Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
2012: The War for Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване
WizardBGR ( обработка и начална корекция)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Уитли Стрийбър

Заглавие: 2012: Война за душите

Преводач: Петър Василев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-951-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3499

История

  1. — Добавяне

19.
20 декември
Порталите

През цялата нощ светлината минаваше над града, а ездачите патрулираха из гората. Дъждът се сипеше безкрайно, а барабаните продължаваха да бият. Отначало Мартин си помисли, че децата са в транс, но по-късно реши, че са в някакво пространство, в което той въпреки всичко, което му се беше случило, не можеше да пристъпи. От време на време обаче ръката на Тревър помръдваше и докосваше неговата и той разбираше, че има неща, които никога няма да се променят, независимо колко се променят хората — детето винаги ще има нужда от родителите си, защото в семействата съществува любов отвъд способността ни да я разберем.

Събуди се в малките часове и установи, че е притиснат от няколко малки деца, потърсили близостта му. Майк, Джордж и другите тийнейджъри се опитаха да ги разгонят, но накрая се предадоха и той задържа малките създания в прегръдката си.

Красотата на човечеството го докосваше чрез тях, нежността го галеше с малките им ръчички и го гледаше с големите им възхитени очи. Едно от тях, малко момиченце на име Тили, което му напомняше толкова много за Уини, че чак душата го болеше, му каза:

— Трябва да бъдеш нашият войник. Трябва ни такъв, а нямаме.

Очите й се взряха в неговите и той усети как умът й навлиза в неговия ум, като аромат на цветя. Тя повдигна малката си глава, прелестно малко момиченце, потупа го по бузата и повтори:

— Войник.

Сутринта донесе нови нужди. Бяха двадесет и двама, за всеки трябваха храна и вода, и добра хигиена. А добрата хигиена не беше нещо, което децата владееха. Бяха много и тъй като никой не можеше да напуска палатката през нощта, използваха стари пластмасови кофи и найлонови чували — каквито, явно, имаха в изобилие, — а те се разливаха. Малките не се притесняваха, но бедните тийнейджъри отчаяно търсеха малко уединение, момчетата се опитваха да контролират жизнените си млади тела, а момичетата се опитваха да ги успокоят.

Това беше най-милата, най-сплотената и най-вонящата група хора, които Мартин някога беше познавал. И най-ужасните разкопки, на които бе присъствал, не можеха да се сравняват с това дивашко съществуване. Имаше две деца, които пазеха вратата на палатката и не позволяваха на никого да излиза след мръкване. Барабаненето беше достатъчно силно, за да заглуши звуците от ездачите и козодоите, така че малките, дори и да плачеха за родителите си, не изпитваха издайническия страх, който би довел чудовищата до палатката.

Докато часовете се изнизваха, Мартин все повече се чувстваше като хванат в капан. Децата отказваха да спрат барабаненето си или да излязат навън дори за няколко секунди, преди да се е зазорило. Нямаше да пуснат и него, не че изгаряше от желание да го стори. Тревър се държеше за него, малките деца — също, и той никога не би ги лишил от този комфорт, независимо колко илюзорен беше.

След като бяха принудили Мартин да започне инициацията и до известна степен да бъде променен, той беше открил, че лицето на Тревър е покрито със странна розова пот, която капеше по мръсната му риза. Вероятно от стреса, че изпраща баща си да посрещне изпитанието, капилярите на кожата му се бяха спукали. И сега беше покрит с кървава пот.

През дългата нощ Мартин беше изпробвал новото си съзнание и беше открил, че има промени. Мислеше както винаги го беше правил, но разполагаше с нова информация, с нови неща, които можеше да прави с мисълта си.

Тревър беше говорил за друг свят, който бе видял с очите си, свят, подобен на техния, но с други хора и без следи от нападение. Беше минал през портал и там беше прочел книга — книгата за страданието им и тайните на дните им.

