Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (2)

1.
22 ноември
Танц в мрака

Генерал Алфред Уилям Норт влезе в пищния апартамент в Пентагона, собственост на командващия му офицер. Генерал Самсън беше назначен за председател на Обединения съвет на началник-щабовете и беше взел Ал със себе си в стратосферичния свят на висшата военна политика.

Адютантът, който трябваше да обяви идването му, липсваше. Като се имаше предвид настъпилият хаос сред военните, това не беше учудващо. Вероятно беше изпратен със задача някъде из огромната сграда и нямаше кой да го замести, за да съобщи за пристигането на генерала.

Очакваха ги в Белия дом след десет минути, така че Ал не държеше особено на церемониалностите. Беше срещнал Том Самсън, когато го повишиха като главнокомандващ на военновъздушните сили. Беше много ефективен офицер и с приятно излъчване.

Това обаче важеше само пред по-висшите офицери. Сега, след като беше председател на Обединения съвет на началник-щабовете, а Ал все още заместник-председател, нещата се промениха. Том беше студен, лишен от обаяние кресливец, безпощаден към провалите и изключително взискателен. Ал все още вярваше, че той е добър офицер, но подходът му към работата често беше твърде безкомпромисен. Честно казано, Ал очакваше да повишат него. Всъщност разчиташе на това. Това, което последва, беше огромно унижение и тъжен край на блестяща кариера. Познаваше президента от години и наистина не можеше да си обясни защо беше предпочел Том пред него. Ал бе изпълнявал всичките си задачи отлично.

Разликата между двамата беше, че Том бе служил с пилотите, а Ал ги беше обучавал, но прекара цялата си кариера като щабен офицер. Том беше награден с Пурпурно сърце. Дали Ал, който никога не беше чувал гневната стрелба на войната, завиждаше на Том за участието му в Кубинските конфликти?

Краткият отговор: естествено. Ако беше на негово място, кариерата му нямаше да спре малко преди върховата си точка.

— Том, тук съм — обяви той неуверено.

Тишина.

Вратата на банята беше открехната, така че Ал тръгна към нея.

— Том?

От банята се чу приглушен шум.

— Извини ме — отвърна Том гневно сред шумоленето.

— Том, съжалявам. Лени го няма…

— Излез оттук!

— Съжалявам!

Докато вървеше към вратата, Ал забеляза на бюрото на Том разтворена сребърна кутия, голяма колкото старомодна табакера. Вътре имаше шест издължени златни цилиндъра. До тях лежеше сребриста спринцовка, която изтъняваше постепенно от широкия край с гнездо, което очевидно би обхванало един от цилиндрите, до игла с толкова тънък връх, че беше почти незабележима.

Ал изскочи навън, залят от хиляди мисли. Дали беше наркоман? Жертва на рак? И каква странна спринцовка…

Няколко секунди по-късно Том блъсна вратата на кабинета си с такава сила, че цялата стая потрепери.

Ал обаче почти не го чу. Ако Том беше пристрастен, това, без съмнение, можеше да се окаже в негова полза. Беше хубаво да го знае.

В този миг Лени се появи и веднага каза:

— Генерале, нека известя за пристигането ви.

— Той знае, че съм тук.

Лени пребледня като платно.

— Така ли?

Ал кимна. И двамата не пророниха нито дума повече, а малко по-късно Том излезе с широка крачка, блестящ с униформата си, черните му очи се взираха право напред, а лицето му беше безизразно.

Лени застана мирно.

— Трябва да поговорим — каза му Том, като минаваше покрай бюрото му.

— Да, сър.

— Можеш да се обзаложиш, че да, млади приятелю.

И продължи с тежка стъпка през апартамента.

