Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (10)

9.
8 декември
Нощта на ловеца

Когато чу камбаните, Мартин скочи от кушетката ужасѐн. Беше убеден, че дисковете са дошли отново. Трябваше да минат няколко секунди, докато осъзнае, че лъчите на слънцето се процеждат през решетката на прозореца. Изглежда, въпреки всичко беше успял да заспи.

Камбанният звън идваше от методистката църква на Трета улица. Ето, че сега се намираше в тази ужасна ситуация и нямаше идея защо му се случва всичко това. Някой в правителството беше отговорен, но кой? И защо биха сметнали един археолог за заплаха?

Цяла нощ беше мислил за това, разглеждайки наум всяка своя публикация, преживяното при пирамидите и в Белия дом, и стигна до недвусмисленото заключение, че нещо в познанията му за миналото го прави потенциално опасен. Толкова опасен, че дори когато целият свят се сриваше, управляващите продължаваха да се занимават с него.

Не беше предположение. Явно знаеха нещо.

Според него лещите и дисковете представляваха някакъв вид машини. Знаеше, че около 12 000 години преди новата ера е изчезнала велика земна цивилизация. Не е била технологична като нашата, но е имала задълбочени научни познания, включително — и най-вече — науката за душите. Освен това тези древни хора бяха оставили доста точно предсказание, че настоящата епоха ще приключи на 21 декември 2012 година. Маите, наследили откъслечни знания от тази много по-древна култура, бяха заложили датата в календарната си система. Всъщност бяха започнали от нея, броейки наобратно. Вярвали са — или пък са знаели, — че е изключително важна.

Бяха получили датата, уверен беше в това, от град, който сега се намираше дълбоко под водата близо до брега на Куба. Този огромен метрополис вероятно е бил столицата на легендарната Атлантида и около него имаше нещо доста странно. Странното беше, че британският флот охраняваше мястото, а на канадската археологическа група, направила откритието преди десет години, не беше позволено да се завърне.

Трябваше да се разрази скандал, но много от колегите му бяха радостни, че откритието е потулено. Разкритието би отхвърлило градени стотици години теории и щеше да опропасти доста кариери.

Мартин беше настоявал пред редица институти да започнат проучвания на мястото. Дори беше публикувал писмо срещу действията на военните в „Археологически факти“. Беше поискал обяснение.

Опитваха се да го убият не защото смятаха, че е виновен за катастрофата. Опитваха се да го убият, защото беше един от малцината в света, които имаха шанса да я разберат.

Звънът спря така внезапно, че на Мартин му се стори, че капките роса по пожълтелите листа се разтърсиха от настъпилата тишина. Видя, че пред църквата се събират коли. Бяха дошли заради него.

Чувстваше се като плъх, съвсем като плъх, само че плъхът искаше да избяга, а той се терзаеше само от мисълта за семейството си. През цялата нощ се беше тревожил за Линди, за куцащата малка Уини и за загубения си син.

Нещата, появили се зад скиталците след мръкнало, бяха, според него, някакъв отряд за прочистване, който унищожаваше изоставащите. Обезобразеното момче беше тяхно дело.

Дали Тревър също беше обезобразен?

От кабинета се чу шум, някакъв глас се извиси, после замлъкна. Гласът на Боби. Звучеше ядосано. После той влетя в килията и обяви, без да поглежда към Мартин:

— Петдесет и шест на шестнайсет.

— За Бога! — изпъшка Мартин.

— Нямам идея как се беси човек.

— Най-добре ме застреляй.

— Мартин… — Боби млъкна, преглътна и продължи: — Трябва да вървим. Ще го направим до банката. Там има голямо дърво.

— Иисусе, ти говориш сериозно?

— Взимат въже. Съжалявам, наистина съжалявам.

Боже, щяха да го обесят!

— Боби — настоя Мартин, — не съм направил нищо.

— Знам — отвърна Боби, повдигайки вежди. — Ами ако си?

— О, за Бога!

— Мартин, не ме карай да те влача.

Докато Мартин излизаше, Боби откачи белезниците от колана си.

— Боби, хайде стига.

— Такива са разпоредбите.

