Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (4)

3.
1 декември, 2012
Нощната стража

До 29 ноември 2012 година онова, което беше започнало толкова странно в Глочестършир на двадесет и първи, се бе превърнало във вилнеещ ужас, който до онази нощ беше поразил милиони градове, градчета и села из целия свят и бе продължил да се разраства. Сега, на първи декември, Белият дом, който Мартин беше посетил, отдавна беше евакуиран, Вашингтон тънеше в хаос, целият свят беше залят от безредици. Вестите, идващи от големите градове, надхвърляха и най-ужасяващите представи. Вместо да се изправят пред ставащото, хората скачаха с хиляди от прозорците на Ню Йорк и Чикаго и оставяха купища тела по улиците.

Комуникационните линии из страната бяха прекъснати, храна и гориво вече не се превозваха по залетите от бежанци магистрали, а и се беше случило нещо далеч по-лошо, много по-лошо.

Хароу в Канзас обаче не беше ударен. Всички градчета в околността се бяха организирали и бяха подготвени според възможностите си, но засега Канзас не беше засегнат от проблеми — поне тази част от него. Заради прекъснатите комуникации обаче те знаеха какво става само в радиус от приблизително шейсет километра.

Мартин наблюдаваше от камбанарията на методистката църква на Трета улица и точно преди зазоряване забеляза проблясваща светлина сред облаците, които се бяха струпали сред мрака на запад. Когато се вгледа по-внимателно, облаците се осветиха за кратко. Но там имаше и бури, така че не бе изключено да е светкавица.

Нов проблясък се появи и стопи. Мартин познаваше археологията, не метеорологията, но никога не беше виждал мълния да се задържи толкова дълго.

Включи малкото радио, което носеше със себе си, ако случайно някой започнеше да предава сигнали от друго място, но светът беше останал безмълвен през последните три дни. Никакво радио, телевизия и интернет, джипиесът не работеше. Стационарните телефони работеха спорадично, мобилните действаха само в определен радиус, и то рядко. Нямаше никакви телевизионни излъчвания и дори късовълновото радио улавяше само шум, а на по-високите честоти — безкраен поток от нещо, което приличаше на напевен код, машинен език.

Още един проблясък, този път по-близо до земята, разшири се и стана по-ярък.

Мартин осъзна, че сърцето му е започнало да бие бясно. Виждаше фантастична реалност: те бяха дошли в окръг Лаутнер. Светлината обгръщаше Холкомб, на не повече от тридесет километра разстояние.

Никой не ги беше виждал. Знаеше се само, че нощем четиринадесетте лещи бълват хиляди мрачно греещи кървавочервени дискове, които разпръскват най-ужасяващата и странна форма на смърт.

Той вдигна мобилния си телефон и се обади на градския полицай, неговия приятел Боби Чалмърс.

— Виждам доста неприятни проблясъци сред облаците, Боби.

— Наблюдавам ги.

Следващото му обаждане беше до Линди. Постара се да не я тревожи и заговори шеговито:

— Здравейте, доктор Уинтърс.

— Здравейте, доктор Уинтърс.

— Съжалявам, че прекъсвам съня ти, но е добре да подготвиш децата. Трябва да дойдете насам. Изглежда, става нещо на запад.

Тя дори не успя да му отговори, защото телефонът му иззвъня за ново обаждане и той превключи.

— Здравей, Боби, къде си?

— Идвам към теб. Рон Търпин от Паркър…

Паркър се намираше между Хароу и Холкомб, купчина каравани и наполовина съборен магазин край кръстопътя.

— Да, знам го.

— Та Рон казва, че сред проблясъците се вижда някаква формация. Движи се с облаците. А в Холкомб никой не вдига телефона.

— Но работят ли телефоните?

— Звънят. Няма полиция, няма шериф, никакви медицински екипи, нищо.

— Мили Боже!

— Най-добре е да се махаш оттам, Мартин. Веднага.

Той светкавично се спусна по четирите стъпала на камбанарията, огледа за миг сумрачната църква, след което притича по стълбите към изхода. Боби беше вече тук и отиваше към електрическото табло, когато Мартин взе последното стъпало. Боби дръпна шалтера и включи светлините в нефа и външните лампи.

Мартин измъкна мобилния си телефон и набра номера на пастора.

— Редж, изглежда, ще ни ударят тази нощ.

— Не може да бъде.

— Холкомб получи своя дял преди няколко минути и сега Боби не може да открие никого по телефона там. Дисковете минаха над Паркър и идват насам. Ние сме единственото градче в радиус от сто километра.

— Идвам.

Мартин излезе от църквата.

— Обадих се във фермата на Денис — каза му Боби. — Ние…

Телефонът му завибрира. Той вдигна, заслуша се за миг, после го затвори.

— Беше Лари Денис, викаше за помощ, хванали са Сал и, светлината се посипала като дъжд… После линията…

Той вдигна безмълвния телефон.

Една и съща мисъл изплува в умовете и на двамата: не можеше да се случва тук, това беше нещо, за което чуваш, нещо от големия град, европейски проблем, китайска катастрофа.

— Събуди ги — нареди Боби. — Под атака сме.