Ал го последва и двамата се спуснаха с частния му асансьор към подземния гараж, където колата ги очакваше пред отворената задна врата. През цялото време мълчаха. Всъщност човек не говореше с Том, ако той не го заговори пръв. Самсън не се наслаждаваше на любезното бъбрене, на шеги или клюки — нищо подобно. Но най-удивителното беше, че бе свикал тази така политическа среща. Как копелето беше успяло да го стори — всеки от генералите в щаба му жадуваше да узнае — ако и само за да намери начин да му навреди.

От историческа гледна точка Обединеният съвет на началник-щабовете беше солидна, добре смазана организация. Не и под водачеството на Том обаче. Той я беше превърнал в котило на плъхове, осеяно с паяжини. Хора, които бяха работили заедно с години, сега се биеха като зверчета в капан.

В годината след идването на Том бяха последвали пет „оставки“. Всъщност всички бяха уволнения, брутални, злонамерени, често загадъчни. И което беше по-лошо, бяха последвани от отмъстителни малки назначения на постове, избрани да унижат жертвите. Генерал Халф, например, беше армейски началник-щаб. Сега отслужваше времето си като командир на форт Силкър в Мисисипи. Форт Силкър беше разформирован, така че основната работа на Хари беше да се грижи за опазването на околната среда и за продажбата на имотите.

Ал се настани в колата. Знаеше, че тази среща е важна, но не беше особено сигурен за какво точно става въпрос. Предполагаше, че Том знае, но той си мълчеше. Може би и Ал го чакаше дръвникът. Вероятно се очакваше да се покаже неподготвен пред президента, сигурна прелюдия към падението.

Но имаше една малка подробност: Ал познаваше Джеймс Хана Уейд, откакто бяха съквартиранти в академията. През последните години приятелството им по необходимост бе станало по-дистанцирано, но двамата все още бяха достатъчно близки, за да бъде канен понякога от Джими да поиграят скуош. Това обикновено ставаше, когато нещата в този особено тежък мандат не вървяха добре. Но сега Джими се беше издигнал твърде високо, така че нямаше да има скуош със стария му приятел. По-точно, както и двамата знаеха, с предадения му приятел.

Колата обърна по Четиринадесета улица, мина покрай познатите смарагдени извивки на някакъв „Макдоналдс“, после навлезе в земите на Белия дом.

— Днес ще чуем доклад на разузнаването — каза Том.

— На каква тема, сър?

Том го погледна, после се извърна. Секунда по-късно колата спря и двамата закрачиха през Белия дом към Залата на кабинета — но я подминаха, подминаха и Овалната зала, и влязоха през офиса на заместник-секретаря Мориси в президентския кабинет.

Не беше особено подходящо място за голяма среща, но тя не беше такава.

— Здравей, Ал — поздрави президентът.

Ал усети как Том се напряга. Добър знак, може би президентът най-накрая беше осъзнал, че това назначение е грешка, както му беше казал Ал — на практика единствената политическа мисъл, която беше споделял с него. Обърна се към Том.

— Добро утро, генерале.

— Добро утро, господин президент.

Минута по-късно влезе шефът на националното разузнаване Бо Уолдо, следван от двама помощници, които продължиха към телевизионния екран.

Уолдо заговори:

— Вчера имаше голяма експлозия в Кайро, която е довела поне до неколкостотин смъртни случая и огромни материални загуби. Разрушила е Хеопсовата пирамида.

— И? — излая Том.

Президентът му хвърли укорителен поглед.

Но нетърпението му беше разбираемо. Катастрофата в Кайро се предаваше по всеки новинарски канал в света. Не можеше да се попадне на нищо друго по телевизията, по радиото, в интернет — където и да е. Ал си помисли: „Известно им е коя терористична група е отговорна и ще ни информират, че британците ще отговорят с удар. Несъмнено искат от нас някаква подкрепа, а проблемът при тези неща е винаги един и същ: как да направиш това, което иска една империя, без да разсърдиш друга?“

Уолдо прочисти гърлото си и рече:

— Няма друга за последния половин час, господин президент.

