Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (23)

22.
21 декември, вечерта
Опасната църква

Извън палатката нощта тътнеше. Земетресенията бяха започнали веднага след завръщането им от света на Уайли и сега се бяха превърнали в безкрайно слабо треперене, което отказваше да спре. Мартин знаеше от странната връзка, която бе открил между съзнанието си и книгата на Уайли, че това бележи началото на края в някои части на планетата. Серафимите се мъчеха да потопят големите човешки градове и земи, за да издигнат океанските дъна, които да превърнат в нови континенти. Оставаха им броени часове преди четиринадесетте изкуствени портала, разпръснати из света, да се отворят широко и милиарди гладни серафими да нахлуят през тях.

Вече за трети път малката група чуваше воя на торнадо да раздира небесата, после усещаха разтърсващата тежест, когато въздушните стълбове се блъскаха и се отдалечаваха през прерията.

Пам и Джордж съобразително бяха разположили палатката в подножието на малък хълм, което намаляваше вероятността някое торнадо да се насочи към тях. Но ако по-голямо минеше наблизо… това щеше да е краят им.

Чу се тътен, вятърът запищя и Уард и Клеър Джеймс започнаха да удрят барабаните. Ездачите се кискаха и потракваха наблизо. Според Мартин те вече дори не възнамеряваха да нападат палатката. Искаха тази групичка от еволюирали хора да си стоят там, където не могат да причинят неприятности.

С Тревър почти се удавиха, когато джипът мина през портала и навлезе сред потопа от тази страна. Но другите деца бяха предвидили, че нещо подобно може да се случи, и чакаха с въжета на брега. Отърваха се на косъм.

Тревър спеше, отпуснал глава на рамото на баща си. Едно от децата се беше облегнало на другото му рамо. Две от по-малките се бяха сгушили в скута му.

Той се замисли, събра ума си с този на Пам, Джордж и Майк. Децата ставаха все по-добри в това, съзнанията им препускаха бързо, много по-бързо от неговото. Промяната бе възприета мигновено от децата и тийнейджърите, защото техните умове бяха по-податливи и по-малко обременени от знанията на цивилизацията.

Имаше име за състоянието, в което се намираха — много имена, всъщност. Наричаха го бодхи, сатори, много неща. Но то не беше същото като осветяването на душата от по-висша сила — което я правеше просветлена. Те не бяха просветлени, те просто бяха.

Човек беше загърбил горите на рая като животно, но тези деца си бяха проправили пътя обратно, без да вземат със себе си отломките от цивилизацията, ала бяха запазили цялата й съпричастност, съзнанието й за ценността на индивида, способността й да уравновесява личните и колективните нужди. Бяха се завърнали в рая като истински човешки същества. Разбираха какво значи да са като криновете в полето. За тях не беше невъзможно да живеят под дъжда. Имаха се един друг. Имаха любов.

Но все още бяха малка групичка в огромен и уплашен свят.

Някога е било така, помисли си той, преди тридесет хиляди години в земите на Южна Франция и Северна Испания, когато децата и юношите са рисували по стените магическите животни на ума.

Пам го разтърси. Намръщи се.

Беше оставил мисълта си да се отдалечи, докато те се опитваха да извлекат от ума му онова, което знаеше от книгата на Уайли.

— Видя ли ги? — попита Тревър внезапно. Гласът му беше странно равен, сякаш сънуваше.

— Спиш ли, сине?

— Извън тялото си съм и ако продължа да говоря, скоро ще се върна, затова излез, трябва да ти покажа.

Пам кимна. Можеха да прочетат информацията в ума му на спокойствие, дори да не беше там, заточва Мартин пое дълбоко дъх, изпусна го и остави душата му да напусне тялото. Когато излезе от палатката, откри Тревър заедно с няколко от другите деца. Дъждът биеше по тях. Ездачите сякаш не ги забелязваха. Виждаше ги както обикновено, но само защото съзнанието му пресяваше същността им през познатите му форми. Телата им все още бяха в палатката.

Тревър тръгна бавно нанякъде. Мартин се опита да се освободи от всякакви очаквания, да изпразни ума си така, че да се покаже истинският вид на света, над който летеше.

