Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (8)

Глава 6

„Много трудно е да обясниш това чувство на някого, който е напълно лишен от него, особено като не съществува никакво съответстващо му антропоморфическо схващане за Бог. Индивидът чувства колко са нищожни човешките желания и цели, а каква грандиозност и изумителен ред се разкриват както в природата, така и в света на мисълта. Той гледа на индивидуалното съзнание като на вид затвор и желае да изпита вселената като едно цялостно значение.“

Алберт Айнщайн, „Светът, какъвто го виждам“

Когато се върнах у дома, бях раздразнена, разстроена, ядосана и на себе си, и още повече от нещо, което не можех да определя. Да, ядосваха ме всичките очевидни проблеми, свързани с Джери. Но имаше нещо повече.

Обадих се на Дейвид. Той още беше в Калифорния. Веднага усети, че нещо не е наред. Попита ме как съм прекарала уикенда, като знаеше, че няма да му кажа нищо конкретно, но се опитваше да бъде приятел и ако може, да ми помогне. Помолих го да се срещнем в Малибу.

Той дойде веднага с торба свежи праскови. Взехме ги долу на плажа. Прасковите бяха сочни, лепкави и сладки.

— Какво има? — попита Дейвид, като знаеше, че може да подхване разговора направо, защото аз го бях поканила.

Глътнах голяма хапка сочна прасковена сладост и се зачудих откъде да почна да му разказвам какво изпитвам.

— Не знам — подхванах аз. — Съсипана съм… е, не точно съсипана. Просто чувствам, че това, заради което живея, някак си не се получава. Аз съм щастлив човек и получавам доста от живота — искам да кажа — не съм съсипана от всякакви разни кризи на средната възраст, а нещо, което не мога да си обясня. Всъщност възрастта няма нищо общо, освен може би това, че с времето най-после започваш да задаваш правилни въпроси. — Поколебах се, разчитайки Дейвид да каже нещо, което ще ме насърчи да бъда по-ясна. Той мълчеше. Просто чакаше да продължа. Продължих: — Искам да кажа, че може би дори нямам предвид себе си. Искам да кажа, ами… може би става дума за света. Защо светът не е наред? И защо това трябва да ми се отразява? Тоест как се получава така, че ти никога не се вбесяваш? Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Имаш предвид нещо от рода на това защо живеем и какво е нашето предназначение?

— Да — казах аз. — Май за това става дума. Искам да кажа, че когато имаш, колкото имам аз и си живял толкова, колкото мен, накрая много сериозно си задаваш въпроса: „За какво е всичко“. И аз си го задавам не защото се чувствам нещастна. Аз съм човек с успех, струва ми се, и в личния, и в професионалния си живот и несъмнено съм щастлива от това. Не съм нито пияница, нито наркоман. Обичам работата си и обичам приятелите си. Имам чудесен личен живот, дори въпреки някои сложни проблеми. Но не това имам предвид. Искам да кажа, положително има и нещо друго за истинската ни цел в живота, отколкото мога да съзра.

Дейвид избърса прасковения сок от брадичката си. Очарована бях, че се чувствам така безметежно, задавайки му подобен въпрос, почти като че ли той можеше да му отговори. Защото бе въпрос, който не бих задала дори на Айнщайн, ако можех да го познавам достатъчно добре, за да седна с него на плажа и да сърбаме сочни праскови.

Дейвид избръска пясъка от лепнещите си пръсти.

— Виж — каза той, — смятам, че щастието е в собствения ни заден двор, ако цитирам Ал Джонсън.

— Страхотно ми помогна — разсмях се аз. — Погледни моя заден двор — той е Тихият океан. Така че?

— Така че говоря за теб. Тоест щастие, цел и смисъл си ти.

— Виж какво — казах аз, — ти наистина си чудесен любезен човек, но можеш ли да бъдеш малко по-малко чудесен и любезен, а вместо това да станеш по-конкретен?

— Добре — продължи той, без да се притесни от моята язвителност. — Ти си всичко. Всичко, което искаш да знаеш, е вътре в теб. Ти си вселената.

