Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (5)

4.
2 декември
Отровителят

Уайли скочи от компютъра, отвори чекмеджето на бюрото, сграбчи бутилката, която държеше там, и отпи голяма глътка.

— Господи, глупаци такива, не можете ли да съобразите, че това е скапан номер?

Но те не бяха разбрали, дори Мартин и Линди. Те също бяха влезли в църквата, стояха като тъпи патки пред заколение — и… О, Боже, бедното семейство Уинтърс, горкият Хароу. Всички тези добри и честни хора.

Скиталци. Съдба, по-лоша от смърт. Но защо им причиняваха това и къде отиваха? Той реши, че Мартин е прав за едно — със сигурност отиваха на определено място. Сборни пунктове, макар че… само се догаждаше за това. Може би отиваха в газови камери или нещо подобно, дано подобна съдба не застигнеше Линди и Уини. Беше луд по тях, това сладко, умно момиченце, и майка му, толкова пълна с живот и очарование.

— Това не е истина — каза той. — Не може да е истина.

Може би не записваше събитията в друга паралелна вселена, а ги създаваше. Може би беше инструмент на влечугите, може би това беше причината да дойдат при него преди пет години. Бяха му направили нещо. Бяха го подготвили. Но как?

Знаеше, че незабележимите движения между паралелните вселени са свързани с вярата или липсата й. Като продължаваше да отрича, че НЛО е нещо реално, нашата версия на НАСА ни беше спасила — поне засега. Но не и него. Може би не и него.

Всъщност колкото повече наближаваше 21 декември, толкова по-лесно ставаше преминаването през порталите. А през самия ден целият ад щеше да се изсипе в другата човешка вселена. За това ставаше въпрос. Подготовка за инвазия… може би тук също, независимо какво отричаше или не отричаше нашата версия на НАСА.

Той прехвърли страниците, които беше написал. Знаеше и повече, и по-малко от записаното в лаптопа. Например знаеше какво се случва в Далечния изток в света на Мартин, което беше катастрофа, толкова всеобхватна, че човек просто не можеше да си я представи. Знаеше, но не можеше да намери подробности. Не можеше да види много. Но го усещаше — ужаса, изпитван от милиарди.

Какво би станало, ако всички станеха скиталци?

Той пое дълбоко дъх и бавно издиша. Проклета да е Брук с правилата си. Една пура щеше да му дойде много добре сега.

Може би Мартин беше прав и те събираха роби. Нима шест милиарда роби нямаше да струват нищо в паралелната земя на влечугите? Но ако душите им бяха извличани, какво тогава се случваше с тях? Мартин смяташе, че те просто се разпадат, но Уайли не беше толкова сигурен. Нямаше представа какво да мисли. Никога не беше вярвал в душата, в Бог или в други подобни неща. Също като Мартин и той имаше рационалистични виждания и фундаментално неуважение към недоказаните твърдения.

Тези чудовищни създания искаха телата, в това беше сигурен.

Освен ако… колко паралелни вселени можеше да съществуват? Ако представата за много светове на Хю Евърет беше вярна, то това нападение можеше да идва от всяка от безбройните паралелни вселени.

Но Уайли не вярваше да е така. Смяташе, че формите на влечугите, които хората в църквите бяха зърнали, са поредното доказателство. Беше прав за съществата и за техния свят. Усещаше нуждата им, виждаше блестящите им неумолими очи със същата яснота както преди пет години, когато се бяха опитали да… какво се бяха опитали да направят? Бяха ли успели да го хванат по някакъв начин?

Не, имаше нещо сбъркано в този спомен. Беше написал цяла книга за преживяването си, но непрекъснато му се струваше, че нещо не пасва. Защото това, което се беше случило с него през онази нощ, беше ужасно, но… нещо просто липсваше.

Може би имаше нещо общо с факта, че ставаше дума за съществуването на три някак свързани земи. Триада.

Бъкминстър Фулър беше нарекъл триъгълника градивна единица на вселената заради очевидната му структурна здравина. Имаше логика и в съзнателния живот представите за троица да създават структурен смисъл. Триадата имаше положителна, отрицателна и балансираща страна. Ако земята с двете луни беше положителната страна, отрицателната беше тази на влечугите с ужасяващия им глад.

