Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (6)

5.
3 декември
Бункерът

И изведнъж Уайли видя дървета. Трева. Знаеше, че е далеч от Хароу, Канзас.

Искаше да се върне към Мартин. Усещаше как съзнанието на нещастния човек се мъчи да открие решение, долавяше жаждата му да се предаде и да си пръсне мозъка, а също и агонията му, че не може да го направи, защото онези, които обичаше, бяха лишени от този избор.

Пое дълбоко дъх, затвори очи и видя, че е на поляна сред борова гора. В земята имаше отдушници, които тихо жужаха. Два елена изплуваха от сенките, като се ослушваха внимателно.

Уайли реши, че знае къде е. Мартин все пак беше последвал семейството си. Беше натъпкал колата си с храна и вода и бе тръгнал през горите и полята на любимия си Канзас. И бе стигнал дотук.

Но не, беше твърде тихо и твърде… е, думата, която изникна в ума му, беше „зловещо“. Витаеше усещането за зло. Елените бяха неспокойни, въртяха опашки и се оглеждаха тревожно.

Падаше нощ, западът беше плътно покрит с облаци… а сред облаците се забелязваха проблясъци. Уайли се опасяваше, че това е знак за появата на дисковете.

В следващия миг вече не беше на поляната, а в някакво сиво място, изпълнено с тихо шумолене. Имаше стени и дълъг коридор, осветен от крушки зад метални решетки.

Прокънтяха стъпки — някой се движеше бързо. Мъж в униформа зави зад ъгъла. Генерал Ал Норт крачеше по коридора на военния бункер. Уайли видя, че дрехите му са мръсни, лицето му бе плувнало в пот, а сивите му очи, преди изпълнени с решителност, сега бяха неспокойни като на плъх.

Значи беше оцелял след атаката. Уайли се бе чудил какво ли е станало с тези хора. Заплахата беше огромна, засягаше целия свят, а Вашингтон беше поел един от първите удари.

Ал влетя в кабинета на Том Самсън.

— Президентът знае ли за това? — извика той, като хвърли смачкани листове хартия върху бюрото на началника си.

— Как смееш?

— Казваш им да се събират? В групи? Луд ли си?

— Проклет да си.

— О, достатъчно, Том. Този път прекали. Изобщо не трябваше да те назначават на този пост и двамата сме наясно по въпроса. Но това е… Не е просто некомпетентност. Това е измяна и искам задоволително обяснение, или ще ви арестувам, генерале.

— Ти? Ти нямаш такива правомощия.

— Сега сме във война. Нямаме връзка с по-висшестоящите.

— Президентът на Съединените щати е на две врати оттук.

— Мен ме е грижа, а теб не, и трябва да ти кажа, че ако не ми изтъкнеш основателна причина, ще те застрелям собственоръчно. Колко души са получили писанията ти?

— Твърде малко, като се има предвид, че съм принуден да доставям листовките с цепелини, камиони и малки самолети „Чесна“.

— Нека те питам още нещо. Установихме връзка с форт Райли преди около три часа и оттам ни казаха, че няколко малки градчета северозападно от Топека са били ударени тежко миналата нощ. Имали са твоята листовка. Събрали са се в църквите. И осем от всеки десет души сега са скиталци. Благодаря ти, Том. Благодаря ти от тяхно име, от името на семействата им, от името на страната. И впрочем защо точно в Канзас? Защо изобщо си пратил листовки на тези хора? Да не би някак да си знаел предварително, че окръг Лаутнер ще бъде нападнат?

— Разбира се, че не.

— О, не, напротив, знаел си. Защото си го избрал специално. Преди два дни си пратил цепелин да мине над цялата тази област.

— Рутинно.

— Нима? Защо не избра Топека? Защо не Канзас Сити? Вместо това го изпращаш над един малък окръг. Така че те питам, Том, на чия страна си?

— Не ставай смешен.

— Нашето командване е в пълен безпорядък, Том. Навсякъде по света падаме сред пламъци. Базите ни са атакувани от дисковете отново и отново, хиляди дезертират — свършени сме.

— Имаме оръжие.

— Какво? Бомбардировачи „Стелт“? Ядрени ракети, като онази, която не успя да разруши лещата на Великденските острови? Да, това беше добър ход. Ние ги бомбардираме, а те ускоряват темпото. Така че не съм сигурен, че изобщо искам да чуя за това проклето оръжие.