— Добре, ако ми сложиш тези белезници, ще трябва да ме влачиш по целия път. И ще викам, защото загубих всичко, а сега ще загубя и живота си. И то за нищо. За нищо. Просто така.

Боби сложи ръка на рамото му.

— Хайде да приключваме.

Не знаеха как да обесят човек и щяха да вържат въжето за врата му и да го издърпат нагоре, докато бавно се задуши.

Боби беше достатъчно добър, за да не му сложи белезниците, и той забеляза, че не го държи твърде здраво, докато прекосяваха площада, на който в по-щастливите дни училищният оркестър на гимназията беше изнасял концерти.

Тези следобеди бяха толкова хубави, децата и кучетата се шляеха наоколо, а жените от църквите продаваха сладки. Свят без край, амин.

Приближиха — мрачна, тъжна тълпа. Никой не искаше това да се случва. Извръщаха неспокойно лица.

— Боби, трябва да ме застреляш, не се опитвайте да ме бесите. Никой не знае какво да прави.

— Мартин, не мога.

Една кола се отвори и от нея излезе Роуз. Приближи се към тях и каза студено:

— Хайде, Боби, прибираме се.

— Роуз, тук има закон! — възрази полицаят.

— Това е убийство.

— Имам известие, че се издирва. Официално е. Значи е законно.

— Тогава нещо не е наред, защото Мартин е вероятно единственият човек на света, който може да помогне за изясняването на този ад, така че защо някой би искал да го убива? Няма никакъв смисъл. — Тя се обърна към другите. — Вървете си у дома. Хайде!

Малкълм Фриър и жена му заедно с двете им момчета се качиха на пикапа си. Потеглиха, без да кажат и дума.

— Ето, поне някой има малко разум — рече Роуз и добави по-тихо: — Боби, това не е редно, знаеш го.

Ръката на Боби се отдръпна от рамото на Мартин. Бил Уест стоеше в очакване с касапската си престилка и дълго навито въже в ръце. Никой не проговори.

Мартин осъзна какво беше направил полицаят — имаше няколко секунди, но само толкова.

Беше разбрал и нещо друго в клетката. Беше уникален в този свят. Нещо, което знаеше или пък можеше да извърши, беше толкова опасно за враговете, че искаха смъртта му. Ето защо и това малко кътче от Канзас беше изстъргано толкова старателно. Затова и пускаха листовките.

Не беше бегач. Никога не беше ходил в армията, нито се беше състезавал в маратон… дори не бягаше сутрин.

Бил и Мери Уест го правеха, виждаше ги непрекъснато. Уил Симпсън имаше черен колан.

И въпреки това се възползва от случая. Обърна се и се затича към другия край на площада.

Изстрел, невероятно пронизителен, отекна сред дърветата.

Гласът на Роуз се извиси:

— Боби, да не си посмял!

Боби беше твърде добър стрелец, за да пропусне от такова разстояние, но Мартин достигна ъгъла на банката, без да бъде покосен. Зад себе си чу рева на двигател и тропот на крака по паважа. Всички имаха пистолети и повечето бяха умели ловци.

Изтича от другата страна към кафене „Харпърс“, където беше изял хиляди хамбургери, после се спусна по задната алея. Не знаеше какво да прави. И тогава до съседната стена съгледа някакъв пикап, пълен с гнили зеленчуци, и осъзна, че сигурно има десетки изоставени коли из града. Приближи се до пикапа, но не видя ключове. Чу ръмжене на двигател — някой завиваше в алеята.

Скочи в кабината на пикапа и се приведе. Колата се плъзна тихо край него. Вътре бяха Бил Уест и синът му Колман, и двамата с ловни пушки.

Как бе възможно Бил да насъска момче на тринадесет за лов на човек? Но сега бяха толкова уплашени, че никой не беше на себе си, затова и участваха в това безумие. Инстинктите на дивака никога не се криеха надълбоко и, честно казано, той също трябваше да си намери оръжие. И кола.

Най-доброто място да намери кола с оставени ключове беше край някоя от църквите. Хората, пристигнали късно, сигурно ги бяха оставили в паниката, а част от тях после се бяха превърнали в скиталци.