Боже, помислих си, разкошен жаргон. Той употребява фрази, които просто не са част от моя реалистичен речник. И колкото и да ме привличаха думите му, те щяха да ме отблъснат, защото не са част от моя философски или интелектуален лексикон или разбирания. Но пък моите думи, фрази и идеи се ограничават от собствения ми светоглед, от рамките на моя начин на мислене. Не се подвеждай от думите, помислих си. Опитай се да гледаш непредубедено.

— Дейвид — казах аз, — моля те, кажи ми за какво говориш. Това, което казваш, звучи толкова огромно, тежко и претенциозно. Достатъчно ми е трудно да проумея какво всъщност правя във всекидневието. А сега на всичко отгоре трябва да проумея и че аз съм вселената?

— Добре — каза той, като се подсмихна леко на откровената ми безпомощност. — Да подхванем нещата от другата страна. Когато беше в Индия и Бутан, ти не размишляваше ли много за духовните аспекти на собствения си живот? Тоест хрумвало ли ти е, че твоето тяло и твоят разум може да не са единствените измерения, които има твоят живот?

Замислих се малко. Да, разбира се. Спомням си колко се изумих, като видях един бутански лама да левитира в поза лотос (седнал, с кръстосани един върху друг нозе) на около метър от земята. Или за да бъда още по-точна, аз вярвах, че го виждам да левитира. Обясниха ми, че постигал това, като обръщал в противоположна посока полярностите си (каквото и да представлява това) и по този начин преодолявал гравитацията. За мен това имаше някакъв научен смисъл и същевременно апелираше към метафизичната страна на природата ми. Но го бях оставила дотук. По някаква причина не ми беше трудно да приема, че това действително е станало, но откровено казано, не разбирах защо. Както ми рече по-късно друг лама: „Ти нямаше да видиш левитацията, ако не беше подготвена да я видиш“. Тогава именно предположих, че може би аз просто мислех, че съм я видяла. Спомних си още как, докато живеех сред масаите в Кения, на път за Танзания срещнах един друг масай, който знаеше името ми и факта, че съм била приета за кръвна сестра на масаите, без никой да му го е казвал. Приех обяснението на белите ловци, дошли на сафари — според тях масаите са усъвършенствали предаването на мисли. Казаха ми, че масаите нямат друга форма на общуване през Африка едни с други, затова по необходимост, а и понеже имат общо племенно мислене, те могат да правят това, което белите и цивилизованият свят толкова напират да постигнат — да общуват чрез ясна умствена телепатия и предаване на мисли до своите братя.

И този път бях приела обясненията на белите ловци. Първо, те имаха доста голям опит, многогодишни наблюдения над масаите и техните нрави и поведение и, второ, те просто изглеждаха смислени. Не ми беше трудно да разбера, че енергията на човешката мисъл може да съществува и пътува извън мозъка на човека. Това изобщо не ми изглеждаше необикновено или абсурдно. Както и на белите ловци — по същата причина, — а те положително бяха добри стажанти със значителен опит сред примитивните племена.

Спомних си за множество моменти в живота ми, когато знаех, че нещо ще се случи и то се случваше. Когато знаех, че някой е в затруднение, наистина се оказваше така. Когато знаех, че някой се опитва да ме намери, това ставаше. Често имах такива проблясъци за хора, които познавах добре. Случвало се е например да зная, че един близък приятел току-що се е регистрирал в хотел „Интернационал“ в Сеул, Корея. Обаждах се на шега и той се оказваше там, сам изумен как съм узнала, че е там. Подобни проблясъци ми се случваха доста често. И ако трябва да се вярва на историите, които се разправяха от уста на уста, подобни неща изпитват много, много хора, а почти всеки най-малкото е чувал такива истории.

Колкото до мен, аз всъщност никога не бях си задавала въпроси за тези неща. Те просто са. И толкоз. Но иначе никога не бях се свързвала духовно с което и да било от тези неща. Да, да, наистина, с разума си се интересувах от този въпрос — от метафизическите феномени, от медитационното уединение, а и от разширяване на съзнанието. Но как можех сама да ги открия? Или пък дали вече не ги бях проумяла, без да си дам сметка за това?

