Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (13)

12.
18 декември, вечерта
Тайнствени деца

Мартин бе лежал неподвижно толкова дълго, че беше вкочанен от кръста надолу. Сякаш краката му изобщо ги нямаше, а тялото му беше студено като труп. Беше гладен и измръзнал. Бягаше от дни, обикаляше от къща в къща, спеше по таваните и мазетата, на всяко място, което предлагаше защита от светлината.

Сега беше вкъщи и се криеше в собствения си тайник.

През цялото време бе търсил Тревър. Не вярваше, че може да стори нещо за Линди и Уини. Ако ги последваше, само щеше да попадне в капан.

Като американец, досега той не се бе чувствал уязвим по начин, по който много хора в този свят живееха в страх, че любимите им същества може просто да изчезнат някоя нощ.

Тук това не се случваше и той не бе очаквал, че ще го сполети огромната мъка от загубата на любимите същества. Беше толкова смазващо, че трябваше да се насили да не потъне в безпомощно угнетение.

За да се бори, се беше фокусирал върху една цел. Неговата цел беше Тревър. Бе претърсил половината къщи в Смоуки Хилс и смяташе скоро да се промъкне в града по мръкнало. Нощ след нощ светлината минаваше над Хароу и той се съмняваше, че са останали много жители. Същото важеше и за Смоуки Хилс. Идваше тук всяка нощ. Търсеше. Другите същества също идваха — тъмните същества, които беше срещнал като следовник.

Отекна гръм. Задаваше се нова буря. Скоро щеше да завали. Глобалното затопляне, откъсването на ледниците на Гренландия и Антарктида, нахлуването на сладките води от топенето на ледовете в океана и слънчевите изригвания бяха допринесли за превръщането на климата в опасност точно когато бяха започнали първите нападения.

Години наред САЩ бяха молили империите да намалят нивото на замърсяване, но те не желаеха да вземат мерки в развиващите се зони. Индустриализацията на Африка и Южна Азия напълно бе сломила екологичното равновесие на планетата.

Дали и това беше планирано от нашествениците? Мартин се страхуваше, че е така. Опасяваше се, че са проникнали във всяка колониална администрация на Земята. Нищо чудно дори да се чувстваха удобно в атмосфера, която ние възприемаме като замърсена.

Потеше се въпреки ужасния студ в тайника.

Тишината беше дълбока. Часовникът му показваше, че остава малко време до залез. Имаше мисия тази нощ — освен да избягва светлината и другите заплахи. Смяташе да издири източника на звука, който бе чул близо до Сондърс. Барабанене, според него. Вероятно долу имаше някой.

Разбира се, в този свят вече нищо не можеше да се твърди със сигурност. Всичко беше възможно. Можеше да е някое създание от ада или извънземна машина. Или пък хора, и ако беше така, значи бяха повече от един-двама.

Намести се и зачака. Отгоре не долиташе никакъв звук. Вдигна лявата си ръка и докосна капака.

След малко натисна силно и капакът се отмести съвсем леко. Не последва нищо и той го отвори докрай.

Мина през трапезарията, после през дневната, където беше прекарал доста време в четене, беше чел на децата си, беше слушал любимата си музика.

Предната врата зееше. Мина през нея и се опита да я затвори, но не можа. Беше изтръгната от пантите. Излезе на тревата, сред дългите вечерни сенки. Вслуша се, но не чу нищо.

Не, това барабанене се чуваше само през нощта, единствено желанието да открие източникът му го бе накарало да излезе след залез-слънце.

После чу друг звук, силно фиукане над главата му, което си спомняше от нощта като следовник. Вгледа се в облаците и различи силует, нещо като гигантски прилеп.

Усещаше, че го наблюдава. Знаеше, че го гледа. А после чу откъм гората зад къщата познатото механично тракане.

Слънцето още не беше залязло, но извънземните животни вече го нападаха. Птицата беше съгледвач, а онова, което се криеше в тези дървета, щеше да го разкъса.