Мислите на Ал запрепускаха. Друга? Какво искаше да каже?

— Колко има досега?

— С тази, която се появи в Камбоджа, стават четиринадесет.

Ал искаше да попита за какво, по дяволите, говорят, но не можеше да го направи, без да разкрие невежеството си. По ядния поглед на Том личеше, че и той си мисли същото. Комитетът на началник-щабовете контролираше не по-малко от пет военизирани разузнавателни служби, освен Филипинската колониална агенция и Кубинския разузнавателен корпус, затова изглеждаше невъзможно собствените им хора да не са ги известили за това? Том щеше да разследва случая и за пръв път Ал беше напълно съгласен с него. Това беше непростим пропуск.

— И всички те са… едно и също ли е? — попита президентът. — Разстояние и тъй нататък?

— Всяка е точно на девет хиляди и триста километра от земната ос и на хиляда и шестстотин от Северния полюс. Всички са се появили в средата на древни руини. Индокитайският културен институт вече изследва едната в Преах Вихеар. Засега се смята, че твърдостта на обекта е поне три хиляди по Кнуп, същото като в Кайро. Очевидно е от същия материал — без съмнение най-твърдото нещо на Земята. Единственото оръжие, което би могло да засегне тези обекти, е водородна бомба.

— Имаме ли такива?

— Да, сър — отвърна Том. — Добре скрити от задължителните инспекции на Кралските военновъздушни сили, но имаме.

Британците настоятелно налагаха спазването на противоядрения договор между петте сили, от които Съединените щати бяха най-малката и най-слабо въоръжената — и следователно единствената, която в действителност трябваше да спазва проклетия договор. Французите определено нямаха нужда. А колкото до царя или потайния японски император, никой не можеше да каже какво се случва в скритите им леговища? Можеше да има дори китайски пълководец с някакви ядрени оръжия.

Президентът пристъпи към прозореца.

— Страхувам се някоя да не изникне тук във Вашингтон.

— Освен ако няма друга фаза — отвърна Уолдо, — това нещо изглежда завършено. Но за мен най-странното е, че всяко от тези места е древен свещен център.

— Значи древните са знаели — каза президентът, като се извърна внезапно и ги изгледа втренчено поред.

Ал видя молбата в очите му, като че ли целият американски народ се намираше там и призоваваше чрез него да научи истината.

— Лещите — обади се Ал. Том му хвърли пронизващ поглед, но той продължи: — Лещите отразяват и пречупват. Имаме ли представа какво правят тези?

Уолдо поклати глава.

— Засега са просто там. Според МИ-3 тази в Кайро не излъчва и не абсорбира никаква известна енергия. Институтът потвърди същото за онази в Камбоджа.

— А знаем ли дали са естествени образувания?

— Не смятаме, че са естествени, господин президент — отвърна Уолдо.

— Но това е добър въпрос — отвърна Ал. — Ако са изкуствени, кой ги е създал и защо?

— Това е спешен въпрос — каза рязко президентът. — Вероятно най-спешният въпрос в историята на света. — Отново ги изгледа. — Май не си впечатлен, Том.

— Сър, ако не знаем нищо за тях, как можем да направим подобно заключение.

Президентът се намръщи.

— Говорим за инстинкт, по дяволите.

— Има още нещо, което трябва да видите, сър — намеси се Уолдо. — Пуснете видеото, моля.

Телевизионният екран просветна и оживя. Ал видя хора, които вървяха през красива провинциална местност. Бяха облечени странно, някои с пижами, други по бельо, един или двама с палта, един напълно гол. Имаше мъже, жени и деца.

Групата беше следвана от полицейска кола с пуснати светлини.

— Какво наблюдаваме тук? — попита президентът Уейд.

— Това е в Глочестършир — отвърна Уолдо.

— Кога е заснето?