Например в Хималаите срещнах един лама, който в отшелничество бе медитирал в продължение на двадесет години. Изкачих се на 4 600 метра до пещерата му в планината и като стигнах там, той ми даде малко чай и парче от шафраново шалче, което той бе осветил — да ме закриля. Каза ми, че ще ми потрябва, защото скоро ще имам неприятности. Оказа се прав. По пътя, като се спускахме от планината, един леопард човекоядец дълго време ни дебна — мен и шерпа. А един ден по-късно ме задържаха в някакъв непонятен хималайски преврат; арестуваха ме и ме водиха пред щика цели два дни, докато похитителите ми се опитваха да отвлекат моя гид и да го хвърлят в джонг (хималайски зандан, където хората обикновено умират). Тази преживелица беше като от второкачествен филм — недостоверна за всеки, който не е бил там. Но за мен беше реална — и медитиращият лама се оказа прав. За опасността във всеки случай. Дори шалчето да оказваше само морална подкрепа.

Но дали неговото предчувствие или предзнание беше духовно? Аз дори не бях размишлявала с такива понятия. Бях повече прагматик. Изпитвах респект към неща, които не разбирам, но се чувствах повече в свои води, като разглеждах тези неща на интелектуално или научно ниво, което на мен ми се струваше по-реално.

— Да — казах на Дейвид. — Мисля все повече и повече за духовния аспект на самата себе си или на света, или на каквото там пожелаеш да го наречеш.

Дейвид промени положението си около торбата с праскови и полепналите с пясък костилки от праскови, които бяхме натрупали на купчина между нас.

— Искаш да кажеш — рече той, — че духовният аспект на твоя живот ти изглежда реален?

— Да — отговорих. — Предполагам, че може да се каже така. Но не изглежда да е реална част от реалистичния живот, който водим. Може би защото не мога да го видя. Може би искам да кажа, че вярвам в това, за което имам доказателства.

— Естествено — каза той, — повечето хора на Запад усещат така нещата, фактически това вероятно е основната разлика между Изтока и Запада — и те никога няма да се срещнат.

— А при теб как е? — попитах аз. — Как си успял да стигнеш до тези духовни разбирания в такъв прагматичен свят? Ти си от западна страна. Как стигна до твоите вярвания?

Той се прокашля почти сякаш искаше да избегне отговора, но знаеше, че не може.

— Просто много съм пътувал и странствал — каза той. — Аз невинаги съм бил такъв. Но веднъж ми се случи нещо. Някога ще ти го разкажа. Но повярвай ми, аз си бях един най-обикновен баровец със скоростни коли, скоростни момичета, изобщо човек, който живееше на скоростната писта. Това не водеше доникъде, но трябва да призная, че докато бях в него, аз същевременно го изследвах.

Очите на Дейвид се бяха замъглили, докато говореше и си спомняше. Питах се какво ли му се бе случило, но не исках да настоявам, щом той спомена, че ще ми разкаже, като му дойде времето.

— Значи много си пътувал? — попитах аз.

— Да.

— Аз също. И ми харесва. Обичам да летя до нови места, да виждам нови лица. Едва ли някога ще спра спокойно на едно място.

Дейвид ме погледна косо.

— Аз пътувах на автостоп — каза той, — или си отработвах пътя през океана на търговски параходи. Но мисля, че няма значение как сме правили това, важното е защо. Може би и двамата сме търсили едни и същи неща, но от различни отправни точки.

— Да — казах аз, — но винаги, където и да съм пътувала, аз съм смятала, че търся себе си. За където и да е било пътуването, то всъщност е било пътуване през самата мен.

— Положително — каза той. — И с мен така беше. Точно това имах предвид преди няколко минути, когато ти казах, че отговорите са в теб. Ти си вселената.

— Господи — казах аз, — и двамата можехме да си спестим сума ти безцелни пътешествия, ако знаехме това от началото, нали? Можехме просто да си седим в задния двор и да медитираме.

— Ти се шегуваш, но аз мисля, че е вярно. Затова именно всички в същността си са равни. Всеки човек разполага със себе си, независимо от това в каква социална среда е бил роден. И всъщност човек, когото смятат за глупав, може да се окаже много по-духовен от някого, който е гений в земните измерения. Селският идиот може да е по-близо до Бога от Айнщайн, макар дори Айнщайн да е заявил, че вярва в съществуването на някаква по-велика сила, отколкото той може да докаже.

