Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (21)

20.
20 декември
Добрият войник

Генерал Ал Норт не беше усещал подобна болка. Макар да беше подлаган на мъчения в Ливан — там на хората забиваха фосфорни трески под пръстите и ги палеха, — той нито за миг не се залъгваше, че онази болка е нещо повече от бледо подобие на сегашната.

Крещеше — осъзнаваше го с далечна яснота, но също така разбираше, че никакъв звук не достига устните му. Беше дошъл на това странно място — паралелна вселена, както се оказа, — верен на заповедите си, за да извърши убийството. Не беше очаквал нищо подобно, но това беше война и бяха отчаяни, а военните и разузнавателните организации бяха потънали в хаос, затова и бе призован, и щеше да изпълни дълга си.

„Нещо не е наред!“

Заслуша се в гласовете над главата си. Мъжът, когото беше изпратен да убие, се бе оказал тигър, а синът му беше също толкова свиреп. Те бяха сломили Ал, който беше не само едър мъж, но и имаше отлична бойна подготовка. Не беше очаквал противник, готов да извади очите му с пръсти, или дете, което да вдигне голям като наковалня пистолет и буквално да разпилее вътрешностите му.

„Те не са врагът.“

Какво беше това? Сякаш част от ума му крещеше иззад залостена врата. Трябваше да стане и да излезе. Тези хора трябваше да бъдат убити, а не да се разхождат наоколо. Щеше да ги убие всички. Щеше да ги изкорми, жените също. Да избие всички.

„Недей!“

Да, как не. Да се противопостави на директна заповед, дадена лично от командващия офицер, който освен всичко е и главнокомандващ. Не харесваше Том Самсън, никога не го беше харесвал. Президентът направи ужасна грешка с назначението му. Но това беше война, и то почти загубена, и при такива обстоятелства трябва да вярваш на висшестоящия си офицер.

„Вярвай на собствената си душа!“

Гласът — казваше нещо.

„Войнико, ти умираш.“

Само това повтаряше.

Не беше изпълнил мисията си и трябваше да се измъкне от тази дупка и да завърши започнатото.

Опита се да се надигне, но не успя. Затвори виждащото си око, пое въздух, после натисна надолу с две ръце. Вълни от агония се разляха по ръцете му и по бълбукащите му гърди. Главата му олекна. Той падна назад. Сърцето му бумтеше. Беше загубил всякаква чувствителност под кръста.

Беше видял и други в къщата. Беше видял черния джип.

„Те бяха. Те.“

Вероятно беше някакъв вражески отряд, веднага разбра, но дори те бяха разбити от тези хора. Майката разсече част от странните им оръжия с някаква брадва, а малкото момиченце — на колко ли беше — седем или осем, седеше там и се смееше.

— Мама уби големия паяк.

Здрави гадове.

„Това беше ездач, а ездачите принадлежат на врага, войнико, и ти работиш за врага. Трябва да го разбереш.“

Капакът се отвори отново. Светлината го заслепи за миг. После видя силует.

— Този мъж не е мъртъв! Диша!

Още една глава се подаде и изчезна.

— Мамка му, прав е.

Гласът на жената долетя, суров и категоричен.

— Убий го!

— Не може, Брук! Ще се обадя на „Бърза помощ“, трябва да се опитаме да спасим живота на този човек. За Бога, държиш надупчен мъж в тайника си! Я всички да останат по местата си. Разбрахте ли? Никой да не си тръгва!

— Беше самозащита, той ни нападна.

— Знам, но си има процедури, приятелю. Това е сериозно.

— Той е от нашата вселена — обади се друг глас.

Генерал Норт се заслуша в шушукането им. Тези копелета бяха разбрали как да минават през порталите и щяха да провалят цялата операция.

„Не си разстроен от това. Радваш се. Това е хубаво. Това е триумф, за Бога, чуй душата си.“

Умът му се мъчеше да открие начин да изпълни дадените заповеди. Трябваше да има. Винаги имаше.