Мартин беше запознат с теорията за мултивселените и беше чувал за скорошните открития с помощта на свръхускорителя на четирите империи в Швейцария, които подсказваха, че паралелните вселени наистина съществуват. Но това, че имаше портали, през които просто може да се прекрачи — това щеше да е интересно да се види.

Слънцето изгря. Биенето на барабаните се забави, после спря. Сетне стана много тихо.

— Какво става? — обърна се Мартин към Тревър.

— Мисля, че нещо се е случило с Уайли. Мисля, че враговете са проникнати в света му.

Мартин осъзна, че в съзнанието си вижда блясък над река Сондърс. Можеше да е паяжина, поръсена с роса, или пък вход към друга вселена. Видя също, че ездачите се разхождат там, изглеждаха като огромни тарантули. Бяха създадени от враговете, за да будят страх в човешките сърца и дори видът им го караше да се бои. Отвратителните създания повдигаха предните си крака и опипваха въздуха.

Отдръпна се.

— Това е порталът — каза Тревър.

— Явно. Ако не беше, нямаше го пазят толкова усилено.

— Добре — обади се Пами, — ще използваме възможността да преместим палатката, а след това ще отида за провизии в града. — Обърна се към Мартин. — Вие оставате тук.

Не можеше да не се съгласи с това.

Излязоха в спокойната утрин, дошла след бурята. Златни стълбове светлина се процеждаха през боровете. Лъчите на слънцето обляха Мартин и той се почувства объркан, защото уж това бе само сгряващата топлина на светилото, а имаше усещането за нечие присъствие.

Няколко от децата, прочели мислите му, го погледнаха. Трябваше да свикне с тази липса на вътрешно уединение — и с дълбокото чувство за принадлежност, което я съпътстваше.

Сякаш го докосваха нежни, опипващи пръсти — пръсти на същество, което приемаше него, живота, всичко.

Кой беше това? Нима слънцето бе живо?

— Живо е — каза Тревър. — Всичко е живо. И е съзнателно. Звездите, тревата, дърветата, всяко малко животинче, което съществува. А някои от тях имат по-силно съзнание. Пчелите, например. Когато излезеш на поляна, където събират нектар, ще го разбереш.

— Мозъкът на пчелата е микроскопичен, сине, няма как да бъдат съзнателни същества.

Тревър се усмихна.

— Просто изчакай и ще видиш как нещата си стават сами, тате. Всичко ще е наред.

Ако човек гледаше хаотичното движение на децата, които местеха кутии и въжета, припяваха и се смееха, никога не би решил, че работят заедно, при това в сплотена организация. Но беше така и палатката беше разтурена бързо.

Усилията им приличаха на тези на пчелите-работнички, помисли си Мартин, а после осъзна, че споделеният ум, естествено, е по-голям от сбора от отделните си части.

Тогава осъзна, че всеки разум всъщност е споделен. Така трябваше да е. Изчакай и остави нещата да станат, както беше казал Тревър.

— Хайде, тате, да вървим.

Разбира се, Тревър четеше мислите му.

— Не се притеснявай.

— Но аз не мога да чета твоите.

— Разбира се, че можеш — отвърна момчето и тръгна към уютните слънчеви лъчи.

Докато го следваше, Мартин надзърна в ума на сина си — мислеше за портала и преминаването през него. Но това не беше възможно. Ами реката?

— Възможно е, тате. Но не трябва да мислиш за това или да се тревожиш за него. Съсредоточи мислите си върху тялото си, върху начина, по който краката ти ходят, по който се движат ръцете ти, и всичко останало.

„Защо?“

„Защото това правиш в момента.“

Мартин беше шокиран. Общуването беше съвършено. Разбира се, той беше чувал за скорошните успехи в телепатичната комуникация в Принстън, но там тя се осъществяваше с помощта на имплантирани микрочипове.