В това състояние беше трудно да видиш нещо повече от онова, което искаш или очакваш да видиш. Виждаше ярко осветени градове в нощта, Уичита и Канзас Сити, и красивата прерия, осеяна със светлините на по-малки общности.

С други думи, видя безопасен свят — свят, който не беше истински. Поне така си каза.

„Ще се затвориш за това. Ще очистиш ума си. И когато отново погледнеш, няма да видиш спомените или надеждите си, ще видиш само онова, което наистина го има.“

Видя Линди. Беше точно пред нея. Тя вървеше и изглеждаше толкова слаба и уморена, сякаш всеки миг щеше да се свлече на земята. Очите й бяха мъртвешки оцъклени, но въпреки всичко вървеше. Не много далеч напред имаше редица от четиринадесет автобуса. Другите скиталци се качваха в тях и тя беше нетърпелива, вече нямаше да й се налага да ходи с изтерзаните си крака.

Войници, някои от тях в класически военни униформи, други в изящни блестящо черни серафимски одежди, с бели ръкавици и шлемове с визьори, разделяха пристигащите скиталци на две групи. Серафимските и човешките войници работеха заедно и той разбра, че човешките войници също са скиталци.

Чу се пукот и група скиталци, които току-що бяха навлезли в малкото поле, се разлетя — ръце, крака и глави захвърчаха във всички посоки.

Седнал в задната част на паркиран наблизо пикап, един от войниците обслужваше странно оръжие — подобно на диск. Мартин беше наясно какво е, защото в палатката се намираше по-малката му версия, която Тревър беше взел от къщата на Уайли.

Други скиталци се приближиха към разкъсаните тела с ножове в ръце и започнаха да режат месото. Икономичните серафими хранеха своите пленници със самите тях. Отвратително! Как би могло да се измисли по-евтин начин да ги карат да вървят от този?

Опита се да извика на Линди, но нямаше глас. Вгледа се в окаяните й стъпала, едва ли щяха да я вземат да работи, със сигурност нямаше да изберат нея. А бедничката му Уини, само Бог знаеше какво се бе случило с нея.

Тъгата беше толкова огромна, безпомощността — почти подлудяваща.

Заля го топлина, толкова нежна, толкова изпълнена с грижа и съпричастност, че той си позволи да помечтае как накрая божеството, на което се беше молил през последните няколко дни, идва.

Но не беше Бог, беше друга душа. Усещаше войнишкото й сърце, решително, дисциплинирано, и лицето на войника — изопнато от напрежение.

Когато се опита да се разтвори за тази душа, тя изпрати спомен от детството си — момче, каращо велосипед по алея през лятна вечер, жълта лампа, обградена от нощни пеперуди, старо куче, застанало на верандата, после пристъпващо напред, размахало опашка, за да поздрави момчето.

Мартин разпозна това като опит за споделяне на многопластовия език, чрез който душите общуваха, че този посетител, който се опитваше да се свърже с него, някога е бил момче, обичано от старо куче. И с бързото прозрение, което идваше с мисълта, освободена от тежестите на електрохимическите филтри в мозъка, Мартин разбра, че този войник някога е бил добър и нежен, но това е било много отдавна. Сега беше видял грешките си и искаше да се върне към онова щастливо момче.

Този непознат беше правил злини, но искаше да обясни, че самият той не е зъл.

После Мартин видя йероглифите съвсем ясно. Но дали идваха от душата, или съществуваха във физическия свят? За да определи разликата, трябваше да е експерт, а той не беше.

Безтелесният глас на Тревър каза: „Това исках да видиш. Остави генерал Норт да те води.“

Мартин видя отново лицето на водача си. Само очите. А те го умоляваха. Водеше го в някаква зала.

Разбира се, Мартин можеше да разчита йероглифи. Но имаше над две хиляди символа и преводът можеше да е огромно предизвикателство, а колкото по-назад от Розетския камък се отиваше във времето, толкова по-неточен можеше да стане. Веднага му стана ясно, че йероглифите са от периода на Старото царство, ако не и по-стари. Бяха смесица от цифри и думи, с йератични бележки по полетата.