О, Господи, но той не беше балансиращ фактор. Всъщност трябваше да си признае, че е посредствен писател, чиято мисъл постоянно се върти около извънземните, и не би могъл да доведе нищо до равновесие.

С други думи, не можеше да изпълни работата на… какво? Засега не правеше кой знае какво, освен да пише история, която неговият свят щеше да посрещне като художествена измислица. Не помагаше никому.

Затвори очи. Ако имаше бог някъде там, сега беше времето да освободи своя слуга Уайли Дейл от това писателско проклятие.

Но дори когато се опита да изтласка от себе си другия човешки свят, умът му продължи да долавя страданието му. Знаеше, че тази къща сега е студена и тъмна, а не приятно затоплена и уютна, с щастливо семейство в нея.

Когато зората дойде, птиците подеха сладките си трели, същността на спокойствието в провинцията. Но там хората, останали сами, плачеха и се бореха с безмерната си скръб. Уайли също плачеше — но тихо. Брук и децата не трябваше да чуват.

После Брук се появи. Беше влязла безшумно, стоеше на вратата на кабинета му като ангел, спуснал се от висините. Той обърна към нея скърцащия си стол, стана и падна на колене. Прегърна я през кръста и зарови лицето си в нея, вдъхваше аромата й.

Ръцете й обхванаха главата му и той се сгуши в тях.

— Трябва да си лягаш, любов моя — подкани го тя.

— Колко е часът?

— Птиците пропяха.

Беше стоял тук почти двадесет и четири часа.

— О, Боже!

— Уайли?

Той се вгледа в нощницата й, толкова бледа в слабата светлина, че му напомняше за призрак или стар спомен.

— Ние сме пътешественици из голямото море — промърмори той, — ти и аз, скъпа, ти и аз.

Ръката й се плъзна в неговата, беше топла и пропита с аромата на спомени, и той я целуна.

Изправи се и я взе в обятията си, а тя се гушна в него. Той затвори очи и се стопи в уюта на близостта й.

— Плачеше — каза тя.

— Мм… Моята история.

— Наистина ти въздейства.

Той кимна.

— Въображението ти трябва да е средство, а не оръжие, особено такова, насочено срещу теб. Уайли, това не е истина, проумей го този път. Недей да се объркваш.

Той кимна още веднъж. Ръцете й се плъзнаха по хълбоците му, после показалецът й натисна панталоните му, но игриво и бързо. Той се възбуди. Тя беше неговият дом, Брук беше домът на душата му.

Тя беше там в онази нощ преди пет години. Бяха двамата. И беше — дали? — не както изглеждаше.

— Нека ти покажа малко реалност — прошепна тя в ухото му. — Да направим една обиколка на зазоряване.

Така казваха, когато правеха любов през малките часове, което им се случваше често. Тогава сънят на децата е най-дълбок и за родителите има най-голям шанс да не бъдат прекъснати, а за Уайли това беше времето, когато тялото му го викаше към океана на жена му.

Но докато вървяха ръка за ръка към спалнята, той чу да се отваря и затваря врата, а после нисък и изпълнен с мъка глас на невидим човек.

— Чу ли това?

— Птицата? Току-що запя.

— Не птицата.

Тя насочи дланите му към познатата розова панделка отзад на врата й, той я отвърза и нощницата се плъзна надолу. Неповторимите й извивки проблеснаха под изгряващата светлина, зърната на гърдите й порозовяха и се втвърдиха. Тя беше най-прекрасното нещо, което беше познавал, красота, която, когато се предадеше на големите му длани, изглеждаше пропита със скрита сила, свързана със съвършенството, ала и крехка, сякаш би се разпръснала като сянка под допира му.

Докато той разкопчаваше колана си, тя повтори тихо познатата фраза:

— Никога не остарявай — откъс от онзи стар химн, който беше темата в музиката на живота й. И те нямаше да го сторят, не и при любовта, която изпълваше и двамата. И която бяха изпитвали Мартин и Линди и съвсем наскоро беше разрушена, заедно с децата, родени от плътта й.