„Тук няма импланти, тате.“

Тревър се отправи към стръмно издигащото се възвишение, което ги отделяше от Сондърс и портала. Мартин се вгледа мислено напред и видя ездачите. Все още бдяха над портала, а водата беше истински вихър от пяна. Веднага щом съзнанието му ги докосна, всеки ездач се обърна към него и вдигна предните си крака. Някои от тях започнаха да маршируват.

— Изчисти съзнанието си, върни се в тялото си.

Той насили мисълта си да се върне към свиващите се мускули, към стъпалата, сърцето и дробовете му. Макар вече да не виждаше ездачите, все още ги усещаше и знаеше, че тревогата им е отминала.

За да осъществи прехода, трябваше да постъпи като животните — да се вглежда в света, без да се докосва до мислите си. Не беше лесна работа за професор.

„Ако чуеш тракането, остани в тялото си. Не позволявай на съзнанието ти да се устреми навън, иначе ще те застигнат.“

Защо никой друг не идваше? Това очевидно беше изключително опасно и ако бяха повече, щеше да е по-спокойно.

Тревър го погледна. Очите му казаха всичко: това е моя работа. Наша работа.

В този миг достигнаха ръба на възвишението и Мартин видя, че Сондърс, макар и за няколко минути, беше покачила още нивото си — огромната устремена маса от черно-сива вода, влачеща дървета, покриви, стени, стълби и колела на коли, се носеше надолу по течението.

От другата страна се виждаше тяхната къща. Прозорците бяха празни, тъмни и безрадостни. Водата стигаше почти до предния вход. Но това не беше единственият им проблем. Петима ездачи стояха скупчени на половината път до хребета, готови да се изстрелят, ако някой попаднеше в обхвата им. А ездачите на техния бряг все още патрулираха.

— Това е невъзможно — каза Мартин на глас.

С учудване видя, че водата се приближава към него, и осъзна, че вижда през очите на Тревър. Синът му се беше насочил през стръмнината към патрулиращите ездачи и тътнещата река.

Мартин се затича след Тревър и се опита да го достигне или поне да привлече вниманието му — и в този миг един от патрулиращите ездачи се обърна и тръгна право към него… но покрай Тревър, когото сякаш не забеляза.

И наистина Мартин усети прилив на страх, който не можеше да овладее. Металните челюсти на нещото се движеха толкова бързо, че от тях хвърчаха искри.

— Тичай надолу по реката, сине — изрева Мартин, сграбчи някакъв камък и го метна по съществото. Улучи го в главата, създанието се отдръпна и изсъска, ала още двама от ездачите се насочиха към него.

Мартин с ужас видя, че Тревър се насочи право към въртопа.

— Сине! Сине!

Не можеше да избяга на ездачите, а Тревър щеше всеки миг да умре. Всъщност можеше, трябваше само да изостави страха си, да изостави съзнанието си, да остави нещата да се случат. Спря на място, затвори очи и прочисти ума си. Съсредоточи мислите си върху пулсиращата си кръв и тътнещата вода. После поде молитвата на Франи и се заслуша в шепота на кръвта си.

Когато отвори очи, откри, че пред него стои ездач. Очите му се взираха право в него, челюстта му се движеше бавно. Много предпазливо, Мартин пристъпи встрани и мина покрай него, после заобиколи друг — толкова близо, че можеше да види отровата, пристегната към корема му, и жилото, втъкнато в огромна кука.

Тревър вече беше влязъл във въртопа. Мартин се хвърли във водата и заплува.

Водата го поде като ръка на гигант, едър дъб полетя към него, смъртта се криеше в заплетените му клони, които щяха да го удавят, докато се мъчи да се освободи.

Тревър продължаваше да си проправя път напред, след малко започна да върви спокойно. Виждаше се във водата, но сякаш не беше засегнат от нея. Вървеше в нея.

