплели съдбите им дълго преди те да се родят.

Като тя се опита да скрие сълзите си, той се извърна настрани.

— Принадлежа ти — каза, чувстваше се като разкъсан от двата свята. Прегърна я отново и отново усети липсата на Брук в ръцете си.

Очите й срещнаха неговите. Въпросът, който се четеше там, беше мрачен. Тя вдигна ръка, пръстенът от електрум просветна слабо. Неговият пръстен. Той взе ръката й и я целуна. Тя се засмя с дълбок гърлен глас и той я пожела. Желаеше я толкова силно, че започна да отделя слуз от всяка люспа на врата си. Тя измъкна кърпа и нежно я изтри. Докосващите й ръце извикаха у него толкова силно желание, че то сякаш бе отвъд треперещата му плът, отвъд въобразимото, отвъд самото тяло.

Но ако стореше това, нямаше да я напусне, не и за втори път, щеше да е твърде жестоко. А имаше деца, клетва и друга скъпа съпруга. И той знаеше, че когато се събере с Брук отново, ще се загуби в чудесата на човешкия живот и човешката любов.

— Само няколко минути — каза тя тихо и отвори дървените капаци. Той видя във вечерната светлина диамант, висящ посред въздуха. В страните му се виждаше друга къща със светлини, изплуващи едва сега на прозорците, и малък силует, който се взираше от тях.

Келси чакаше баща си да се върне.

— Имам постоянен мехлем — каза Талия. — Избирай.

Той пое ръцете й.

— Винаги сме знаели опасностите на тази мисия. Сега живея там. Имам деца, които се нуждаят от баща си.

Но му се искаше да…

— Няма да си спомниш за мен.

— Ще намериш някой друг — отвърна й.

— Не се подигравай с любовта ми.

Щеше да я остави вечно копнееща за него. Ако бе знаел, че ще е толкова трудно.

Знаеше го. Тя също.

Талия започна да размазва мехлема и той я остави да го стори. Мазилото попи дълбоко в него и този стар дом започна да изглежда все по-странен. Забеляза, че капаците се затваряха, че няма обикновени столове, а само странните високи трикраки столчета. Видя въртящия се чекрък и стан, древен и очевидно често използван, но кой използваше станове в днешно време? И решетката, както и голямото желязно гърне бяха странни и архаични, имаше и свещи вместо крушки.

Но после тя направи нещо странно. Започна да се маже с мехлема.

— Не, не бива.

— Виж, слънцето залязва и Келси ще се уплаши. А Ник може и да ни гръмне, ако се върнем по тъмно.

— Брук?

Значи Талия е била с него през цялото време. Докато се превръщаха от серафими в хора, благодарение на ДНК мехлема, той я прегърна отново.

— Ти си била, винаги си била ти! Знаеше ли?

— Не и преди да те последвам през портала на Самсън. Тогава разбрах.

— Но ти си избягала от Корпорацията, върнала си се вкъщи, дойде да ме посрещнеш, въпреки че можеше да останеш.

— За да те защитя. Не помниш ли каква съм?

— Кланът на пазителите. — Той се засмя. — Наистина си ангел-хранител.

— От какъвто имате нужда, господин пияч и пушач и забърквач на страшни каши… кой с ума си би участвал доброволно в мисия като тази?

— Трябваше да се направи.

— Затова и те обичам толкова много.

Тя му се усмихна и лицето й проблесна, люспите се изгладиха в замъглени вълни, веждите се издуха, очите станаха по-дълбоки, не така широки, по-човешки, ноздрите се разтвориха още, устните станаха по-меки и червени, зъбите се удебелиха до човешки. И по вътрешното трептене в тялото си, той разбра, че и с него се случва същото.

Това не беше смяна на формата. Беше фундаментална ДНК трансформация. Когато брат му приключеше задачата си, това щеше да е неговата къща. Щеше да влезе в старото си тяло тук, да си намери жена, да има яйца и грижите за яйцата щяха да разведрят къщата през бъдещите години и векове.

Но Талия и Актриел щяха да умрат в човешката си форма.

Тя хвана ръката му по-здраво.

— Готов ли си?

— Как изглеждам?

— Идеално. Или не. Липсва ти една бенка под лявото ухо.

— Кой ще забележи?

— Дъщеря ти например. Наследила е твоя талант за преследване и наблюдение.

— Трябва ли да вземем от мехлема и за Келси и Ник?

— За родени на земята като тях? Те имат способността да се преобразяват, но не и умението. Ще си останат така, с малките си серафимски сърца в прекрасните човешки тела.

— Значи ще останеш с мен?

— Винаги.

После се озоваха в познатите гори и за кратък миг душата му остана и в двата свята. Поклати глава и каза:

— Струва ми се, че току-що се събудих от сън, който няма да забравя.

— Какъв беше?

