Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (25)

24.
Слънцестоене 2012 и на двете земи
Разказ за седмина войници

Наближаваше полунощ, четиринадесетте големи лещи, разпръснати из земята с двете луни, проблеснаха мрачно. Нямаше кой да види това, освен сбирщина серафимски войници и орди от скиталци, наредени в очакване да въведат новите си господари в градовете, които все още се строяха, и в равнините на новите земи, където множество бараки се издигаха сред останките на мъртви морски животни и трупове на скиталци.

— Тате!

Уайли спря и се обърна към Ник, опита се да не му изкрещи, но всъщност точно това искаше да направи, да му извика да млъкне, просто да млъкне.

— Тате, трябва да се фокусираш върху Мартин и Тревър.

— Съжалявам.

— Не съжалявай, просто го направи.

Пръстите му отново затракаха по клавиатурата.

На долния етаж Келси също се вглеждаше в нощта на другия свят и търсеше малката Уини. Линди беше открита от Брук. Тя беше на камион, поел към Денвър, предвиден да стане една от основните заселнически територии за милиардите гладуващи поданици на Корпорацията. Тук нейната съдба щеше да е проста: като всички скиталци, тя щеше да работи, докато умре от изтощение.

В огряната от слънцето страна на земята гигантските равнини, заменили голяма част от средния Тихи океан, бяха покрити от непроницаема мъгла, докато трилиони тонове газ извираха от засъхващата почва. Там, където преди се намираха Индия и Китай, се разливаше нов океан, бурен и негостоприемен, осеян с острови, които всъщност бяха изградени от мебели, хладилници, дървета, килими, играчки, пластмасови врати и контейнери, и върху тези острови бяха струпани могили от трупове на добитък и кучета, маймуни, всякакви зверове, и човешки трупове с бледи оцъклени очи, накацани от чайки и гарвани и орди от пеликани, които прелитаха от място на място с издутите си гуши.

Всички виждаха това, цялото семейство Дейл, в новите си освободени умове. Келси запя тихо на Недодялко древната песен, на която я бе научила майка й, „Денят на Дирийн“, сътворена в спокойното сърце на Съюза и вляла се в спокойното сърце на Ирландия преди много време, песен, споделена между ангелите и хората. Гласът й се извиси по стълбите, избликна от самотния извор светлина, където тя държеше не само Недодялко, но и всички мъртви в целия свят. Пееше им с тихия си глас:

„Денят на Дирийн, козодоят се провиква сред пустошта…“

Отвън нощта се спусна и вечерницата изгря над спокойния хоризонт.

Келси бе изпращала ума си из другата земя дълго време, защото тя споделяше с Уини същата връзка, каквато брат й имаше с Тревър. Тя пееше не само на своя Недодялко, но и на Уини, която беше открила в снега. Снежинките шепнеха около нея, сипеха се в малкото кътче в Небраска, където Уини беше загубила свяст от изтощение.

Сега Келси пееше на Уини, на сребърния лед, който покриваше бузите и червеното й палто, размятвано от зимния вятър, и на всички купчини сред океана, оставени от загиналите скиталци, всеки от които недостатъчно силен, за да посрещне жестокото изпитание на Корпорацията. Оцеляват най-приспособимите — пътят на Корпорацията — не беше пътят на истинското сърце, било то човешко или не.

В кабинета Ник, а сега и Брук, се мъчеха да накарат Уайли да се концентрира върху мястото, което беше особено важно, върху затвора на душите, където Мартин, Тревър и децата се бореха за живота на своя свят.

— Душите — прошепна Брук. — Можеш ли да ги видиш?

Уайли въздъхна, сякаш бе срещнал трудно препятствие. Единственият звук в къщата беше песента на Келси.

— Добре — каза той и започна да пише отново.

Но видя лещата върху платото Гиза. Сега грееше в гневно червено и от нея изскачаше огромен стълб червена светлина, отразяван от разбития град и пустинята и превръщащ ги в марсиански пейзаж.