Мартин се върна в църквата и заудря камбаната.

Пръстите му се поколебаха над сирената. Не беше пускана от септември, когато идващо торнадо беше опустошило силоза Конагрия и паркинга за каравани „Кан-Сан“.

Дръпна ключа и сирената поде ниското си ръмжене, което бързо се превърна в пронизителен вой. Сам Госет пресече улицата все още по пижама и изкрещя:

— Наистина ли?

— Холкомб и фермата на Денис току-що са го отнесли — каза Боби. — Истина е.

Семейство Уилсън и още едни хора, които Мартин познаваше само по лице, слязоха от колите си и тичешком влязоха в църквата. Сигурно бяха спали с дрехите. Докато се разминаваше с него, Тими Уилсън отбеляза:

— Идват по Сикс Майл, движат се бавно и ниско.

Мартин се разтревожи. Обади се на Линди:

— Здравей, скъпа, как е положението?

— Тръгваме от къщи.

— Трябва да побързате, Линди, те са над Сикс Майл Роуд.

— О, Боже!

Според Отечествената сигурност останалите сами никога не оцеляват. Групите имаха по-добри шансове. Все още получаваха листовки от време на време. Мартин предполагаше, че Бо Уолдо има нещо общо с това. Този мъж нямаше да приеме поражение. За разлика от онези двама генерали, той беше корав и силен.

— Линди, мини през двора на Уолкър и излез на магистралата.

— Ще им съсипя градината.

— Направѝ го незабавно!

Тя затвори телефона — освен ако не беше прекъснала връзката. Вълна от гадене почти задуши Мартин.

— Добре ли си? — попита Боби.

— Линди е навън с децата. Къде е Роуз?

— Същата ситуация. Идва насам.

— Но не по Сикс Майл Роуд.

— В никакъв случай.

Боби, който му беше приятел от детинство, срещна погледа му. Той беше останал в градчето, а Мартин беше отишъл в университета. Но накрая се върна, като след Бъркли и Станфорд откри, че не е лесно човек да изостави Канзас.

— Не вярвах, че това ще се случи — промърмори Боби, докато гледаха небето и хората, които се вливаха в църквата. — Вече не сме в Канзас, Боби. Опасявам се, че Канзас е отнесен от вихъра.

— Мислиш ли, че всички ще загинем?

Вълна от нещо, което можеше да бъде описано само като скръб, заля Мартин.

— Листовките твърдят, че повечето от нас ще оцелеят, ако се съберем.

Бяха пуснати миналата седмица.

— Струва ми се правилно да се скрия. Това бих направил.

— Предполагам, че не можем да се скрием от светлината.

Листовката, пусната от цепелин „Гудиър“, на всичко отгоре беше единствената защита, предложена от правителството. Всъщност най-страшното беше мълчанието на Вашингтон и Топека.

Джордж и Мойра Фийлдинг дойдоха, дишаха тежко — тя беше по сутиен и бикини, а той по боксерки и потник.

— От края на Конститюшън се носеха викове — каза Джордж, докато се бореше да си поеме дъх.

Серенити Лодж. Четиридесет старци. Мартин погледна към Боби.

— Да идем ли?

Помисли си, че Линди и децата трябва да минат точно оттам по пътя към църквата.

— Не, трябва да съм тук.

Това не беше проява на страх, а самата истина.

От другата страна на града Мартин видя камбанарията на Първата църква на Христос да се осветява и чу как камбаната й се присъедини към тяхната. Тази на „Свети Петър“ не можеше да се види заради огромните дъбове по протежението на Еванс, зад Мейн, но той знаеше, че също свети. Нейната камбана не работеше.

Ема Хърд изскочи от колата си.

— Появи се онази светлина, точно както казват, беше ужасно, ужасно!

— Проникна ли в дома?

— Бях в кабинета, когато… о, Иисусе, опитах се да им помогна, всички бяха по стаите си…

Гласът й се загуби сред вопли и плач. Мартин погледна към улицата, търсеше доджа на Линди.

— Видя ли истинска атака?

— Когато избягах навън, видях светлината да се спуска над сградата от едно от онези неща, дисковете. Нещо като балон, грееща мембрана — много ярка — като по „Найтлайн“ онзи път, когато показваха видеото. Хукнах веднага.

Тя сведе очи.

— Видях как се плъзга към прозорците и чух… чух… о, Боби, писъците. — Замълча и добави с изтънял глас: — Тръгнаха на север. Всеки, който може да ходи, по пижами. Бедните хора.

После видя Мартин и се приближи към него. Макар и на четиридесет, все още беше хубава. Тя беше по-опитната жена, когато той беше на четиринайсет, а тя на двадесет. Бяха се гушкали и докосвали, от нея беше научил мистериите, които все още вдъхновяваха дълбоката радост, която откриваше в жените. Сега в Линди, само в нея.

Ема го стисна за ръката, а той я хвана за раменете и я обърна към църквата.

— Влез вътре, хайде.

Тя се отдалечи със странна, плъзгаща се походка. Мартин се загледа след нея.

— Сигурен ли си, че не е… засегната?

— Не, просто е в шок — обясни Боби. — Класически случай.