— Забравих го.

Тя се притисна към него и го целуна.

— Всички преживяхме твърде много. Това трябва вече да приключи.

После се загледа в къщата.

— Време е да се върнем към нормалния си живот.

— Можем ли?

— Мисля, че можем. Забеляза ли, че е шест и все още нищо не се е случило? Няма промяна през две хиляди и дванайсета тук.

Луната жълтееше на изток в небето, беше пълна и се издигаше в царствено великолепие.

И двамата замълчаха по една и съща причина.

— Защо сме в гората, Уайли?

— Ами… — Защо бяха навън? Накрая каза: — Дойдох да те търся. Това е.

— А аз дойдох да те намеря.

— В пещерата ли бях?

— Мисля, че да.

— Имам чувството, че съм бил на Марс. На милиони километри оттук.

Внезапно тя се притисна съм него. В сгъстяващия се мрак той се усещаше много сам. Странно. Изпитваше носталгия, но за къде? Къщата му беше на половин километър разстояние.

— Децата ни чакат — каза Брук.

Тръгнаха нагоре по хълма.

Любовта, която е толкова велика, че не може да бъде видяна, която сякаш не съществува, но е в действителност тихата свръзка, която утвърждава света, ги последва, съвсем близо, за да се наслади на топлината, на онова, което бяха открили заедно.

— Къде бяхте? — попита Ник, докато те излизаха от гората. — Става все по-тъмно.

— Загубих се — отвърна Уайли.

— И аз го открих — рече Брук.

— Загуби се? Как така? Реших, че са те убили. — Ник прегърна баща си и Уайли усети младостта му и любовта, която хранеше към него, а после и Келси дойде, понесла Недодялко.

Когато влезе с децата си в меката светлина на къщата, Уайли чу призива на друг баща, чието отчаяние започна да се излива в ума му в мига, в който прекрачи прага.

Спомни си за книгата, за Мартин и Тревър и за опита им да си върнат света.

— Имам работа — каза той и Ник го последва по стълбите. После му каза:

— В ужасна беда са. Понаписах нещо.

Уайли спря и се обърна към сина си.

— Така ли?

— Мислиш ли, че не знам какво съм, тате? След всичко, което преживяхме? След това, което направих за теб?

Погледна сина си и сякаш за първи път го видя.

— Какво си?

— Част от това семейство. Не сме като другите, общуваме с други светове, владеем сили. Затова се опитаха да ни убият и затова не успяха. Аз също ви защитавах и ми дължиш нещо.

— Какво?

— Искам да ми имаш доверие и никога да не влизаш сам в портал, ако не съм там, за да ти помогна!

Проблесна спомен за къщичка сред дървета. Странен спомен, като сън. По-малко от сън, просто фантазия, част от историята, нищо повече.

— Аз…

— Слънцестоенето настъпва и Мартин и Тревър имат нужда от нас. Но ти сякаш си се изгубил в собствения си ум, а точно сега не бива да губиш нишката. — Момчето замълча. — Всъщност написах доста. Написах цялата история на живота ви с мама на Авадон и кои сте. Можеш да я прочетеш по-късно, сега нямаме време.

Уайли влезе в кабинета си.

Брук се провикна отдолу:

— Какво става?

— Ник току-що написа първия си разказ.

После седна пред лаптопа.

— Талия — прочете на глас. — Това е хубаво име. Но кой е Актриел? Трябва да намериш по-добро име.

— Тате, ще го прочетеш по-късно. Сега е време да пишеш, защото, когато пишеш, се случва нещо ново.

— Не усещам нищо. Не мога да пиша.

След миг чу шепот в ума си. Написа няколко думи.

— Тревър, тате, трябва да пишеш за Тревър.

Сякаш светкавица го бе поразила и опустошила и той видя ясно огромна зала, осветена от странно, смущаващо сияние, светлина, която беше синя и жива, и показваше много по-ясно от всеки вик, че се намира в огромна беда.

Пръстите му затракаха по клавиатурата.

— Най-сетне — въздъхна Ник. — Тревър, приятелю, чуй.

Уайли седеше на бюрото си, но в същото време се намираше на друго място под земята и там се чуваше като друг глас: „Седмият Ангел изля чашата си на въздуха; и от престола на небесния храм се раздаде висок глас, който казваше: Свърши се!“^[2]

Но не се беше свършило, не и за седемте души, които се бореха за живота си и за живота на целия свят в мрачния ад.

— Там има портал, а те не го виждат, тате!

— Знам.

— Тогава го напиши! Кажи къде е, ако знаеш!

— Но те не могат да дойдат тук, не могат да го прочетат.

— Просто го направѝ.

В тишината и мрака на дълбоката пещера, в която Мартин и малката му банда се бореха да разбият капана за душите, тайният проход към Авадон бавно се настрои и започна да се отваря.