Ал вдигна смачканата листовка.

— Искам да чуя за това, Том.

— О, за Бога. Някой казвал ли ти е какъв ужасен задник си?

— Моля те — настоя Ал.

— Твърдиш, че не съм изпълнил задълженията си — като говорим за Канзас, се сещам да напомня, че твоето място е в Левънуърт.

Трябваше ли Ал просто да извади пистолета и да стреля? Как би реагирал президентът на подобно действие?

— Том, трябваше да им кажеш да се крият, да се затворят на места, където не може да проникне никаква светлина. Да затрудниш атаката максимално. Изисква се да стоят на тъмно, вече знаем, че дисковете се оттеглят при изгрев-слънце.

— Рибите се събират, защото математически степента на оцеляване сред големите популации, нападани от хищници, е по-голяма, отколкото тази при изолирани индивиди. Същото важи и за добитъка. И при тези обстоятелства, приятелю, същият принцип важи и за нас.

— Да го кажем на президента.

— Листовките се разпространяват колкото се може по-бързо и това ще продължи. Знаеш ли защо бяхме загрижени за окръг Лаутнер?

— Не.

— Твоят приятел, археологът, е там. А онези искат той да загине, уверявам те.

— Те? Боря се с лещи, които изпускат дискове всяка нощ и сеят опустошение. Няма никакви „те“.

— Има някой зад тези лещи и дискове, не се съмнявай. А твоят приятел е в опасност, защото има ума и знанията за дълбоката древност, за да разгадае какво става и може би… само може би… да открие уязвимост. Те го знаят и искат да го премахнат.

— Хванали ли са го?

— Не знам. Мястото е в хаос. Нямаме връзка.

— Защо ли не съм изненадан?

— Все още ли искаш да ме разстреляш?

Ал замълча.

— Тогава започни да уважаваш заповедите ми. Отдай чест и ме наречи „сър“.

Ал поклати глава и се засмя.

— Направи го веднага, по дяволите!

Двамата мъже се гледаха гневно известно време. Ал не отдаде чест.

— Върша си работата, Ал. По най-добрия начин. При възможно най-тежките условия, пред които е изправяно командването.

Бавно, сякаш самата му ръка се противеше, Ал вдигна длан и отдаде чест.

— Да, сър — каза той.

— Добре. Имам среща с президента. Настоявам да присъстваш.

Това изненада Ал толкова много, че той почти се задави. Смяташе, че ще тръгне към Диего Гарсия, за да се освободят от горивните отпадъци. Сякаш все още имаше Диего Гарсия, камо ли база или гориво.

Да се видиш с президента, беше подарък. Обикновено не можеше да отиде, освен ако не бъде повикан, а Уейд не беше в настроение за скуош, макар че тук имаше добро игрище, беше го огледал, когато пристигна за първи път. В онзи миг всичко му се струваше вълнуващо и интересно, смяташе, че просто ще взривят онези лещи и ще се върнат триумфално у дома.

Когато тръгнаха по коридора, Том сложи ръка на рамото на Ал.

— Ние не сме приятели.

— Не.

— Но временно трябва да забравим разногласията си. Чака ни битка и сме в голяма беда. Ще чуеш доклад, който сигурно ще те разстрои. Но може да ти вдъхне и надежда. Искам вътре да спазваш напълно военната дисциплина и субординация. Президентът ще попита за твоето мнение. То трябва да потвърди моето.

— Да, сър.

Ал реши, че така трябва да бъде. Просто се молеше Том да е прав. Тази работа със събирането на хората все още не му звучеше убедително. Звучеше му като преднамерен саботаж.

Минаха през външния кабинет. В него нямаше красиви мебели, беше създаден единствено и само за работа. Ако президентът беше тук, значи катастрофата се е разгърнала. Помещението беше натъпкано с комуникационно оборудване. В коридора стояха агенти от тайните служби с автомати — млади мъже с уплашени очи, които наблюдаваха минаващите генерали. Семействата на повечето от тях живееха в Арлингтън и Бетезда, а тези общности бяха нападани цяла седмица и бягащите върволици от коли задръстваха междущатските магистрали.