Нагоре по стълбите бяха пушките. Но тук долу имаше само мръсотия. Собственото му оръжие беше изчезнало. Дали имаше нещо друго, което можеше да нанесе поражения? Колан — да, но нямаше да успее да удуши никого. Иглите на медалите, нищо особено. Зъби. Можеше да хапе здраво. Това беше. Щеше да отхапе бузата на някой и да стисне с лявата ръка. Опита го. Да.

Значи трябваше да изчака да го издърпат навън. Щеше да поеме нещата оттам.

Зачака. Нищо. Не се чуваха гласове. Стъпки, които заглъхнаха, после приглушени викове. Оглеждаха стореното от разузнавателния отряд.

Обадиха се на „Бърза помощ“ и след това показаха на полицая останалите щети около къщата. Не беше добре. Трябваше да го изтеглят, преди да се появи медицинският екип да го доубие.

Пое дълбоко дъх и остави болката да го завладее. Знаеше как да я управлява, но сега трябваше да смени подхода. Докато издишаше, извика.

Проработи. Прекрасно. Повтори го още веднъж. Звукът беше странен, задгробен вой и реката от болка отново го заля.

Постигна и това, че капакът се отвори.

— Санитарите ще дойдат всеки момент — каза нечий глас.

После отново се разнесе другият глас, по-спокоен и тих:

— Той е от нашия свят и е зъл, трябва да ни оставите…

— Не трябва да ви оставям да правите каквото и да е, доктор Уинтърс! Този мъж е прострелян, тук е и не бива да ми пречите да си свърша работата.

— В нашия свят е престъпник. Носи военна униформа, но работеше за врага. Наш е.

— Не ме бутай! — ядоса се Мат.

— Момчета, престанете — намеси се Уайли. — Мартин има право в крайна сметка.

— Трябва да го вземем с нас — настоя Мартин.

— Ще ви трябва цялата морска пехота, за да го направите.

— Вече нямаме морска пехота! Унищожена е. Няма ги. Военните бяха унищожени при първата вълна от нападения. По целия свят. Така че, ако не спрем серафимите, те ще дойдат всеки момент.

— Мат…

— Вижте, ще ме принудите да извадя пистолета си, а не обичам да го правя.

— Знаеш ли, че имаш еквивалент в нашата вселена? Той е стар мой приятел, точно както ти на Уайли? Името му е Боби. Той изчезна и смятаме, че е скиталец — жив, но без душа.

— Ти също ще станеш скиталец — добави Тревър. — Ако дойдат тук. Ще бродиш със заключена душа, или по-лошо — ще станеш като този човек там, така промит и извратен, че работи за врага, а си мисли, че помага на собствения си вид. Ще станеш съвсем същия, и то до няколко дни.

— Тази стрелба е най-сериозното нещо, случило се в този град през цялата ми кариера — изкрещя Мат.

— Трябва да видиш онова, което майка ми застреля. Приличаше на голям паяк, а когато куршумът го засегна, се разплиска нещо, което смърдеше на загорял бекон.

„Чуй ги! Те са ти приятели.“

Пое пак въздух и извика.

— Нека го отнесем с нас — замоли се Тревър. — Дай ни възможност да разберем каквото искаме.

— Можете да го разпитате в болницата — отвърна Мат.

Уайли се засмя подигравателно:

— За Бога, Матю, този мръсник трябва да бъде най-малкото подложен на мъчение. Трябва да се навре жив плъх в очната му орбита. Най-малкото. Болница. Слагаш ли кобра в болница?

— Естествено! Във ветеринарна клиника. Изискване на управлението е всички ранени животни да получат грижи.

— Не това имах предвид.

Линейката щеше да дойде скоро, затова Ал трябваше да положи максимални усилия, свръхусилия, или нищо нямаше да се получи. Задачата му не беше лесна, защото трябваше да убие всички хора тук, особено тези от собствената си вселена.

Как всичко се бе объркало така? Трябваше да ги убие и да докладва на генерал Самсън, че нещата са излезли от контрол, наистина са излезли от контрол.