Лежаха пред отворения прозорец, нежният сутрешен бриз галеше телата им. Любиха се, докато птиците напяваха своите трели, а първите лъчи на слънцето се разляха по пода.

Когато трябваше да е напълно погълнат от нея, когато тялото му беше наситено с удоволствие, очите му изпиваха лицето й, а мощните му бедра се движеха напред-назад и я караха да стене тихо, тогава, в най-съкровения момент, той чу друг глас да вика и осъзна, че е и не е неговият, разбит, празен глас, който идваше отдолу, от вселена, намираща толкова се близо и толкова далече.

Продължи, но после чу как задната врата се затръшва и гласът закрещя, но слабо и отдалеч… и все пак толкова покъртително, че разби всичко и го накара да се отдръпне от нея.

Уайли се преобърна по гръб и си пое дълбоко дъх.

— Скъпи — простена тя и се приближи към него. Но той скочи от леглото и извика:

— Той е.

— Кой?

Гласът продължаваше да крещи из двора. Уайли се затича надолу по стълбите.

— Мартин — извика, — Мартин!

Прекоси дневната и излезе през задната врата, стъпвайки на покритата с роса трева.

— Уайли, за Бога!

После ги чу, шума от стъпките им, скиталците идваха от Хароу. Стоеше в неясната светлина на зазоряването, а те се приближаваха. Видя как клоните се огъват, а после чу и мърморенето на гласовете, последвани от крясъците на Мартин.

Мърморенето се приближи, стана по-ясно.

— Чуваш ли го, Брук?

— Какво?

Сега бяха пред него, мърмореха, дишаха, краката им се тътрузеха.

— Брук, погледни тревата!

— Скъпи, о, за Бога!

Стъпките дойдоха по-близо.

Той се протегна и докосна мястото във въздуха, където трябваше да се намира някой от тях. Усети рамо, част от ръка.

А после го видя. Под ръката му се бе появил плетен пуловер и мускулеста предмишница.

— Господи, погледни, погледни!

Пресегна се и докосна лицето — видя оцъклени, празни очи, отпуснати устни — мъжки, — но мъжът продължи напред, изобщо не го беше забелязал.

— Уини! — извика той. — Линди! Тревър!

После чу Мартин, наблизо, шепнеше:

— … скъпа, моля те, моля те, събуди се, скъпа.

Уайли се пресегна — и под ръката му се разкри кафяво сако, после лице — Мартин, съвсем жив и напълно там.

— Мартин! Мартин, не можеш да им помогнеш, всички бяхте измамени, трябва да се скриеш, необходимо е да се скриеш! О, Господи, някой в правителството работи за тях, Мартин, не можеш ли да разбереш, те искат това да се случи!

Но Мартин беше изчезнал. Навсякъде около Уайли скиталците продължаваха да вървят, а той се пресягаше, за да ги докосне. Докосна госпожа Суит от аптеката и стария пастор Реджиналд Тод, после и доктор Уилърсън, превърнат в бездушно тяло.

— О, Иисусе, Иисусе…

Внезапно Брук се оказа до него и го зашлеви толкова силно, че пред очите му проблеснаха звезди.

Сграбчи ръката й и извика:

— Какво ти става, по дяволите?

— На мен? Ти стоиш гол в задния двор, за Бога, и виж, имаш си публика…

Бледото лице на Ник изплува в прозореца на спалнята му. Изражението му беше сурово, като на съдия при произнасяне на присъда. Уайли взе дрехата, която Брук му бе донесла, и се загърна. Влезе, загърбвайки тътрузещите се нозе на скиталците и виковете на Мартин, и молещите, призоваващи гласове на хората, които следваха любимите си. Последното нещо, което чу, беше гласът на малко дете — умоляваше майка си и баща си да спрат, говореше със задавения тон на дете, което се опитва да бъде смело.

— Влез тук, Уайли, плашиш ме!

Брук го побутна и той влезе с нея в къщата, като помаха на сина си. Брук го прегърна.

— Уайли, какво има, какво ти става?

— Историята ме измъчва. Дави ме.

— Уайли, предупредих те.

— Не мога да го спра.