Това бяха най-сложните йероглифи, които някога беше виждал, но като във всички сложни текстове имаше и по-прости думи и той реши да започне с тях. Бяха прекрасни, изящни. Прочете ур — глифа за поглъщане, после уджат, окото на Хор, което се бе превърнало в познатото пресечено R на модерните рецепти. После разпозна Нармер — името на първия фараон от Старото царство. След това част от йератичните бележки се изясниха — гласяха „връзката“. Това бе последвано от неизвестно число, надраскано край йероглифа за мед.

Удивително, това бяха инструкции за електрическа верига.

Душите на децата вече изпълваха залата. Пам беше дошла и показваше образ на дълъг тунел с някакъв вид кола в него. После Джордж показа картина на Скалистите планини и входа към съоръжението в планината Шайен, който се разпознаваше лесно по стоманените му врати.

Този образ развълнува Ал Норт и Мартин усети тъгата му. Но защо? Те знаеха, че човешките души биват складирани някъде, а сега бяха разбрали, че вероятно са под Скалистите планини.

В ума му бе прехвърлена карта, съпътствана от червен прилив на ярост. Беше карта от „Гугъл“, центрирана малко на запад от Холкомб.

Сякаш ток мина през него. „Увеличи, нареди му гласът. Отново“. Картата сега сочеше определени кръстовища.

И той веднага разбра защо серафимите бяха пресели тази част от Канзас. Не беше само защото порталът към другата човешка вселена се намираше тук, а защото хранилището на душите беше скрито там, в географския център на континенталните Съединени щати, който се намираше на няколко мили от град Лебанон, на един хвърлей от Холкомб, точно над кръстовището, което разглеждаше в момента.

Това място сигурно беше от огромно геомагнитно значение. Но хората, направили измерванията, за да го отбележат, не бяха съзнавали това.

Или пък бяха. Били са под контрола на серафимите и са свършили работата на техните инженери.

Усещаше задоволството на Ал Норт, което се предаваше като усещане за танц. От него се излъчваше музика, весели ноти. Беше се трудил, за да предаде това послание. Беше се борил, за да бъде видян, но едва сега бе успял.

Мартин не беше забелязал, че се бяха спуснали в земята, за да намерят мястото. И то доста дълбоко. Докато се връщаха, пътуването през толкова дебел слой камък му се стори зловещо — да усещаш придръпването му, да чувстваш как деликатното ти електромагнитно тяло се провира през по-тесните пространства в дебелата маса, — всичко това докарваше клаустрофобия, а те бяха дълбоко, наистина дълбоко.

Внезапно изскочи сред бурята, вилнееща сред нощта, и излетя в небето. За миг видя огромните равнини на Канзас да се въртят под него, после облаците. Озова се над тях, втората луна се бе издигнала високо, а меката й светлина рисуваше замъци из облаците от хоризонт до хоризонт.

Усети силно придръпване нагоре и видя смеещи се и пеещи деца, които се взираха от някаква кула към него, молеха го да иде при тях. Но той търсеше само едно лице сред кулата от песен и не го съзря. Не видя Уини.

Над кулата се разстилаха постройки и пътища сред небето, огромни плаващи сини пространства, облаците се разсеяха и луните изчезнаха. Вълни от чиста наслада преминаха през тялото му с такава интензивност, че той не вярваше, че подобно удоволствие е възможно.

Беше удоволствието от голяма любов, зряла и богата, и изпълнена с ехото на дългото спътничество, възвишена версия на любовта, която познаваше с Линди, но освен това там имаше и някой, който искаше да влезе в него, да се превърне в него, а смехът на децата се носеше наоколо, сред хор от чудни гласове.

После нещо го жилна. Силно. По бузата.

— Тате! Тате!

Какво беше това? Е, каквото и да беше, не беше раят, така че нямаше значение.

Още едно ужилване. По-силно. Не, махнете се.

Последва ново. Още по-силно.

— Проклети да сте!

— Тате!

Тревър се появи пред него. Физически, защото лицата на душите не се обливат в пот. Тревър затвори рязко очи и пред погледа на Мартин изплуваха звезди.

— Защо, ме удари, по дяволите?

Синът му падна върху него, плачеше, смееше се и го прегръщаше.