После ченгето дойде до тайника. Просто така, стоеше над него. Това беше неговият шанс, единственият му шанс.

Докато глупакът се навеждаше, той се пресегна и бутна пистолета да го изкара от кобура с дланта си.

Удари бедрото на ченгето с тъп звук, той се сепна, наведе се и рече:

— Прощавай.

Ал беше по-бърз. Хвана дръжката на оръжието между палеца и показалеца си. Плъзна пръсти отстрани и успя да стигне спусъка.

Вдигна оръжието.

— Мамка му, взе пистолета…

Ал стреля нагоре през пода и се чуха викове. Не знаеше дали е уцелил някого, затова стреля отново и отново, докато остана само един куршум.

За това време ченгето беше изпълзяло назад. Всички крещяха.

Знаеше какво трябва да направи, твърде много неща зависеха от успеха му. Разполагаше с информация и вероятно щяха да я изтръгнат от него с мъчения. Щяха да успеят. Тези хора бяха способни на жестокост.

„Кажи им всичко!“

Имаше един портал, за който не знаеха нищо. Но той знаеше къде е, защото го бяха превели през него.

Не можеха да унищожат серафимите, но можеха да ги забавят, а това беше проблем, защото всеки ден след двадесет и първи нещата щяха да стават все по-трудни и към двадесет и пети, порталите отново щяха да се затворят и Авадон щеше да има само минимален достъп през следващите тринадесет хиляди години. Трябваше да се върнат към изпращането на агенти провокатори, които да подвеждат човешката цивилизация, да предизвикват войни, да разпространяват глад и алчност, да объркват и да поддържат копелетата слаби.

„Поддържай своите слаби, така ли? Чуй се само, генерале, мислиш като враговете.“

Вдигна дулото на оръжието към брадичката си, помоли се на добрия Бог да е успял да убие човека, когото беше изпратен да ликвидира, и дръпна спусъка.

После се изкачи от тайника в кухнята. Уайли, когото Ал беше изпратен да убие, беше невредим. Всички бяха невредими.

„И Ал се възрадва.“

В следващия миг разбра, че в тайника още лежи тяло с разбита глава. И разбра какво беше направил.

„О, Иисусе, съжалявам, съжалявам!“

Спомни си Планината, спускането надолу с онази жена, капитан Мейзъл. Осъзна, че тя е Серафим. Самсън също беше един от тях. Бяха дегизирани и използваха лекарства, за да живеят в нашата атмосфера, и бяха откраднали волята му.

Игли, остри ножици, отрязана плът, тръпнеща върху сребърни табли — мозъкът — изваден и върнат обратно.

Бяха откраднали спомените му. Бяха потиснали съвестта му.

„Войникът има дълг пред родината си, не пред тях!“

Беше работил за враговете си.

Санитарите нахлуха и се спуснаха към тайника.

— Ще ви кажа каквото трябва да знаете — извика Ал.

Ченгето бързаше зад лекарите от „Бърза помощ“. Уайли и семейството му излязоха заедно и тръгнаха надолу по хълма.

Ал изтича навън.

— Почакайте! Чуйте ме! Направих грешка, но мога да ви помогна!

Приближи се към тях и извика в лицето на Мартин:

— Чуй ме, мога да ти помогна!

Нищо. Сграбчи Мартин — но ръцете му минаха през него. Мартин потрепери и прошепна:

— Побиха ме тръпки.

— Тате, ще имаме проблем, защото на връщане ще се озовем в бързеите. В нашия свят Сондърс придойде.

Ал чуваше всяка дума.

— Чувате ли ме? — изръмжа той.

— Да, не можем да прекосим реката, не и с този прилив от другата страна.

— Ами джипа?

— Добра идея.

„Не. Не! Глупаци такива, ще заплава надолу по течението!“

Вгледаха се в хълма.

— Пълно е с мъртви серафими.

— Да ги вземем с нас, ще спестим на Уайли и Мат доста неприятности.