— Тревър! — Мартин се гмурна, за да избегне дървото, и се опита да плува в бурната вода. Видя Тревър до себе си — вървеше с лекота през водата, понесла части от коли, греди и тела на удавен добитък. Но всичко това минаваше не само край него, но и през него. В другия свят, разбира се, потокът не беше прелял, така че щеше да е лесно да се пресече обратно.

Мартин погледна към собственото си тяло и видя дънера на дървото да минава през него, последван от човешка ръка и десетина чипове за покер — минаваха през него, без да предизвикат и най-слабо усещане.

Направи още една стъпка и буйната вода изчезна. Озова се на брега на Сондърс. Зад него малката река си течеше съвсем нормално, пенейки се леко край няколко скали.

— Бъди много внимателен, тате. Не знам какво става тук.

— Не мога да чуя мислите ти.

— Да, тук не се получава.

Мартин се вгледа отново в реката, в отсрещния бряг. Стръмнината беше там, но всичко беше спокойно, огрявано от златните лъчи на ранното слънце. Беше виждал това хиляди пъти, а през летните недели оттук се чуваха камбаните на града.

Бяха прекосили през портала и в тази вселена Сондърс не беше придошла.

— Хайде, трябва да видим какво е докарано с онзи джип.

— Изглежда военен.

— Техните военни джипове се наричат хамъри и са с маскировъчни цветове. Този са го докарали враговете.

— Те са тук?

— Очевидно.

Тревър пое натам, като се изкачваше бързо по познатия хълм към познатата къща. Докато вървеше след сина си, Мартин изпита чувство за дежа вю. Толкова силно, че беше много объркващо, дори болезнено. Тази къща приличаше на дома му, създаваше усещането за дома му, но не беше домът му. Не беше неговият дом.

Тревър спря и каза:

— Те обикновено са шумни.

— Не чувам нищо.

— В това е проблемът. Колата му е в гаража, но е твърде тихо.

Мартин видя автомобил в отворения гараж. Приличаше на сааб.

— Синя е.

— Колите им са във всякакви цветове. Сини, червени, бели.

На Мартин това се стори особено „чуждоземно“. Кой би искал да кара цветна кола? Колите бяха черни. Този Уайли сигурно беше ексцентрик, което, реши накрая, се връзваше с литературните му претенции.

Тревър се приближи предпазливо, изкачи се по стръмния хълм, без да изпуска от поглед джипа.

Мартин го повика шепнешком.

Тревър се обърна гневно. Посланието му беше ясно: „Млъкни!“.

Залегна. Хъмърът беше между него и къщата, и ако някой наблюдаваше внимателно, щеше да забележи момчето.

После Тревър махна на Мартин да се приближи и той, обзет от нетърпение, скочи на крака. Очите на сина му се разшириха и се чу оглушителен тътен, а после нещо профуча в посока на гората.

— Разкарай се оттук, копеле! — разнесе се глас. — Държим те на прицел!

Нов куршум профуча толкова близо до Мартин, че той усети горещия повей от преминаването му. Хвърли се на земята и извика:

— Не! Ние сме приятели.

Нов изстрел вдигна чакъла до главата му. Мартин се опита да се изтегли, като се мъчеше да достигне билото на хълма и да се плъзне надолу.

В този миг нов изстрел изтрещя зад него, този път по-близо, много по-близо. Можеше да направи само едно. Изправи се и вдигна ръце.

От гората се чу гласът на момче.

— Човек е, тате. Човек и момче, което се крие зад джипа. Зад задната гума.

Тишина.

— Не искаме да ви навредим — обади се Тревър. — Моля ви, трябва да поговорим.

Момчето се появи от далечната страна на алеята. Носеше тежка пушка и я държеше изкусно. Мартин осъзна какво се случва. Това беше историческа среща, първият контакт между хора от две различни вселени.

— Здравейте — поздрави Тревър, докато се изправяше. Излезе иззад джипа. — Господин Дейл, аз съм Тревър.

— У теб ли е лаптопът? — попита Уайли Дейл.

— Не.