Той се спусна по хълма към потока, после продължи по течението му през сухите есенни храсти. Сълзи напълниха очите му, толкова го беше страх. Кръжащата над него птица изкрещя, а от гората отекваше тракането на странните чудовища.

Стигна до малко езерце, всъщност разлив на Сондърс, където понякога плуваше през лятото, и тръгна по кея. Като се насили да не се гмурне, навлезе постепенно в ледената вода и се мушна под кея. Хвана се за една от хлъзгавите подпори, скрит от трите лодки, закотвени там.

После чу преследвачите си, краката им пляскаха тихо. Чу и мърморене, кикот, тихи подсвирквания. Осъзна, че е език, при това сложен, и се зачуди дали това не са истинските извънземни, или са просто създания, тренирани като кучета. Или пък бяха далеч по-умни от кучета, може би машини, на които е вдъхнат живот.

Чу се изтракване и ноктеста лапа задраска по дървения док над главата му. Мартин се вслуша в нетърпеливия шепот на дъха им и по-интимното тракане, издавано вероятно от устните им. Тракането напомняше за острие на нож, за звън, за звън на стомана. Някъде отвисоко отново долетя пронизителен вой и Мартин ясно долови гневните нотки.

Бяха ли го изгубили?

Нещо се плъзна във водата. Езерцето беше чисто и дълбоко, с високи тръстики, които се издигаха в тъмнината. Мартин съгледа под себе си голяма сянка, по-черна от мрака, с осем разгънати крайника.

Наблюдаваше как се плъзга към него с ужасяваща грация и се вкочани от ужас. Това беше неговата смърт, неговата грозна съдба, а той не бе направил нищо, за да я заслужи.

Нещото във водата се обърна и заплува към кея. Сянката му се приближаваше.

Беше загубил, беше пленен и сега щеше да сподели съдбата на обезобразеното момче, което беше намерил на пътя. Може би трябваше да продължи да се бори, но не знаеше как. Ако тръгнеше да плува, нещото щеше да го настигне за секунди. Ако излезеше от прикритието си, трябваше да се изправи срещу създанията на кея.

Нещо докосна крака му, сякаш плавей, и той видя сянката да се стрелва към него, готова за удар.

Затвори очи и зачака. Чу едва доловим плясък и побъркан от страх, но неспособен да издържи повече, отвори очи.

Във водата до него имаше момиче.

Тя изправи глава, вдигна вежди и сложи пръст пред устните си. Изглеждаше като нарисувана от холандски майстор, толкова съвършена, толкова лъчезарна. А освен това му се струваше позната, но не се сещаше откъде.

Той трепереше в студената вода и тя сложи длан на рамото му, за да го успокои, а после вдигна пръст до ухото си и поклати глава. Не слушай, заповядваше жестът. Протегна ръка към него с отворена длан. Посланието беше ясно: не слушай и недей да се движиш.

Но как можеше да не слуша това ужасно виене в небесата? То беше най-ужасяващият звук на света. И механичното кискане, което създаваше представата за огромни паяци, предизвикваше ужасен страх и събуждаше спомена за обезобразените тела.

Тя се намръщи. Какво искаше? И коя беше? Толкова познато лице.

Усмихна му се и Мартин си помисли, че за мъжа някои женски изражения дефинират самата същност на красотата. Тя се пресегна, сякаш доловила тази мисъл, и нежно докосна бузата му. Той се сети за Линди и потръпна от мъка.

Разпозна я в мига, в който тя докосна слепоочието му, кимна и се усмихна. Да, беше виждал този жест и преди. Внезапно се сети. Това беше дъщерята на Луиз Райт, Пами, мениджър в „Таргет“… и тогава му хрумна, че тя умее да чете в ума му.

Забеляза, че докато бе гледал към нея, съществата във водата бяха загубили следата му.

Чу се силно електронно припукване.

Пами Райт се намръщи.