— Но да бъдеш гений и да бъдеш духовен — каквото и да означава това, — не се ли изключват взаимно.

— Не.

Спомних си една история, която ми бе разказал някой в Принстън. Айнщайн се мъчел да изведе теория за движението на онези механични птички, които като ги сложиш на ръба на една чаша, се пълнят с вода, но стигнат ли неравновесие, те изливат навън всичката вода и започват отначало. Той изглежда не могъл да обясни с математически термини как функционират тези механични птичета и, ядосан от неуспеха си, излязъл из града и си купил фунийка сладолед с две ягодови топки. Явно вкуса на ягоди му е бил любимият. Айнщайн си ближел сладоледа, потънал в мисли за механичната птичка и като стигнал бордюра на улицата, се спънал и горната топка сладолед паднала в канавката. Айнщайн толкова се разстроил, че нещо в него се скъсало и той се разплакал… Ето ви един от най-великите гении на света, но и той не могъл да овладее огорчението си, че не може да проумее нещо — също като всеки друг.

Спомням си, бях чела, че Айнщайн е бил ненаситен читател на Библията. Не зная всъщност какво е мислил, освен факта, че е изпитвал уважение към нея. Питах се какво ли би помислил за предполагаемия отпечатък на Христос, оставен на Туринската плащаница. Според някои учени, отпечатъкът е причинен от радиоактивна енергия от висок порядък, което спиритуалистите обясняват като израз на духовна енергия от висш порядък, каквато Христос е придобил.

— А какво ще кажеш за Христос? — усетих се да питам Дейвид. — Кой мислиш, че е бил в действителност?

— Виж — каза той и се изправи така, сякаш най-после бе открил нишката, от която да почне да разплита обърканите конци. — Христос е бил най-напредничавият човек, който изобщо някога е стъпвал по тази планета. Той е бил високоразвита духовно душа, чието предназначение на Земята е било да предаде учението от по-висш порядък.

— Какво означава „по-висш порядък“? — попитах аз.

— По-висш духовен порядък — отвърна Дейвид. — Той явно е знаел повече от всички нас за живота, за смъртта и за Бога. Смятам, че възкръсването му доказва това.

— Но как можем да знаем дали това наистина се е случило?

Дейвид сви рамене.

— Преди всичко — каза той — много хора са го видели и съобщават, че са били обзети от страхопочитание и дори ужас. Второ, никога не са открити останките от тялото му и, трето, легенда от такъв мащаб трудно може да се измисли. Освен това, как ние знаем каквото и да било от историята, което някога се е случвало, щом самите не сме били свидетели? Така че някъде по линията на изучаването и познаването на историята се изисква акт на вяра, че събитията са истина, иначе изобщо няма защо да се занимаваме с изучаване на каквото и да било за миналото.

— С други думи — казах аз, — защо тогава да не вярваме в това?

— Точно така — каза Дейвид, — но първо, взирай се усърдно, слушай, наистина слушай какво казва човекът. Всичко, което проповядва Христос, е свързано с разбиране на знанието за разум, тяло и дух. И всъщност първата повеля, дадена на Мойсей, дори много преди Христос, е да се признава Божественото Единство: Разум, Тяло и Дух. Христос казва, че Първата заповед е главната и ако я разбереш погрешно, това означава да разбереш погрешно всички други всеобщи закони, които я следват. Но, казва той, за да я проумеем пълно, ние трябва да разберем, че душата и духът на човека имат вечен живот и че стремежът на душата е да се извисява все по-високо и по-високо към усъвършенстване, докато станем свободни.

Гледах Дейвид, опитвайки се да възприема всичко, което говори. Струваше ми се, че само преди няколко години аз бих го нарекла Иисусова приумица и бих се впуснала в спор, обвинявайки го, че прегръща вярвания, които отклоняват вниманието от това, което наистина е погрешно в света.

— И как всичко това се връзва със света, в който живеем — попитах аз сега. — Тоест как може вярата в душата, спазването на Първата заповед и всичко това да пречисти мръсотията, в която сме превърнали този свят? — Не исках да си развалям настроението, но явно нямаше да е трудно.

