Уитли Стрийбър
2012: Война за душите (19)

18.
19 декември
Неизвестен произход

Ник седеше и четеше страниците, които баща му току-що беше написал. През последните две седмици на Уайли му се събираха около шест часа сън, но сега спеше отпуснат като труп над клавиатурата. Разбира се, труповете не хъркаха.

Беше четири сутринта и преди две седмици Ник не би посмял да стане и да излезе в тъмното, но нещата се бяха променили.

— Какво става?

— Здравей, мамо.

— Защо си буден?

— Татко е писал, че е разузнавателен агент.

— Нещо друго. Това вече си го спомнихме?

— Не. Когато дойдох тук, той спеше, хъркаше и пишеше.

Момчето посочи лаптопа.

— Това е описание на Самсън, който отива в земята на демоните. Ужасно е, мамо, наистина ужасно.

— Уайли, събуди се.

— Мамо, остави го.

— Не може така, трябва да си легне.

— Виж, ако го разбудиш, ще започне да пише отново. Ще получи инфаркт. Остави го да спи.

Тя се наведе и прочете няколко страници.

— Божичко, какво място. Авадон.

— Проверих в интернет: означава „бездната“. Поне на нашия език. На серафимския сигурно означава „дом“, или „хубаво място“, или нещо подобно. Те са канибали и дори децата измъчват и убиват. За тях е като игра. Като видеоигра, да одерат жив човек. Отвратителни са, мамо, не ги искам тук.

Брук погледна съпруга си.

— Поне ще го завия.

Тя отиде до раклата и извади одеяло. Завиха Уайли и Ник плъзна възглавницата от стола си под главата му.

— Трезвен съм, кълна се — промърмори в просъница Уайли.

— Всичко е наред, скъпи.

— Хайде да се чукаме, бебчо.

— Тихо!

Той изхърка и примлясна с устни.

— Израснал съм с него, мамо — обади се Ник.

Тя се опита да се засмее и почти успя.

— Мамо, всъщност трябва да се запитаме не само кой е баща ми, но и кои сме ние, какво трябва да правим, защото чувствам странно родство с един герой от тази книга и искам да разбера каква е истината. Тревър сякаш ми е духовен брат. И още нещо — мисля, че е опасно. А също и случилото се с Ал Норт, докато се опитваше да дойде тук, а и онова същество, което подгони татко. Много е опасно.

В този миг се чу пронизителен звук, почти като воя на противопожарната аларма, и за кратко решиха, че наистина е тя. После Ник хукна и другите го последваха. Келси стоеше в коридора до спалнята си, стискаше Недодялко и издаваше този ужасен звук, който Уайли никога не беше чувал от устата на малкото си момиченце и дори не вярваше, че е способна да пищи така.

Брук се спусна към нея и я прегърна, а Келси заплака, с мъчителните сълзи на ужасено дете, което не може да бъде успокоено дори от майка си.

— В стаята ми се протягаха ръце, те ме докосваха и когато хвърлих Недодялко по тях, видях лице и то беше ужасно.

— О, скъпа, скъпа, в стаята ти няма нищо, виж, лампата е светната и стаята е празна.

— Само ръце ли видя, Келси?

— Да, тате. Опитаха се да ме сграбчат. И когато ме докоснаха, ги видях. После изчезнаха.

— А лицето, което си видяла… как изглеждаше?

— Когато Недодялко го удари, беше окървавено и зловещо, тате. Беше ужасно.

Уайли погледна сина си. Ник срещна погледа му. Беше разбрал. Но не каза нищо.

Трябваше да внимават, защото в къщата имаше някой, когото не можеха да видят, и единствената му цел беше да убива.

— Да слезем долу и да си направим какао — предложи Ник. — Имаме нужда от малко какао.

— Никълъс, късно е, Келси е уморена.

Келси прегърна майка си през кръста.

— Хайде, мамо.

— Само една чаша тогава и няма да се бавим, защото малкото ми момиченце има нужда от сън, за да бъде красиво.

Брук вдигна Келси и тя се сгуши в ръцете й.

Докато слизаха по стълбите, Ник попита баща си:

— Ще ходим ли на лов сутринта?

— Ще ловувате през учебен ден? — учуди се майка му.

— Не е учебен — отвърна Ник. — Денят на учителя е.