Отекна глас, електрически усилен:

— Мартин Уинтърс, аз съм капитан Дженифър Мейзъл от военновъздушните сили на Съединените американски щати. Моля, излезте на кея.

Пами поклати глава. После посочи надолу и изчезна.

— Мартин Уинтърс, аз съм капитан Дженифър Мейзъл от военновъздушните сили на Съединените американски щати. Ситуацията е овладяна и можете да излезете на кея.

Видя бледото тяло на Пами да изчезва сред тръстиките. Тя мина покрай редица от черни форми, които просто стояха там, без да се движат.

Последва я, гмурна се дълбоко и заплува с всичка сила. Съществата, които дебнеха отпред, разпериха крака и се спуснаха към него. Той се свря в тръстиките, сред мрака и сигурността на корените, и зачака. Видя минаващи на пасажи риби, после Пами се появи отново, напред, още по-навътре в езерото.

Как го правеше? Как успяваше?

Трябваше да си поеме дъх и се понесе към повърхността. Беше необходимо, за да оцелее. Не можеше да издържи дори още секунда… И тогава тя се появи отново, издигайки се от дълбините, носеше син цилиндър. Подаде му гумена тръба и когато той я захапа, пусна кислорода. Мартин вдиша жадно и нежно облекчение се разля по вените му.

Момичето се плъзна настрани, когато нещо огромно и грубо удари гърба му. Той не се обърна, за да види какво е, а я последва, обзет от паника.

Но какъв беше онзи глас? Дали военновъздушните сили наистина бяха там? Може би щеше да е в безопасност, ако…

Пами спря, обърна се и изкрещя безмълвно: „Не!“

Той се спусна по-дълбоко, следвайки изчезващия й силует. Водата тук беше тъмна, ушите му пищяха от налягането, дробовете му отново заплашваха да се пръснат.

Още някой се появи до тях, млад мъж, гол като Пами, плуваше усилено. И неговите очи бяха скрити зад очила. Носеше кислород и Мартин отново вдиша жадно.

Беше спасен от изчезналите градски деца. О, Боже, може би и Тревър беше тук!

Заплува по-бързо и скоро достигна стесняващо се пространство, тунел. Не знаеше къде се намира, но те бяха пред него и той се опитваше да ги следва.

Изведнъж нещо метално сграбчи краката му и започна да го дърпа от тунела. Осъзна, че е едно от съществата, и зарита с крака, но колкото по-силно се бореше, толкова по-здрава ставаше хватката. Кислородът му вече свършваше, а тук, в тясното, никой не можеше да му помогне. Опита се да се задържи за стените, но хватката се стегна и той разбра, че е загубил борбата.

Започнаха да го изтеглят от тунела и скоро отново можеше да вижда — около него се простираше езерото.

Стените на тунела бяха каменни, сега успя да ги различи, това беше последният му шанс. Познаваше подобни пространства — тунели, гробници и коридори. С всичка сила се протегна напред и съществото, усетило неочаквана съпротива, стисна болезнено глезена му. В същия миг Мартин ритна отново и отново и успя да се освободи. Ритна пак. После още веднъж, по-силно, когато усети, че краката, или щипките, отново посегнаха към крака му.

Навлезе обратно в тъмната теснина на тунела, но скоро вече не можеше да се движи, трябваше да вдиша. Отвори уста и водата нахлу в гърлото му и го задуши. Той се закашля и погълна още.

Да се давиш, беше мъчително, нямаше никаква магия, не виждаше картини от живота си да преминават пред очите му, само агония, отчаяна нужда, която нямаше да бъде задоволена, и после мрак.

Мрак. Мрак.

Въздух, сладък въздух, който влизаше в него, или може би просто халюцинираше.

— Хайде!

— Продължавай, по-бързо!

Някой го натисна по гърдите, Мартин се закашля и водата шурна от устата му. После пое въздух и отново беше в съзнание, мокър и безкрайно измръзнал.