— Ами според мен всички наши „изми“ — каза той, — всички лицемерни войни, индустриални технологии, интелектуални мастурбации и социално милозливи програми само влошиха още повече този свят. И колкото по-дълго пренебрегваме духовния аспект на живота, толкова по-зле ще става… — Той подви нозе под себе си и с ръце във въздуха подчертаваше смисъла на думите си. — Виж — продължи той — Христос, Библията и духовните учения не се занимават със социални и политически въпроси. Вместо това, духовността се насочва направо към корена на въпроса — индивида. Ако всеки от нас индивидуално оправи себе си, всички ние социално и политически бихме били на правия път. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да — отговорих, — струва ми се, че разбирам.

— С други думи, ако ние проумеем собственото си индивидуално предназначение в смисъл по отношение на Бога или дори по отношение на човечеството и оставим за момента Бога извън това, то от само себе си ще доведе до социална хармония и мир. Няма да има никаква нужда от война, няма да има конфликти, бедност и други такива, защото всички ще знаем, че няма защо да бъдем алчни, да си съперничим, да се страхуваме или да извършваме насилия.

Да, но това не е нова идея. Отговорността на индивида като решаващ фактор е в основата на квакерската философия, от една страна, и, от друга, да оставиш Бога извън отговорността, както допускаше Дейвид — това схващане също го има — то е в основата на политическата философия на анархизма на Кропоткин.

— Защо казваш, че трябва да проумеем нашето индивидуално предназначение и смисъл по отношение на Бога? — попитах аз. — Защо да не гледаме на тях просто по отношение на ближните ни?

Дейвид се усмихна и кимна.

— Ти би могла — каза той. — Това ще е добро начало, защото всъщност, като се грижиш за хората, ти се свързваш с Бога, с божествената искрица във всеки от нас. — Той поспря. — Но ще е по-лесно — продължи той, — ако първо научиш коя си ти. Защото оттук идва космическата справедливост. Не можем да се отнасяме към живота си тук и сега така, сякаш той е единственият живот, който сме живели. Всичките ни предишни животи са това, което ни е формирало. Ние сме продукт от всички животи, които сме живели.

Помислих си за Джери и неговата политика. Дали той някога бе стигал до такива духовни схващания в политически контекст? Или който и да било друг политик? Избирателите биха взели политическите ни лидери за луди, ако огласят подобни идеи. Най-близо до това бе стигнал Джими Картър, но повечето от „интелигентните“ хора, които познавах, предпочитаха да смятат, че той прави „опипване на почвата чрез Бог“, а не че истински вярва. Те не знаеха как да се отнасят към него, ако той наистина вярваше в неща като прераждане, и затова всъщност просто се присмиваха, оставяха го да си има своите особености, но биха го пратили по дяволите, ако не бъде по-добър администратор и по-силен лидер. Всъщност те пикаеха на приказките му за Бог, когато икономиката рухваше. А колкото до прераждането, всеки прероден християнин би се присмял на тази идея. Колкото до Джери, независимо дали вярваше в Бог или в прераждането, аз все си представях английските карикатури… Британските острови потъват бавно в морето и Бог през това време се усмихва отгоре, а надписът гласи: „Горе главата! Следващия път ще го направите по-добре!“ Та Джери положително щеше да изгуби изборите — дори да не беше нашата връзка.

Започнах да се обърквам от идеите в нашия разговор. Не бях сигурна дали ми допадат. От една страна, по някакъв идеалистичен начин те вдъхваха доверие. От друга страна, звучаха просто жестоко невъзможни и съвсем непостижими.

— Космическа справедливост? Оттук ли тръгва твоето прераждане? — попитах саркастично и в това време от брадичката ми капна прасковен сок в океанския бриз.

— Естествено.

— Значи ти вярваш, че душите ни продължават да се връщат физически, докато накрая станем безпогрешни?

— Но в това има смисъл, нали? — попита той. — В това има точно толкова смисъл, както и във всяко друго нещо, което става.

— Не зная. Може би.

— Големите истини са скрити, но това не означава, че не са истини.

— Но ако наистина приема вярването, че всяко от моите действия има последица, аз ще се парализирам.