— На живо е — поясни Уолдо. — През нощта тези хора са били огрени от ярка светлина, излъчвана от обекти с форма на дискове в небето. Оттогава вървят на север. Изминали са двадесет и два километра за единадесет часа.

— Свързано ли е с дисковете, който виждаме от години? Тези, за които НАСА твърди, че са контролирани от интелигентен източник?

— Не знаем. Не знаем почти нищо.

— Но най-важното е, че тези хора не могат да бъдат спрени, прав ли съм? — попита Том саркастично.

— Не могат да бъдат спрени, генерал Самсън — отвърна язвително Уолдо. — Могат да бъдат обездвижени само с упойка. Изследването на един от тях, извършено в местна болница, показа нормални физически показатели. Но мозъчният скенер разкри друга картина. Мозъчните функции са спаднали до една трета от нормалното.

— Значи са загубили нещо — заключи Том. — Интелигентността си?

— Не знаем — отвърна Уолдо.

— Имаме ли кадри от атаката?

— В показанията си очевидците говорят за дискове, светещи в мътно оранжево.

На Ал му хрумна нещо.

— Коя е най-близката до Глочестършир леща?

— Какво значение има, ако смея да попитам, генерале? — сопна се Том.

— Не, това е добър въпрос — заяви Уолдо. — Най-близката леща е в планината Тасили в Алжир. И това, което смятах да добавя, е, че има доклад от Чуждестранния легион за изблик на оранжеви огнени кълба от лещата там. Но е станало само четири минути преди атаката в Глочестършир, така че…

— Те са свързани — каза Ал и веднага съжали. Беше се обадил прибързано.

— Генерале, не разбирам… — започна Том.

Президентът го прекъсна.

— Съгласен съм. Дали дисковете над Глочестършир, са дошли от лещата в Алжир, знае само Бог. Но определено има някаква връзка между всичко това — дисковете, които виждаме вече от петдесет години, тези, атакували хората, и лещите… И трябва да добавя, че според мен е разумно да предположим най-лошото.

— За мен това са британски и френски проблеми — подчерта Самсън. — Освен ако не е засегната и Японската империя.

— Не е, засега са поразени само имперските територии на Британия и Франция, както и част от южноамериканските страни.

— Тогава да изчакаме — обяви Том с назидателен тон. — Може да е някакъв вид тайно оръжие. Царят има доста странни прищевки и иска части от Африка. Със сигурност би искал контрол над Египет, за да ядоса турците, ако не друго.

Президентът се обърна към него:

— Защо си тук, Том? Защо, по дяволите, си тук, според теб? Става нещо, не разбираш ли? — Той посочи екрана с ръка. — Това ще се разпространи.

Том продължи да упорства.

— Нямаме основания да смятаме така, сър.

— Ще се разпространи.

— Това не е атака над Съединените американски щати. И няма повод да мислим, че подобна атака е неизбежна.

— Том — заяви президентът, — веднага щом се върнеш в кабинета си, ще обявиш ДЕФКОН 1 и ще уведомиш всички командващи по целия свят да се подготвят за военен удар.

— Сър, аз…

— Под атака сме, проклет глупак такъв — изрева президентът. — Не просто две империи и няколко бананови кралства. Ние!

Том се вцепени. Очите му заблестяха от ярост.

Но президентът не беше приключил.

— Господа, аз имам военна подготовка и знам кога врагът изпитва силите ми. Това всъщност се е случило в малък град в сърцето на най-могъщата империя в света. Бо, искам да се свържеш с британците, французите и останалите империи. ЦРУ да наблюдава за подобни инциденти по целия свят.

Ал подушваше страха в стаята и се надяваше, че Уейд не действа в пристъп на паника.

— Ал, ти ще организираш специална група. Трябва да откриеш начин да унищожиш тези лещи, всички до една. Искам да се свърши бързо и с гарантиран успех.

— Сър — намеси се Том. — Дали е разумно да ги нападаме? Не знаем нищо за тях.

