Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (13)

Глава 11

„Има един принцип, който е невъзприемчив към всякаква информация, невъзприемчив към всякакви доводи, който не престава да държи човека във вечно невежество; този принцип е презрението, недопускащо изследването.“

Хърбърт Спенсър

Когато влязох в стаята си в хотела, телефонът звънеше. Вдигнах.

— Здрасти — обади се Джери. — Как си?

— Добре — отговорих.

— Извинявай, че се забавих няколко дни.

— Няма нищо. Знам, че си зает.

— Да.

— Как се чувстваш?

— Снегът по дърветата е рай.

— Да — казах аз. — Сигурно е красиво в провинцията.

— Жена ми пристигна от Лондон.

Усетих дъхът ми да спира. Не знаех какво да кажа. Чувствах се парализирана. Дали е знаел, че тя ще идва? Или я бе помолил да дойде?

— Ало? — повика той.

— Да. Тук съм.

— Ами… — каза той. — Ще мина по-късно.

— Да, добре. Тук съм.

Всичко се завъртя пред очите ми. Стана ми лошо, ядосах се. Усещах стомаха си, като че ли в него бе зейнала дупка. Запитах се какво ли биха предписали за такъв момент Едгар Кейс или Амбрес и се опитах да насоча съзнанието си към спокойно и духовно пространство. Не можах. Реших, че и двамата са пълна глупост, когато опреше до това да изживяваш земната действителност. Все пак успях да се засмея над вулгарността на мислите си.

Когато Джери дойде, аз се бях затворила в себе си. Не можех да общувам. Любихме се, но аз се страхувах. Той не каза нищо — нито за пристигането на жена си, нито за моята реакция. Аз също.

Попита ме дали според мен косата му миришела на парфюм. Напомних му, че не употребявам никакъв парфюм и то от месеци насам.

Когато отворих банята да попитам трябва ли му нещо, видях едрото му тяло свито във ваната в ембрионална поза, къпеше се и гледаше така, сякаш още не се е родил.

Следващите две денонощия не дойде.

Започнах да пиша. Написах всичко, което изпитвах.

Пишех, докато ми се завъртеше главата. Преживявах отново всичко, което се бе случило. Пишех, за да го проумея. Пишех, за да реша какво да правя. Опитвах се да се придържам към това коя съм, какво искам, какво мисля да правя със или без Джери. Пишех, за да се опитам да проумея себе си. Пишех за живота си, мислите си и въпросите си. Пишех дни наред.

Позвънеше ли Джери, казвах му, че пиша. Той беше доволен, че правя нещо. Така се чувстваше по-малко виновен, че не може да бъде с мен. Казах му да не се притеснява. Аз съм човек, който винаги ще намери какво да прави. После почнах да се чувствам гузна, че пиша отчасти и за него, а не му го казвах.

На шестата вечер той си бе свършил работата около девет и половина, обади се и каза, че му се иска да дойде при мен, но смята, че трябва да си отиде вкъщи, при жена си. Съгласих се.

Тази вечер писах до късно, на сутринта станах в шест часа и продължих отново. Изобщо не излязох от хотелската стая. Пишех какво изживявам и чувствам, нещо като разширен дневник, начин да разговарям със себе си.

На следващата вечер той дойде. Похапнахме и поговорихме. Той изяде едно киви и пъпеш. Носеше тясна тюркоазена вратовръзка, подарък от градчето, което бе посетил предишния ден. Косата му падаше по челото, докато размахваше ръце и загребваше въздуха. Не направих никакво движение към него.

Прекосих стаята, за да му налея още чай. Той протегна ръка, спря ме и ме притегли към себе си. Стоях неподвижно. Бавно и с нежна деликатност той целуна очите ми, брадичката, косата и накрая устните ми. Обви ръце около мен. Моите бяха отпуснати покрай тялото. Той се притисна към мен. Аз стоях неподвижна.

С нещо като закачлива увереност той ме поведе към спалнята. Не исках да отида. Той беше поел инициативата, а аз не бях сигурна дали искам. Сложи ме на леглото и ме зацелува дълго и дълбоко, сякаш изпробваше собственото си право да вземе каквото иска. Отвърнах, но без енергичност. Той изхлузи дебелия ми вълнен пуловер и докосна тялото ми. Ръцете му обикаляха навсякъде по мен.

Той разкопча панталона ми и го събу. Ръцете му се обвиваха около мен, под мен. Той се пресегна, взе главата ми в ръце и изви косата ми.

— Обичам те — каза той.

Мълчах.

— Казах, че те обичам.

Не казах нищо.

Тогава, като отприщен бент, той завика:

— Обичам те, обичам те, обичам те…

Лежахме, докато нещо като действителност доплава отново във фокус.

Той седна и погледна над мен към прозореца. Лицето му изглеждаше старо сто години, сякаш разумът му се беше сцедил от него и се беше събрал в бузите. Той върна поглед към мен.

— За какво мислиш? — попита ме той. За първи път ме питаше какво мисля.

— Мисля си колко нереално е всичко това — отговорих аз. — Стоях в тази стая и гледах как един влекач обикаля в кръг да разчупва леда. Наблюдавах шест пласта сняг да покриват тротоара долу. Ядох шведски бисквити с масло, и нищо друго. Писах и писах и писах, докато ме заболеше ръката. Аз самата се превърнах в мебелите, килима и студения въздух. А сега ти си тук. Ти си тук и това е толкова нереално за мен.

— Може би това, което правим, е по-реалното — каза той.