— Искам да се видиш с доктор Кръчфийлд. Искам да го посетиш още днес.

— Той е скиталец.

— Какво?

— Не, разбира се, че не, скиталец е доктор Уилърсън в света с двете луни. Съжалявам. Ще му се обадя.

— Какъв, по дяволите, е този свят с две луни.

— Много красиво място, скъпа моя, ала е насилвано от същества без милост. — Той я прегърна през раменете. — И те идват. Идват тук.

Тя се отдръпна. Пребледня.

— В сърцето си — каза той — ти също го знаеш.

— Не, не знам.

Тогава Ник се спусна по стълбите. Погледна ги и каза:

— Сънувах ужасни неща, после се събудих и стана по-лошо.

— За какво беше сънят ти, сине?

— Сънувах, че напускаме дома си, тате. Ти се опита, но не можа да дойдеш там, където отивахме, а после се събудих и ти беше в двора и… какво не е наред?

Брук хвърли на Уайли строг поглед, а такъв поглед от нежната му Брук казваше много. Тя мислеше, че той е наранил малкото й момченце.

После слезе и Келси, облечена в розовата си нощничка, с подскачащи къдрици. Изглеждаше толкова сладка, като най-прекрасната снимка на малко момиченце, и той я взе на ръце.

— Присъни ми се лош сън — съобщи тя, — сънувах, че на мен и мама са ни сложили каишки и трябваше да вървим безкрайно, бях толкова уморена, но не можех да спра, а тогава ти се появи до нас и се молеше, а той имаше бутилка вода „Айерс“. Не мислех, че имаме бутилирана вода. Мислех, че е твърде скъпа.

— Виждаш ли — каза Брук, — това доказва, че всичко е било сън, защото има „Евиан“ и „Перие“, и „Озарк“, и много други видове вода, но не и „Айерс“.

— Няма ли? — учуди се Келси.

— Не и в тази вселена — добави Уайли и я целуна по нослето. Прикри ужасния страх, който се прокрадваше в душата му. В другата вселена имаха вода „Айерс“. Беше видял бутилките сред провизиите в църквата.

Но откъде Келси бе узнала за това? Как наистина, освен ако стената между паралелните вселени не се рушеше и адът не приближаваше към тях.

Всички отидоха в къщата, а той включи радиото и помоли Брук да направи закуска. Мислеше само за едно — как Келси беше узнала? Какво ли щеше да се случи?

— Вторачил си се — скастри го Брук.

Той поклати глава.

— Не ми се сърдѝ.

— Няма.

— Дори не е нещо необичайно във физиката. Паралелните вселени съществуват.

— Сигурна съм. Освен това съм сигурна, че те не карат хората, говоря по принцип, да изскачат голи в задния си двор. Часът ти при Кръчфийлд е в осем и трийсет, така че най-добре тръгвай.

— Осем и трийсет? Шегуваш се.

Тя се вгледа в него и пламъкът в очите й му даде увереност. Искаше да се чувства като някой, който може да се контролира, защото всъщност изобщо не можеше.

Дояде си закуската и отиде да се облече. Може би щеше да е за добро, може би просто губеше досег с реалността — а това беше доста по-добрият вариант от онова, от което се страхуваше.

Успя да стигне в града точно навреме.

Докато минаваше край познатите улици, очакваше да види малки групички страдащи хора, но пред очите му беше само канзаската общност с нейния бавен просперитет, тихата суетня по улиците, дори скорошната добавка — „Старбъкс“. Никой не изглеждаше странно, никой нямаше празен поглед.

Той мина покрай методистката църква на Трета улица. Беше затворена, но изглеждаше съвсем нормално. Силвестър беше на алеята и прекопаваше цветята. Уайли намали скоростта и му махна.

— Здрасти, Сил.

Силвестър му махна в отговор. Нямаше нищо необичайно.

Разбира се, че не, глупако. В тази вселена нещата вървяха добре. Засега.

Когато пристигна в кабинета на Кръчфийлд, който беше малко над пазара за месо „Данфорд“ в центъра на града, беше девет без двадесет.

— Съжалявам, че закъснях, Марла.