Заедно с него се появи звук, отначало потракване като от дърпането на огромна завеса, а после друг звук — изплющяване, последвано от по-силно, и лещата сякаш засия, започна да потъва в себе си и внезапно появилите се серафими се отдръпнаха от нея. Всеки носеше малко куфарче или раница. Някои бяха с черни костюми, други приличаха на чиновници с палта и шапки, трети носеха децата си или кошници с яйца. Втурнаха се към хотел „Мена“ в Кайро и по протежението на Нил.

После се чу друг звук, като от вулкан, който бълва лава. Някои от колонистите се обърнаха, други продължиха напред, забързани към късчето земя, което бяха купили. Едни се качваха на автобусите, смачкани от експлозията на пирамидите, и се опитваха да ги запалят, а други ровеха из скелетите на загиналите туристи и се възхищаваха на деликатните им цветни дрехи.

С тътен, толкова силен, че щеше да продължи да отеква през следващите няколко часа, огромен червен стълб се изстреля от дупката. Лещата се издигна нагоре, преобръщаше се и менеше формата си. Гърчеше се и се топеше, а после стана черна, още по-черна, и се приземи в арабската пустиня, недалеч от Мека — градът на загинали с молитва, обкръжени от пустиня, осеяна със скиталци, умрели от изнемога под убийствените лъчи на слънцето.

Никой не видя удара й, освен Уайли, Брук и Ник, а също и Тревър и Мартин. Дълбоко в своя капан душите на Линди и Уини усетиха някакъв сигнал отвън и за пръв път, откакто беше отделена от тялото си, Линди осъзна, че не е погребана жива в ковчег, зловещо и необяснимо лишена от възможността да умре. Започна да зове най-силния и верен човек, когото познаваше.

— Чувам жена си — заяви Мартин. — Линди ме вика!

В същото време обаче във въздуха се появиха искрящочерни диаманти — Самсън се подготвяше да пренесе душите, които щяха да го направят богат в Авадон.

Уини — сама и измръзнала — усети голяма радост, макар да не можеше да я достигне, почувства ръцете на приятелката си Келси и чу приспивната песен, която майка й пееше всяка вечер, „Денят на Дирийн, козодоят се провиква сред пустошта…“ и се успокои, че някой най-накрая я спасява от чудовищата, приковали я тук.

В Мека нов черен камък лежеше недалеч от Алджар ал Асуад. Същият като онзи, който бе паднал тук от същото място преди тринадесет хиляди години, когато Авадон се бе провалил в опита си да открадне човешките светове. Тогава ровът, който беше оставил, бе запълнен, а пирамидите бяха построени, за да изцелят раната и да служат за предупреждение, което Авадон в продължение на хилядолетия се бе постарал да остане неразбрано.

Останалият материал, изригнал като лава от огромния портал, достигна връхната точка на траекторията си и полетя надолу. Серафимите започнаха да различават ръце и крака на същества от собствения си вид — тела, глави, обувки, падаха около тях, по тях, размазваха жълтите им мозъци. Главите сякаш бяха запратени като огромни камъни от катапулт. Колонистите се привеждаха, за да предпазят децата или имуществото си, или яйцата си, но биваха смазвани от разрушението.

Рев на ужас и мъка се изтръгна от гърлата им, но бързо бе потушен, тъй като живите серафими бяха затрупани под планини от своите мъртви.

Брук сложи ръка на рамото на Уайли и той се вгледа в нея. Споделяха радостта, а също и тъгата за страданието, но то не бе нищо в сравнение с битката, която се разразяваше в земите на Корпорацията и бе толкова бурна, че дори белите стени на Съюза се тресяха.

Служителите на Ехидна, управлявали толкова дълго, бяха разкъсвани на парчета. Уайли потърси Самсън, но не го видя. Искаше да го открие, защото Самсън, който познаваше човешките обичаи и разбираше порталите, нямаше да бъде победен, докато не загинеше.

— Те имат нужда от нас — каза Ник със затворени очи.

— Не мога да контролирам развитието на историята.

Ник избута баща си от лаптопа.

— Ей!