Най-близо беше Първата църква и там щеше да опита късмета си. Не мислеше, че ще успее да им убягва достатъчно дълго, за да се добере до „Свети Петър“, например.

Тъкмо излизаше от камиона, когато се появи друга кола. Движеше се по-безшумно от линкълна на Уест. Беше на госпожа Тарнеус. За миг се замисли дали не може да я измъкне оттам, дори му хрумна, че може да й счупи врата, но все пак остана скрит в пикапа, докато тя не отмина. Боже, и тя искаше да го убие, а беше детска учителка.

Веднага щом колата се скри от поглед, той прекоси алеята и влезе през задната врата на детския магазин „Дарлинг Дикси“, който отдавна не работеше, изместен от големите търговски вериги. Никой не купуваше дантелени роклички за момиченцата си, а момчетата носеха фланели с шест номера по-големи вместо миниатюрните мъжки костюми с фалшиви носни кърпички в предните джобове.

Мартин се приближи предпазливо до витрината. От другата страна на улицата се намираше паркингът на Първата църква, който наистина беше пълен с коли. Някои бяха паркирани накриво, с отворени врати. Явно притежателите им бяха дошли много късно и бяха изскочили устремно, за да влязат в църквата.

После чу рев на наистина голям мотор. Заслуша се. Какво ли можеше да е? Никой не би тръгнал да го преследва с трактор, в това беше сигурен.

Прекоси улицата и се качи в една от неправилно паркираните коли, буик, който миришеше на цигари и парфюм с дъх на цветя, какъвто ползваше Луиз Райт. Дъщеря й Памела работеше като мениджър в „Таргет“. Луиз беше разточителна и богата.

Колата запали нормално, слава Богу. Той се измъкна от паркинга и се насочи на север към Елко. Обърна към Маркпийс и мина през задния им двор, после през източното поле на Морган, докато колата се плъзгаше и поднасяше из прашните бразди. Мина през телените заграждения и излезе на черния път, където с Линди се бяха запознали като бяха деца.

Докато се спускаше по пътя, натисна газта, после спирачките и зави по шосе 215. Всеки, който го видеше, щеше да реши, че се е отправил към междущатската. Шосето продължаваше направо около десетина километра до дълъг завой и той даде пълна газ. Колата ускори до сто и седемдесет, после до двеста, после до двеста и десет.

Когато стигна завоя и се скри от евентуалните си преследвачи, натисна спирачките и пое по Фарм Роуд, който водеше към Смоуки Хилс и у дома.

Но след малко направи нов завой, този път по Сикс Майл Роуд. Кара по шосето до Уестърн Дивижън, където живееше Луиз. Малкото й имение му беше достатъчно познато. Тя преподаваше френски и Тревър беше сред учениците й, но не го биваше много в езиците.

В този миг Мартин изведнъж избухна, изкрещя, заблъска волана и зарита като лъв в клетка. Беше смутен, не знаеше, че е задържал такава ярост в себе си. Дори му се стори, че това се случва с някой друг, но когато колата започна да поднася, едва успя да я овладее.

Пое си дъх, потисна още един вик и се замисли: „В нас има скрити неща, за които дори не подозираме. Скрити дълбоко.“ Беше невероятно тъжен, но сега усещаше мъката като тъпа болка в стомаха, а не като зверството, обладало го преди малко. Помисли си: „Не само мога да убивам, искам да убивам…“

Приятелите му се бяха обърнали срещу него толкова лесно само заради една хартийка, пусната от врага или от предателите, които му служеха.

За съжаление беше сигурен, че врагът прекалява в усилията си. Защото нямаше никаква представа как би могъл да му попречи. Всъщност модерният свят беше също толкова готов да се бори с това нашествие, колкото ацтеките и инките в битките срещу испанците. На ацтеките бе отнело седмици само за да разберат, че испанците и конете им са отделни същества, а и така не бяха проумели как действат огнестрелните оръжия. Разбира се, бяха смятали противниците си за богове. Бяха видели как използват магиите си.