— Но това вече става — каза той. — Ти просто не го съзнаваш. Точно това се опитва да ни каже Христос. Всяко нещо, което правим или казваме през всеки ден от живота си, има последица, а тук, където сме стигнали днес — това е резултат от нещата, които сме правили преди. Ако всеки усеща нещата така, ако го проумее дълбоко в себе си, светът ще бъде по-добър. Ние ще жънем това, което сме посели, лошо или добро, и ще го осъзнаваме.

— И ти вярваш, че ако се отнасяме към действията си по-сериозно в този космически смисъл, ние ще бъдем по-добронамерени и отговорни хора!

— Естествено. Това е същността. Ние сме част от универсална истина и план. Наистина е много просто, както ти казах преди. И ти би трябвало да го осъзнаеш по-ясно, защото в последна сметка ще намалиш голямата вреда, която сама си причиняваш.

— Значи ти наистина вярваш, че всички ние сами си създаваме собствената карма, както казват хипитата?

— Естествено. Това не е толкова трудно за разбиране. Индийците са го казали преди хиляди години. Те са го знаели много преди твоите хипита. Важното е как ние водим живота си. И ако живеем така, всички ще бъдем много по-добри един към друг. А ако не го правим, всеки от нас заплаща последиците от гледна точка на универсалния план. Ние не живеем случайно — знаеш, че няма случайни неща. А в съответствие с една по-висша цел.

— Добре де, ти сигурно вярваш в това, но аз просто питам, чудя се как биха възприели шестте милиона избити евреи идеята, че са били част от един по-висш космически промисъл.

— Защо спираш на шестте милиона евреи? Ами двадесет и петте милиона руснаци? Или малолетните от Детския Кръстоносен поход^[1]? Или Бог знае колко тъй наречени еретици, изгорени на кладата? Ако искаш от мен да ти отговоря за всяка явна несправедливост и ужас, които е виждал светът, ще ти кажа направо — не мога. А много се съмнявам дали и ти изобщо някога би могла.

— Тогава за какво, по дяволите, е всичко това в името на Христос?

— Шърли, мога да ти кажа само в какво вярвам. — Той помълча. — Причина и следствие…

— О, хайде, моля ти се!

— Почакай! Науката вярва в причината и следствието. Повечето разумни хора вярват в причината и следствието, нали? Кажеш ли на един обикновен човек „Ще пожънеш каквото си посял“, той няма да го оспори. Но помисли повече — ако не си пожънал в този живот, тогава кога? На небето? В ада? Дори религията вярва в причината и следствието — затова, когато са отхвърлили прераждането, те са измислили рая и ада, за да се погрижат за неосъществените последици. Но защо, за бога, да е по-лесно да вярваш в един хипотетичен рай или ад, отколкото в справедливостта на прераждането на Земята? Тоест, като имаш предвид това, кое ти изглежда по-приемливо?

— О, боже — казах аз. После се замислих за малко. — Може би не вярвам в нито едното. Може пък животът да е просто безсмислена случайност.

— Тогава никой не е отговорен за нищо. И доколкото разбирам, това е задънена улица. А аз не мога да живея с безизходици, мисля, че и ти не можеш. Но от теб зависи. Всичко отново опира до индивида, до личността. Шърли, точно това означава кармата. Каквото и деяние да извърши човек, то в края на краищата се връща до него — добро или зло — може би не във въплъщението ни в този живот, а някога в бъдещето. И никой не е освободен от това.

Станах и се протегнах. Имах нужда да се раздвижа. Може би щях да мисля по-добре. Чувствах се като човек, попаднал „на живо“ в серия от „Зоната на здрача“. Така съм устроена, че вярвам само в това, което мога да видя… а не което мога да усетя или почувствам. Това, което говореше Дейвид, имаше смисъл, поне по отношение на индивидуалната отговорност. Но аз винаги съм имала нужда от доказателства — нещо, което мога да видя, пипна или чуя. Това наистина беше западен начин на мислене. Ние сме обучени да уважаваме физическите и психологическите науки. Но после дори ние, в Западния свят, почнахме да научаваме, че само защото нещо не се съгласува с нашите схващания, то не значи, че не бива да го уважаваме. Да предположим, че духовното измерение на човечеството бъде прието като възможност. Дали това няма да подейства като свързващо лепило, което да спои целите на всяка от нашите останали науки — от химия до медицина и от математика до политика? Не бяха ли всички наши науки част от търсенето на хармония и проумяване на смисъла и целта на живота? Може би това, което ни липсва, бе именно науката за духа.