Който и да провеждаше атаката, знаеше точно как да действа. Ако пречупиш вражеската организация, неутрализираш способността й да се съпротивлява, преди дори да вдигне оръжие. Разбира се, тук долу нямаше никакво съмнение, че светлината е заплаха, но това определено беше специално място.

Имаше множество частни и корпоративни бункери, без да се броят правителствените съоръжения из цялата планета, но когато всички сателити бяха поразени, а повечето наземни релейни станции толкова претоварени от атмосферни смущения, че трябваше да се изключат, нямаше почти никаква комуникация, освен чрез куриер — а те можеха да се движат само през деня.

Генералите влязоха в кабинета на президента и Ал остана поразен от това, което видя. Президентът беше отслабнал най-малко с десет килограма. Очите му бяха тъмни, с мрачни сенки. Очи на животно в плен.

Изглеждаше зъл, също като куче, което се опитваш да заключиш в клетка, за да се отървеш от него.

Уейд вдигна глава и нещастното му изражение се замени от бледа усмивка. Приличаше на уморен търговец на коли, който опитва последната си лъжа.

— Съжалявам — каза той и посочи документите на бюрото си. — Подписвам смъртни присъди. Дезертьорите са хиляди.

— Нареждате екзекуции, сър?

— Направи ми услуга, Ал, наричай ме Джими. Да, момчета, екзекуции. Знам, че е пълна глупост. Идват от ЦРУ, не от министерството на отбраната. Няма Министерство на отбраната, разбира се. И Бо Уолдо го няма. Останаха само чиновниците. — Смачка една от заповедите. — Те май обичат да убиват.

— Работят в Мериленд — каза Том. — Над земята, така че няма продължи много дълго, предполагам. Господи, какво е това?

Президентът погледна нагоре, всички вдигнаха очи натам. Чу се звук откъм тавана, нисък звук, но достатъчно силен, за да прекъсне разговора.

— Обадете се на строителите за рекламация — подхвърли президентът със сарказъм и горчилка в гласа. — Опитайте се да пуснете водата в тоалетната ми и ви чака голяма изненада. — Въздъхна. — Ще ми се да знаех къде са жена ми и децата. Вие знаете ли къде са семействата ви?

— Вдовец съм, Джими… от доста време — отговори Ал. Сиси си беше отишла млада. Така и не се бе оженил повторно. Военновъздушните сили бяха съпругата, децата, любовницата, и много повече. А колкото до нуждите му, той се справяше като монасите.

— Местонахождението на жена ми е неизвестно — заяви Том.

Бяха работили дълго време, но Ал не знаеше, че Том е женен. Темата никога не беше споменавана. Като се замислеше, те дори не бяха играли голф или скуош заедно, нито пък бяха пили по чашка. Но пък Том може би не пиеше. Наркоманите не пиеха, нали?

Звукът се разнесе отново и този път беше в стената — спускаше се надолу.

Президентът се изправи.

— Това нормално ли е?

— Водопроводната система — отбеляза Том. — Искам да поговорим за онзи човек, Мартин Уинтърс. Целта ми е да открия хора със знания за древното минало. Имам списък: Греъм Хенкок, Уилям Хенри, Лорънс Гарднър, Джон Дженкинс — всички са водещи експерти, критикувани яростно и обвинявани, че се заблуждават. Искам всички да бъдат издирени.

Президентът отиде до стената и я опипа.

— Топла е — установи той. — Не е нормално.

— Повикайте охраната — предложи Ал.

Гневният поглед на Том му показа, че току-що е престъпил правомощията си. Недей да говориш, ако не те питат.

— Започнах да вярвам, че това, което се случва, е свързано с дълбоката древност — продължи Том.

— Това не са новини — излая президентът. — Кажи ми нещо, което ще ми свърши работа! И не ме моли за разрешение да правиш сбирки. Не ме е грижа с кого ще говориш, просто ни спаси, Том! За Бога, Отечествената сигурност — онова, което е останало от нея — съобщава, че губим половин милион души всяка нощ само в тази част на страната. Скиталците изобщо не скитат. Всички се отправят към три точки: Северна Невада, Централна Небраска и Северна Индиана. Защо? Сигурно и ти се питаш, Ал?

— Да, сър.

— Да, сър… ФБР е напълно унищожено, така че имаме само военно разузнаване. Затова ви питам: имате ли агенти, които работят?

— Имаме — отговори Ал.