— Освен това задната седалка е пропита с отрова. Сигурно са докарали този ездач с колата.

Ал ги беше последвал. Беше само на сантиметри от тях.

„Чуйте ме! Чуйте ме!“

Те започнаха да товарят телата на серафимите в джипа.

Ал преразгледа ситуацията. Все още съществуваш, можеш да мислиш, можеш да виждаш и да чуваш, можеш безпрепятствено да отидеш където си поискаш. Но как, по дяволите, да общуваш? Кратък преглед на всичко, което знаеше за призраците, и отговорът се изясни: по никакъв начин.

„Ти си призрак, ето какво си.“

Но не, този призрак не беше сладък като малкия Каспър и — поне се надяваше — не беше и вилнееща неотмъстена душа. Виждаше живота си много по-ясно от преди. Съзнанието му сега беше много мощно. Виждаше през арогантността, която го бе направила такъв, виждаше и дълбокото чувство за безполезност, което бе в основите на неговото его и го беше превело през живота му чак до последното изпитание.

Сега знаеше кой е, виждаше грешките, които бе направил, и знаеше как да помогне на хората от неговия свят да обърнат нещата. Можеха да победят Авадон — този мъж и това момче, ако само знаеха каквото знаеше той. Трябваше да им каже — но не можеше да ги накара да го видят или чуят.

Мартин и Тревър отвориха вратите на джипа и напъхаха двете безжизнени серафимски тела отзад, после, след кратък размисъл, Тревър измъкна едно от ръчните им оръжия. Ал познаваше тези оръжия, електрично-центробежни пистолети, които изстрелваха малки пластмасови снаряди с пет хиляди километра в час. Единственият звук, който се чуваше при стрелбата, беше пукането на снарядите, минаващи свръхзвуковата бариера, но те можеха да разкъсат човек на две на километър разстояние. Или десетина души… или хиляда.

— Как работи това? — попита Мартин.

— Нека пробваме.

„За Бога, внимавайте!“

— Не изглежда особено смъртоносно — отбеляза Тревър.

Мартин взе един от черните дискове и насочи трите къси цеви към някакви дървета. Натисна двата спусъка, горния и долния. Чу се кратко изръмжаване и три от дърветата буквално се разлетяха, а останките от дънерите им се превърнаха в стърготини.

— Какво е това чудо?

„Армията на САЩ има същото оръжие, но по-голямо, монтирано на бойни машини.“

— Серафимско оръжие — каза Тревър и измъкна тъмносиня кутия със серафимски йероглифи. — Това са мунициите. Уайли и Ник ще се влюбят, ако ги видят.

— Харесваш ги, нали? Тяхното мъжкарско излъчване и оръжията им.

— Те са победители, тате. Цялата тази вселена работи по-добре от нашата, по-динамична е.

— Водили са войни помежду си стотици години.

— А ние живеем в свят на царства и империи, където никой не е наистина свободен.

— Ние сме свободни.

— Ние да, и французите, както и англичаните, поне у дома. Но погледни останалите, това е огромна система от робство — подредена и приятна за живеене, но…

Двигателят на джипа измърка. Ал наблюдаваше, вече не се опитваше да ги спре. Мъртвите не общуваха с живите. Просто не го можеха.

„Значи, когато най-накрая разбираш и искаш да им кажеш всичко, което трябва да знаят, не можеш да го сториш.“

Те затвориха вратите и подкараха към брега на Сондърс. От тази страна течението беше леко. Имаше дори места, където човек можеше да прескочи от другата страна, но не и в паралелната вселена.

Трябваше да узнаят за щаба на серафимите, скрит дълбоко под земята само на няколко километра оттук. Трябваше да им каже всичко, което си спомняше от престоя си там.

Ако успееха да влязат, щяха да освободят милиони пленени души, щяха да унищожат захранващата система, може би дори да обезвредят лещите. Можеха да нанесат огромни щети и да провалят плановете на Авадон, вероятно дори да убият Мейзъл и Самсън.

