Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (22)

21.
21 декември, зазоряване
Дълбините

След като Мартин и Тревър си тръгнаха, Уайли откри, че отново може да пише. С Брук прегледаха написаното току-що.

— Дали са се удавили? — попита тя.

— Дано не са. Най-важното е, че Ал Норт знае нещо, което може да им помогне, но душата му е отсам, така че, ако мисли достатъчно силно за него, би трябвало да успея да го уловя.

Тя седна и започна да чете от екрана, после превъртя надолу и продължи оттам.

— Той… Какво се случва с него? В какво потъва?

— В ядрото на планетата. Може би начинът, по който живееш, кара душата ти да тежи повече или по-малко. Ако тежиш повече, значи нямаш достатъчно любов, а алчността ти е твърде много, тогава потъваш. А после, предполагам, си оставаш закотвен там. И се печеш, ако ядрото е все още горещо.

— Но ако вселената има край, тогава какво?

— Мисля, че злите са забравени.

— Но ние имаме нужда от него. Трябва ни!

Отвън зората се пукваше. Последните птици пееха. Зимата скоро щеше да ги изгони на юг. Тази година щяха да заминат по-късно. Но зимите бяха по-меки, така че сигурно щяха да се върнат в началото на февруари.

Брук се приближи към Уайли и той затвори лаптопа.

— Ник? — повика тя тихо.

Никакъв отговор.

— Келси?

Тишина.

След миг тя се отдръпна.

— Усещам го. Не се спуска надолу. Тук е.

— Светът е пълен с наблюдатели. Ние сме непрекъснато на сцената.

— Но аз искам уединение.

Последните дни ги бяха изолирали един от друг. Но Уайли беше научил нещо от жалкия задгробен живот на Ал Норт. Любовта е велико съкровище, най-прекрасното чувство и всяка капка от нея трябва да бъде взета, защото е нещо несравнимо. Почти всичко се забравя при смъртта. Имената, фактите, постиженията, провалите, всичко се загърбва. Но не и любовта. Стълбата на Яков има друго име в рая. То е Любов.

Тя скръсти ръце в знак, че моментът не е подходящ за интимност, и каза:

— Чувствам някак на показ.

— Всички сме актьори — отвърна Уайли.

— Не мога да го направя на сцена! Както и да е, объркана съм. Какво ли става с Мартин и Тревър?

Той я прегърна и тя склони глава на гърдите му. Останаха така в тишината.

Скоро той усети нещо и вдигна глава.

— Какво е това?

— Някаква вибрация.

Но трептенето се усили. Съдовете започнаха да тракат.

— Тате?

— Добре, всички да запазят спокойствие — извика Уайли.

Келси заплака в стаята си.

— Дръж се, скъпа!

Той остана на мястото си, къщата се тресеше и клатеше толкова силно, че Уайли не можеше да направи и крачка. От долния етаж се чу трясък. Той реши, че полилеят в трапезарията е паднал, или пък шкафът с оръжията.

— Опитайте се да излезете — извика Уайли. Зад него Брук повръщаше, той я хвана и с усилие я задърпа към вратата на спалнята и стълбището.

Ник се появи — носеше Келси на ръце. Като ги видя, Брук се окопити, взе малкото си момиченце и всички тръгнаха по задното стълбище. Във всекидневната цареше хаос. Наистина беше паднал шкафът с оръжията.

Прозорците започнаха да се чупят и стъклата се посипаха в къщата. Ник отвори задната врата и всички излязоха на площадката отвън, която беше мокра от разплискалия се басейн. Гората представляваше смразяващо зрелище — дърветата се люлееха, носеше се нестихващо пращене от пречупващите се дънери.

Стигнаха до средата на задния двор, горе-долу на еднакво разстояние от къщата и от гората. Земетресението продължаваше вече две минути, може би три, но им се струваше, че са минали години, че е минала цяла вечност. От къщата долетя нов трясък и лампите в стаята на Ник примигнаха. Уайли прегърна сина си през рамо. Леглото му току-що се беше строшило.