— О, за Бога. Тогава ми донесете доклад — засмя се президентът. Видът на озлобено пребито куче се върна. — Или просто им кажете да се самовзривят. Искам да кажа, защо да чакат? Скитането е неприятно за стъпалата, казват.

Той измъкна красив четиридесет и петкалибров пистолет от чекмеджето. Постави го на бюрото.

— Можете ли да си представите какво ли е да си бременна жена сега? Навън? — Вдиша през зъби. Лицето му беше толкова зачервено, та Ал реши, че може би получава пристъп. — Господи, толкова е прекрасно. И колко странно, че не сме го знаели. Всичкото това крещене, всички тези машинации, парите, Боже мой, парите — и какво стана накрая? Стигнах до следния извод: всичко това не струва радостната изненада на едно дете, когато види как едно-едничко листо пада в чистия есен въздух. Детето пляска с ръце от радост, защото листото е червено, а преди е било зелено.

— Господин президент…

— Разбира се, че съм се побъркал, Том. За Бога, в тази ситуация лудостта е нормална. Мили, къде си, скъпа, дали вървиш по мрачните пътеки с всички останали? О, Мили. Четиридесет и четири години тя вървя до мен, приятели. Четиридесет и четири години. Пожертва всичко, всичко, което можеше да даде. Дори не смея да си помисля за Марк. Някъде в себе си крия надежда. Бедното ми момче.

Той вдигна пистолета.

— Господа, искате ли да се присъедините към мен в яденето на куршуми?

— Господин президент!

— Ал, знаеш ли какво? Ти си най-добрият човек, когото познавам. — Той се засмя. — Затова дадох на този лайнар твоята работа. Той може да я върши, той е истинско копеле. Съжалявам, Ал, но ти дойде в изгорения край на епохата. Няма вече място за добри мъже.

Президентът въздъхна.

— „… и кой зъл звяр, дочакал своя час, пълзи към Витлеем…“ Имах прачичо, който е познавал Йейтс. Запознал се с него, като отишъл до апартамента му в Дъблин и почукал на вратата му. О, Господи, гласът на този мъж! Гласът на Йейтс!

Той заплака и Ал за малко да заплаче с него. После в стаята се промъкна странен звук, като кискане. Толкова странен, толкова особен, че Ал веднага разбра — подобен звук не е бил чуван на земята преди, поне не и в този цикъл на историята.

Главата на президента се извърна наляво и се взря в стената. После извърна лице отново към тях, очите му бяха замъглени от сълзи:

— Защо?

Сякаш се обръщаше към Том. Сякаш го умоляваше, но защо… нали Том беше негов подчинен.

След това се случи нещо, което за Ал бе така шокиращо, както идването на яхналите коне испанци за ацтеките. В стаята имаше нещо, което не можеше да е там, което беше дошло от никъде — не от стената, а от звука в стената. Ал не можеше да каже на какво точно прилича — на черупка, толкова черна, че поглъщаше светлината, или пък на машина, която се оттласква на огромни крака, или дори на гигантски паяк. Нещо като чудовищата, които излизат от дрешника, когато си на четири години, и постепенно изчезват след детството.

Чу глас: „Agnus Dei“, Божий агнец. Звучеше толкова чист, сякаш бе най-високият и далечен глас — отвъд съществуването. Уейд се възнасяше.

— Qui tollis peccata mundi — прошепна президентът, — който отнема греховете на света.

Трясъкът на пистолета беше като повей от дъха на Сатаната, толкова свиреп, че накара Ал да извика, толкова огромен, че сякаш сви целия бункер със силата си и го разтроши на парчета.

Ал хвана тялото, преди да се свлече на пода. Миришеше на кръв. Левият клепач на Уейд трепереше като крило на ранена пеперуда, после зелената и кървава повърня избликна от него с бесен, устремен тласък.

Хората от тайните служби се изсипаха в стаята. Един от тях вдигна автомата си и го насочи към Том, който остана съвсем невъзмутим, на лицето му заигра бледа следа от усмивка. Той дори не погледна агента с оръжието или другите, застинали в рамката на вратата мъже.

— Имам мисия за теб, Ал — каза той. — Остави го, ще трябва да тръгнеш незабавно.

Ал положи президента — Джими — на застлания с килим под и застана мирно.

— Да, сър — отвърна той и отдаде чест на командващия си офицер, сега водач на свободния свят.