— Иисус ще ни помогне — каза госпожа Оутс, когато излезе на пътеката. — Не се притеснявайте, Иисус ще ни помогне.

Мина покрай тях, невиждаща, с оцъклени от ужас очи.

— Господ определено не ни помага много напоследък — промърмори Боби, но тихо. Сякаш това беше някаква мръсна тайна или, както той беше склонен да вярва, богохулство.

Като учен, Мартин беше надживял детската си вяра. Сега, макар че не беше против религията, просто не можеше да види механизма на духовното.

Боби и Роуз водеха децата си при методистите всяка седмица. Мартин и Линди бяха избрали да не натоварват Уини и Тревър с бремето на организираната религия. Тревър беше много радостен, че няма нужда да се присъединява към последователите на англиканската общност в Америка. Ужасяваше се от латинския.

Навсякъде по света хората заключаваха от зловещите събития, които се случваха, че душата съществува. И бяха убедени в това не по-малко от физика сър Роджър Пенфолд, който беше нарекъл душата „дълбокия орган“ заради начина, по който сякаш контролираше паметта и емоциите. Като се имаше предвид, че тя се състоеше най-вече от електрони, убеждението, че е безсмъртна, се беше оказало напълно вярно. Енергията е наистина безсмъртна. Но можеше ли да бъде съзнателна сама по себе си, отделена от човешкото тяло, или да остане кохерентна структура след смъртта? Мартин не разбираше как това би могло да е възможно и се съмняваше, че някой друг разбира.

Имаше изключителна ирония в това, че атаката над душите беше довела до подобно откритие. Слепотата на научната общественост се бе стопила едва когато се започна отнемането на човешката душа и последиците от това можеха да бъдат видени и чути.

За Мартин, като учен, това не означаваше, че и боговете са нещо реално. Но обикновените хора го бяха приели за доказателство, че собствените им богове съществуват. Затова църквите и храмовете по света бяха претъпкани денем и нощем с хора, които молеха божествата за помощ.

Мартин гледаше на нещата другояче. Той беше запленен от мисълта, че тази плазма може да се извлече от човешкото тяло, но бе и не по-малко шокиран от промените, които ставаха. Освен че се наричаше ка при египтяните, джива при хиндуистите, хун при китайците — душата от фолклора — концепцията за безсмъртието й си оставаше недоказана. Тя беше просто орган от вид, който не бяха познавали досега. С дълбока функция, несъмнено. Всъщност функция, която обясняваше защо сме различни от животните — заради начина, по който запазваше спомените и ги предаваше за обработка на мозъка. Но тя не беше потвърдила съществуването на боговете, поне не и за този интелектуалец, нито беше ясно дали оцелява под някаква кохерентна форма след смъртта.

Напълно ясно беше, че отделянето на душата е ад за организма, а адът беше дошъл тази нощ в Канзас, дори може би и из цялата страна. Преди комуникациите да спрат, стана ясно, че истинският ад се разразява в претъпкания, беззащитен трети свят — ята дискове изскачаха всяка нощ като огромен рояк скакалци, излитаха от четиринадесетте огромни черни лещи и хората бяха разкъсвани с милиони по този странен нов начин. Една адска нощ след друга.

Мартин измъкна измачканата листовка на Отечествена сигурност.

„Приближавайте се към увредените индивиди с изключително внимание. Тяхното състояние е неизвестно и въпреки че обикновено са пасивни, могат да проявят неочаквано насилие.“

Мартин беше виждал някои от обездушените хора, както ги наричаха по медиите, докато все още съществуваха медии. Всъщност бяха шестима, изминали целия път от Гарланд дотук след атаката над Тексас, която беше оповестила началото на кошмара за Америка. Движеха се в подобие на редица. Всички бяха мръсни и вонящи, хранеха се с мърша и пиеха вода от локвите, ръмжаха и мърмореха един на друг, докато се движеха безцелно напред, вероятно съзнавайки, че са загубили нещо, но неспособни да разберат какво е то.

Беше спрял колата си, защото не можа да се сдържи да не ги погледне по-отблизо, въпреки предупрежденията на Отечествената сигурност. Изобщо не изглеждаха опасни. Напротив. Отблизо напомняха на мигриращи лосове.

Беше се опитал да ги заговори. Без резултат. Бяха двама мъже, три жени и няколко деца, едното на гърба на един от мъжете, другите бяха хванали майките си за ръце. Доближи се до тях, докосна една от жените по рамото и я попита:

— Можете ли да ми кажете името си?

Тя се обърна към него и се случи най-ужасяващото нещо — усмихна му се. Но това беше странна, особена усмивка. Съвсем сбъркана — празна. Не беше жестока, а невероятно невинна, каквато беше усмивката на бедния Джим Том Стивънс, когато бяха деца. Джим Том беше умствено изостанал. Ала Мартин нямаше усещането, че тези хора са оглупели.

Не, беше много по-странно. Не бяха изгубили интелигентността си, а по-скоро знанията си, но не как да броят или четат, не, информацията, която бяха загубили, бе далеч по-съществена. Липсваше им онова, което ни разграничава от животните — стрелата на осъзнатостта, която сочи навътре. Все още познаваха и виждаха света, но им беше отнета способността да осъзнават съществуването си и поради тази причина бяха престанали да бъдат хора. Бяха станали умни животни.