— Това е баща ми, Мартин — продължи Тревър. — Трябва да погледнем книгата ви отново.

— Лаптопът е откраднат. Освен това имахме неприятности. Големи неприятности. Изобщо и не ми е хрумвало да пиша. Серафимите бяха тук.

Мартин осъзна, че миризмата, която се носеше наоколо, беше на месо и идваше от джипа. Когато се приближи, видя овъглени останки, разкъсано влечугоподобно тяло. А после встрани от къщата — един от ездачите. За миг замръзна, но после осъзна, че и той е бил унищожен.

— Значи ти си Тревър — каза Уайли. — Хей, Брук, това са хората от книгата ми. От плът и кръв!

Момчето се приближи към Тревър и той го поздрави:

— Здравей, Ник.

— Здравей. — Ник му подаде ръка.

Тревър я погледна.

— Можем ли?

— Не знам.

Мартин, Уайли и Брук ги наблюдаваха. Иззад нея се обади малко момиченце:

— Недодялко мисли, че може.

Недодялко! Уини също беше нарекла плюшената си играчка така. Когато майката и дъщерята се приближиха, Мартин забеляза, че Недодялко не е зебра, а слон.

— Той плаче, мамо.

— Загубили са Уини и Линди — обясни Брук. — Нали знаеш, скъпа.

— Какво се е случило тук? — попита Тревър.

— Най-добре е да влезем вътре — заяви Уайли.

В къщата имаше следи от страховита битка. Мартин остана поразен. Тези хора очевидно не бяха ранени, но тук бяха извършени много убийства. Килимите бяха подгизнали от кръв и му се стори, че видя окървавено тяло, завито в чаршафи зад канапето.

— Имахме малко проблеми — поясни Уайли. — Но се погрижихме за тях.

Той измъкна дълъг кафяв предмет от джоба на коженото си яке и предложи:

— Пура?

Мартин го загледа мълчаливо, без да го разбира. Не беше виждал пури, в неговия свят имаше само цигари и енфие. Е, трябваше да има разлика между вселените, очевидно трябваше да има — например цветните коли.

— Мисля, че си спечелих правото да пуша вкъщи — каза Уайли.

— Уайли — въздъхна Брук и го прегърна. — Ти си най-изумителният мъж. Трови дробовете си колкото искаш, любовнико.

— О, мамо!

Уайли лапна пурата, измъкна кибритена клечка и запали края й. Погледна към Мартин съучастнически.

— Това е „Партагас“, направо от кутията на Фидел.

— Татко, при тях май няма пури — изуми се Ник.

После момчето се обърна към Мартин.

— Не си чел книгата ми толкова внимателно, колкото си мислиш, сине — каза Уайли, докато гълташе дима. Или по-скоро го вдишваше. Мартин харесваше енфието, но не искаше да се присъедини към ордите с рак на синусите, затова се беше отказал.

— Твоят приятел Фидел ли прави тези пури?

— Е, той е мъртъв, но пурите наистина са кубински, внесени през Канзас Сити.

— Тютюнът е легален в нашия свят, но е опасен.

— Тук също е опасен. Тези нещица са ракови пръчки. Но ги обичам.

— Попитай го за Фидел Кастро — подкани го Брук.

— Нямам представа кой е — отвърна Мартин. — Ти знаеш ли, Трев?

— Не.

— Кубински диктатор, умря преди няколко години — обясни Ник. — Комунист.

— Комунист, като…

— Философ от деветнадесети век — веднага се обади Тревър, — наречен Карл Ленин, е измислил система за управление на труда, която е прераснала в огромно движение в тази вселена. При тях е царял хаос повече от век. Затова са толкова силни. Затова са се справили с нашествениците и вън лежи мъртъв ездач. В тази вселена хората са се били толкова дълго, че са станали невероятно силни.

— Няма ли войни във вашата вселена? — попита Уайли.

