Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (16)

15.
19 декември, преди разсъмване
Преследвачът

Бяха създали зъл голем, неспособен да се съпротивлява на заповедите, които бе получил. Но имаше и нещо повече. Уайли разбираше причината за това. Бяха използвали очите, устните и другите части, които бяха изрязали от бедния Джон Нънъли, и ги бяха сложили в тялото на Ал Норт. Явно се надяваха, че щом резултатът беше смесена плът от двата свята, ще може да се движи по-свободно в нашия свят. Така щяха да заобиколят и бариерата на неверието, която спираше тях да навлизат свободно.

За разлика от ездачите и скиталците от другата земя, той щеше да може да влезе в този свят изцяло.

Дотук единственият, който го беше направил без някакви видими ограничения, беше Тревър. Но сега този можеше да дойде с кървясали очи, чудовище във всеки смисъл на думата.

Уайли искаше да спре да пише, да предупреди семейството си, но пръстите му неумолимо продължиха да се движат, водейки го, където искаха да го заведат, на пътуване, което не можеше да спре, нито да контролира.

Забеляза, че зората се сипва, но не можеше да спре, не можеше да заговори. Дори не можеше да се извърне настрани от клавиатурата. Ник спеше в мекия фотьойл в ъгъла. Брук сигурно беше в спалнята.

Проблемът бе, че това чудовище трябваше да премине портала, да се изкачи по този хълм и да ги убие всички, а сега те спяха и не четяха, и следователно не можеха да видят това предупреждение. Той не можеше да ги повика, а беше наясно, че трябва да побърза.

После беше отнесен, далече, към последното място, за което го беше грижа, сякаш някаква неведома сила вършеше всичко, невидим магьосник, който контролираше целия катаклизъм.

Виждаше мрачни купчини по тротоарите, късове хартии, дрехи и счупени парчета, носени от северния вятър. Имаше миризма, плътна, сладка — миризмата на много мъртъвци.

Беше в Ню Йорк, Ню Йорк на света с двете луни, и това бяха хората, скочили от апартаментите си по Пето Авеню. Уайли беше сигурен, че има още като тях по всяка по-голяма улица на града.

Откроиха се някои подробности — портфейл „Армани“ лежеше разтворен на тротоара. Портиер, който се беше застрелял на поста си — мозъкът му бе засъхнал по стената зад него, а добродушното му старо лице беше полазено от мравки. Колело беше подпряно до един от стълбовете.

Уайли се насочваше с лекотата на сънищата, но с ужасяващата прецизност на реалността към една от страничните улици. Имаше малък ресторант, наречен „Ненрис“. Всички маси на открито бяха голи, бутилка шампанско стоеше на сервитьорския плот до списание „Таймс“ от деня, в който Ню Йорк беше поразен, 6 декември. Заглавната страница: „Странни трагедии разтърсват света“.

Някакво знаме се блъскаше в стената на каменна сграда. Беше художествена галерия, но Уайли не влезе, не и в тази студена, мрачна утрин.

Бореше се да спре ръцете си, да се отдръпне от лаптопа. Усещаше как Ал Норт става и тръгва с несигурни крачки, кашляйки, давейки се. Видя как изящната млечнобяла Мейзъл и черният блестящ Самсън с техните гъвкави тела и дълги нокти, с жестоките лица на влечуги, го придържат.

Ню Йорк отстъпи пред океана, огромни зелени вълни, свързани с по-малки вълнички. През белите им пенести гриви се появи черен силует на кораб. Бореше се с бурята и когато приближи, Уайли видя, че е наклонен и всеки път, когато вълна удареше страната с пробойна, нагоре бликваше огромен фонтан от пръски, блъскан от вятъра като малка дъждовна буря.

Хората бяха изчезнали от палубата просто като морска пяна, но той не се задържа дълго там. Озова се в огромния ресторант. Столовете танцуваха от люшкането на кораба. Но тук имаше и още хора, мъже в смокинги, жени с вечерни рокли. Стояха пред високите прозорци и поразяващото бе, че бяха станали скиталци тук и просто бяха умрели от глад. Виждаше издълбаните следи в килимите под нозете им. Бяха продължили да вървят и след като се бяха блъснали в стената. Виждаше подутите им сивкави лица.

