Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (26)

Епилог
Наследниците

Новите светове се изграждат на две места: в руините на старите и в умовете на оцелелите.

Пленените души се завърнаха мълниеносно към скитащите си тела — всички освен мъртвите, които поеха на друго пътешествие.

Тези, които се върнаха към живот, се събудиха като сомнамбули на странни и невъзможни места. Линди откри, че се намира в претъпкан камион, шофиран от също толкова объркан човек.

Спряха в първия град, който им се изпречи. Всички бяха жадни и гладни, а много от тях бяха ранени, най-вече ги боляха ходилата. Спряха в Лора, Колорадо, който бе безлюден. Нямаше ток. Всички телефонни линии бяха прекъснати.

Спомените на Линди свършваха с влизането в методистката църква на Трета улица. Останалото беше мистерия. Но знаеше коя е и откъде е и освен това бе твърдо решена да се прибере. Независимо как, все щеше да стигне до Хароу при Мартин, Тревър и мъничката й Уини.

Това не беше толкова невъзможно, тъй като навсякъде имаше изоставени коли и камиони. Тя откри прилично изглеждащ автомобил. Според нея се намираше на петстотин километра от дома, така че пикапът щеше да я откара дотам, без да му свърши горивото.

Тя и още неколцина от камионната банда, както се нарекоха, влязоха с взлом в „Лора Кафе“. Млякото беше вкиснато, яйцата — развалени и нямаше газ, за да запалят печката, така че тя сипа овесени ядки и ги заля с вода. Разделиха си овесените ядки, консервите с боб и супа и всеки тръгна по пътя си, обсебена от една мисъл: да се прибере у дома.

Линди не изчака да види дали някой ще тръгне в нейната посока. Не знаеше какво може да се случи. Светът се беше сринал. По незнайна причина кошмарите, че е в ковчег, изчезнаха и сега се чувстваше свободна. Очевидно бе вървяла километри наред, но не си спомняше нищо.

Колата имаше джипиес, но той не успя да намери никакви сателити, затова тя се отправи на изток по шосе 70. Често й се налагаше да заобикаля изоставени коли, някои от тях в редици, дълги километри. Колата се оказа достатъчно здрава и Линди скоро стигна до познатия малък Хароу.

Тук-там имаше хора, които сякаш излизаха след опустошително торнадо, за да видят какво е останало.

— Мога да се върна — чу тя гласа на Уини. Беше толкова ясен, че за секунда Линди реши, че дъщеричката й седи на задната седалка. Поклати глава, беше й се счуло. Щом видя методистката църква на Трета улица, я заля толкова силен ужас, че й се прииска да спре колата по средата на пътя.

— Мамо?

Тя не отвори очи. Беше загубила децата си, съпруга си, всичко. Уини я нямаше вече, а този глас не беше на Тревър.

Вратата на пикапа се отвори.

Тя погледна към усмихнатото лице на най-красивия, най-чудесния човек на света. Не можеше да излезе от колата. Опита се, но трепереше твърде силно. Мартин я повдигна, взе я на ръце и тя усети устните му върху своите. Раят дойде и я отнесе.

Хиляди бяха прошепнати думи, но те не можеха да отразят значението на тази среща. Очите на съпруга й и на сина й бяха странно мрачни, нейните също. Казаха й, че това е хубаво, това е бъдещето на човечеството, все още мрачно, но щеше да се появи и светлина.

— Какво се случи с нас? — попита тя, докато отиваха към Смоуки Хилс и дома си.

— Имаше земетресение — каза Мартин след дълго мълчание. — То опустоши цялата планета. А и все още не сме се разминали с опасността, но се учим да живеем по нов начин. Учим се да поправяме нещата.

— Много неща не са както трябва — обади се Тревър.

Домът им беше едно от тях. Когато го видя, тя избухна в сълзи.

— Не можем да го поправим — изплака. Погледна с изумление стопените мебели и усуканите останки от кухнята й.

— Какво е причинило подобно нещо? Не е било земетресение.

— Две хиляди и дванадесета изтече и си отиде — рече успокоително Мартин. — Оказа се, че древните май са знаели доста неща. Изчислили са завръщането на…

— Злото — каза Тревър простичко. — Злото беше тук, но се провали. — Замълча и продължи: — Борбата с него ни промени. Предполагам, затова трябва да обичаме врага си.

Той млъкна и в тишината Линди чу нещо, приличаше на глас, но не беше. Беше повече от глас. Чуваше инженери и физици като нея самата, архитекти и работници да обсъждат и планират работата и усилията, които им предстоеше да положат.

— Ще възстановим света — заяви тя.

— Ние се променихме — каза й Мартин. — Човешкото съзнание не е същото и лошите, предполагам, са си отишли. Или може би не?

Тогава разбраха, че ужасното нашествие е предизвикало и пречистване, защото усетиха, че тежестта на злите души е изчезнала.

Линди бе първата, която изрече въпроса, който тормозеше и тримата:

— Ами Уини?

Мартин поклати глава:

— Не вярваме да е оцеляла.

— Какво имаш предвид?

— Мамо, просто остави нещата да се случат. Не мисли. Просто бъди с нас. Част от нас.

— Искам си детето! Къде е Боби? Къде е полицията, ФБР? ФБР се занимава с изчезването на деца.

Мартин я прегърна и тя не го отблъсна. Беше прекарала цяла вечност в плен, опитвайки се да го намери и да почувства, че е до нея, когато всъщност не беше.

— Детето ми, трябва да намеря детето си!

Но явно трябваше да приеме ужаса. Нямаше да е лесно. Не бе честно нейното малко сладко момиченце да има същата съдба като злите, просто беше напълно нечестно!