Уайли отлично разбираше какво целѝ синът му. Не можеше да говори открито, не и когато някой се навърташе тук, те не можеха да го видят, ала той слушаше.

— Можем да отидем за фазани — каза бързо. — После ще ги опечем, много са вкусни. Пушките са готови, затова можем да тръгнем рано.

— Да ги извадим тогава — предложи Ник.

Уайли усещаше присъствието в къщата, беше осезаемо. Нещо невидимо беше наблизо, над тях.

Той отключи шкафа с пушките, извади една от ловните и я подаде на Ник, а самият той си взе от едрокалибрените и каза на Брук:

— Мини зад нас.

— Моля?

— Мамо, мини зад нас!

Уайли видя движение, много отчетливо, на не повече от двайсет сантиметра от лицето си. Око и част от лице. И той знаеше нещо за него: това лице беше ужасно обезобразено. Ал Норт се беше върнал за втори опит.

После около китката му се сключиха пръсти. Погледна ги и почувства яката хватка.

— Тук е, тате — изпищя Келси и този път и Брук го видя и изпищя. Не само изпищя, започна да вие.

Ник стреля в привидно празното пространство, където трябваше да се намира фигурата. Появиха се няколко пурпурни проблясъка във формата на човешко тяло, но сачмите минаха през него и се забиха в далечната стена на всекидневната, като разбиха големия преден прозорец и оставиха бразда в канапето.

Ръката изчезна.

Ник изсумтя, защото нещо го захвърли към стената. В мига, в който тялото на нашественика го докосна, се видяха ръбовете на черна разкъсана униформа. Уайли не беше едър мъж, далеч не толкова як като Ал Норт, но се хвърли към него. Сключи ръце около врата му, дръпна главата му назад и го удари в лицето. В този миг главата и лицето се появиха, заедно с изпънатия врат, чиито вени пулсираха, а очите бяха обрамчени от белези и капеща кръв.

Като видя това, Брук отвори шкафа за оръжия и измъкна големия сребрист магнум, за който беше вдигала толкова скандали. Размаха го и без да знае какво прави, натисна спусъка.

БАМ! БАМ! ВАМ!

Фигурата прелетя през стаята и се блъсна в телевизора сред дъжд от искри. Остана да лежи там. Лявата част на лицето и рамото се виждаха ясно. И двете длани и по-голямата част от лявата ръка се различаваха, докато едната длан не мина през мястото, където би трябвало да се намира стомахът, и потъна в обвивка от невидимост, а после се появи с кръв по пръстите.

Единственото око, което се виждаше, беше сиво и се взираше свирепо от окървавената орбита. Операцията бе извършена грубо и жестоко. Досега Уайли не беше осъзнал колко некомпетентен е бил лекарят.

Ръката се изстреля напред като глава на змия. Държеше нож и острието полетя към него — въртящ се, проблясващ метал — и издрънча в стената. Чу се плющящ, съскащ звук и взрив от синя електрическа енергия. Там, където тя се разливаше, реалността сякаш се оголваше.

На мястото на стената сега имаше врата със синя, трептяща рамка, а отвъд нея — кухня с извит, стопен плот, тостер, който изглеждаше като от разтопен восък, и хладилник — полуразтопен и отворен.

Там бяха враговете, гледаха към тях. Уайли знаеше какво вижда. То му се стори по-ужасно, отколкото си го беше представял, докато пишеше за тези хуманоидни влечуги, защото бяха толкова изтънчени, толкова красиви с проблясващата си бледа кожа и толкова ужасяващи с твърдите си, празни и подвижни очи, които бързо се впериха в стаята с блясък, който можеше да се изтълкува само като тръпнещо задоволство.

Серафими, така се наричаха, но ние имахме имена за тях, имена във всяка култура по света, от всяко време в историята. Една дума, с която да се обясни нещо толкова изящно и толкова грозно: той гледаше право в очите на същество, което хората и в двата човешки свята наричаха демон.

Келси се затича към него. Тичаше с детското невежество и желание да намери укритие. Едва ли разбираше какво вижда. Може би виждаше полицай — черна униформа, сребърни копчета, червени нашивки — или пък някакво друго спасение, но тя изтича към нещото през портала и прекоси в другата вселена. Умиращата вселена. Мястото, където откъсваха душите от телата и превръщаха малките момиченца в скиталци.