„Ацтеките са били поразени от огнестрелните оръжия, ние от светлината. Не разбираме какво виждаме, също като тях.“

Ацтеките, които ползваха вариация на календара на маите — бяха срещнали испанците в деня, в който според пророчеството почитаният от тях бог Кецалкоатл е трябвало да се завърне. Затова и са били двойно по-уверени, че испанците са богове. Появата им се вписала идеално в космологията им.

Някой, прозрял хиляди години напред, беше предвидил, че това ще се случи. Но кой? И как?

Дали отговорът не лежеше на два километра дълбочина близо до брега на Куба и дали британците не бяха възпрепятствали проучването, за да не бъде открит?

Така беше, Мартин не се съмняваше. Трябваше да е така. Опитът да бъде убит премахна и последното съмнение, че врагът е подчинил световните правителства, при това още преди години.

Как се казваше онзи генерал? Самсън. Генерал Самсън, председател на Обединения комитет на началник-щабовете. Този мъж беше зъл.

Но имаше и по-дълбока, по-скрита истина, нали? Испанците са били много по-уязвими, отколкото са изглеждали. Те не са победили никого. Ацтеките са били победени от собственото си невежество. Всъщност в технологично отношение испанците не са били кой знае колко по-напред от ацтеките, а в много направления дори и далеч зад инките. Може би много далеч. Може би все още сме далеч назад.

Влезе в алеята на Луиз и паркира колата на обичайното й място. После излезе и заобиколи къщата. Трябваше да се скрие някъде, но тук беше Канзас и хълмовете бяха ниски, а горите рехави, пълни с поляни и затревени сечища. Ако някой се досетеше, че е дошъл тук, рано или късно щеше да го забележи.

Мина през горичката и се насочи към билото на възвишението, който трябваше да го отведе, след около километър, на стария път, където беше водил студентите си по археология, за да търсят останки от дилижанс, разбил се там през деветнадесети век.

Беше претърсвал областта за вкаменелости и върхове на стрели и бе открил купища такива, някои дори от Фолсъм^[1] на възраст десет хиляди години. Беше идвал тук с Тревър, предавайки му знанията си и умението да намира неща, които при други обстоятелства биха останали неразкрити.

Изкачи се на хребета и погледна към града. Различаваше белите камбанарии на църквите, покрива на банката, част от къщите и горната част на „Бърнсайд“. Познаваше мястото добре. Беше идвал тук още като момче, разхождаше се сам и размишляваше за времето, случая и превратностите на живота.

Замисли се. „Който и да беше дошъл в този свят, нападаше хората, но оставяше всичко друго незасегнато.“ Нашествениците щяха да получат празен, но непокътнат свят и милиарди роби.

По това прецени, че врагът може и да е технологично по-развит от нас, но с по-примитивна култура. Никое модерно човешко общество не използваше роби, нито се нуждаеше от тях.

Зачуди се какво ли създание ще идва на това място в бъдеще и ще съзерцава тези камбанарии.

После чу познат, но неочакван шум. Някъде наблизо прелиташе хеликоптер, движеше се от изток на запад, успоредно на хребета, но отвъд полезрението му, най-вероятно по-ниско в дерето, където течеше река Сондърс.

Кой разполагаше с хеликоптер? Определено не и окръг Лаутнер. Полицията? Един щатски полицай се бе появил вчера в пълно неведение за опасността, така че не беше изключено полицейските служби все още да функционират.

Звукът заглъхна. Изчака още малко, след това продължи по хребета. Ако Тревър беше оцелял, имаше голяма вероятност да се е прибрал вкъщи. Без съмнение. Ако беше успял да го стори, щеше да е там и да чака семейството да се събере отново.

Хеликоптерът изникна с ръмжене на триста метра от него. Мартин скочи към скалите до пътеката, приземи се тежко на земята и усети пареща болка в левия крак.

Машината прогърмя над него. Беше плувнал в пот, а мускулите му се свиха панически — толкова силно беше желанието му да побегне. Каза си, че страхът убива преди всичко останало. Страхът те прави глупав. И затова не направи онова, което толкова отчаяно желаеше — да се претърколи надолу и да притича с надеждата да се шмугне в някоя от малките пещери, прорязващи хребета.