— Най-накрая! За малко да не се върнеш!

Никога през живота си не се беше чувствал толкова тежък. Да се завърнеш към тялото си, беше все едно да облечеш оловна жилетка.

— Колко дълго бях…

Наведе глава. Не можеше да понесе да го каже. Беше посетил рая.

Ръката на сина му докосна рамото му.

— Аз също бях там, тате.

Мартин поклати глава. Не искаше да мисли, да говори, да слуша тези проклети барабани, не искаше да е на това ужасно място, искаше да е там, където цветята цъфтяха вечно. Вечността не живееше в един и същи стар свят завинаги, преоткриваше света отново, вечно.

— Къде е монументът? — попита Тревър. — Кой знае къде се намира?

Няколко ръце се издигнаха.

— Встрани от пътя близо до „Смит Сентър“ — каза Тим Грант. — Има черквичка там, може да побере около двайсетина души. Всъщност е доста мъничка.

— Според книгата на Уайли генерал Норт е бил отведен там — съобщи Тревър. — Може да е под Канзас, но входът е в Колорадо, в тази база.

Мартин чувстваше, че планината Шайен няма значение. Беше просто поредният серафимски трик за отвличане на вниманието.

Не, черквата трябваше да е ключът. Ако отидеха там, щяха да открият уязвимостта, която серафимите се опитваха да прикрият.

— От начина, по който прочистиха Канзас, и от интереса им към нашите места, а ние сме доста спокойно ъгълче на света в крайна сметка, съдя, че ако монументът е точно над центъра на хранилището, това трябва да е уязвимата им точка. Трябва да отидем там.

Атмосферата в палатката се нажежи.

— Не е много далече — обади се нечий глас.

— Трябва да отидем физически — добави Джордж, — иначе няма да можем да сторим нищо във физическия свят.

Отвън се разнесе кискащото тракане на челюстите на ездачите. Барабаните започнаха да бият.

— Идвам с теб — каза тихо Тревър.

Мартин не отговори. Поне не с думи. Нямаше начин да го задържи тук. Изправи се, а заедно с него станаха Тревър и Пам. Но останалите не помръднаха. Усещаше нещо помежду им, вид взаимно съглашение, но не ставаше ясно какво са си наумили.

Майк се изправи. Приятелката му изохка, но сподави вика си. За миг младата двойка остана така и Мартин разбра, че сърцата им са преплетени.

Гората беше тиха, ездачите си бяха отишли, неоткрили страх. На запад проблесна мълния. Нямаше ли да престанат тези бури? Не, не и докато серафимите измъчваха бедната земя, Мартин беше сигурен. Цялото морско дъно се бе въздигнало и бълваше метан от хидратите и от милиардите тонове мъртви морски организми, и сероводород, заедно с други газове, чиито наименования дори не знаеше. Само за няколко дни това щеше да промени атмосферата, за да могат серафимите да дишат лесно тук, и всички хора, както и повечето от животните и насекомите, щяха да измрат.

Първата луна сега плаваше по нощното небе, с ярка и горчива светлина, а нощта беше толкова тиха, че можеше да се чуе шепотът на тревата, докосвана от ветреца. Това беше познат звук в Канзас, когато посевите избуяваха високо и нощният вятър минаваше през тях, въздишайки и шепнейки.

— Спри — каза Майк тихо.

Усетил, че ги дебнат неприятности, Мартин съсредоточи ума си върху молитвата.

Тревър посочи нагоре. За миг Мартин различи само небето. После на фона на луната съзря петно мрак — грозно и назъбено като крило на прилеп. Сетне видя още и още, и когато очите му започнаха да проследяват движението из небето, разбра, че там има не един, не два, а огромна колона козодои.

Хиляди под лунната светлина.

Нещо проблесна в ръката на Тревър и Мартин го разпозна. Серафимското оръжие, по-мощно дори от арсенала на Уайли и Ник.

— Добре — отбеляза Майк. — Пак мислите, както обикновено, доктор Мартин, а ние останалите изобщо не се страхуваме. И причината е, че правим това, което вие си мислите да направите. Трябва да използвате молитвата. Задръжте я в ума си през цялото време… Ето, предусещам, че сега ще си помислите за Долината на смъртната сянка и ще се успокоите с псалма, но моля ви не го правете. По-добре повтаряйте молитвата.