— Човекът с медалите предлага отстъпление — промълви президентът. — Добре, ще го имам предвид. Ал, когато си готов да нападнем тези неща, незабавно ме уведоми лично. — Той посочи към телефона и повтори: — Лично!

— Да, сър, но имаме само четири бомби. Ще ни трябва подкрепа от Британия и Франция.

Президентът въздъхна.

— Уолдо, колко ядрени бомби имаме?

— Двадесет и три, сър. Четири в ръцете на военните, останалите под земята при…

— Том, Ал, разбирате, че не е имало нужда да знаете това.

— Сър, позволете да възразя — каза Том. Ал видя как вратът му почервенява, а вените започват да пулсират. — Трябвало е да знаем. Стратегическо планиране, военни игри… разбира се, че е трябвало да знаем!

— А аз не исках да се озовавам пред четирима разгневени имперски посланици, които настояват да предам ядрените си оръжия. Ти не можеш да опазиш такава информация, Том. Никой от собствения ти щаб не те харесва, а това създава проблеми със сигурността, нали?

Ал се бореше да овладее изражението си. И най-дребната следа от усмивка, която насладата от чутото канеше на устните му, можеше да му докара уволнение преди залез-слънце.

Един от помощниците на Уолдо намести слушалката си и кимна към шефа си.

Уолдо обяви:

— Господин президент, има един човек, който може да ни помогне. Археолог, бил е в пирамидата, когато е започнала експлозията. Сътрудниците му са загинали, но той се е измъкнал. Тук е.

— Чудесна работа, Бо — похвали го президентът. Ето, слушайте и се учете. Бо се опитва да впечатли президента си. Това очаквам и от вас, Том.

Самсън се наежи, но овладя изражението си. Прашен млад човек, с приятен вид, но явно ужасно изтощен, пристъпи ококорен в кабинета.

 

 

В самолета му сервираха яйца и много кафе. Беше доста необикновено — частни самолети на военновъздушните сили от Кайро до Ле Бурже, сетне тук. Даже говори с Линди и децата по видеофон от самолета. Обаче голяма част от удоволствието липсваше. Беше поразен от станалото и все още се опитваше да го приеме. Голямата пирамида беше изчезнала, заменена от онова… нещо. Леща, така го нарекоха — всъщност той го беше нарекъл така за Би Би Си, в интервюто, което бе дал, преди да напусне Кайро. Вероятно той беше наложил това определение.

А ето че сега стоеше в Белия дом, при това в Западното крило. Предполагаше, че изглежда ужасно. Никой не си беше направил труда да му предложи душ или поне смяна на дрехите. Все още имаше прах от Гиза в косата си.

Мъж с черен костюм го въведе в кабинет, пълен с книги. Беше се надявал да зърне Овалния кабинет, но това явно беше светая светих на Големия американски глупак, президента Джими Уейд. Той беше изтърбушил бюджета на Националната академия на науките, беше изтеглил договорените пари от редица университети, включително от „Юрая“. Беше готов да изхарчи милиарди, за да подкрепи американските търговски асоциации във вечната им война с икономиките на по-големите империи, но образователната му система беше камуфлаж, академичната — пълна каша, а интересът му към науката никакъв го нямаше.

Под управлението на Уейд дори програмите на НАСА за екзобиология и извънземна култура гаснеха, а сега, когато вече се знаеше, че НЛО са интелигентно насочвани, тези две програми разработваха някои от най-сериозните научни дела в света. И то без да се споменава Семинарът.

И все пак той беше президент, водачът на американския народ и един от най-могъщите световни лидери, и това да го види тук — съвсем обикновен и уязвим, — беше странно преживяване. Президентът се изправи и подаде ръка. Мартин я пое и се вгледа в странните, празни очи на професионалния водач.