Пожълтели есенни дървета, чучулиги, пеещи в последната светлина на деня, малката луна се плъзгаше сред облаците — прекрасна звездна скитница. И тя — Пами — беше се надвесила над него, а до нея момчето — също познато.

Вдигнаха го на крака.

— По-бързо!

Високо горе се чу пронизителен, смразяващ вой, който заглуши песента на чучулигите.

— Не слушай!

— Защо?

— Насочват се към страха. Ако не те е страх, не могат да те открият. Хайде.

Момчето се затича напред и Пами го хвана под ръка.

— Трябва да вървим. Разбраха, че са направили грешка.

Тя се усмихна смутено, а бузите и вратът й порозовяха.

— Някой току-що каза: „Има някой в езерото?“ и сега се гледат недоумяващо.

— Разбираш езика им?

Тя стисна ръцете му, после се плъзна леко встрани като горска фея. Бледото й лице сияеше в тъмнината, родена от облаците, които, проблясващи и тътнещи, се сбираха на север като глутница гладни вълци.

Когато Мартин отново се обърна към Пами, нея вече я нямаше. Затича се да я настигне — и в същия миг нещо го удари в гърба. Той рухна на земята, забил лице в студената влажна шума.

— Искам да се успокоите — каза жената от военновъздушните сили, Дженифър Мейзъл.

Той изкрещя:

— Помощ! Помогнете ми!

— Аз съм учен, доктор Мартин, няма да ви нараня.

— Тогава ме оставете да се изправя.

Тежестта се отмести и Мартин се измъкна изпод нея. Жената носеше камуфлажно облекло, намачкана барета и големи очила с двойни лещи. Очите й бяха големи и тъжни.

— Мисията не се развива както трябва — каза тя. — Трябва да се върнете с нас и да ни помогнете.

— Какви са тези неща? Мили Боже…

— Помогнете ни да разберем, доктор Мартин.

— Те се опитваха да ме убият. Правителството също.

Тя стисна ръката му.

— У вас се е насъбрал много страх.

Забеляза движение зад нея. Тя понечи да се обърне, но беше ударена силно с някаква тояга. Главата й се люшна и лицето й се изкриви. Дървото се беше отпечатало на бузата й.

Тя се извъртя настрани, кожата й се гърчеше, ставаше кремава, червеникава около мястото на удара.

Какво беше това, по дяволите?

Жената изръмжа и бързо скочи към него. Сега я виждаше добре и лицето й — о, мили Боже, — кожата й се бърчеше като желе, очите й изглеждаха странни под зловещата светлина на облаците, странни и златисти.

Мартин се обърна и хукна. Не мислеше, че е способен да го стори, но тичаше с всички сили, защото видяното беше толкова ужасно, че умът му не можеше да го приеме.

Наблизо натракаха метални челюсти, а воят над главата му се усилваше все повече и повече — въодушевено, радостно, триумфално.

Страхът му беше маяк, но той не можеше да го спре, жената се беше превърнала в чудовище и това беше най-потресаващото нещо, което беше виждал. По-поразително дори от експлозията на пирамидата.

Тогава Пами се появи отново, гледаше към него от една скална тераса и му махаше да се качи при нея.

Тя лежеше по корем и той стори същото.

— Изпразни ума си — каза тя спокойно. — Концентрирай вниманието си върху тялото си. Не мисли.

Докато лежеше на затопления от слънцето камък, Мартин се концентрира върху болката в белите си дробове, върху биенето на сърцето си. След малко долови движение долу, последвано от тихи гласове.

— Ела — прошепна Пами. — Бързо!

В същия миг се чу тихо шумолене и облечена в черна ръкавица ръка се подаде през ръба. Мартин се обърна и хукна със сетни сили след Пами.

Отекна гръмотевица и от север се изви силен вятър. Навлизаха все по-навътре. Заваля пороен дъжд, сякаш се спусна жълта завеса. Мартин чуваше зад себе си виковете на странните птици и тракането на извънземните гласове.

— Хайде — подкани го Пами.