После изведнъж остана само един звук — задъхан, сподавен плач. Брук. Взираше се в къщата си с ужас и изумление.

Земетресението спря.

— Това е Канзас — промълви тя с изпълнен със страх глас.

— Недодялко получи сърдечен пристъп — обяви Келси. После гласът й се снижи: — Много се тревожа за него.

Уайли беше вперил поглед в гората, като че ли виждаше някакво проблясване.

— Мисля, че там започва пожар — обяви накрая.

— Ще се обадя на пожарната — каза Брук и тръгна към къщата.

Уайли гледаше как семейството му влиза вътре и чу Брук да изревава яростно, когато видя неразборията. Келси заплака, после спокойният глас на Ник започна да дава наставления.

Проблясването беше по протежение на дерето, спускащо се на юг от хребета, на който се намираха. Ако там избухнеше пожар, щеше да дойде насам за секунди. Заради това беше подготвил контейнер с вода, който държеше в гаража. Беше го изпитвал и работеше добре, но не беше особено голям, затова бе важно пожарът да се овладее още в началото.

Контейнерът беше зад колата му, подпрян на стената. Гадна работа, вратата на гаража не искаше да се отвори. Е, беше подготвен и за това. Мина през къщата и взе брадвата, захвърлена сред купчината сечива. Когато я купи, си представяше, че ще сече дърва в гората с нея.

Но така и не стигна до това.

Замахна и заби брадвата в една от вратите на гаража. Механизмът се заклати. Ник се появи отнякъде и попита:

— Какво правиш?

— Трябва да извадя резервоара с водата.

— Ето… — момчето се протегна и дръпна ръчка, за която Уайли дори не знаеше, че съществува. Вратата послушно се вдигна. Механизмът се беше заключил заради спирането на тока.

Ник тръгна да издърпва пожарогасителя.

— Остани в къщата. Аз ще отида.

— Тате…

— Ник, моля те! Трябва да си с тях.

— Какво се случи, тате? Тук не стават земетресения.

— Знам. Каквото и да беше, е свързано с огъня там.

Ник влезе обратно в къщата и се върна с магнума.

— Вземи го. Заредил съм го. Ние ще сме във всекидневната.

Уайли взе магнума, затъкна го в колана си и се насочи към огъня. Спусна се в дерето, а резервоарът подскачаше зад него, търкаляйки се на двете си велосипедни колела. Когато се приближи, блясъкът стана по-отчетлив. Дали сто и петдесет литра вода щяха да стигнат? Лампите от другата страна на хребета светнаха.

Уайли си проправи път през запусната и обрасла пътека и забави крачка, щом наближи сиянието. Когато излезе на сечището, дори не си направи труда да откопчае маркуча.

Трябваше му половин минута, за да осъзнае какво вижда. Приличаше на врата в малка стая. Приближи се към нея, краката му тъпчеха сухата есенна трева.

Беше малка стая, виждаше го ясно. Но какво, по дяволите, правеше тук? Беше като вход към малка колибка. Вероятно така се раждаха приказките за къщите на вещиците из горите.

Беше се появил със земетресението. Може би земята се бе разтресла заради него. Беше два метра висок и метър широк. Отвътре грееше силна светлина, струяща от единствената крушка на тавана. Приближи се още малко. Стоеше точно пред стаята. Още една стъпка и щеше да влезе. Отдясно видя груба маса с купа върху нея. Купата беше пълна с гореща супа, от която се вдигаше пара. Отляво имаше тясно легло, застлано със сив чаршаф. На отсрещната стена се виждаше прозорец, закрит с тънка завеса. Уайли забеляза движение, но не можеше да види добре през завесата.

Тази малка стаичка навяваше чувство на печал. Нечия малка клетка. Но… къде точно се намираше?