— Във всеки случай — каза Дейвид — дори западните учени са съгласни, че материята никога не умира. Тя изменя формата си. Това именно означава всяка физическа смърт.

— Не разбирам — казах аз. — Каква е връзката?

— Искам да кажа, че когато умираме, умира единствено тялото ни. Душите ни просто го напускат и заемат астрални форми. Душите ни, независимо каква форма да заемат, са нещо постоянно. Нашите тела са само временни домове за душите ни. Но това, което трябва да се вземе предвид, е какво сме правили със себе си, докато сме били живи. И няма значение кои сме. Ако в този живот навредим някому, на нас ще ни се навреди в следващия. Или в някой друг. То е както казва Питагор: „Всичко това е необходимо за развитието на душата“. Той още казва: „Който проумее тази истина, проумява самата същина на Великата мистерия“.

— Питагор, великият математик ли?

— Да — отвърна Дейвид.

— Искаш да кажеш, че той е вярвал във всички тези неща?

— Естествено — каза Дейвид. — И доста е писал за това. Както и Платон и мнозина западни мислители.

Той ми се усмихна и събра от пясъка костилките от прасковите. Сложи ги в торбичката, подпъхна я под къщата и бавно тръгнахме да се разходим.

Боже мой, мислех си аз. Ще ми се да можех да говоря за тези неща с Джери. Но когато си обвързан с някого, ти улягаш. Улягаш заради каквото и да било… защото се страхуваш да не изложиш на опасност сляпата илюзия на любовта. А сляпата илюзия понякога е толкова нужна, че можем да й позволим да замъгли собствената ни същност. Твърдо изхвърлих Джери от съзнанието си. Точно сега ми беше по-важно търсенето на собствената ми същност.

Да допуснем, че човечеството (и този човек по-конкретно) успее да разбули загадката на своята същност? — произходът й?… И край ли? Дали подобно познание би довело до по-голяма морална отговорност? Какво, ако успея да стигна до разбирането, че аз съм не просто тяло с разум, но че в това тяло и разум е вселена душа и по-нататък, че моята душа е съществувала преди раждането ми в този живот и ще продължи да съществува след смъртта на това тяло. Да допуснем за миг, че поведението на душата определя не само това, което сме наследили в този живот, но обяснява също нашите сполуки и несполуки. Дали в такъв случай аз бих се отнасяла с по-дълбока отговорност, чувство за справедливост и съпричастие към всичко, което правя? Ако аз проумея, че деянията ми ще изискват да заплатя дължимото, било добро или зло, дали аз най-сетне ще разбера, че животът ми има смисъл извън това, което виждам?

Дали бих се отнасяла по-отговорно или по-любезно към себе си и към другите, съзнавайки, че ако не го правя, аз ще удължа борбата в този фундаментален стремеж към усъвършенстване, което явно ми е наложено да постигна по един или друг начин, защото това е истинският смисъл и цел на живота? И може ли да е вярно всичко това, независимо дали човек е арабски шейх, който повишава цените на петрола, или пък евреин, пратен в газова камера? Независимо дали човек е мафиотски кръстник, терорист на ООП или просто просяк по улиците на Калкута?

Умът ми се въртеше, хвърляше се, отскачаше, колебаеше се пред всичките възможности на това, за което мислех. И отново не бях сигурна дали ми харесва или не. Беше толкова ново — прекалено абсурдно и в края на краищата може би твърде просто.

— Вярването в прераждането ще направи ли света по-морално място? — попитах аз. — Не непременно. Веднага си представям колко много хора ще изопачават тази вяра, за да възвеличат собствения си живот, да се сдобият с власт, да се изтъкнат — всичко.

— Естествено — каза Дейвид. — Но сметката не се оправя единствено с този живот. Там е цялата работа!