— Брук каза, че си започнал да превърташ.

— Вярно е.

— Тогава ще ти напомня, че си имам Мейс.

Той флиртуваше с момичето с порцеланова кожа и ясни сини очи. Само за забавление, разбира се. Никога не би изневерил на Брук. Но с тази черна коса и млечна кожа Марла наистина будеше подобни желания.

Кръчфийлд също изглеждаше както обикновено. Бяла коса, очила с тънки рамки и усещане за терапевтична непроницаемост, витаещо около него.

— Значи си тичал гол из задния двор. Какво ще кажеш да започнем оттук?

— Виж, има… о, за Бога. Случва се нещо, което не мога да проумея.

— Мисля, че Брук също има този проблем.

— Преследва ме чувството, че се случва нещо изключително, нещо свързано с книгата, която пиша. Не е хубаво, дори направо е ужасно, но не мога да спра да пиша за него, дори и да поискам. Аз съм нещо като адска машина.

— Ти си машина?

— Не мога да контролирам собственото си тяло. Седя там и пиша. Автоматично. Зарязвам си бирата и тракам на компютъра. Но книгата не е моя. Мога да пиша, без да мисля. Мога да чета, да гледам телевизия, да затворя очи, няма значение. Пръстите ми просто пишат сами.

— Ако твоята работа не е твоя, на кого е тогава?

— Това е много добър въпрос. Отговорът е, че нямам представа.

— Но ти не си свързан с писането?

— Е, разбира се, че съм. Донякъде. В смисъл, че мога да видя света им, да чуя гласовете им. По дяволите! Глупак. Глупак!

— Аз ли съм глупак?

— Аз съм глупак, на психиатър не се казва, че чуваш гласове.

— Гласовете ли не искат да ми разкажеш за тях?

— О, мамка му. По дяволите, гласовете изобщо не ги е грижа.

— И какво казват?

— Плачат. Страдат. Някои от тези хора бяха на двора и когато ги докоснах, успях да ги видя — да видя ръцете, лицата. Това само налудничаво ли звучи, или изумително налудничаво?

— Звучи, сякаш мога да си купя новия лексус, който съм си заплюл.

— Знаеш ли какво е паралелна вселена?

— Нещо, което съществува дълбоко в суперускорителя на частици на ЦЕРН за една милиардна от секундата?

— Не ти плащам, за да се заяждаш с мен, Хенри. Изваждаме три минути от парите, които ти дължа, за тази малка забележка.

— Опасяваш се, че ти се подигравам, но няма такова нещо.

— Ами?

— Опитвам се да намеря смисъл в това, което ми говориш.

— Ще те притесни ли, ако ти кажа, че в паралелната вселена доктор, много напомнящ на теб, на име Франк Уилърсън, в момента се движи на северозапад заедно с повечето хора от общността, и е без душа?

— Вероятно по принцип всички бихме се чувствали по-добре без цялата тази митология за душата. Нека обаче се занимаем с това, което знаем, че сме, и да го направим тук, в тази стая. Ти тук ли си, или си проекция от паралелна вселена, Уайли?

— Виж, имах близка среща със същества от трета паралелна вселена преди няколко години и заради случилото се… правя това, което правя.

— И то е?

— Бих казал, че нямам никаква идея, но започвам да се досещам. Аз съм балансиращият фактор между положителната и отрицателната земя.

— А, разбира се, това е напълно смислено. В такъв случай ти Бог ли си, или просто Иисус?

— Аз съм Наполеон, копеле.

— Не успя да ме заинтригуваш, Уайли. Всеки психиатър достига до точка в кариерата си, когато трябва да тегли чертата. Без повече Наполеоновци. Преминах този етап преди време.

— Побъркан ли съм?

— Разбира се, че си побъркан.

— Какво мога да направя по въпроса?

— Идвай често. Плащай си таксата.

— Ти си циничен човек.

— Да, такъв съм.

— Виж, ще се извиня на жена си, че излязох на двора гол. Ако достигнем до компромис.

— Това компромис ли е?

— Когато си отегчен, обръщаш твърденията на пациентите във въпроси. Сега го правиш.