— Не, Уайли, не и истински. Британците и французите се карат заради африканските си владения, разбира се. А и бурският контингент дразни британците в Южна Африка. Руснаците влязоха във война с японците.

— Почакай малко. — Уайли дръпна от пурата. — Сараево говори ли ти нещо?

Мартин не можа да се сети.

— Първата световна война? — попита Уайли. — Втората?

Мартин нямаше представа за какво става въпрос.

— Тате — обади се Тревър. — Тук водят страхотни войни.

И посочи към опръсканата с кръв библиотека.

— Военни книги. Чел съм някои от тях.

— Виж, тук сме в непрекъснати войни, откакто ерцхерцог Франц Фердинанд е бил убит през 1914 година.

Ерцхерцог? Убит? Това бе трудно да се повярва.

— Все още ги имате, нали?

— Разбира се. А Куба е американска колония и няма Фидел в колониалното ръководство, а тази странна философска концепция…

— Комунизмът беше бичът на нашия свят в продължение на седемдесет години — обясни Уайли. — Отне живота на половин милиард, а световните войни покосиха още триста милиона. Истинска касапница.

Мартин се вгледа в шкафа за оръжия, изпъкващ насред всекидневната.

— При нас няма много оръжия.

— И по-добре — вметна Брук. — Насилието ражда насилие.

Ник вдигна нещо, което приличаше на ръчно оръжие, от масата и духна в цевта.

— Не е ли нужно обаче, мамо? — попита той.

Никое дете не би се обърнало към възрастен по този начин у дома, камо ли към някой от родителите си.

— Уайли — каза Мартин, — имаш ли някакви идеи какво трябва да направим, ако и вие ни подкрепите?

— Копелетата са силни и вероятно скоро ще загубим.

— Но вие… вие ще стреляте.

— Приятелю, ако си спомням правилно, вашият президент опита с водородна бомба на Великденските острови и не направи нищо. Подобен акт не е точно липса на агресия, според мен. Но факт е, че не подейства… когато написах тези думи, направо ми призля. Наистина. Защото водородната бомба е най-доброто, с което разполагаме и ние.

— Но ако светът ви е в постоянна война, сигурно нямате Британска бойна група, която да ви търси обяснение, нали? Не е като при нас. Преди суперсилите да се заинтересуват, всичко беше свършило.

— Първите скиталци бяха в Англия.

— На голяма империя като тази й трябва много време, за да реагира. В този случай твърде дълго, дори и да можеха да направят нещо.

— Уайли? — попита Тревър. — Знаеш ли защо сме тук?

— Обсъждали сте миналата нощ и сте решили, че искате да общувате направо с мен. Проблемът е, че нямам по-добра идея от вас какво би могло да помогне. Искам да кажа, че сте изправени пред ужасна катастрофа. Не виждам какво можете да направите. Страхувам се, че няма шанс.

— Можеш ли да пишеш без компютъра си? — попита Тревър.

— Не, хлапе, не мога. Опитах се да използвам лаптопа на Ник и Брук, дори розовия Мак на Келси, но нищо не се получи. Нищичко. Каквато и магия да е имало, тя си е отишла.

— Почувствахме го — кимна Тревър. — Затова дойдохме. Разбрахме, че нещо при вас се е объркало.

— Вие, хора, сте толкова, не знам… прецизни. Начинът, по който подхождате, движите се бавно от А до В, до С — дали не сте малко по-мудни от нас? В интелектуално отношение. Не толкова умни?

— Не сме толкова агресивни — каза Мартин. — Очевидно, при всичките ви войни, комунистите, тези огромни пури, които тълкувам като доминантен символ…

— Говори на гръцки. Английският ти не струва.

— Всъщност знам малко гръцки. Правил съм разкопки там за оценяване възрастта на находките. Датирахме Акропола и резултатите не противоречаха на приетите, за разлика от други случаи.

— За които знам всичко, разбира се. И ние имаме странни руини тук. Същите. И подобни легенди. Война в небето, велик потоп и тъй нататък.