Той потърси в ума си молитвата на Франи и започна да я повтаря. Дори не беше вярващ. Беше Джеферсънов християнин, възхищаваше се от човека, но не вярваше във възкресението. И нима Зуи не се беше оказал прав, че самата молитва е форма на самоизтъкване?

Осъзна, че Майк го гледа. Всички го гледаха.

— Четиринадесет части на Озирис.

— Четиринадесет Страсти на Кръста.

— Четиринадесет свещени места.

— Четиринадесет черни лещи.

— Разбирате ли сега, доктор Уинтърс?

Той кимна, но не разбираше. Великото магическо число на миналото беше седем, числото на завършената октава и завършения живот. Тогава какво беше четиринадесет?

— Числото на възкресението. Ключът към рая — отвърна Тревър. — И именно енергията на възкресението мразят серафимите, защото не могат да я имат. Затова крадат души, за да намерят в тяхната доброта частица от рая. Затова всъщност са тук. Не е за телата или заради земята, заради душите е.

Минаха през опустошената гора, покрай изтръгнатите дървета, през дворовете на разрушените къщи и той видя извисяващата се камбанария на методистката църква на Трета улица. Минаха под колоната от козодои, които не ги забелязаха, защото не долавяха страх от тях.

Стигнаха двора на Пам и той видя, че къщата им е била изтърбушена точно като тяхната. Нашествениците не бяха очаквали, че някои от жертвите им ще придобият сила от нападението, и търсеха всякаква информация за тях, за да ги ликвидират по-лесно.

Пам се затича и изчезна в къщата. В ума на Мартин проблесна образът на ключове за кола, но знаеше, че сърцето й я води към старата й стая, към стаите на онези, които обичаше, и видя, че тя се вглежда в стопените осквернени останки от дома си и усеща същия ужас, който и той беше изпитал, същата болка да види нещо, което беше част от нея, поругано по този начин.

Никой не проговори, нямаше нужда да го прави, усещаха гнева й в съзнанието си, дори Мартин можеше да го долови, а миг по-късно се чу плясъкът на криле. Въздухът се изпълни с безнадеждни, нетърпеливи крясъци, които ставаха по-силни и по-силни, когато козодоите, съзрели ужаса й като ярка звезда, ги откриха отново.

После от къщата последва безмълвие. Пами осъзна какво причиняват емоциите й.

Никой не се помръдна. Съществата се тълпяха над тях. А от мрачните гори се понесе кискането на ездачите. Идваха стремглаво насам, размахвайки металните си зъби.

Камионът беше паркиран в алеята, но когато го доближиха, откриха, че е надупчен. Надолу по алеята имаше купчини — може би останки на хора, нямаше начин да се определи.

Когато се качиха в кабината, Пам опита ключа и промърмори:

— Трябва ни чудо.

Двигателят на камиона изръмжа.

Чу се трясък и таванът беше смачкан надолу с такава сила, че главата на Мартин отлетя напред — което беше добре, защото огромна лапа разкъса метала и се спусна в опит да сграбчи нещо.

— Стой долу, тате!

Двигателят заръмжа отново.

— Хайде — каза Пам.

Кабината беше двойна и Тревър и Майк се бяха качили отзад. Тревър се приведе напред между седалките, докато още козодои кацаха около тях, блъскаха се с изпълнени с остри зъби човки, които се отваряха широко и се затваряха със смъртоносна сила.

Още много накацаха около тях и Мартин усети дъха им — смесица от сероводород и разлагащо се месо, която караше гърлото ти да гори.

Една от главите се стрелна напред и разби предното стъкло, а човката изтрака срещу Мартин. Тревър стреля.

Не се чу гръм. Главата просто отлетя, горната и долната част на човката паднаха при срещуположните врати, очите избухнаха в дъжд от стъкло и желатин, а езикът продължи да мърда сред разбитото лице, докато съществото се изстреля назад и се приземи по гръб на алеята, гърчещите се криле конвулсивно блъскаха толкова силно, че камионът се тресеше.