Въпреки интелектуалната си немощ Джим Том не беше толкова изгубен — знаеше, че е той и че съществува. Когато някой го повикаше по име, не се обръщаше към познатия звук, както би направило едно животно. Обръщаше се с изражение на лицето, което казваше: „Това съм аз“.

Мартин се сети за един стих на Рилке: „С погледа на целостта си съществото се оглежда…“ и не вижда нищо от себе си. Няма самосъзнание.

Бяха продължили по пътя си, в посоката, която следваха всички скиталци. И тя беше север-североизток.

Мартин беше останал на терасата целия следобед, гледаше листата в двора и се опитваше да види някакъв смисъл в случилото се.

Каза на Линди, че му напомнят за Джим Том, който беше толкова невинен, че можеше да изяде прегазено животно на пътя, ако го намереше, когато е гладен.

— Ако се опиташ да ги научиш на нещо, мислиш ли, че могат да го усвоят? — беше попитала тя.

— Как да карат камион, сигурно. Но никакви абстракции. Не.

— Значи са превърнати в глупаци.

— Не останах с това впечатление.

— А какво тогава?

Известно време обмисля отговора си. Накрая каза:

— Разликата между нас и едно умно животно е, че животното разбира какво е, но не и какво означава. Мисля, че те са били върнати към състоянието, в което сме били, преди откриването на нашето битие да ни направи хора. Те не бяха хора, Линди. Те бяха… просто бяха там.

Като специалист по миналото, му беше ясно, че човешкото тяло и мозък са еволюирали стотици хиляди години преди да се появи цивилизацията. Били сме умни животни дълго, твърде дълго и някъде в мрачните кътчета на съзнанието си той се боеше, че нападателите, които и да бяха, не разрушаваха или пленяваха душите, както смятаха хората, ни най-малко — беше нещо далеч по-просто: произвеждаха роби. А причината тези скиталци да вървят в една и съща посока беше, че те изобщо не се скитаха, а се придвижваха към сборен пункт.

Колкото до душите, извличането им от тялото беше като изпускането на въздух от балон. Ставаха част от общия електромагнитен поток. По същество се разпадаха.

Хората продължаваха да се вливат в църквата, по пижами, бельо или облечени набързо, с палта и прихлупени шапки. Всички носеха оръжие, някои дори повече от едно. Пистолети, пушки и няколко автомата. Забележителен арсенал.

Мей Уит седна на органа. За момент звуците се поколебаха, после се понесе смелата мелодия на „Какъв приятел имаме в лицето на Иисус“.

Секунди по-късно от улицата долетя вик, който заглуши воя на сирената, звъна на камбаните и химна. Десетгодишният Криси Пален посочи към небето. Отначало Мартин видя само първата луна, бяла и бледа, да се носи сред облаците. После Том Пален вдигна пушката си и стреля. Мартин проследи блясъка на дулото до проста сфера в мътно оранжево. Висеше неподвижно, сякаш закрепена към земята.

Мартин огледа улицата за доджа на Линди. Опита се да й се обади, но нямаше сигнал.

— Трябва да се махаме от улицата — извика Боби. — Бягайте!

Въпреки липсата си на религиозни убеждения Мартин откри, че се моли на Бог да върне семейството му при него. Повтаряше отново и отново: „Господи, моля те, Господи, моля те“ и се опита да изпрати някаква защита за любимата си и децата им, умното му малко момче и сладкото му момиченце.

Обектът се плъзна над „Райт Уей Дръгс“, после се отдръпна към края на града, в който се намираше „Таргет“.

Тъкмо тогава се появи Линди, излизаше от колата с Уини и Тревър — а дисковете бяха там, плъзгаха се по небето, сякаш по повърхността на маса.

— За Бога, бягайте! — извика им Мартин. — Стреляй по проклетото нещо, Том. Стреляй!

Пушката изтрещя два пъти и нещото се плъзна назад в мрака. Говореше се, че куршумите ги забавят, но не за дълго.

Линди и децата се приближиха към Мартин като в някакъв кошмар на забавен каданс. Като балетни танцьори, изпълняващи па де дьо, като малка лодка, пленена от безветрие.

Нещото се появи отново, набирайки скорост над покривите. По ръбовете му пращяха електрически огньове и запращаха искри из въздуха. Пален побягнаха към църквата и Мартин осъзна, че семейството му няма да успее. Затича се към тях, кръвта му кипеше, краката му се движеха бързо, но не достатъчно, защото нещото се сниши над Мейн, на не повече от сто метра зад тях, и започна да се движи напред. Канеше се да ги удари със светлината, сигурен беше.

— Бягай, Линди.

Тогава Линди, слава на Бога, се обърна, вдигна ловната си пушка и запрати четири залпа сачми.

Нещото изглеждаше незасегнато — куршумите го забавяха малко, а сачмите — явно никак.

Децата стигнаха до Мартин.

— Влизайте в църквата — извика им той и ги бутна към осветената врата. Линди се беше върнала до колата, за да вземе раница с провизии.