Той познаваше тази част от гората. Бяха минали Сондърс и се намираха на около миля от къщата му. Това беше държавна земя, част от програмата „Прерийно наследство“. Гората беше гъста за Канзас, а деретата — осеяни с храсти. Беше ловувал тук като момче — фазани, диви патици.

Минали времена. Беше разбрал, че Тревър няма да стане ловец, твърде много съчувстваше на животните. С Линди бяха дошли тук веднага след сватбата си — разхождаха се голи, хванати за ръка, в някакъв свещен съюз със земята, който не можеше да се опише с думи.

Сега всичко беше ужасно, подгизнало от поройния дъжд и разтърсвано от рева на вятъра. Буря като тази лесно можеше да се превърне в торнадо.

Пами сякаш потъна в земята. Когато я последва, Мартин откри малка поляна и маскировъчна палатка, каквито продаваха в „Спортни стоки «Хайрам»“. Момичето влетя вътре. Мартин се приближи предпазливо, през шуртенето на дъжда се чуваше барабанене. После платът се отметна, Пами му махна настоятелно и Мартин влезе.

Първото нещо, което забеляза, беше, че тук барабаненето бе много по-силно и че въздухът е застоял. Очите му се настроиха към сумрака и той видя, че палатката е претъпкана с деца и младежи, вероятно двайсетина на брой. Това бяха изчезналите деца на скиталците.

Вгледа се в лицата им, като се опитваше да ги разпознае, не съвсем уверен, че иска да вкуси от зараждащата се в душата му надежда.

Когато не забеляза Тревър, се олюля безпомощно, неспособен нито да седне, нито да остане изправен. Беше достигнал края на силите си и всеки миг щеше да се свлече.

Не можеше повече да сдържа сълзите си, отпусна се на колене, закри лицето си с ръце и заплака тихо, със стиснати устни.

Нечия ръка докосна рамото му и той прошепна:

— Съжалявам. Съжалявам.

Не можеше да спре, чувстваше се безсилен и унизен.

— Татко?

Минаха секунди, преди да осъзнае какво чува и да вдигне глава. Видя непознато момче.

— Татко, аз съм Тревър.

Тогава го позна, беше мръсен, със сенки под очите, с рошава коса и облечен с мърляв камуфлажен костюм.

Беше се променил много. Вече не беше момче. Лицето му издаваше зрелостта на възрастен — и нещо повече. Промяната беше толкова рязка, че само за няколко дни беше станал неузнаваем за баща си.

Мартин разтвори ръце, Тревър се приближи и той прегърна слабото тяло на сина си. Да, сърцето и умът може и да бяха пораснали, но синът му все още си беше същото крехко момче, но с дълги крака и едри плещи, които загатваха, че ще порасне силен и висок.

— Тревър — успя да промълви. — Тревър.

Момчето го бутна нежно, но той само го притисна още по-силно. Никога вече нямаше да го пусне.

— Тате — прошепна Тревър и се вгледа в очите на баща си. — Тате, тук никой друг няма родители.

След миг Мартин разбра. Той беше единственият родител, който не беше станал скиталец. Вгледа се в очакващите лица, в очите, в които се таеше същата странна сянка, някои насълзени, други огромни от мъката, трети отчуждени, и промълви:

— Съжалявам.

— Аз съм Джордж — каза едно от по-големите момчета. — Приятно ми е да се запознаем. — Протегна ръка и се здрависа. Другите го последваха, повечето бяха тийнейджъри, но някои още деца, на десетина години. Бяха двадесет и двама, момчетата бяха с две повече от момичетата. Всеки се представи. Беше толкова официално. Странно официално.

През цялото време барабаненето не спря.

Тревър извърна поглед от баща си и промърмори:

— Заглушава звука на нощните ездачи, за да не се плашат малките.

Само като чу гласа на сина си, Мартин усети нов прилив на радост.

— Татко!

— Той не може да се владее — прошепна едно от малките момиченца.

— Мислите ми ли четете, деца?