Затича се към хъмъра и влетя през едно от стъклата.

„Чуйте ме! Чуйте ме!“

— Ето го портала — каза Мартин на Тревър.

— Достатъчно голям ли е за това нещо?

— Те са успели да го прекарат.

Може би беше за добро, може би порталът беше твърде малък, може би колата нямаше да се вмести и те нямаше да се убият, проклетите глупаци.

— Просто ще го насочим натам, или как? Какво да правим…

— Не знам, тате.

„Моля ви, не опитвайте“.

— Трябва да опитаме.

„Моля ви“.

Докато Мартин подкарваше джипа, Ал направи всичко по силите си, за да проектира мислите си в съзнанието му, влезе в тялото му, където органите му припляскваха и кръвта пулсираше, но дори това не помогна. Насочи се право към мозъка, но дори това не помогна. Възприемаше сивата материя като пулсираща, искряща мъгла около него, но не успя да повлияе на мислите му.

Хъмърът се понесе към портала и Ал видя ромбоидния кристален обект много по-ясно, отколкото приживе. Забеляза как се разтяга, почти послушно, за да приеме голямата машина. Значи щяха да преминат, щяха да останат в колата и да се удавят.

Видя черната завихрена вода и сред нея формите на хора, които сякаш плуваха усилено. После джипът се удари с огромен плисък и порталът се затвори и изчезна.

Ал се движеше бързо и мина през потока в горичката отсреща. Но все още беше в тази вселена.

Върна се през реката, погледна към портала, но не го откри. Не, не можеше да остане тук.

Устреми се нагоре по речния бряг, опитваше се да види проблясък от портала.

Дори когато видя президента да умира и разбра — разбра, — че Самсън е отговорен по някакъв начин, не направи нищо. Вместо това отиде в планината Шайен, за да приеме новото назначение, защото искаше повишението.

Какво си бе въобразявал? Как е могъл да бъде толкова сляп?

В това състояние откриваше, че се оголва пред себе си, виждаше през лъжите, които определяха живота му.

Виждаше колко лишен от любов и празен е бил. Безполезно, глупаво пътуване, жена му беше умряла рано и той не беше търсил любов втори път, а любовта беше единственото, което имаше значение.

Разкриваше се пред себе си и ясно видя, че самоналожената му слепота беше довела до страшна катастрофа и нямаше как да се оправдае.

Спомни си как бе стоял на верандата преди много години в една юлска нощ. Музиката се носеше из вечерната тишина. Видя момиче, което беше познавал по онова време, момиче на име Нели, което го обичаше много.

Ако я беше приел, ако беше предпочел простия живот, който съжителството с нея би му предложило, сега можеше да се рее, да лети над всички тези грижи вместо да затъва в пропастта на съжалението.

Не само потъваше в отчаяние, наистина слизаше в самата земя. Над себе си виждаше царствата отвъд въобразимото, където стените между вселените нямаха значение и самото време бе само спомен.

Падаше, но искаше да се издигне.

Трябваше да се издигне, виждаше рая и трябваше да се издигне дотам!

После се замисли за душите, които Самсън беше пленил. Те принадлежаха на това място, те бяха част от рая, но буквално бяха откраднати от Бог, за да бъдат продавани и купувани, спомените и емоциите да бъдат откъсвани от тях като узрели плодове и поглъщани в тъмнината на демоничните сърца.

Това беше най-голямата от всички злини, да отвлечеш добрите в ада, а те правеха точно това — или по-скоро се опитваха.

Щеше да се бори. Щеше да се пребори със Самсън.

Ала вече потъваше сред тревата, под себе си виждаше мрачни зали и чуваше отчаяни стенания.

Опита се да се бори. Над него блестяха любовта и опрощението, свободата му го зовеше. Отпи от най-ужасната агония, която съществуваше, тази на същество, неспособно да се издигне до рая.

Но после си помисли, че все пак може да се спаси. Имаше нещо, което би могъл да направи. Едно нещо. Сигурно нямаше да се получи. Но можеше да опита.