Камбаната заби отново, сирената зави и събраните хора запяха в нестроен хор.

— … Той ще те вземе и защити; там ще намериш утеха.

Боби изкрещя:

— Хайде! Движете се!

Линди излезе от колата. Движеше се толкова бавно, все едно бе под вода. А после Мартин разбра защо. Тя падаше, беше се подхлъзнала. Затича се към нея.

Редж Тод се провикна:

— Затваряме вратите!

Уини и Тревър осъзнаха какво ще се случи и се развикаха:

— Татко! Мамо!

— Мартин, над теб е, започва да грее.

Боби измъкна служебния си револвер и откри стрелба. Улицата около Мартин почервеня. Но въпреки това той продължи да тича към Линди, не можеше дори да си представи да я изостави.

Кожата й беше червена под светлината, която струеше отгоре. Той я хвана за ръка и я задърпа напред. Когато стигнаха стъпалата на църквата, тя възстанови равновесието си и започна да му помага. След като се свлече във фоайето, Маги Хастърт дойде да я подкрепи и двете приседнаха на последната пейка, докато Мартин и Боби залостваха вратите.

— Мамо — извика Тревър.

— Мамо — изпищя и Уини, дори и тя бе осъзнала, че започва нещо ужасно.

— Мама е добре — успя да изрече Линди.

— Плачеш — отбеляза Тревър.

— Всички плачем, Тревър — отвърна Мартин.

— Трябва ли да плачем? — попита Уини.

Мартин седна на пейката до Линди, децата се притиснаха към тях, а семейство Хастърт им направиха място. Роуз също беше успяла да дойде с децата, така че Боби и семейството му бяха в безопасност. За момента.

Редж Тод се качи на амвона. Мартин го харесваше, бяха ходили заедно на лов, когато бяха още деца.

— Всички се молят в този миг, навсякъде по света, призовават силата на Бог да защити душите им. За нас е разкрита мъдростта на Библията, книгата за душата, написана от Бог, написана за това време, когато откриваме душите си, защото ги губим. Така че слушайте! Ако светлината дойде…

Чу се вик. Всички се огледаха, но той беше дошъл отвън. Повтори се и децата покрай малкия неф също запищяха и Пег Тар закрещя с тях. Боби се опита да я успокои, но тя се отскубна от него.

— Това е мъжът ми — извика тя. — Знам, че е той, чувствам го.

Тя се отдръпна от съседа си и се блъсна в доктор Уилърсън.

— Къде са военновъздушните сили? Къде са самолетите? — заплака тя. Докторът залитна и очилата му паднаха. — Самолетите — продължи да крещи жената. — Самолетите!

Хвана го за раменете и го блъсна толкова силно, че скъса палтото му, а той се завъртя и й зашлеви оглушителен шамар, от който главата й се завъртя, а от устните й захвърча слюнка.

Тогава виковете отвън се повториха. Несъмнено излизаха от човешко гърло и в тях имаше толкова невероятна болка, че всеки в църквата започна да вика, да стене и да пищи. Агония от ревове, която, като им пригласяше, само ги правеше по-зловещи. Децата припадаха, майките също. Рон Бигс от „Бигс Джон Дийър“ изпразни пушката си в тавана, беше „Ремингтън“, белязан с живота на четиридесет и един елена и много весели дни.

Докато парчета от тавана и от гипсовите статуи на ангели, и облаци прах се сипеха надолу, ужасен драскащ звук се плъзна по покрива и завърши с тъп удар в страничния двор.

Тишина, после малката Кимбърли Уилсън запя: „И ще ходим на лов, и ще ходим на лов, ей хо…“, и продължи, докато майка й не я накара да млъкне.

Пълна тишина. Не бяха очаквали подобно нещо. Сред събралите се премина тих шепот. Боби погледна към Мартин:

— Някаква идея?

Мартин поклати глава. Не разбираше как бе станало така, че хора падат по покривите, но изглежда, че се беше случило.

— Докторе, ела да огледаме — каза Боби.

Роуз се възпротиви.

— Роуз, аз…

— Боби, не! Ще стоиш тук.

Двамата си размениха погледи мълчаливо. Тя знаеше, че Боби е длъжен да го стори, и накрая извърна глава с насълзени очи.

Боби и доктор Уилърсън прекосиха църквата и излязоха през страничната врата. Тялото — ако наистина беше тяло — бе паднало от тази страна на двора.

Насъбралите се стояха мълчаливо, чакаха, някои бяха свели глава за молитва, други просто се взираха в нищото.

Когато се върнаха след няколко минути, докторът заговори тихо, а погледът му обхождаше лицата на присъстващите.

— Мисля, че е кметът Тар. Умрял е при падането. Имал е пушка. Мисля, че е бил на покрива, опитвал се е да ни защити и е загубил равновесие.

Пег припадна.

Джинджър Форестър и нейният приятел Линдън Линч станаха, за да й помогнат, но в този миг се чуха още викове — по-тихи, но от много повече гърла.

Някоя от другите групи беше нападната. Боби отиде до входната врата, открехна я за миг, колкото да надникне, после се върна.

— „Свети Петър“ — обяви той.