— Което значи, че са били и тук.

— Мамо? — попита Келси. — Кога ще убием човека в тайника?

— Какъв човек? — попита Тревър бързо.

— Татко затвори този наистина ужасен тип от вашата вселена в нашия тайник. Човек е, така че се обадихме на един приятел, полицай, и той ще дойде да погледне.

— Ал Норт е, нали? Генерал Ал Норт?

— В доста лошо състояние — съобщи Уайли. — Но няма да убивам хора, докато ченгетата не кажат, че може. Ако ме разбирате.

— Може ли да го разпитаме? — попита Тревър.

— Разбира се, подложете го на водно потапяне, ако искате. — Той дръпна от пурата и я извади от устата си. — Използвайте това за очите му. Накарайте го да се разговори.

Тревър взе пурата и попита:

— Как да го направим?

Ник се разсмя.

— Потапянето във вода е вид мъчение, карат човека, когото искат да разпитат, да мисли, че се дави. Колкото до пурата, трябва да забиваш запаления й край във възпалената очна орбита на генерал Норт и мисля, че ще ти каже повече от адреса си.

Тревър изпусна пурата.

Уайли я хвана, преди да падне на пода.

— Кубинска е, за Бога!

Дръпна от нея и избълва огромен облак дим.

— Истинска красавица.

После се отправи към кухнята.

Мартин си помисли, че може и да е писател по професия, но се движи с гъвкавостта и силата на войник. Момчето също, а с тези стиснати устни, жената изглеждаше способна да убие човек. Само малкото момиченце сякаш бе уязвимо, но може би само така му се струваше, защото плюшената й играчка също се наричаше Недодялко, а Уини беше толкова нежно дете.

Уайли отвори капака на пода.

— Как сте, генерале? Ще ви поизмъчваме след секунда и искахме да ви уведомим. — Затвори капака. — Това е за сплашване.

— Той не играе с пълно тесте, тате — намеси се Ник.

— Запомни това добре, сине. И да играят с половин тесте, няма значение, ако е твоята половина, или дори да имат само една карта, какво ти пука, ако е тази, която ти трябва.

— Не знаем какво да правим с Ал Норт — каза Ник. — Те също.

Възцари се тишина.

Уайли вдигна мобилния си телефон и позвъни:

— Къде, по дяволите, си, Матю? Между другото, току-що изпуших последния ти „Партагас“. — Заслуша се. — А аз ти казвам, че тук нещата са съвсем странни. Сложи шибаната поничка в хладилника и тръгвай.

Затвори.

— Знаете ли, не му казах всичко по телефона, той си мисли, че го лъжа, но трябва да ви призная… — Спря. Изведнъж самохвалството му изби на повърхността. Затвори очи и поклати глава. — Спасих семейството си. Аз и моето момче.

После седна и дръпна дълбоко от пурата.

Някакъв камион се насочи към къщата, скоростите му скърцаха, докато се бореше със стръмната алея. Накрая спря.

— А сега да почакаме господин полицая да преброи труповете.

Висок мъж в полицейска униформа отвори предната врата и влезе със същата широка и агресивна крачка, която според Мартин бе характерна за всички тукашни.

— Какъв е този хъмър отвън — запита още с влизането Мат, подуши въздуха и погледна Брук. — Да не те е дрогирал?

— Получава награда, защото ни спаси живота.

— От какво? От хъмъра на някой търговец на наркотици? Човече, това е досущ военен хъмър на Съединените американски щати. Няма много такива наоколо. Освен това е черен като лимузина. — Погледна към Уайли. — Не ми казвай, че си го купил? Приятелю, това ще ме вбеси.

— Мат, обърни се и виж мъжа, дето стои пред камината и се тресе от шубе. Погледни очите му и ми кажи какво виждаш.