— Тате, това е още една от измамите им! Те те запленяват със собственото си разрушение, за да не отидеш там, където има нужда от теб.

Започна да пише и когато Уайли се опита да го спре, Брук го дръпна.

Очите на Ник се затвориха. Пръстите му полетяха.

Пред него се разкри огромна стая, осветена от бледа синя светлина, която изтъняваше до мъгла в далечината. Мъглата проблясваше едва-едва и той видя защо. Идваше от милиарди ромбоидни тръби в гнезда, свързани с дебели черни кабели, които минаваха между стотиците редове.

Мартин познаваше добре големите картуши, изобразени на стените на Храма на Хатор в Дендера. Не беше датирал този храм, но след като разбра какво бе станало с Ал Норт, реши, че общоприетото обяснение за издължените картуши като прости граници, които очертават йероглифите, не е вярно.

Във всеки от тях блестеше многоцветна светлина, идваща от медна жица. Тя се въртеше и гърчеше, летеше към стъклото на тръбите, усукваше се около самата жица и блестеше в милиони цветове.

Светлината се състоеше от души и той разбра какво ни бе причинила дългогодишната пропаганда на Авадон. Беше ни накарала да забравим науката за душата, за да останем безпомощни, когато трите земи отново прекосят галактическите равнини и серафимите получат нов шанс да се завърнат. Беше ни накарала да забравим какво представляват тези тръби — затвори за душите. Беше родила поколения учени, които вярваха, че душата е „свръхестествена“ идея, и стояха далеч от всякакви проучвания, свързани с нея. Но нямаше нищо свръхестествено, просто съществуваха феномени, които можеха да бъдат разбрани, определени количествено, измерени, но и такива, които не можеха. Никога не си бяха представяли, че структурата, индуцирана в полето от електрони от промяната на състоянието на тялото, се запазва и след смъртта и се превръща във вид плазма, съзнателна и дълбоко свързана със спомените си. Приемаше се, ако изобщо се мислеше за подобно нещо, че всяка електромагнитна дейност в нервната система просто спира след смъртта на тялото.

И така, земята на Мартин беше останала беззащитна, както нашата би била в неизбежния ден, когато в алчността си и гладното си озверение те се спуснат върху ни с поредната си хитрост.

Над океана от капани за души проблясваха и блестяха редици от портали. Оставаха само няколко мига, преди да стане твърде късно. Душите сякаш усетиха това и запримигваха диво из своите затвори.

В тясна пътека между две редици тръби се чу тракане. Младият Майк блъскаше по една тръба с камък, който бе намерил по пътя.

Звукът отекна из огромната стая и се издигна, докато не стана оглушителен като звън на камбани, после бавно заглъхна.

— Мисля, че спойката е тук — обади се Тревър.

Беше клекнал между две редици и оглеждаше местата, където тръбите бяха свързани с гнездата.

— Какво следва, тате? — попита Ник.

— Ти си писателят, сине.

— Времето им свършва.

— А ти си блокирал. Случва се.

— Тате, продължи ти.

— Не мога да продължа, сега историята е твоя.

Ник седна отново. Нищо не се случи. Уайли зачака.

— Какво стана с Ал Норт? — попита внезапно Брук.

Това свърши работа. Пръстите на Ник започнаха да пишат.

Ал Норт беше грешил и грешил, но никога не се бе отклонявал от дълга си. Знаеше къде се корени вината му и какво ще стане в крайна сметка с него, но докато все още имаше съзнание, щеше да се мъчи да поправи злините, които бе причинил.

Тези злини бяха довели до ужасна катастрофа и милиарди смърти и никакъв малък жест на геройство не можеше да поправи такава огромна грешка. Вече нямаше да достигне повърхността на земята, но това ужасно място беше дълбоко под нея, а тук все още можеше да помогне.

— Вижте! — Мартин посочи нещо в хранилището. Приличаше на звезда. В същия миг нещо сякаш се шмугна под краката му. Погледна надолу и успя да различи люспи, дъгоцветно-пурпурни под синята светлина, но после всичко изчезна.

Секунда по-късно Майк извика — извити форми се усукваха около него.