Уайли подхвърли пушката си на Ник и извика:

— Стреляй! Изправя се.

— Келси! — изкрещя Брук и хукна след нея в отчаян опит да стигне развяващата й се нощница, преди да мине през вратата — която издаде тих, влажен звук, нещо като преглъщане. Келси застина огряна от виолетова светлина, сякаш пленена в някакво лазерно шоу.

Съществото, което я чакаше, се приведе и разтвори ръце, но усмивката разкри малки и остри зъби и златни очи, които не гледаха с радост, а с погледа на изгладнял вълк.

Уайли се спусна след дъщеря си и усети как мощен електрически импулс преминава през цялото му тяло, последван от задух и прилошаване. Озова се до Келси. Беше леденостудена, кожата й бе посивяла и за миг го прониза мисълта, че душата й вече си е отишла.

Демонът имаше бяла коса, тънка и мека, полюшваща се около главата като ореол.

— Здравей — каза тя. — Аз съм Дженифър Мейзъл. Радвам се да те видя, Уайли.

Думите бяха като удари, нанесени с увит в коприна чук, толкова меки и заплашителни.

Той се обърна и видя празна стена. Вратата вече я нямаше.

— Ще трябва да дойдеш с мен — излая демонът. — Ще поостанеш.

Но Уайли си спомни мъдростта, която се предаваше от поколение на поколение, и осъзна, че тя е способна само да лъже, и като хвана дъщеря си, се хвърли към стената.

Зад себе си чу вик:

— По дяволите!

В следващия миг отново си бе вкъщи.

Ник стреляше по убиеца, а Брук тичаше към тях. Сграбчи дъщеря си и се скри заедно с нея зад канапето.

— Стой зад мен, тате — каза Ник.

— Стреляй с магнума, за Бога!

— Няма патрони.

Нов изстрел на пушката разтърси света. Зад тях се чу припукване, ядно съскане и демонът влетя в стаята. И в същия миг се превърна в човек.

— Арестуван си, Уайли — каза Дженифър Мейзъл тихо.

В кой свят си мислеше, че се намира?

— Не и тук, скъпа — изсумтя Уайли. Беше вдигнал празния магнум и го запрати към главата й. Избухна проблясък от пурпурнобяла енергия. Мейзъл се обърна, а от кожата й се заиздига червен дим. Задави се, после се изправи и измъкна своето оръжие. Беше по-черно от нощта, с грозен тъп накрайник.

Уайли инстинктивно разбра, че не трябва да й дава възможност да стреля, не защото това щеше да ги убие, поне не физически, а защото щеше да разпръсне светлината им и да откъсне душите на цялото семейство, да ги постави под контрола на ловците на души и да превърне най-скъпите му хора в първите скиталци в тази вселена.

Хвърли се срещу й и докато Ник държеше Ал Норт на разстояние с пушката, той я докопа. Юмруците му заблъскаха — удар след удар — по подсиленото й с броня тяло. Някъде трябваше да има меко и уязвимо място, деликатното месо на гущер, и той стовари юмрука си там, където смяташе, че са свързващите части на бронята, в кръста, където трябваше да се прегъва. Заудря я по лицето, но то също бе твърдо като стомана, защитено от люспи.

Тя изглеждаше като създание, изваяно от скъпоценен камък, изобщо не приличаше на живо същество.

Посегна към очите й. Хвана главата й и заби палец. Откри мекота, която го накара да завие от удоволствие.

Зад него: БАМ-БАМ-БАМ, БАМ-БАМ-БАМ. Ник беше успял да презареди магнума и знаеше как да го използва — държеше го с две ръце.

Уайли го беше обучил да стреля с всички оръжия в къщата. Децата трябваше да знаят как да се защитят.

Но каквото и да правеше Ник, не беше помогнало, защото нещо скочи върху гърба на Уайли. Макар и да беше прострелян, Ал не се отказваше.

Под палеца на Уайли изскочи око. Беше извадил око! Дженифър Мейзъл се дръпна назад, съскайки като разгневена кобра. Устата й се разтвори широко и зъбите проблеснаха. Вътрешността й беше бяла като на змиите. Езикът й — тъмен, дебел колкото пръст и дълъг като въже — бавно се уви около гърлото му.