Още един мъж, плешив и едър — изпъкващ в стаята въпреки присъствието на двамата декорирани генерали — стисна ръката му, дръпна го покрай президента и го настани да седне.

— Знаем, че сте преживели шок — прошепна той. Ръцете му бяха меки, а очите му не бяха изпълнени със страх като тези на президента. Те искряха, наблюдаваха. Мартин го разпозна. Бо Уолдо, разбира се, непрекъснато го даваха по новините.

— Доктор Уинтърс… може ли да ви наричам Марти…

— Мартин.

— Добре, Мартин е изтъкнат член на археологическата общност на нашата страна. Успял е да предизвика малка революция, и то съвсем сам.

Не беше малка, беше огромна, но Мартин си замълча.

— Оцеляхте в пирамидата? — попита президентът. — Къде се намирахте? Бил съм в това нещо и не е лесно да се ориентира човек.

— Бях в погребална камера на тридесет метра под повърхността.

— Как може да сте били там и да сте оцелели? — попита един от генералите. Мъж с тясно, почти жестоко лице и малки, грозни очи, блестящи като черен обсидиан.

Мартин реши да не отговаря на въпроса, беше толкова груб и, честно казано, глупав.

— Генерал Самсън иска да каже…

— Исках да кажа каквото казах, Ал!

Другият генерал веднага замълча. Очевидно високият мъж с буйната бяла коса беше по-нисшестоящ от двамата. Имаше по-хубаво лице, аристократично, с орлов профил, и, както се стори на Мартин, тъжно.

— Оцелях точно защото бях толкова дълбоко. Усетихме необичайни пулсации около три минути преди пирамидата да се срути, така че имах време да се изтегля.

— Доктор Уинтърс, ако ви кажа, че същите тези лещи са се появили на четиринадесет различни места по света, всички на едно и също разстояние от осевата линия близо до северния полюс…

Стаята избледня, гласовете се приглушиха.

— Доктор Уинтърс?

Мартин се опита да се съвземе. Първо видя генерала със святкащите очи — взираше се в него, както надзирател гледа опасен затворник. Мартин преглътна и се огледа за вода.

— Добре — отвърна той. — Май знам за какво говорите. Това е свещеният кръг. Имате Олантайтамбо, Великденските острови, Преах Вихеар — да не би да твърдите, че всички тези места са били разрушени?

— Всички — потвърди президентът. — Интересува ни дали тези лещи са повод за притеснение. Ако е така, бихте ли могли да дадете някакви идеи за възможните последствия?

Уейд беше обрисуван като идиот от медиите, но това беше впечатляващ въпрос.

— Сър, знаем, че преди петнадесет хиляди години на Земята е имало някакъв вид напреднала цивилизация, която е изчезнала внезапно след катаклизъм. Всички тези места, освен пирамидите, са по-късни постройки, разположени върху специфични геодезични точки. Но така и не разбрахме защо.

— Мисля, че това са най-вече спекулации — изплю Самсън.

— Генерал Самсън — намеси се президентът, — тук сте, за да съберете информация, която ще ви помогне да изпълните заповедите си. Благодаря ви.

— Работата на този човек е много спорна.

— Всъщност не е — заяви Мартин.

— Прочел съм доста научни списания и казвам, че е.

Мартин не знаеше как да отговори на подобна злоба. Грубостта на този човек го вбесяваше.

Президентът зададе въпрос и отклони вниманието му.

— Доктор Уинтърс, какво, според вас, може да представляват тези лещи?

— От чисто археологическа гледна точка, не знам. Но ако сте чели старите хроники, леща като тази може да е била механизъм за разрушение.

— На какво?

— На цивилизацията. Загинала е за един ден, разбирате ли. За няколко минути. Всъщност случило се е един следобед през юни. За около пет минути.

Това накара дори злостния генерал да замлъкне.

— Какъв риск има сега?