Той предпазливо мушна ръката си през вратата. Чу се тихо изпукване и ръката му се затопли. Дръпна я няколко пъти напред-назад и забеляза нещо странно. Дланта му се движеше по-бавно от китката, което означаваше, че когато ръката му достигнеше центъра на вратата, дланта му беше на шейсет сантиметра зад нея. Не изпитваше болка, нито усещане за разкъсване, но дланта му просто изоставаше от останалата част на ръката.

Той издърпа ръката си.

Дали не гледаше в стая в Авадон?

Ако беше така, това бе златна възможност. Някъде в Авадон се намираха контролните механизми, които поддържаха четиринадесетте лещи отворени към човешкия свят. Тази нощ серафимите щяха да се изсипят с милиарди от тях.

Ако повредеше механизмите, щеше да ги забави. Порталите, сега широко отворени, щяха да започнат да се затварят. До двадесет и пети щяха да се затворят напълно и нямаше да се отворят с хилядолетия.

Тайната на Коледа бе, че раждането на добрия бог затваря вратата пред злото.

Това беше портал, а тази малка стая беше в Авадон. Знаеше точно къде, разбира се. Беше апартаментът на генерал Самсън.

„Земетресението“ беше местен трус и бе свързано с отварянето на портала.

Трябваше ли да мине? Смееше ли?

Сигурно беше капан. Примамка.

После забеляза, че блясъкът отслабва. Този странен портал се затваряше.

Дали това не беше шансът му?

На същото място серафимите го бяха нападнали за първи път.

Само че не, нещо не беше наред с тази картина. Когато спомените му се върнаха към онази нощ, видя Брук да излиза от дерето с него. Бяха развълнувани. Той беше развълнуван.

Какво?

Не, той беше изнасилен от мародерстващи серафими в това дере, бе станал жертва на опитите им да си проправят път в човешката вселена, която ги отхвърляше.

Блясъкът бързо затихваше.

Уайли се приближи до портала. Стаята от другата страна сега приличаше повече на снимка, отколкото на нещо истинско.

Пристъпи напред и откри, че сега повърхността е плътна, имаше усещането, че се блъска в разтопена стена. Натисна. После по-силно. Сякаш минаваше през гума.

И в следващия миг се запрепъва. Опита се да спре, но успя само да се завърти, преди да се блъсне в отсрещната стена. Падна на земята. Почувства изтощение, сякаш цялата му кръв беше източена.

После чу шума. Нейде отвъд се приближаваха най-ужасяващите звуци — пищене, сумтене, ръмжене, вой, — които някога беше чувал. Машини виеха, гласове крещяха високо, гърлено и чуждоземно, но не бяха гласове на животни, не. Викаха на сложен език, странно примесен с човешки думи, включително и английски. По-лошо, бяха наблизо. Апартаментът беше на първия етаж.

Гнусна миризма на канавка и варено месо се носеше от кървавочервената супа. Фактът, че тя още димеше, го разтревожи, защото чиято и да беше вечерята, собственикът й щеше да се появи всеки миг. Това трябваше да е храната на Самсън, което значеше, че той е тук.

Спомни си историята за трите мечки и за малкото момиченце, което влязло в горската хижа и открило храната им. Уайли си помисли, че и други са минавали през подобни портали преди. Ако човек прочетеше по правилния начин нещата, можеше да открие в цялото приказно наследство на Северна Европа хрониките за контактите с Авадон.

Можеше или да тръгне сега и да се опита да си проправи път до Правителствената къща, или да остане тук и да причака чудовището.

Може би трябваше да се опита да открадне колата на Самсън. Но тя имаше душа и вероятно не би позволила да бъде открадната.

Най-безопасно щеше да е да лежи и чака.

Нямаше много места в стаята, където да се скрие. Само завеса, скриваща тоалетна, пълна с повърната жълта маса, накацана от големи и червени като задник на бабуин мухи. Или не, това не бяха мухи, а малки прилепи.

Не можеше да се скрие там. Не можеше да остане близо до тоалетната, в която освен всичко друго имаше и разлагаща се ръка на серафим. Знаеше, че те са канибали, беше виждал това място и преди, беше чувал как Самсън си мисли, че екзекуцията, която бе видял от автобуса, ще нахрани бедните със супа.