Не, те сигурно разполагаха с детектори за движение. А сред тези нагрети от слънцето скали инфрачервените сензори нямаше да дадат резултат. Затова остана неподвижен и хеликоптерът бавно продължи над билото.

Беше черен, а прозорците му матови. Мартин не посмя да го разглежда, но все пак забеляза отразяващите стъкла.

Изчака двадесет минути, преди да се престраши. Хеликоптерът беше отминал отдавна, а той беше нетърпелив да намери Тревър.

Страхуваше се най-вече от кучетата. Ако наистина го издирваха, сигурно бяха разбрали, че е паркирал колата на Луиз и е тръгнал пеша. В такъв случай скоро щяха да пуснат след него кучета.

Предпазливо се изправи на крака. Бедрото го болеше, но нямаше нищо счупено, слава на Бога.

Знаеше, че няма да може да остане в къщата си. Вероятно даже нямаше да може да я приближи. Но трябваше да узнае дали Тревър е там, преди да се махне оттук.

Докато вървеше, жаждата му се засили, а умората се превърна в непоносима тежест. Реши, че единственият му шанс е бързината. Твърде много мощ бяха събрали срещу него враговете му. Хората от Хароу бяха повече от достатъчно, за да го победят, но го преследваха и други сили, и то не от щатската полиция или военните. Мартин беше наясно, че сигурно притежават къде-къде по-опасни неща от високотехнологичните хеликоптери.

Стигна до къщата. Обичният дом на него и Линди. Бяха я построили, когато получи преподавателското място. Беше горд с красивата си нова къща в занаятчийски стил, която толкова добре се съчетаваше със старите къщи в околността.

Прозорците не светеха, но къщата беше тиха. Не, отвън имаше два пикапа. Не ги беше виждал.

Значи някой го чакаше. Е, той също можеше да чака. Щеше да изчака, докато местните си тръгнат. Докато военните си отидат. А все някога щяха да се махнат.

Когато се приближи, чу звук от трошене на стъкло. После видя един от прозорците да се разлита на парчета и столът му за четене профуча и се стовари в една от саксиите на Линди.

Грабеха, разбира се. О, Боже, не наранявайте Тревър, ако е вътре. Вгледа се към подземието. Възможно ли бе да е слязъл там? Определено, но имаше към тридесет метра до къщата, а той не смееше да ги прекоси. Онези вътре щяха да го застрелят, без да задават въпроси.

После хеликоптерът се появи отново и се спусна над къщата. Нахлулите в нея хора не се появиха, й в този миг на Мартин му се стори, че това изобщо не е хеликоптер, а машина със съвършено различна конструкция. Освен това издаваше странен звук — свистене, като при изхвърляне на газ, а не пърпорене.

Машината обиколи къщата няколко пъти, после рязко се отправи към Хароу.

Дори не се бяха приземили. Но едва ли имаха радиоконтакт с хората в къщата, със сигурност не и с хората от града. Какво всъщност правеха?

Разрушението в дома му продължи. Донякъде беше сигурен, че няма да го подпалят. Сега беше сухият сезон и един пожар щеше да се разпростре по хребета. Доброволческите пожарни отряди сигурно се бяха разпръснали, ако изобщо все още съществуваха. Затова не смяташе, че ще има палеж.

Загледа се в книгите, излитащи през прозореца на спалнята на Уини, старите й съкровища „Шумна зимна книга“, „Котка в шапка“ и „Дженифър и Джозефин“. Чу дрънченето, което извести, че синтезаторът „Ямаха“ на Тревър е строшен.

Денят превали, слънцето премина през небето, а Мартин все още чакаше, неспособен да изостави останките от дома си, изпълнен с отчаяние, мъка и несигурност — през цялото време се надяваше Тревър да се е спотайвал в мазето.

Накрая, в три и петнайсет, двата камиона си отидоха.

Мартин изчака още. Оглеждаше внимателно небето, докъдето поглед стигаше. Беше свикнал да забелязва дребни предмети в пясъка, а небето не беше кой знае колко по-различно от безбрежните пустини в Тунис и Либия.