Мартин осъзна колко голяма е отговорността, тежаща на плещите му:

— Аз, честно казано, бях довлечен дотук. Нали разбирате, шокът, а сега и това…

— Нека перифразирам — каза президентът. — Виждате ли възможен риск и, ако е така, на какво основавате заключението си? Така по-лесно ли е?

— Има календар — на маите, — който отбелязва края на тази епоха на идния двадесет и първи декември. Зимното слънцестоене се пада в деня, когато Земята пресича едновременно галактическия екватор и слънчевата еклиптика. Много необичайно съвпадение.

— Абсурдното в случая е — намеси се Самсън, — че се предполага, че древните май са познавали галактиката. Сбирщина жадни за кръв диваци. Самата идея е смехотворна.

Мартин реши, че ненавижда този човек, нещо рядко при него. Той пазеше силните си емоции за любовта към децата и жена си. Не се поддаваше на омразата. Но генерал Самсън сам си я просеше.

— Датата е посочена — продължи той. — И независимо какво са знаели или не са знаели древните май, местоположението на Земята също е там.

— Какво означава това? — попита президентът. — Казвате ми, че цяла човешка цивилизация е загинала в един ден? Какво трябва да ми говори това тук и сега?

Един от помощниците най-накрая се появи с вода и Мартин я изпи на един дъх.

— Все още нося пустинята в гърлото си — обясни той.

— Добре — каза добрият генерал. — Хайде, обяснете ни.

— Това пророчество — за 2012 година — винаги е било мистерия, защото е толкова точно. Изисквало е изключителни изчислителни способности — да се създаде целият календар, и, очевидно, знание за местоположението на Земята спрямо останалата част на Галактиката — и съжалявам, ако това ви е неприятно…

— Астрофизиците все още спорят за тези неща — подметна Самсън.

— Том, ще престанеш ли да го прекъсваш?

— Опитвам се да помогна, господин президент!

— Доктор Уинтърс, моля, продължете — каза президентът.

Мартин преглътна. Гърлото му отново беше пресъхнало. Не беше свикнал на подобно напрежение.

Всички погледи бяха ужасени, а стаята се изпълваше с вонята на пот.

— Да. Мисля за тези изскочили от земята неща и за факта, че толкова много древни култури говорят за същества, минали през портали…

— Извънземни, както би ги окачествила НАСА?

— Не извънземни в смисъл на идващи от друга планета. Като се има предвид за какви разстояния става въпрос, сегашната представа клони по-скоро към разбирането, че НЛО са някакъв вид проекция от паралелна вселена или вселени. Направо тук, навсякъде около нас. Сега.

— О, стига! Господин президент, нямаме нужда от такива предположения — каза Самсън.

Президентът избухна.

— За Бога, генерале, ще млъкнете ли?

Самсън обаче нямаше намерение да си мълчи:

— Мисля, че този мъж трябва да бъде отстранен, той пречи…

— Просто го изслушай, Том. По дяволите! — изрева президентът.

Самсън се укроти.

— Продължавайте, докторе — тихо се обади Бо Уолдо.

— Шумерите са ги наричали анунаки, вавилонците акпалус, евреите нефилим — списъкът е дълъг. Те винаги са силни, доминиращи личности, донякъде изглеждат като хора, но с очи на влечуги — и идват от друга реалност. Някой са били враждебни, други по-добронамерени. Сякаш е имало две борещи се фракции с различно отношение към нас. Били са се помежду си до един момент, а после са изчезнали оттук.

— И каква е връзката с нашата ситуация?

— Може би причината предвиждането на края на света в стария календар да е толкова точно е свързана с астрофизичната ситуация, която отваря тези портали. Може би това представляват лещите. Тогава можем да очакваме, че са най-лошото, което можем да си представим.

Тишина.

Не го каза буквално, но беше ясно за всички. Спря за миг, после реши да продължи:

— Следователно бих казал, че се е включила някаква машина. Мисля, че между днес и двадесет и първи декември можем да очакваме тя да става все по-активна и на посочения ден да унищожи човешката цивилизация, или поне да се опита.