Е, това беше въпросната супа. Но къде беше Самсън? Яденето щеше да изстине дори в адската жега, в която живееха. Може би беше арестуван. Може би в момента садистичните деца на Ехидна го измъчваха до смърт.

Писъците се издигнаха и заедно с тях отгоре се чу тъп звук. Шумове като от трошене, после кънтенето на бягащи крака. Плачът не можеше да се сбърка. Последва кратка тишина. После по-бавни, по-тежки стъпки. Стигнаха до вратата.

Това не беше добре. Ако някой влезеше, щеше да вдигне тревога и… Уайли не искаше да си мисли какво щеше да се случи после.

Реши, че е направил грешка. Супата беше номер. Самсън в действителност беше от другата страна и щеше да заплаши Брук, Ник и Келси.

Беше очевидно, а той се бе оказал глупак.

Обърна се, за да се върне през портала.

Само че нямаше портал. Няколко мига се взира в голата стена.

Вратата изщрака и грубата дървена дръжка бавно се вдигна. Последва проблясък и цвърчене и Уайли осъзна, че ярката светлина не беше дори електрическа. Беше карбидна, от типа газ, който се е използвал в човешкия свят преди сто и петдесет години.

Те нямаха дори електричество.

Вратата се отвори.

Сияещо чудовище изпълни рамката, блестеше в пурпурночервено. Вертикалните зеници в очите му бяха яркочервени, ирисите — златисти. В ръцете си държеше малък диск с две цеви. Уайли знаеше какво е и реши да не показва магнума си засега.

Вдигна бавно ръце.

Съществото се усмихна. Уморена усмивка.

— Чаках те — каза то с дрезгав глас. Английският му беше достатъчно добър, но бе произнасян със странна напевност, която напомняше на Уайли за гласовете на одушевените коли.

Бяха го надхитрили.

— Къде е Самсън?

— Той е със семейството ви, господин Дейл.

Уайли разбра какво означава изразът „да умреш хиляди пъти“. В подобна ситуация това не беше клише, а мрачен израз на истината.

Съществото издаде любопитен звук — примляскване. Гледаше го със зловещо нетърпение. Макар да бяха алергични към човешката атмосфера, те можеха да ядат човешка плът, а това същество беше гладно.

— Ела с мен.

Какво можеше да стори? Последва съществото по тясното стръмно стълбище, изпълнено с воня на разлагаща се плът. Стените бяха покрити с графити — извивки и линии, които първоначално му се сториха безсмислени… но после разбра.

Бяха рисунки, всички сякаш рисувани от детска ръка, но местата на светлината и мрака бяха разменени, приличаха на негативи на снимки. По-голямата част изобразяваха сцени на мъчения, убийства и оргии. Някои рисунки показваха мъжки серафими с подобни на пръчки пениси, други — женски с озъбени лица, пазещи черни яйца.

Когато излязоха на улицата, той видя някои от тях. Една, която имаше цвета на Дженифър Мейзъл, белезникава и бледа, с блестящи люспи. Очите й бяха като тези на водача му. Тя хвърли на Уайли дълъг, разтапящ поглед, бавно изплези езика си и го докосна с пръсти.

— Проститутка — отбеляза пазачът му. После се появиха момчета в огромни фланели с щамповани изображения на подобни на крокодили същества, толкова добре нарисувани, че сякаш всеки миг щяха да изскочат от дрехата и да се озоват пред лицето му. Един носеше тениска на „Ню Секс Пистълс“, очевидно от дома, друг — блузка със зелена отхапана ябълка, а в отхапаната част имаше смачкано човешко лице. Това момче носеше зловещо оръжие, ацтекски меч от стомана с обсидианови остриета, изскачащи настрани. Смачканото лице изведнъж му се стори познато — Адолф Хитлер.