— Това е лудост! — обади се Мал Холс. — Какво правим, защо просто стоим тук? Тар е имал право, да вземем оръжие и да им дадем отпор. За Бога, нека се бием!

— Бием се с нашите молитви — възпротиви се Редж.

Госпожа Джеймс извика силно и замахна с юмрук, жест, повтарян сигурно милиард пъти на земята през последните ужасяващи седмици.

— Искам да ви почета от Светото писание — провикна се Редж. — Един пасаж. А после ще се помолим. Ще се молим цялата нощ, а децата могат да спят на пейките.

— Няма начин да заспя — възрази Тревър.

— Нито пък аз — добави Уини.

— Добре, деца, стига — прошепна Линди.

Уини дръпна крачола на Мартин и прошепна:

— Много съм жадна.

— Аз… о, остана на улицата — паникьоса се Линди. — Когато онова нещо…

— Имаме достатъчно — намеси се Джим и измъкна бутилка вода „Айерс“.

— Това е от книгата на Исаия — обяви Редж. — Чуйте това. Исаия, петдесет и пета глава, можете да отгърнете на нея, на страница сто четиридесет и пет.

Той започна да чете:

— Ето, ти ще призовеш народ, който не си познавал, и народите, които не са те познавали, ще побързат при тебе, заради Господа, твоя Бог, и заради Светия Израилев, защото Той те прослави. Търсете Господа, когато може да го намерите; призовавайте Го, когато е близо. Нечестивецът да остави пътя си, и беззаконникът — помислите си, и да се обърне към Господа, нашия Бог, — и Той ще го помилува, защото е многомилостив.

В този миг лампите угаснаха. Насъбралите се извикаха от ужас.

— Да се помолим — извика отново Редж. — Да се помолим.

Гласовете затихнаха, из мрака засвяткаха фенерчета.

Но освен тях се появи и друга светлина, пълзяща по горната част на матирания стъклопис на западната стена, изобразяващ раждането, младостта и деянията на Иисус.

Мартин гледаше, неспособен да извърне очи, вкочанен от ужасяващата гледка.

Възцари се тишина. Пълна. Всички гледаха как се спуска това най-ужасно оръжие, измисляно някога, и все пак всичко бе толкова странно, толкова неочаквано.

Като учен, Мартин се опита да наблюдава невъзмутимо, доколкото можеше. Светлината се движеше като гъста течност. Хората бяха успели да забавят светлината, да я спрат, да я отразят, но никога не бяха създавали нещо подобно.

Когато тя започна да навлиза вътре, из църквата се понесе едва доловима въздишка и гласът на малко момиченце изрече:

— Виж колко е красиво, мамо, красотата е върху Иисус!

Стъклописът с брадатата фигура на кръста, голите скали и молещата се дева в синьо заблестяха с нов живот, докато светлината се плъзгаше по тях, после спря за миг, сякаш се вглеждаше в насъбралите се хора, оценяваше ги, сканираше ги, опитваше ги… и се спусна надолу, блестейки над обърнатите им нагоре лица.

— Тате, това извънземно ли е? — попита Тревър.

— Това е Луцифер — прошепна Уини. — Мълчи, или ще дойде за нас.

Някои от децата започнаха да плачат и паниката бързо се разпространи. Родителите им ги взеха на ръце.

Мартин веднага забеляза, че нещото се движи като живо — и сякаш не смяташе, че е нужно да е предпазливо, поне не личеше от начина, по който дойде, втичайки се през прозорците, изпълвайки църквата с режещия си блясък. Малко приличаше на разгъването на мембрана, помисли си той. После се стрелна напред толкова бързо, че последваха викове на агония. Ужасът беше неописуем.

Старецът Майкълс се свлече на пода с тежко тупване. Страните му посивяха и Мартин реши, че най-вероятно е умрял. Понесе се воня на урина и фекалии. Децата се отскубнаха от родителите си и се затичаха към вратите, като в ужаса си си въобразяваха, че могат да избягат. Мами Ленърд се спусна след Кевин, но момчето стигна страничната врата и я отвори.

Блясъкът буквално влетя вътре. Момчето извика и скочи назад, но светлината се плъзна около него. Мартин видя само примигване, след което детето застина в центъра му със зинала уста. Майка му се втурна към другата страна на църквата и закрещя оттам, обезумяла от мъка.

Редж се провикна:

— Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми — по-високо от вашите мисли.

Светлината се придвижи и разгърна, прекоси олтара и се вля надолу под купола. Хората се покатериха по пейките, за да не попаднат стъпалата им в нея, но Мартин знаеше, че е безполезно, всеки миг щеше да настъпи зловещото разцъфтяване, а после… не можеше да си представи какво ще се случи. Просто не можеше.

Нямаше и следа от някакъв биологичен материал. Определено беше плазма. Но имаше стабилността на високоорганизирана мембрана. Опита се да се сети за някакъв барелеф, стенопис, скулптура някъде по света, която да прилича на това тук, но не можа.

Това бе ново, беше сигурен, несрещано от хората преди.

— Молете се сега — призова ги Редж, — молете се, хванете децата и дръжте пушките готови.