Никога не беше виждал нещо толкова страховито, дори не си беше представял, че е възможно.

После гърбът му бе освободен от тежестта, той се обърна и видя Ник и Брук да се надвесват над Норт.

Ник беше измъкнал ловджийски нож и бързо и умело го забиваше в него, а от разтворените устни на генерала прокапа кръв.

Цялото тяло на нашественика проблесна, после започна да примигва като крушка пред изгаряне, чу се силен гръм. Отвътре и отвън засия синя мълния и двамата — генералът и Дженифър Мейзъл — изчезнаха.

— Тук са! — извика Уайли. — Все още са тук!

Ник размаха ножа си из въздуха, а Уайли вдигна пушката и стреля в тавана, от който се посипа мазилка.

Отвън се чу силен гръм. После се разнесоха викове, гласове, крещяха на непознат език, тракане на машини.

— Какво е това? — изсъска Брук.

— Тихо.

Сенки пропълзяха по пода, по стените, но хората и машините, които ги хвърляха, не се виждаха. Физически те бяха в другата вселена, в къщата на семейство Уинтърс, но с наближаването на двадесет и първи декември бариерите между световете изтъняваха.

Уайли се заслуша, загледа се в сенките — по-специално в една, която минаваше по стената — бе нещо, носено от две приведени фигури. После фигурите се наведоха, вдигнаха още нещо, което приличаше на дълъг сак, и сляха сянката му с тази на предмета, който носеха. После се оттеглиха.

— Какво става, тате? — попита Ник.

— Мисля, че лекарите на серафимите ги отнасят на носилки.

— О, господи, прав си! — възкликна Брук. — Наистина е така. Господи, виждаме. Боже мой…

Сенките изчезнаха. Къщата утихна. Семейството се събра, всеки по свой начин се бореше да преодолее ужаса.

— Мамо, може ли Недодялко да пийне едно? Иска абсент.

— Абсент? — Брук погледна към Уайли.

— Татко има бутилка в шкафа си.

— Уайли?

— Няма шкаф. Няма абсент. Това не е законно.

— Хайде, мила, покажи на мама къде е абсентът.

— Извинявай, скъпа, но за малко не ни убиха! — възмути се Уайли.

Сякаш това завръщане към стария им живот беше най-желаното нещо на земята. Брук закрачи към кабинета, последвана от малкото момиченце.

— О, стига — измърмори Уайли и тръгна след тях.

— Тате, не се разсейвай, не е свършило.

— Брук, няма абсент.

— Тате, върни се!

— Пази ни гърба — извика той на Ник.

Влезе в кабинета след Брук, която отваряше чекмеджетата на бюрото.

— Зад фалшивото дъно на чекмеджето е — обясни Келси.

Уайли видя празното бюро. Забеляза, че на него няма лаптоп. Видя, че старата му пишеща машина е стопена като тостера на Уинтърс, любимата му „Корона“ се стичаше по бюрото като разтопена пластмаса.

— Компютърът го няма — каза Брук. Погледна към него. Очите й бяха изцъклени, по лицето й се стичаха сълзи.

— Тате, ела долу! — извика Ник.

— Как така го няма? — изуми се Уайли. — Не може да изчезне.

Но беше така и заедно с него бе изчезнал и прозорецът им към другия свят.

Внезапно изтръпна напълно. Сякаш му бяха направили лоботомия. Сякаш бяха ограбили душата му.

— Пазиш ли онова копие? — попита я той.

Тя бръкна в джоба на джинсите си.

— Взели са го.

— Ослепили са ме…

— Вероятно точно затова са дошли — предположи Брук.

— Тате, виж през прозореца! Веднага!

Някъде отвън се чу силен шум, ръмжене, което не можеше да се сбърка — рев на голям двигател.

Уайли отиде до прозореца и погледна надолу. Отначало видя само чернота. После разбра.

Това, което стоеше пред входната им врата, беше огромен черен джип.

— Просто си стои там — каза Ник.

Огромният „Хъмви“ проблясваше в черно. Прозорците му бяха мрачни като пещера, двигателят му ревеше.

Серафимите бяха прекарали машина от другия свят през портала.

Двигателят спря да боботи. Зад черните стъкла нещо помръдна. Вратите започнаха да се отварят и от джипа излезе нещо, което изобщо не приличаше на човек.