Серафимите го гледаха с блестящите си мъртви очи, главите им се движеха с отсечените движения на гущери. Докато вървяха, забеляза, че улицата е настлана с дървени трупи, свързани заедно. Това умение идваше от инките. Пред тях пъплеше превозно средство. Приличаше на теглена от кон катафалка, но с малък решетест прозорец на гърба вместо стъкло, което да разкрие ковчега.

Впрегнатото кафяво животно имаше страховити блестящи очи и от устата му се стичаше пурпурна лига. Челюстта му беше метална, на разхлабени пружини — личеше от начина, по който висеше. Животното бе по-малко от кон, но беше изтъкано изцяло от кафяви жилести мускули и имаше тесния, непрекъснато извиващ се врат на змия. Когато ги видя, то започна да квичи и да подскача на разкривените си, подобни на шипове крака. Още такива създания, теглещи различни каруци и карети, се движеха нагоре-надолу по улицата.

Вратата в задната част на фургона беше отворена и водачът му направи знак да влезе. Злостна усмивка изплува на лишеното му от устни лице и острите му зъби проблеснаха в кафеникавата светлина.

Отгоре се чу свистене и Уайли видя да прелита прелестна зелена машина, оформена като хоризонтална сълза със сияещо стъкло в предната част на идеално обтекаемата й форма. Беше толкова различна от ужасната бъркотия на улицата, та беше трудно да се повярва, че принадлежи на същия свят.

После го бутнаха силно и краката му се блъснаха в ръба на катафалката. Опита се да се обърне към нападателя си, но силен удар го зашемети.

Вратата се затвори зад гърба му със сухо потракване. За миг Уайли сякаш ослепя, не можеше да види нищо. Когато очите му свикнаха с тъмнината, той разгледа мястото, в което се намираше. Приличаше на вътрешности на стар хладилник и имаше следи от нокти по покрива и по дървения под.

Измъкна магнума и го скри грижливо. Оръжието бе единствената му надежда.

Изви се така, че да вижда един от малките зарешетени прозорци. Не отиваха към големия площад, който беше видял през очите на Самсън, а се движеха по задните улички на града. Неонови йероглифи блестяха навсякъде и се вееха флагове с неразбираеми лозунги. Мястото приличаше на Древен Египет на стероиди. Щеше да е интересно за Мартин, но не той беше тук, нали?

Не, наистина, а страхът имаше странен ефект. Колкото повече узнаваше, толкова нарастваше ужасът му. Имаше душа. Тези чудовища щяха да му я отнемат, да я натикат в стъклена тръба. Могат да изрежат спомените ти и да ги вложат в собствената си душа — сякаш ги ядат. Могат да те използват да караш колите им. И Бог знае какво още. В това място изразът „душата на машината“ придобиваше съвсем друго значение.

Завиха зад ъгъла — животното креташе едва — и подминаха нещо като ресторант. Зад осветените прозорци се виждаха ярки червени стени и златни тавани. Висящи във въздуха сфери от светлина осигуряваха осветлението. На високите столове седяха серафими с красиви лъскави костюми, прилепнали по телата им.

После Уайли зяпна от изумление: вътре имаше и човешки същества. Катафалката вече отминаваше и той се извърна да види повече. Имаше мъж в кожено палто и бяла мека шапка. Очевидно беше някакъв артист, може би рапър или рок звезда, имаше и жени в коприна и кожи. Други мъже носеха смокинги, някои бизнес костюми, трети кафтани и галабии. После съзря кардинал, позна го по лилавата шапчица и поръбеното с лилаво-черно расо.

На масата пред тях имаше златни чинии, красиво украсени с гирлянди от зеленина и бели цветя. Върху блюдата бяха подредени опечени части от тела — серафимски и човешки. Вечерящите ядяха усилено.

После всичко това остана назад, заменено от безкрайния сив град и забързаните орди от серафими.

Шокиран, Уайли Дейл легна на пода. Остана така известно време, вслушвайки се в равномерното тракане на колелата. Умът му все се връщаше към онзи кардинал. Към мъжете в смокинги и жените във вечерни рокли.