Мартин обгърна с ръка Тревър и Линди, вдигна Уини и напипа пистолета в джоба си. Беше го заредил с кухи патрони. Изстрел в главата щеше да убие едно дете светкавично, но Мартин не знаеше дали би могъл да го стори. Отечествената сигурност навярно беше права, че събраните хора са неуязвими, и с малко късмет щяха да оцелеят.

— Застреляйте го — извика нечий глас. — За Бога, застреляйте го.

— Не го правете! — възпротиви се Боби — Това само го разпространява, всички го знаем. Това…

Внезапно бяха заобиколени от най-странното нещо, което бяха виждали, потръпваща маса от цветове, която нараняваше и същевременно галеше кожата… и оставяше чувството, че някой те наблюдава, не със злоба, но с преценяващ поглед, който изглеждаше почти… професионален.

Мартин си помисли: „Ние сме унищожен, унищожен вид. Така ще изчезнем, убити по начин, който не разбираме, от нещо, което е отвъд познанието ни.“ После друга мисъл прониза съзнанието му: „Но така умира добитъкът всеки ден, или поне доскоро беше така.“

Изведнъж зърна някакъв мъж да се плъзга към него. Беше изправен, прихлупил шапка над очите си и имаше лице на змия. Мартин разтърси глава. Всички бяха чували за този феномен, разумът се опитваше да вкара невъзможното в някаква разбираема форма и по този начин да се противопостави.

Сега Тревър затвори очи.

— Тате, виждам нещо като змия.

Отвори ги.

— В ума ми. Наблюдава ме в ума ми.

Гласовете на децата се извисиха:

— Има кобра, мамо, дракон, тате, питон…

И той разбра откъде идваха древните разкази за змията. Така умът на човек даваше форма на безтелесното зло.

Чу се глух звук, като някое от онези тупвания, които понякога човек чува в гората и които никога не намират обяснение. Но нещо се беше променило. Редж се беше променил. На амвона мъжът с библия в ръка, облечен в износен сив костюм без вратовръзка, бе пременен в най-изтънчената и прекрасна цветна дреха. Не, не беше дреха. Цветовете идваха от тънки, изящно детайлни спомени, всеки пълен с живот и емоция, плуващи около него като живи скъпоценни камъни. Редж отметна глава назад и изрева като побесняла горила.

Откъс от Библията изплува в съзнанието на Мартин, този за шарената дреха на Йосиф. Сега разбра посланието: дрехата на Йосиф беше неговата душа. Значи древните автори на Библията знаеха как изглежда душата.

Всички гледаха как душата на Редж бива изсмуквана от тялото му, както маймуна би изсмукала вътрешността на портокал.

Никой не смееше да гъкне, но всеки се надяваше, че това ще е достатъчно, че след Редж нещото ще си тръгне.

Редж започна да се деформира физически, лицето му се издължи, очните му орбити се разтеглиха в странни вертикални овали, устните му се разтвориха, устата му зейна — и в този миг навсякъде из залата започнаха се да повтаря същото, лицата на хората се загърчиха, цветовете се проточиха като гной от телата им. Напикаваха се и виеха, гърчеха се, свличаха се надолу, дращейки гърлата си.

— Мамо — извика Уини в лицето на Линди. — Какво е това, какво е това?

Пращенето се превърна в стържене, дълбоко засмукване. Насъбралото се множество се превърна в мъгла от светлина и гърчещи се хора. Някои дращеха и виеха, други държаха пушки в треперещите си ръце и се опитваха да убият онези, които бяха разрушавани — сякаш имаше значение, сякаш щеше да помогне.

Хората прескачаха ближните си и притичваха към блокираните от светлината врати, докосваха се до топлината на призрачната й плът.

Сетне дойде мракът, после тишината, разбита от един-единствен пронизителен вопъл.

Полилеите светнаха и възвестиха усещането за отминала буря.

Проповедникът стоеше изправен на амвона. Някой от средния ред попита плахо:

— Редж? Редж, добре ли си?

Библията падна от ръката на Редж и трясъкът отекна като изстрел. На пейките хората разтърсваха тези до тях, викаха в безизразните им лица, бутаха ги.

— Анджи, скъпа, Анджи, добре ли си? Тя е добре, то не й направи…

Мартин видя как Анджи Брайт, жената на Карл Брайт, на тридесет години, го гледа с учудената невинност на новородена.

Други започнаха да вият, да се смеят, да се отдръпват към стените. В това време проповедникът се засмя тихо. Лицето му все още си беше неговото, но празно, със стъклени очи.

Боби мина по пътечката и се качи на амвона.

— Добре, законът е на наша страна, трябва да изпълним дълга си, хора.

— Моето бебче е добре. Люси, ти си добре. Тя е добре. — Беки Линднър разтърсваше дванайсетгодишната си дъщеря. — Люси! Люси, не се преструвай!

Момичето, досега неподвижно, като изпаднало в кататония, скочи към майка си и я захапа, както обреченото животно прави в отчаянието си. Беки изпищя, стовари се върху семейство Бейкър и младият Тимъти Бейкър я подхвана.