Президентът се изправи и тръгна към прозореца.

— Бо?

— Сър, нямаме такава информация.

— Том?

— Това е… очевидно, не мога да го нарека фантасмагория — нещата са там. Но мисля, че трябва да изчакаме още малко. Ако ще се бием, трябва да знаем с какво и как ще го правим.

— Ал, променям заповедите. Направи следното: удари с ядрено оръжие най-изолираното от тези неща…

Том Самсън скочи на крака.

— И дума да не става.

— Том, вече имаш своите заповеди.

— Сър, виждам, че взимате опасно и прибързано решение, и не мога да си замълча!

— Ще изпълниш ли заповедта, Ал?

— Сър, малко по-ниско съм в командването.

— Всички трябва да разберете нещо. Не чувам това, което искам да чуя. И след малко няма да се задоволя с оставки, а ще наредя арести. Още тук!

Втренчи се в Том и Мартин си помисли, че не иска да е на мястото на генерала.

Ал се изправи на крака.

— Сър, веднага ще наредя удара.

— А ти ще продължиш ли да спазваш клетвата си, Том?

— Както я разбирам.

— „Съвестно ще изпълнявам законни заповеди…“ е частта, която е важна в случая.

— Сър, ще подам предупрежденията и ще обявя военно положение. Но ви умолявам да поставите другия въпрос пред Съвета за национална сигурност и пред Роби. Не оставяйте секретаря на отбраната в неведение. И за Бога, уведомете французите и британците — всички империи. Недейте да ги изненадвате.

— Никой няма да остане в неведение — промълви президентът. — И нека ти кажа нещо невероятно. Знаеш ли какво трябва да направя сега? Трябва да отида в Розовата градина, да сложа усмивка на лицето си и да ям глупава пуйка! Честит Ден на благодарността.

Той излезе от стаята и Мартин си помисли, че би следвал този мъж навсякъде. Мнението му за президента беше напълно променено. Беше умен, решителен и умел в управлението на властни мъже като тези в стаята.

Те го последваха. Мартин остана сам, напълно забравен. Неговата роля в срещата най-вероятно нямаше да бъде отразена в историята, но той разбираше какво е направил. Ако искаха да спрат онова, което щеше да започне всеки момент, трябваше да действат незабавно и решително.

Беше минала година, откакто НАСА даде изявление за НЛО, и сега той се чудеше дали това е било добра идея. Ако бяха извънземни от друга планета, бе донякъде безобидно. Но ако ставаше дума за паралелни вселени, независимо дали някой вярваше, че те са реални, това би обяснило способността им да влизат в нашия свят. Разумът може би играеше някаква роля, неподозирана при това. Може би нашата вяра беше съществена за тяхната способност да минават през порталите, което означаваше, че НАСА неволно е отворила врата, затворена от мъдростта на миналото и запечатана от свещените постройки, които сега бяха разрушени.

Той измъкна мобилния си телефон. Дали щеше да има обхват тук? Да. Добре. Позвъни на Линди.

— Прибирам се, скъпа.

— Мислех, че си в самолета.

— Направих малко отклонение. Доста невероятно отклонение. — Огледа се и на вратата видя човек от тайните служби. Явно беше дошъл за него — Извинете, трябва да стигна до Канзас Сити.

— Националното летище. ТАТ и „Браниф“ имат полети дотам.

— Всъщност бях доведен със самолет на военновъздушните сили и реших…

Агентът се усмихна.

— Задачата ни беше да ви докараме тук.

— И толкова?

— Толкова.

— Мартин, какво става? — попита Линди. — С кого говориш?

— Ще ти се обадя от летището да ти кажа кога кацам.

Той преглътна ужаса, който се зараждаше в него. Надяваше се, че ще има достатъчно време да се прибере.