Тъкмо тръгваше към къщата, когато чу, от много далече, нещо подобно на въздишка, и светкавично се върна сред дърветата.

Високо в следобедното небе се появи черна точка.

Все още бяха тук.

Притаи се, заслушан в едва доловимия шум от нещото.

Когато звукът изчезна, слънцето вече залязваше, а Мартин пристъпи в двора, който беше прекопавал хиляди пъти.

Може би бяха оставили някого в къщата. В крайна сметка не ги беше видял, видя само камионите.

Прекоси тревата, която шумолеше тихо под стъпките му. Боже Господи, изоставеният дом е самотно място.

Тръгна към подземното укритие. Отвори капака и надникна вътре. После се спусна. Нищо не изглеждаше променено — имаше фенер, свещите бяха в кутията си, два бидона с вода, кутия с шоколадчета — всичко бе непокътнато.

Мъката стана още по-тежка, синът му го нямаше тук.

Отправи се към верандата. Вратата все още беше отворена. Влезе и внимателно огледа за жици, поставени при входа, внимаваше да не блъсне рязко някоя врата.

Огледа се, удивен от разрушенията.

— Тревър — прошепна тихо. После извика: — Тревър, татко е! Тук ли си? Тревър!

Наведе се над останките от масата в трапезарията. Как бе възможно? Дърво, унищожено така? Прокара ръка над покритата с буци усукана каша.

Дървото беше стопено. Нямаше друго обяснение. Не беше направено от хората от града. Не беше направено от хора. Хората не можеха да правят подобни неща, не можеха да стапят дърво. А и книгите — разсипваха се на прах, щом ги докоснеше, ножовете в шкафа се стичаха като разтопени свещи.

— Тревър! — Отвори тайника и погледна вътре. — Тревър?

Нямаше и следа от момчето му.

Качи се горе и отвори капака към тавана.

— Тревър, там ли си? Татко е.

Издърпа стълбата и се качи горе. На тавана имаше много места за криене, а Тревър беше майстор в това.

Когато се увери, че синът му не е там, Мартин просто седна на пода. Изпитваше болка, каквато не вярваше, че човешко същество е способно да понесе. Ето какво наричаха мъка, това изгарящо чувство на безпомощност. Всеки път, когато се замислеше за Линди, която вървеше безропотно, и за прекрасната му малка Уини, куцаща и тътрузеща се, вътрешностите му се свиваха. И Тревър — усещането за него, което сякаш се носеше по вятъра, за сина му, уплашен и сам, го караше да се чувства по-безпомощен, отколкото в затвора.

Потисна желанието си да излезе на покрива и да изкрещи името му, въпреки че това би могло да даде резултат.

Тревър познаваше гората добре. Можеше да се крие някъде наблизо и да го чуе.

Мартин се спусна по стълбите и в мига, в който подминаваше малкия кабинет, спря и се втренчи объркан. Какво беше това? Все по-учуден и объркан, той влезе вътре. Статиите му не бяха взети, бяха накъсани методично, не просто нарязани, а превърнати в множество тънки ивици. Превръщането на книгите в прах беше странно само по себе си, но това надминаваше всичко.

Лаптопът му беше на бюрото. Докосна го и отдръпна ръка, когато ръбът на екрана се разпадна под пръстите му. Остана само прах.

Разбираше, че вижда отблизо работата на врага. Който и да си беше тръгнал с двата пикапа, не беше човек.

Затича се надолу по стълбите, отвори килера за оръжие и изруга — Линди беше взела единственото оръжие, малката ловна пушка, която бе останала в методистката църква на Трета улица.

Изпсува отново и в същия миг долови нещо. Отначало прозвуча като странния кикот, който беше чул, когато беше сред следовниците. Идваше от гората зад къщата. Но после този звук беше заглушен от друг — ръмженето на голям двигател, същия, който беше чул по улиците на града.

Докато се озърташе, три големи черни джипа „Хъмви“ спряха пред къщата и облечени в черно войници изскочиха от тях. Лицата им бяха скрити от черни маски. Приличаха на отряд рейнджъри от някой, филм, но той знаеше, че не са никакви рейнджъри.

Намираше се лице в лице с врага.