Трябва да се прибера у дома! Някой да ми помогне!

После се озова на виеща се улица, задръстена с колички, малки мотори, табели на непознат език, лаещи кучета и подскачащи маймуни сред ярката светлина на деня. Улиците бяха пусти, но водата нахлуваше в тях и сградите се сгърчваха като уморени жени под страшната тежест на нощта. Малки вълнички се разливаха все по-навътре, всеки път, когато мястото се разтърсваше, водата облизваше мотоциклетите, табелите и студените пекарни, където някога се продаваше наан за няколко рупии.

Индия, някакъв огромен мъртъв град, който потъваше.

Стоеше на кръстовище. По-надолу се издигаше луксозна сграда — хотел, чиито завеси висяха през прозорците. Той погледна към плискащата се вода, която леко докосваше голите му стъпала, колко чиста изглеждаше въпреки фасовете и бутилките „Фанта“, найлоновите пликчета и подгизналите, сиви кръгли питки наан от мъртвата пекарна.

После се озова в гората. Неговата гора. И видя мъж.

Ник! Брук! Келси! За Бога, събудете се.

Ал Норт вървеше със странни движения — целенасочени, но странни. Проблясваше, докато вървеше, сякаш не беше изцяло там. Когато се блъснеше в храст, мърмореше и изстенваше и около него избухваха сини искри. Там, където краката му докосваха тревата, пламваше син огън.

— Мамо, тате! Мамо, тате! — извика Келси, като прегърна Уайли — който не можеше да спре да пише. Ник продължаваше да спи.

— Тате, Чичо Мечок е в гората.

Най-накрая Ник се събуди. Поклати глава.

— Хей, миличка — каза той на сестра си. — Татко е зает.

Погледни към книгата, Ник! Погледни насам!

Келси се сгуши в брат си.

— Да, Келси, Чичо Мечок е — каза Ник, пресегна се и потупа Уайли по рамото. — Татко, ще спреш ли за секунда? Едно малко момиченце иска да ти каже „добро утро“.

Като напрегна цялата си воля, Уайли се опита да реагира. Но ръцете му продължиха да тракат по клавиатурата, а гласните му струни си останаха парализирани, както винаги, когато изпаднеше в това състояние.

Погледни какво пиша, за Бога. Опита с главни букви.

ПОГЛЕДНИ ТОВА! ЕХО, НИК, АЛ НОРТ Е В ГОРАТА!!!

— Защо не извадим пушките днес, тате — продължи Ник, а спокойната унесеност на гласа му разкри, че НЕ е погледнал.

— О, Ник, беше само Чичо Мечок.

— Трябва да подготвим оръжията, Келси.

— Мамо, Ник ме плаши!

— Ник! — намеси се Брук. Погледна към Уайли, после към екрана, но Келси изтича към нея и я разсея.

ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ!!!

Начинът, по който се движеха, се промени.

— Тате, ще слезем долу.

Излязоха. Секунда по-късно тракането на клавиатурата спря. Опита се да раздвижи ръцете си — и те се отдръпнаха.

Най-накрая!

Скочи и се затича по стълбите.

— Извадете пушките — извика той. — Ал Норт е в нашата гора.

Бяха във всекидневната, и тримата. Шкафът с оръжията беше отворен. Магнумът лежеше на масичката за кафе. Келси седеше на дивана с палец в уста и свити под брадичката колене. Беше ги спасила, помисли си Уайли. Отиде до нея.

— Как изглеждаше Чичо Мечок, скъпа?

— Ядеше ягоди.

— И как разбра?

— Устата му беше червена.

Грубата операция.

— Тате — каза Ник. — Току-що беше тук. Дойде до къщата. Реших, че ще влезе, но или се е объркало нещо, или е променил решението си.

— Защото не е влязъл? Сигурен ли си?

— Разбира се, че не съм сигурен. Може да е на тавана или да е невидим. Нямам идея.

— Но не го чу да влиза? — Уайли отиде до прозореца.

Ник дойде при него и след малко посочи:

— Там!

— Не го виждам.

После го различи — нещо червено се мярна сред сенчестите дървета. Раните от грубата операция. После видя проблясване на метал.

Сред тези дървета имаше някого, със сигурност, и той държеше в ръце голямо и грозно оръжие.