— Понякога улавяме мисли, но не както си го представяш, тате. Хората не мислят еднакво и мисловните модели се различават повече дори от лицата. Не можеш да разбереш какво си мисли някой друг, освен ако той не знае как да организира мислите си така, че да общува, а ние все още се учим. Но усещаме чувствата ти… Излагаш ме, татко.

— Аз мога да чета мисли — обади се Джордж и бързо погледна към Мартин. — Не и вашите, сър. Не бих го направил.

— По-добре да не те хващам да ровичкаш в ума ми — предупреди го едно от момичетата.

— Разбира се, че няма, Силви!

— Напротив, правиш го. Както и да е, на нас не ни е трудно да ви разчетем, глупаци такива. Всяко момиче може да го стори, няма нужда да бъде ударено. Вие сте прозрачни по рождение, господа.

Тя облегна глава на рамото на Джордж, а той кръстоса крака.

— Какво значи да бъде ударено? — попита Мартин.

Възцари се тишина.

— Татко, искаме да опиташ.

— Да опитам какво?

— Недей да го питаш, Трев, той трябва да го направи.

— Млъкни!

— Какво става тук?

— Татко, спомняш ли си нощта, в която това се случи?

— Как бих могъл да я забравя?!

— Мама държеше Уини, а аз стоях до тях. Ти беше сложил ръка на рамото ми и го стискаше толкова силно, че почти го счупи.

— Съжалявам.

— Не, беше за добро. Светлината те пропусна. Удари мама и някак се разплиска върху мен. Излязох от тялото си и се издигнах във въздуха. Видях теб долу, видях всички ни. Видях мама и Уини, бяха златни в светлината — златни силуети от искри — и също се издигаха бързо. Но рамото ме болеше толкова много, че се спуснах обратно. Отначало бях в шок. Излязох от църквата с мама. Виждах те, но ми изглеждаше толкова далече. Викаше ни. Ти… никога не съм те виждал такъв, тате. Почувствах такова съжаление за теб. Толкова ми домъчня.

— Искам майка ти да се върне. Искам си момиченцето.

Едно от момчетата го разтърси за рамото.

— Ще спечелим, доктор Уинтърс.

Мартин го разпозна — Джоуи Фийлдинг, сина на Джордж и Мойра, които ръководеха „Октагон Фийд“.

— Не ми изглежда възможно — отвърна той, като се опитваше да потисне горчивината и безнадеждността в гласа си.

— На всеки от нас се е случило едно и също. Болеше ни, когато светлината ни удари, и тя не взе всички слоеве. Същността ни остана с телата ни. Загубихме лъжите, надеждите, повечето от наученото, желанията си, представите, които имахме за себе си. Загубихме всичкия баласт.

Едно от малките деца се обади:

— Ние сме като нови. Пак сме нови…

— Стига, плашиш го — намеси се едно от момичетата.

— Не съм уплашен — възрази Мартин.

— Напротив. Ние сме странни и теб те е страх.

— Той не се плаши лесно — сопна се Тревър. — Баща ми е смел.

— Ще му трябва доста смелост, ако го направим.

Мартин осъзна, че този разговор се води на две нива — едно, което можеше да чуе, и второ, което оставаше тайна за него.

— Мисля, че трябва да знам за какво става въпрос.

— Казано по-просто, искаме да станеш като нас.

Как би могъл да го направи? Изглежда, това беше някакъв страничен ефект от неуспеха на извънземните да изтеглят душата.

— Точно така — потвърди Тревър.

— Мислех, че не можеш да четеш мисли.

Тревър се вгледа в отъпканата трева под краката си.

— Ти си лесен, татко. Защото те познавам…

— Стъмва се — каза Джордж.

Тревър го погледна яростно и поклати глава.

— Джордж, не. Не!

— Какво става?

Тревър го прегърна.

— Татко, те искат да си тръгнеш.

— Да си тръгна? Не мога да си тръгна!