Ал Норт видя всичко това с яснотата — и спокойствието — на човек, който е приел живота си какъвто е и е готов да изпълни дълга си. Той разбираше тайната на ада — душите, отишли там, губеха правото си да съществуват повече. Вече нямаха място в тази вселена или в която и да е друга, чак до края на времето, докато нова идея не заменеше сегашните основи на сътворението.

И дори тогава не бе сигурно.

Той, който беше вършил зло, приемаше правилността на тази подредба.

И все пак му се искаше да поправи каквото може, а в случая можеше да помогне. В ужаса си всички бяха забравили да се оставят просто да бъдат, да се доверят на благоволението, което винаги присъстваше и бе готово да ги подкрепи. Той им прости. Надяваше се за тях.

Беше великолепно — да потуши гнева, разочарованието и арогантността си, за да извърши това малко нещо — да почувства надежда.

Изглеждаше незначително, но енергията, когато се ражда надежда в изгубена душа, е огромна и малките искрици доброта, които все още тлееха в него, бяха достатъчни, за да освободят десет милиона пленени души за един миг.

Рев от гласове се изля навън, бледата синя светлина стана милиони пъти по-ярка. Спомени, мисли, молби, викове на облекчение, огромен, поразителен рев на изненада и радост се понесе към Мартин и спътниците му като потоп от видения за щастливи мигове, любов под чаршафите, тичане край морето, падащите листа през есента, светлинните, танцуващи по коледни елхи, танцуващи момичета, мъже в синята вода, хамбургери, муцуните на щастливи кучета и песен в милиони разновидности — „Алилуя“.

Сред тази маса души хиляди огромни змии се надигнаха с писък от дълбините на мястото и от разбиващите се портали. Телата им изгаряха от добротата около тях, която не можеха да понесат, и те полетяха във въздуха като огромни стълбове огън, виещи се и крещящи сред морето от песен.

Бяха подобни на ездачите и козодоите, специално създадени, за да ужасяват човешките същества, но бяха пуснати твърде късно, за да спасят богатството на Самсън. Без съмнение, огромните змии бяха наети, а той не бе искал да харчи пари за тях, освен ако не се наложеше.

Песента спря. Нагорещените кости на змиите паднаха сред разбитите тръби. Порталите проблеснаха и се затвориха.

Зловещият вик на ярост, изтръгнал се от Самсън, отекна силно и постепенно заглъхна. Той падна на стола в малката си стая и тясната му глава клюмна напред. Отвън градът шумеше. Още една революция, още една изгорена аристокрация.

Отминаването на полунощния час остана незабелязано за вилнеещите тълпи. Потиснатите бяха победили.

С бързо движение Самсън прие човешката си форма. Отвън горяха факли. Крака тичаха по стълбите, по вратата му заудряха юмруци.

Той пристъпи през бързо затварящия се портал, но не към стария си свят, не към света на Мартин. Имаше план. Ако можеше да получи възмездие, смяташе да го изпие до дъно.

— Тате, той е в нашата гора! — извика Ник.

Измъкнаха пушките си и излязоха да го търсят.

В гората обаче нямаше никого. От хребета над къщата се виждаха светлините на Хароу. Камбаната на една от църквите заби. Снегът се сипеше с шепот в гората и се трупаше по тъмните клони на дърветата. Спокойствието беше толкова дълбоко, че изглеждаше невъзможно Самсън да е прескочил тук.

Върнеха се обратно в къщата и се спряха на верандата.

— Поясът на Орион — каза Уайли, взирайки се в процепа между облаците.

— И лъкът му — добави Ник и посочи.

— Добре се справи, Ник.

— Благодаря. Тате, истинска ли е книгата?

— Не зная. Мислех, че Самсън е в гората, но явно не е.

Влязоха вътре и запалиха огън. Направиха пуканки и горещ шоколад, а Уайли дори успя да сипе малко уиски в своя.

Прекараха остатъка от вечерта спокойно, в разговори за неща от обикновения живот.

— Мина полунощ — каза Ник. — Мисля, че спечелихме.