— Добре, да приемем за миг, че всичко е така честно и просто. Да приемем, че животът, както природата, е просто въпрос да си възвърнем това, което сме вложили в него, да приемем и че с всеки миг и всяка секунда от всеки наш ден ние създаваме и определяме условията на своето бъдеще чрез собствените си положителни или отрицателни деяния? — Поех си дълбоко дъх, като започнах да проумявам изводите от това. — Добре, боже мой — продължих аз, — но колко време ще е нужно, за да станеш „добър“ човек според твоята космическа справедливост?

— Времето всъщност няма значение — каза спокойно Дейвид, — когато говориш в един всеобхватен смисъл, със знанието, че ти вече си живял и ще продължиш да изживяваш много животи. Запомни, всички големи религии смятат търпението за велика добродетел. Това означава търпение към себе си, както и към ближните ни.

— Това значи ли, че трябва да проявяваме търпимост към хитлеровците в този свят?

— Това означава, че шестте милиона евреи не са умрели истински. Умрели са само телата им.

— Чудесно — казах аз. — Това наистина е страхотно. Кажи на семействата на тези шест милиона щастливи хора, че са умрели само телата им.

Дейвид примигна, сякаш го бях ударила. Печал обля лицето му и той се загледа в океана.

След доста дълго мълчание, той най-сетне проговори тихо:

— Знам, че е трудно да се проумее. Но не е ли същото и онова „да подложиш другата си страна“.

— Да, но ако можех, аз щях да прикова Хитлер с гвоздеи на кръста! — казах аз.

Дейвид се обърна и погледна дълбоко в очите ми.

— Да — каза той. — Виждам.

Едва тогава аз осъзнах какво съм казала.

— Добре де, дявол да го вземе, ти какво би направил с Хитлер? — попитах аз, долавяйки отбранителни нотки в гласа си. — По дяволите, толкова хора смятат, че ако англичаните не бяха се разоръжавали, а вместо това бяха разработили оръжия, Хитлер е щял да бъде възпрян, преди истински да е започнал. В такъв случай погрешно ли е било да се разоръжават? Искам да кажа, по този начин наистина можеш да попаднеш в омагьосан кръг.

— Знам — каза Дейвид. — Точно затова трябва да започнеш просто от себе си. Помисли за миг — ако Хитлер се бе чувствал по-отговорен като личност, той сам щеше да се възпре, нали? Трябва да го направиш лично. Не вярвам в убиването на когото и да било. И тук възниква въпросът ти за Бога и за великия промисъл, защото в този контекст единствено Бог може да съди. Индивидът може да съди единствено собственото си поведение. И в края на краищата никой не може да съди другиго. Освен това ти знаеш, че Хитлер не е единственото чудовище, което е живяло някога. А Иди Амин или Червените кхмери, или Сталин? Геноцидът е стар проблем на човечеството. Или пък пилотите, които пуснаха бомби над болници в Северен Виетнам, без изобщо да осъзнават, че под тях има човешки същества?

— И какво искаш да кажеш? Че човеците са жестоки едни към други?

— Точно така. И ако те проумяват последиците от деянията си за самите себе си, те ще премислят по два пъти.

— И това ще направи прераждането нещо като „спирачка“ ли?

— Разбира се. Но индивидуална, самовъзпираща се, ако предпочиташ. Това е само отрицателният аспект, не забравяй. А има също и положителни последици.

— Откъде си толкова сигурен, че те са последици? Какво доказателство имаш?

— Никакво. А ти какво доказателство имаш, че не са последици?

— Никакво.

— Добре, защо тогава да не заложим на това, което аз казвам. И ти би могла. Това, което става сега по света, наистина хич не е добро.

— На какво да заложим? Как?

— Не зная — каза той. — Просто да мислим за това може би. Ти казваш, че нищо няма каквато и да било смислена цел, а аз казвам, че всичко има. Ти казваш, че не можеш да намериш покой и искаш да знаеш защо аз съм намерил. Ами точно затова. Аз вярвам в тези думи, които ти ненавиждаш — Космическа справедливост. Вярвам, че всяко нещо, което вложим — добро или лошо — някъде, някога се уравновесява. Затова съм спокоен. Но може би ти имаш по-добра идея.

Дейвид ме целуна по бузата и каза, че ще ми се обади.

Загледах се във вълните. Болеше ме главата. И изобщо, помислих си аз, май щеше да е по-добре да съм риба.