Момче, може би на десет или единайсет години, измъкна пистолет и го подаде на едно от по-големите момчета. Беше полуавтоматичен четиридесет и пети калибър. Не го насочи към Мартин, но го държеше пред погледа му.

Мартин се вгледа в него. Вдигна поглед от дулото към младото лице. Очи, пълни със сенки. Тези деца се бяха променили.

— Вижте, трябва да помисля — прошепна той след малко.

Момчето насочи пистолета към него.

— Тревър! Тревър, кажи им, че съм добър баща. Аз съм… деца, слушайте. Трябвам ви. Имате нужда от мен. Аз мога да съм… да заместя…

Момчето дръпна предпазителя.

— Помогни ми, Пами! Хей, ти току-що ми помогна да избягам, а сега искаш да ме прогониш? Това е лудост.

— Татко, ако не тръгнеш… — Тревър не можа да продължи. Давеше се от сълзи.

— Тревър, кажи им. Не мога да оцелея навън. Никой не може.

Момчето се изправи на крака. Имаше едва покарала брада, само лека сянка по лицето му в сгъстяващия се мрак. Насочи дулото право към Мартин и каза тихо:

— Доктор Уинтърс, излезте оттук.

— О, Господи, чуйте, моля ви… само бягам и бягам, не мога да бягам повече. Тревър, моля те, помогни ми. Помогни на баща си.

Тревър се вгледа в него със странните си нови очи и Мартин видя истината: ужасът, който бяха видели, ги беше направил чудовища, всички тях. Тревър също беше чудовище.

Но после синът му докосна бузата му. Не беше жест на момче, а на мъж.

— Тате, оцеляват най-пригодните. Влечугите ще те намерят. Не можеш да се скриеш от тях, не си като нас. Ако останеш тук, ще ги доведеш право при нас.

Мартин се отдръпна от оръжието.

— Махни това нещо от лицето ми.

— Тате, трябва да го направиш. — Тревър го прегърна и Мартин притисна треперещото му тяло към себе си. Обърна се към Пами и попита:

— Защо ме спаси? Как може да си толкова жестока?

— Тя е глупачка. — Момчето с пистолета се изплю на земята.

— Обуздай бурята — обади се глас от дъното, — както ние направихме.

— Доктор Уинтърс…

— Пами, наричай ме Мартин, моля те.

— Доктор Уинтърс…

Тя отвори палатката. Навън дъждът се сипеше сред почти непрестанни мълнии и наоколо дебнеха сенки, които не би понесъл да види.

— Това е лудост. Не мога.

— Татко, направи го!

— Трев, не мога!

Синът му се изправи пред него. Лицето му бе обляно в сълзи.

— Изчезвай — каза Тревър и се обърна към момчето с пистолета. — Дай ми го.

— Защо? — попита момчето в недоумение.

— Защото само аз мога да се справя с това.

Взе пистолета и го насочи към лицето на баща си.

— Решавай!

Мартин се вгледа в дулото. Виждаше изопнатите мускули по ръката на Тревър, пръстът му се стягаше около спусъка.

— Тревър?

Момчето затвори очи.

— Сега, тате.

Мартин се опита да измисли някакъв аргумент, някаква молба, но вече нямаше място за аргументи или молби. Пистолетът щеше да гръмне всеки миг и Тревър щеше да прекара остатъка от живота си като сирак, като всички тези деца, но за разлика от тях щеше сам да е отнел живота на баща си.

Мартин вдигна ръка и каза тихо:

— Тръгвам си. Тръгвам си, синко, и искам да знаеш, че макар и да не разбирам, не те виня.

— Просто си върви.

— Знам, че трябва да се грижите един за друг, че не можеш да рискуваш…

— Проклет да си, върви!

Гласът на Тревър вече не беше същият. Беше толкова чувствително дете, че не би могъл да убие и фазан, а сега бе готов да убие баща си и гласът му беше твърд и нисък, изгарян от болката на човек, който би сторил това без колебание.

Мартин излезе сред мълниите.