Високият теснолик мъж се обърна и Мартин забеляза, че той не носи малък пистолет като Боби, а оръжие с размерите на ръчно оръдие. Мартин се вгледа в пистолета и огромната ръка до него, после с нежелание вдигна поглед към лицето на полицая.

Мат се взря в очите му и възкликна:

— Какво ти се е случило, човече?!

— Аз…

— Това е бърза еволюционна промяна, индуцирана от екстремен видов стрес — каза Уайли. — Нали така, Мартин?

— Да, предполагам, че да.

— Но, извинете ме, не ни представиха — рече Мат и му подаде ръка. — Аз съм Мат.

— Здравейте.

— Вие… — Полицаят посочи с брадичка навън.

— Да, оттам идваме. Това е синът ми Тревър.

— Значи вие сте загубили Уини и Линди. Бедничките.

— Мат, бих ти препоръчал силен скоч, но нямаме време. Разполагаме обаче с един от тези хубостници, вързан в тайника ни. Много странен и закърнен човек, някога е бил генерал в тяхната версия на военновъздушните сили на САЩ, но сега е чудовище, създадено, за да може да се движи свободно и в двете вселени. Ужасно е накълцан. Няма да повярваш. Спомняш ли си мъжа с обезобразеното лице?

— Нънъли?

— Липсващите части от него са били пришити на този грешник.

— Какво?!

— Зашили са му ги, за да му дадат физическа връзка с нашата вселена. Да има по-голяма свобода на движение. На теория. Всъщност пълна глупост. Серафимите имат проблем с движението в нашата вселена. Не хората. А той е човек. Бил е.

— Добре, да видим дали съм разбрал… В тайника ти има човек, по който са пришити части от Нънъли…

— В злополучен опит да му помогнат да действа по-свободно в нашата вселена.

— А това са Мартин и синът му.

— Да, сър.

Мат отново се вгледа в тях и въздъхна:

— Боже! Сигурен ли си, че това е истина, Уайли?

— О, да, и трябва да накараме Франкенщайн от мазето да каже нещо на тези хора… Какво по-точно, Мартин? Какво би могъл да знае, което да ви помогне?

— Трябва да спрем нашествениците да проникват в света ни. Трябва да узнаем как да затворим порталите.

— Тревър, прочете ли частта за пътуването на Самсън до Авадон? — попита Уайли.

Тревър отвърна, че не е, и Уайли се зае да им разкаже последната глава от книгата си. После попита:

— Забелязвате ли слабост в действията на серафимите?

— Бързат. Затова трябва да ги забавим — отвърна Мартин.

— Лошото е, че все още виждам края на книгата си и образите, които съзирам, са техните огромни мръсни градове, пълни с гладуващи серафими, които нахлуват във вашия свят. Не виждам Вашингтон или Ню Йорк, нито Лондон. Съжалявам, приятели, но в момента ми се струва, че губите.

— Мат може ли да изтръгва информация? Знае ли такива техники? — попита Мартин.

— Да, Мартин. Служил е в Близкия изток.

— Значи ще подложи генерал Норт на мъчение заради нас? — попита Мартин.

— Не! Изключено! — избухна Мат.

— Налага се, приятелю — настоя Уайли. — Защото, щом серафимите свършат с тях, ние сме следващите.

— Ще им видим сметката — промърмори Мат.

— Това, което преживяхме тук, ще стане повсеместно. Не бива да ги допускаме в нашия свят. А този Норт е ключът. Ще ти отнеме само пет минути.

— Това е напълно незаконно.

— Той не съществува в тази вселена, следователно няма законни права. Ник напълни кофа вода.

— Няма да измъчвам някакъв скапан генерал от скапаните военновъздушни сили! — изрева Мат.

— О, напротив. — Уайли отвори капака. От тайника се понесе воня на урина и кръв. — Добро утро, генерале. Посетители!

Очите на генерал Норт бяха оцъклени. Гърдите му не помръдваха. Уайли веднага разбра: Ал Норт беше мъртъв.