Останалите отлетяха с оглушителни писъци.

— Слава Богу — промълви Пам, когато камионът накрая запали. Тя пое към улицата, прегазвайки създанието, което изпука под подскачащото возило.

Спуснаха се до Хароу с разнебитения камион. Там го замениха с полицейската кола на Боби, която откриха на кръстовището на Мейн и Скул. Ключовете все още бяха на стартера и в резервоара имаше бензин. Между предните седалки бе оставена рязана пушка. Този път Мартин зае шофьорското място.

Подкараха мълчаливо по Магистрала 36, като от време на време подминаваха някоя изоставена кола, но не откриха никакви признаци на живот.

— Това е страховито оръжие — каза Мартин на Тревър.

— Дано е заредено — отвърна той.

— Светлината идва — обади се Майк. — Трябва да побързаме.

Мартин огледа небето за оранжеви дискове. Не видя нищо, но настъпи газта и увеличи до сто и осемдесет, а после и на двеста. Боби беше поддържал колата добре.

— Завий надясно — нареди Майк.

— Мислех, че отиваме към „Смит Сентър“?

— Монументът е на шосе 191.

Мартин зави на север по шосе 281. Полетата бяха пусти.

След още два километра Мартин забеляза малък монумент до пътя. Недалеч от него имаше малка постройка.

— Добре — каза Мартин. — Сега какво?

Излязоха. Мартин носеше пушката, но Майк я взе от ръцете му и провери дали е заредена. Имаше осем патрона.

Мартин приближи до черквичката, бяла постройка с олющени стени. Вратата не беше заключена. Отвори я. Вътре имаше няколко пейки, маса и кръст на стената зад нея. Забеляза, че това не беше обичайният християнски кръст. Христос бе разпнат, но четирите рамене на кръста бяха с еднаква дължина. Зачуди се кой ли би могъл да стори това в Канзас — да използва толкова древен символ, който отбелязва равноденствията и слънцестоенията, свързан с най-дълбоките спомени за човешките познания от времето, когато не сме мислили, както мислим сега, но сме правили чудеса, защото сме предавали съзнанието си на Бог, и сме действали, движени от изящен инстинкт, вместо от мудна мисъл.

— Коя е тя? — попита Пам.

За миг Мартин се огледа объркано. После я забеляза — сянка, застинала в ъгъла на параклиса, толкова неподвижна, че се сливаше с мрака. Но очите й се открояваха, сияещите й очи и тънката й снага.

Дженифър Мейзъл скочи към тях и Мартин се оказа притиснат към пода.

Ръцете й се сключиха около врата му и стиснаха. Главата му сякаш щеше да избухне. В същия миг дебел сноп светлина прониза прозорците със силата на приливна вълна, разбивайки стъклата, вратата се затръшна с такава сила, че се откъсна от пантите, блъсна се в стената и събори кръста на земята.

Мартин се вгледа право в лицето на Мейзъл, в очите й, които се издуваха, докато контактните лещи не изскочиха навън, разкривайки златните зеници на Серафим.

В светлината, която ги обгръщаше, той виждаше как децата се движат целенасочено и чуваше шепота на умовете им.

Майк издърпа главата на Мейзъл назад. Устата й се отвори и дългият й черен език се показа навън, съпроводен от крясък. Тревър натика пушката в устата й и дръпна спусъка. Тялото й отлетя назад сред фонтан от зелена кръв, а главата се пръсна.

— Но светлината…

— Недей да мислиш, Мартин — извика Пам.

Мартин се съсредоточи върху тялото си и усети как душата му се завръща и разбра, че светлината я беше откъсвала така незабележимо, че дори не бе го осъзнал.

После Пам отиде в ъгъла, където Мейзъл ги беше причаквала, и просто изчезна.

За миг Мартин реши, че тя просто е минала през скрит портал, но когато чу ехтящите стъпки, разбра. Подобни тайни врати имаше в някои египетски храмове, които беше изследвал, но се срещаха най-вече в Перу. Имаше много такива в стария Куско, врати, чиито тайни само инките познаваха. Но да открие тайна врата в църква в Канзас, си беше изненада.