Кои, по дяволите, бяха те?

Богати, със сигурност, като гледаше изгладнелите орди, които пъплеха по улиците. Влиятелни човешки същества, живеещи в охолство в ада.

Дали това беше отговорът? Серафимите бяха хамелеони. Може би това не бяха хора, а серафими, завърнали се за малко у дома. Земята с двете луни беше пълна с тях. Там бяха спрели да се борят със замърсяването на въздуха и глобалното затопляне продължаваше, беше дори по-зле, отколкото в неговия свят.

Променящите формата си серафими вероятно управляваха там от векове. Те бяха кардиналите, важните клечки, министрите и царете. Като Самсън. Той контролираше Съединените американски щати — хамелеон-серафим, който се поддържаше с лекарства.

Зачуди се кой ли в неговия свят би могъл да е Серафим. Кой се интересуваше от погубването на душите? Кой окуражаваше алчността? Кой разпространяваше лъжата, че замърсяването няма значение?

Кой, наистина?

Осъзна, че е на ръба на лудостта. Умът му просто искаше да се срине. Да поеме на разходка из зелените поля на сънищата, да подуши цветята, но най-вече да се откъсне от този ужасен свят, да изхвърли всяко познание и всеки спомен за него.

Всяка трепереща фибра на тялото му, всеки инстинкт, всяка капка кръв казваше едно и също:

„Не трябва да знаеш това, не трябва да си тук, но не можеш да се измъкнеш и да разкриеш тайната им, защото те ще убият не само тялото ти, но и безсмъртната ти душа.“

Но вече беше паднал в капана им, затова не трябваше да губи самообладание, трябваше да стори всичко по силите си да обърне коварството им срещу тях. Трябваше да опита.

— О, Господи — помоли се той. — Каква е тази вселена? Как наистина работи? И най-вече как мога да се измъкна от тази каша?

Споменът за Мартин и непрестанната му молитва го споходи и той я зашепна. Молеше се на изцеряващата ръка, която беше възкресила Озирис, разкъсан от брат си на парчета, а също и Иисус, след мъките на кръста. На невидимия, който свързваше добрите с нишките на любовта.

Пристигнаха някъде, катафалката спря. Уайли погледна през прозорчето, но видя само голи дървета, които някога са били огромни и обсипани с листа, но сега бяха сиви и мъртви, протягаха острите си голи нокти към кафявото небе.

— Господин Дейл, ако обичате… — чу се глас отвън.

Когато Уайли слезе, съществото добави:

— Чудех се дали ще ми надпишете „Чуждоземни дни“?

За Бога, серафимът държеше книгата и писалка в ноктестата си лапа. Твърде изумен, за да направи нещо друго, Уайли взе книгата. Отвори на титулната страница.

— Искате ли посвещението да е лично?

— О, да. Благодаря ви.

Объркан, той погледна нагоре и се вгледа в много човешко и познато лице — на сенатор Луис Бауълс, председател на Сенатската комисия по разузнаването, старши сенатор от Юта.

Сенатор Бауълс се усмихна, после потрепери и лицето му отново се промени в лице, на дълголик вампир, люспите му проблеснаха, очите му засветиха злостно.

Уайли довърши посвещението: „На сенатор Бауълс“… и докато го правеше, видя ръката, която пишеше, а после ръката, която държеше книгата. Видя дълги бледокафяви пръсти, завършващи с грижливо подрязани черни нокти.

Видя китките, подаващи се от ръкавите на сакото му. Тесни, люспести и проблясващи като скъпоценни камъни заради змийската кожа. Погледна ръката, която държеше неговия „Монблан“, обърна я и се вгледа в играта на светлината по люспите. После вдигна пръсти към бузата си и усети нежното потрепване на още люспи.

Изобщо не беше отишъл в чуждоземен свят. Самият той можеше да мени формата си.

Беше се прибрал у дома.