После извика Карл Брайт, защото осъзна, че синът му Робърт също е сред скиталците. Сърцето на Мартин беше поразено от всичко, което виждаше, но за това семейство го заболя още повече. Брайт живееха в удобна къща сред хълмовете. Всъщност само на няколко километра от тяхната. Той беше автор на техническа литература, а тя имаше онлайн занаятчийски бизнес.

Без никакво предизвестие госпожа Хагърти скочи върху гърба на Линди, като лъвица, нападаща гну. Линди залитна към Мартин и тримата паднаха на пода. Госпожа Хагърти скубеше косата на Линди, докато съпругът й не я издърпа и заведе на пътеката.

— Деца, не гледайте — извика Мартин, когато младият Хагърти стреля в майка си.

Линди, Уини и Тревър се обърнаха и тръгнаха към задната част на църквата. Озадачен, Мартин извика след тях:

— Линди? Хей.

Още един изстрел от задната част на храма и едно от момчетата Дезмънд се надвеси над тялото на баща си с пълни със сълзи очи.

— Мамо, направих го — изхлипа то, а майка му го притисна към себе си и го скри в прегръдката си.

Фил Книпа, чиято жена отиваше към задната част на църквата с всички останали, които бяха променени, се обърна към Мартин:

— Какво става?

Мартин изтича към семейството си.

— Чакайте, това не може…

Неговата Линди беше стигнала до вратата и застана при другите.

— Линди? О, не!

Боби се приближи към него.

— Стига, хайде, човече.

— Но те не… Нищо не им се случи! — Засмя се истерично. — Тя е в шок. Ей, Линди! — Коленичи до децата си. — Виж, добре са, Боби, просто следват майка си. Уини! Тревър! Престанете! Спрете!

— В оня ден Господ ще порази със Своя тежък, голям и як меч левиатана — право бягащия змей, и левиатана — лъкатушния змей, и ще убие морското чудовище — заговори Фил.

Новите скиталци се струпаха на изхода, притискайки се към вратите, блъскайки се в тях. Линди, Тревър и Уини също го правеха. После Боби сложи ръка върху рамото на Мартин и той се обърна и видя оръжието, което старият му приятел му подаваше. Мъката разкъса сърцето му и го накара да отметне глава назад и да заплаче, а в онова притихнало кътче, което се спотайва във всеки от нас, което вижда и знае всичко, един глас му каза: „Това се случи. Това е, с което трябва да живееш отсега.“

Любовници, съпруги, съпрузи и деца, всички обикаляха наоколо, опитваха се да говорят със скиталците и църквата се изпълваше с риданията им.

Боби отвори вратите, те излязоха на улицата… и се присъединиха към потока от други скиталци. Бяха толкова много, и всички вървяха в нощта. Мартин прецени, че не е половината град, а по-скоро три четвърти.

Те се затътриха мълчаливо към брода и черните пътища, които водеха към Смоуки Хилс. Всъщност това не бяха никакви хълмове, а само възвишения, по-диви, отколкото изглеждаха отдалече.

Няколко души се затичаха след тях, двама съпрузи, една съпруга, роднини, обещали си да се погрижат един за друг — „Ако се случи с мен, не позволявай да продължа така“, обещания, изковани с кръв и любов.

Мартин също тичаше, докосваше любимата си, викаше я, обръщаше се към децата си.

— Деца, елате тук, аз съм баща ви, заповядвам ви!

И към жена си:

— О, Линди, събуди се, любов моя.

Но те не се събудиха. Никой от тях. Една ръка го обхвана през раменете, ръката на някой, когото смътно разпознаваше, който сега му изглеждаше като спасител, и той се облегна на рамото му и заплака. По улиците малките групи оцелели също плачеха, а скиталците продължиха по улицата, изчезвайки в мрака.

Мартин се затича след тях, после спря, падна на колене и изрева: „Линди!“ Тя продължи да крачи, без дори да погледне назад, отнасяйки в нощта децата и любовта му, и всичко, което имаше значение за него.

Потресеният град посрещна малките часове с плач из църквите, подреждайки телата на загиналите по ливадите. Повечето от обездушените обаче не бяха загинали, защото хората не намираха сили в себе си да отнемат живота на близките и любимите си, независимо от състоянието им. Затова те си отидоха, погълнати от нощта. Когато се зазореше, щяха да ги потърсят, да носят вода и храна на празните обвивки на своите любими, и докато се опитват да ги нахранят, да поговорят с тях. И скиталците щяха да се усмихват или да побегнат като уплашени животни, но следовниците щяха да останат с тях, молейки ги, настоявайки, опитвайки всичко по силите си, за да ги върнат обратно. Невероятна болка е да кажеш сбогом на мъртвите, докато те са все още живи, и много, много хора не можеха да го сторят.

Мартин се изправи на крака. Нямаше да ги следва. Закле се. Щеше да се бори. По някакъв начин щеше да спаси любимата си и децата си, щеше да отиде сред мрака и каквото и да му струваше, дори да се наложеше да жертва живота си или собствената си душа, щеше да спаси семейството си.

Преди зазоряване падна роса и утрото беше като посипано с перли — върху есенните листа на дърветата, върху пожълтялата трева, върху спретнатите къщи и върху скиталците далеч отвъд ръждивите поля. Росата блестеше по бледата им кожа, перла до перла.