Никой не каза и дума повече. След малко седнаха да играят карти, а Брук отвори коняка за специални случаи — стогодишно отлежало бренди, пазено за радостни събития.

Утре започваше коледната ваканция за децата и в късните часове Уайли потъна в обятията на жена си за първи път от много време.

На закуска радиото оповести:

— Светът свърши миналата нощ, но явно никой не забеляза. Нюейдж гурута от Китай до Шотландия стояха на планинските върхове и припяваха, но познайте какво, господин Катастрофа си остана вкъщи. Сега живеем в първия ден след края на древния календар на маите, в дата, която липсва в измерванията им. Но пък те са измрели преди много години.

По-късно същата сутрин Ник откри отпечатък от ботуш в гората, където се намираше порталът на Самсън.

— Може ние да сме го оставили — каза му Уайли.

— Носех маратонки, когато излязохме. А ти беше по чорапи.

— Излязъл съм в гората без обувки? Посред зима?

Ник кимна.

— Тези следи не са от нас.

Бяха сложили черга над дупките от куршуми в капака на тайника и сега и двамата се вгледаха в нея с едно и също подозрение. Чергата липсваше, а подът беше непокътнат.

— Брук, какво стана с малката черга в кухнята?

— Оставих я в бараката, където й е мястото. Остави я там, моля те. В бъдеще, ако смяташ да пренареждаш къщата, първо ми поискай писмено разрешение.

— Татко, всичко това беше истина! Случи се. И ние… — Ник замлъкна. Намръщи се, после поклати глава. — Забравих…

Уайли се обади на Мат, но никой не беше съобщавал за нищо странно, нито в Хароу, нито в окръг Лаутнер.

— Какво стана с тялото в тайника ми? — попита го Уайли.

— Този път искаш да дойда с усмирителна риза, така ли? — отвърна Мат.

— Мислех, че ще ме арестуваш.

Последва тишина.

— Да, държиш абсент, а и имаше някаква история с кражба на пури.

Не си спомняше за Ал Норт.

После заговориха за фазани.

— Мат иска да отидем на лов утре — извика Уайли на Ник. — Идва ли ти се?

Ник се вгледа в него.

— Не си спомня нищо, нали?

— Искаш ли да дойдеш, или не?

— Разбира се, че искам.

Уайли се уговори с Мат да се видят преди зазоряване, щяха да ходят на някакво място в окръг Смит.

— Сигурен ли си, че няма нищо странно, Мат? Откраднати коли например?

— В гората? Там никога не е извършвано престъпление. Какво ти става? Някаква нова лудост ли те е обзела? Не ловувам с луди.

— Прочети ми произшествията от миналата нощ.

— Моля?

— Моля те, прочети ми ги.

— Добре! 16:32, пилетата на госпожа Уикс отново са излезли на улица „Елм“. Глобена е. 18:05, пожар в кола, изгасен от шофьора. 20:22, деца пушат и пускат високо музика зад „Уилсън Фийд енд Сийд“, изпратени са у дома.

— Това ли е всичко? За това ли сме ти платили вчера?

— Има сигнал за липсващ камион. Джим Ригс не може да намери старата си трошка. Но сигурно зад всичко стои малкият Уили, скрил го е на майтап. Това дете има странно чувство за хумор.

Значи нищо странно не се беше случило в този край на Канзас, освен ако Самсън не беше откраднал камиона, разбира се.

Или не, имаше нещо: злощастният инцидент с Уилям Нънъли.

— Какво ново има по случая „Нънъли“?

— Нищо. Докладът на патолога установи, че нараняванията са самопричинени. Явно е бил дрогиран. Много наркомани свършват така. Ужасна работа. Семейството няма да те съди, задето отиде там и ги изтормози така.

— Значи е просто обичайната гадост?

— Да, луди човече.

Нощта мина без повече вълнения; Уайли и Ник станаха в четири и половина и докато слънцето изгряваше, отидоха на лов. Верен на себе си, Уайли успя да не уцели нито един фазан.

Ник обаче донесе вечеря за Коледа.