Той се концентрира върху дишането си, върху начина, по който тялото му се движеше, изостави мислите и страховете си и откри, че може да минава лесно и безопасно през светлината. Децата изобщо не бяха смущавани от нея.

Прекоси параклиса заедно с другите и влезе в ъгъла, усети как вратата поддаде под натиска му, видя мрак, после стъпалата му се озоваха на черно стълбище.

Бяха победили светлината. Ако човечеството бе успяло да опознае собствената си душа, преди да стане късно, целият свят би могъл да стори същото. Но серафимите ни бяха инфилтрирали с лъжата, че ние сме само тела, че няма душа, която може да бъде разбрана и изучена, и че самата наука е странно изследване, което няма нищо общо с Божието царство, докато в действителност не съществуваше истинска наука, която да не се обръща към рая и сатори.

Когато се спуснаха, въздухът се промени, стана по-плътен и влажен, започна да мирише на застояло. Това беше въздухът на Авадон, който щеше да изпълни този свят много скоро. Беше по-тежък и щеше да запълни първо ниските места.

Мартин вървеше последен, спускаше се по железните стъпала. Отдолу се процеждаше бледа светлина. Нагоре имаше само мрак.

Светлината отдолу ставаше по-ярка и постепенно придоби синкав оттенък. Тесните шахти, в които се спускаха, се откроиха по-отчетливо.

— Това е нашият водач — каза Майк.

Мартин знаеше, че синята светлина на душите е също и цветът на добрите светове — Авадон беше кафяв, — но човешките светове бяха гълъбовосини, като цвета на водите и небесата им, като сиянието на мъртвите им.

— Сигурни ли сме? — попита Мартин. Бяха изминали две хиляди стъпала и той започваше да усеща силна клаустрофобия. Опита се да не мисли за дълбочината или за близостта на стените. Описанието на Уайли за спускането на Ал под планината Шайен му се бе сторило непоносимо. Толкова живо беше усещането за затварящите се наоколо скали, а и никога не можеше да забрави чувството, което бе изпитал по-рано.

— О, Боже! — провикна се Пам отдолу.

— Какво?

Мартин стигна дъното на стълбите. Отначало забеляза само цветовете — златно, зелено, червено и кафяво. Не можеше да разбере какво вижда. После разбра.

— Това е най-невероятната стая в света.

Беше я виждал и преди, разбира се, но не и с тялото си, не и с цялата жизненост на очите си.

— Стига, тате, опитай се да спреш да мислиш.

— Не мога. Не виждаш ли какво е това? Тук видяхме йероглифите. Но сега сме тук в телата си… И е толкова ярко и живо. Това е най-прекрасният барелеф от Старото царство на планетата. И се намира в средата на Съединените американски щати!

— Тате, чуй ме. Ако не го оставиш да поеме контрол над теб, ще загазим. Защото не сме в Съединените щати. Това е Авадон и в секундата, в която разберат, че сме тук, ще е свършено с нас.

— Минали сме през портал?

— Все още сме на земята, но във физиката на Авадон.

— Хайде — подкани Майк. — Трябва да вървим. Имаме доста неща за изясняване.

Мартин го последва през стаята, където Ал Норт беше лишен от живота и душата си. Премина през ниския вход, от който струеше светлината, която беше жива и проникваше в плътта, и самият й допир до кожата караше човек да плаче.

После разбра причината за това. Намираха се в пещера, осветена от синкаво сияние, като подводна пещера, в които едва проникваха слънчеви лъчи. Пред тях се разстилаше море от стъклени тръби, всяка по метър дълга, всички, включени в огромните черни гнезда, всички живи, точни копия на изображенията по стените в храмовете на Дендера. Само че тези тръби искряха от живот. И светлината вътре подскачаше и се бореше, а цялата стая примигваше.

Отначало Тревър, после Пам и Майк бавно паднаха на колене. Мартин ги последва, защото светлината, която ги огряваше, не беше просто жива, беше наситена с живот, и те можеха да видят милиони летни утрини, роса по тревите, знаци за борба и щастие, и да чуят също така силен гръмовен рев от милиони гласове.

Цветът на човечеството беше тук.

— Какво ще правим сега, тате?

— Нямам никаква представа.