Хенри вдигна ръка, дръпна ръкава си и си погледна часовника.

— Радвам се, че се налага да ти го кажа, Уайли, времето ти свърши. Можеш да си уредиш нов час при Марла.

— Може ли да я изчукам същевременно?

— Ако искаш да продължиш лечението си при мен, не.

— Не ме харесваш особено, нали?

— Искаш ли да те харесвам?

Уайли напусна кабинета, без да си запише друг час. Какъв беше смисълът? Добрият доктор не вярваше и на думичка от казаното. По дяволите, той самият не вярваше и на една дума от това, което беше казал.

Докато караше джипа, взе решение. Щеше да го смени. Просто щеше да се върне и да смени текста. Защото, ако го подменеше, може би щеше да промени и станалото. Нямаше да има вече разбито семейство Уинтърс, край на опустошения свят.

Подкара по-бързо, мислеше единствено за своя компютър, за неотложната необходимост да се върне към писането — то се завръщаше и бързо нарастваше в някакъв потоп от думи, който искаше да се отприщи. После ярки светлини заляха задното стъкло на колата.

По дяволите, нямаше нужда от още един акт, щеше да се наложи да се яви повторно на шофьорски изпит, а това щеше да отнеме време и да го изнерви много.

— Хей, Мат, съжалявам. Май че карах малко бързичко.

— Уайли, караше със сто и седемдесет.

— О, това не е добре.

— Знаеш, че обикновено не спирам хора от града. Но…

— Как е Бека?

— О, я стига.

— А да ти взема кутия „Партагас“? Или просто да ти дам петстотин долара да си купиш? В брой, сега?

— Ще взема парите и пурите, но все пак трябва да ти съставя акт.

— О, мамка му, Мат.

— Защо караш толкова бързо? Честно?

— Какво да ти кажа? Луд съм.

Мат написа акта и го подаде на Уайли да се подпише.

— Ще ти вземат четири точки заради нарушението, това е град все пак… Сто и седемдесет е прекалено, Уайли. Съжалявам.

Четирите точки в добавка към осемте, които вече имаше, вещаеха не само повторно явяване на изпит, но и изслушване в съда.

— Ще се обадя на Джордж Пиколо и ще го уведомя, че ме тормозиш.

— Направи го и ще те спукам от бой.

Да, Мат беше по-едър, но пък Уайли се ядосваше повече, както винаги.

— Дай ми проклетия талон и, за Бога, не казвай на Брук, иначе ще загазя много сериозно.

— Е, може да не ти се отрази чак толкова зле.

— Хайде да направим така, ще се прибера с шейсет километра в час, а после ще отида до пещерата за пура. Ще ти се обадя по мобилния да дойдеш да споделиш удоволствието.

— Пушиш ли ми пурите, ще загазиш. Запомни го, защото дежурството ми свършва след час и ще дойда да проверя.

Уайли скри акта добре и отново потегли. Щеше да намери начин да изпрати тайно тлъстия чек до шерифството в Куикън. Все някак.

След като се прибра в кабинета си, той извади бутилката „Удфорд Ризърв“, която криеше в долното чекмедже на бюрото си, и отпи.

В следващия миг, или поне така му се стори, нечии гласове го събудиха. Дали беше заспал? Какво беше станало? В първия миг реши, че е прекосил в другата вселена. Но после различи гласовете. Брук идваше от гаража заедно с децата. Беше ги докарала от училище.

Той погледна изумен часовника си. Беше четири и половина, а слънцето започваше да се спуска. Беше стоял тук през целия ден. Пишейки? Нямаше представа.

Вслуша се във веселите гласове на Брук и Келси, които си подхвърляха закачки, и в тежкото тътрузене на Ник по стълбите.

После дойде тишината и той се ослуша. Скоро отново се появиха гласове — шепнещи, крещящи, настояващи, долитащи от другата вселена.

Беше Мартин, говореше си сам и Уайли разбираше защо. Бедният човек беше останал сам в къщата и се опитваше да се насили да не следва семейството си. Измъчваше се ужасно.

Мартин викаше, Мартин беше по-отчаян от всяко друго човешко същество, което Уайли беше срещал.