Нощта се спусна и Тревър си легна на пода в кабинета, защото стаята му беше разрушена, а не искаха да влизат в стаята на Уини.

Беше студено и нямаше електричество, а се мръкваше рано. Мартин и Уини се сгушиха един в друг.

„Мамо?“

Линди отвори широко очи и извика. Мартин я погали по бузата и я целуна.

— Спи, любов моя.

„Мамо“.

Линди скочи от леглото и изтича към прозореца.

— Тя е!

Мартин отиде до нея и я прегърна през кръста, но тя се отдръпна.

— Скъпа…

— Млъкни!

„Здравей, мамо.“

— О, моето бебче, моето бебче, чувам те! Къде си?

Тишина.

— Тя е някъде навън. Мартин, тя е някъде навън и трябва да я открием. Мартин, козодоите…

— Тихо! Тихо! Няма козодои, изчезнаха.

— Откъде, по дяволите, знаеш? Чуй!

— Линди, скъпа…

Болеше я. Всички ги болеше. Толкова ужасно ги болеше.

После се чу гласът на Тревър: „Чуй, тате.“

Мартин се обърна и Тревър му кимна към прозореца.

И тогава го чу — ръмженето на двигател в гората. Обзе го страх. Нямаха оръжие. После видя, че към къщата идва стара раздрънкана кола само с един преден фар.

— Това е Боби — каза Мартин и Линди хукна навън.

Колата беше паркирана на алеята, двигателят й боботеше. Вратата на шофьора се отвори и в светлината отвътре Мартин различи малък силует на другата седалка.

Линди хукна към колата, отвори вратата, взе малкото си момиченце на ръце и затанцува от радост.

— Скъпа, скъпа, скъпа — плачеше Линди, прегръщаше Уили и я покриваше с целувки.

„Здравей,“ каза Уини и думата отекна като песен във всички.

— Приятелю, тя се появи преди половин час — рече Боби.

Мартин се вгледа в него и го прегърна.

— Мислех, че си загинал.

— Аз мислех същото за теб. — Погледна към Линди и Уини. — Не знам точно как да ти го кажа и какво точно да ти казвам.

— Беше мъртва — каза Мартин. — Видях тялото й.

„Тате, всичко се промени.“ Мислите на Тревър и Уини отекнаха заедно.

Имаше син, който можеше да чете мисли, и дъщеря, която бе възкръснала. Въведоха я вътре, щастливи от завръщането й. Изглеждаше напълно нормално.

Боби се огледа.

— Леле, тук наистина са се постарали.

— О, да.

— Не знам какво точно стана, но съм убеден, че и ти си взел участие в него. Чувам мислите на хората. Много от тях си мислят за теб, Мартин.

„Всички можем да се чуваме,“ каза Тревър в умовете им.

„Ще са интересни времена за полицаите,“ помисли си Боби. Огледа се наоколо, сетне се засмя и дръпна Мартин настрани.

— Тя не е същата — прошепна той.

„Напълно различна съм — добави Уини. После: — Тази къща е в пълен безпорядък.“

Тя се пресегна и старият й приятел Недодялко долетя в ръцете й. Беше подгизнал и изцапан с кал и лед. „Загубил си се.“

Уини тръгна из къщата и всичко, което докосваше, се връщаше към предишното си състояние. Отвори хладилника.

„Ще трябва да пазаруваме.“

После рече:

— Но има ябълки. Не съм ги крала. Бяха на земята.

Тя измъкна пет малки ябълки. Бяха студени и малко спаружени. Изядоха ги в мълчание и Мартин се зачуди откъде ли дъщеричката му ги беше взела. И тогава в ума си видя ябълковото дърво на Райт. Всичките плодове бяха нападали по земята.

Уини дойде при него и прегърна коленете му. Той я повдигна и си помисли, че не е толкова тежка, колкото преди, нито толкова плътна. Знаеше, че държи велико чудо в ръцете си. Сигурно сега из цялата земя имаше милиони такива чудеса. Той целуна своето чудо, Уини се засмя и той разбра, че държи бъдещето на целия свят в ръцете си.

„Така е“ каза Тревър, докато отхапваше от ябълката си.

Малкото семейство поемаше по пътя си към нов свят и това пътуване се случваше из цялата планета. Новото човечество се издигаше от руините на старото и възкресените и живите се събраха в общ хор, а дългите години на илюзии, разделящи живите от мъртвите, приключиха.

Неоткритата страна беше открита, а изследователите се завръщаха.

Уини се сгуши в прегръдката на баща си. Боби се пресегна, докосна я и тя усети енергията в него, която беше малко остра на места, и я изглади. От очите му рукнаха сълзи. Той се вгледа в нея, сякаш я изпиваше с поглед. Тя го остави да я докосне и се засмя, беше изминала толкова дълго пътешествие.

— Миришеш на рози — прошепна той.

Тя отхапа от ябълката и се замисли какво е животът — наистина. Замисли се за старото си тяло, което лежеше там, където бе паднала, и се превръщаше в прах и спомени.

„Животът е загадката на света“, чуха гласа й.

Умовете около нея занемяха.

Нямаше да има вече смърт, те просто още не го знаеха. Тя разбираше какво наистина бе станало и кой го бе сторил, и истинската причина само добрите да останат бе, че само добрите можеха да открият следващата тайна, истинското значение на живота без смърт.

С времето щеше да им разкаже всичко: че се е родило ново човечество и има нов начин на живот, който чака да бъде открит, но сега склони уморената си глава на рамото на баща си.

Тази нощ щеше да спи най-сладкия от всички сънища, у дома, в едно с цялата любов, в свят, който беше спасен.

Още малко, и нечестивеца не ще го има; ще погледнеш на мястото му и — няма го. А кротките ще наследят земята и ще се насладят с много мир.

Псалм 36:10-11