— Да, може би — казах аз. Разтърсих глава, за да се върна към нормалното. — А сега ти трябва да се върнеш към твоята нереалност.

Той стана и тръгна да си вземе душ. Останах да лежа на леглото. Той се извърна и дотича в спалнята.

— Обичам те — каза той.

Задържах го в прегръдката си.

— Благодаря ти — казах аз. — Благодаря.

— Но още не мога да разбера защо. Още не мога да разбера защо съм ти.

— Нито пък аз — отвърнах. — И всъщност по-голямата част от всичко това не го разбирам.

Той поклати глава.

— И повече от всичко друго — каза той, — искам отново да прекарам с теб една цяла нощ.

— Струва ми се, че това е защото точно сега не можеш — казах аз.

— Не, аз самият по-добре знам.

Той кимна сериозно. После стана. Този път стигна до банята. Върна се мокър и замръзнал. Избърсах го с хавлията. Той ме притегли към себе си и ме притисна силно.

Изсуших косата му със сешоара, докато си обуваше чорапите и обувките.

След като се облече, обсъдихме плана му за следващите два дни. Той имаше събрания и пресконференции.

Казах му, че трябва скоро да се връщам в Америка. Той съобщи, че няма да можем да се видим на следващия ден, бил пренатоварен. Казах добре, няма значение.

Той си сложи палтото и кожените ръкавици и тръгна към вратата. Вместо да мине през нея както винаги, той се обърна и каза:

— А как ти върви писането?

— Добре — казах аз. — Добре. Само още не съм сигурна накъде отивам с това.

Той ме погледна.

— Може пък просто да се изпари — каза той. Думите му някак изплющяха във въздуха. Не знаех какво има предвид, а може би знаех.

Той ми смигна, каза „Чао“ и затвори вратата зад себе си.

Изпаднах в дълбоко объркване. После ме обхвана чувство за вина… и после нещо като двойно виждане. Отново не знаех какво е действителното. Ненавиждах това чувство. Най-лошото, което можеше да ми се случи, е неяснота на емоционалния ми хоризонт.

Започнах пак да пиша — нямах с кого да разговарям, освен със себе си. Със себе си.

 

 

Чувствах всичко като илюзия. Илюзия ли беше? Дали физическата действителност е само това, което аз мислех, че е? Един обикновен ден от живота на всеки човек беше просто серия от сценични действия; ние изпълняваме това, което мислим, че чувстваме. Шекспир го е казал. Може би целият живот е една сцена и ние сме просто актьори на тази сцена и изпълняваме ролите си. Дали е мислел за прераждане, когато е писал това? Така че, ако днес е изпълнение, дали вчера е било илюзия? А утре?

Може би Джери, нашите срещи, моята работа и нашият свят утре дори няма да ги има. Или пък може би това, което ме влудява, бе упорството да определя действителността във физически термини. Може би истината беше, че всяко нещо е реално на всяко ниво, защото всичко е относително и всичко трябва да се вземе предвид. Може би ние обичаме, смеем се, работим и играем в несъзнателното усилие да си напомняме, че трябва да имаме цел извън тази действителност. Ако тази цел е реална, тогава всеки от нас не използваше ли някого другиго за отскок, за да определи по-ясно собствената си цел? Не използваме ли другите, които обичаме, просто за да изпробваме собствените си потенциални възможности, нашите невидими способности да стигнем до някакво определение на самите себе си? Търсехме ли в друго време източника на нашия смисъл? Или наистина сме се познавали преди? Дали Джери и аз не изкупвахме всъщност някаква друга връзка, която е останала неразрешена в друг живот? Ако това беше така и ако по някакъв начин успеем да го разберем, може би тогава повече няма да имаме нужда един от друг. Дали това не е последната шега? Може би това беше дълбок повод за хумор. Може би целият живот е колосална космическа шега, защото ще продължи в собствената си посока, независимо от това какво ние правим или не правим. Може би ние просто трябва да се смеем по целия си път до края, защото може би краят е все пак едва начало. Може би е истина, че цикълът ще започва отново и отново, докато го проумеем. Това наистина не е никак лошо. Тогава наистина няма защо да се страхуваме от смъртта. Ако изобщо няма смърт, тогава животът е шега с нас. Затова трябва да се смеем през цялото време, докато „отработваме“ пътя си към нашата цел.

Джери ми ставаше по-ясен. Докато пишех за него, разбирах нещата по-обективно. Започнах да съзирам ролята му в моя живот с по-голяма яснота. Вече не изпитвах такова постоянно напрежение от неговото или моето объркване и почнах да мисля, че каквото и да сме означавали един за друг в предишните си животи, то е имало смисъл, имало е скрита цел. В схемата на неговия живот и в схемата на моя, тази цел сега може би не е толкова ясна, но може би скоро ще стане.

Пишех така, сякаш разговарях със себе си. Часовете се сливаха един с друг. Изобщо не излизах от хотелската стая. Почнах да се уморявам от стените. Знаех наизуст всеки кръг на корабчето, което разбиваше леда всеки ден долу под прозореца ми. Забелязвах как дните ставаха по-дълги след всяка снежна буря. И сега, в края на поредната седмица, градът под мен лежеше застлан в бяло, докато мрежица нов сняг го правеше дори още по-бял.

Излязох да се разходя в снега. Трябва да съм вървяла пет мили… през града, през зоопарка, като разпръсвах с нозе купчините бял снежен крем около себе си. Слънцето грееше ярко и свежо. Имах чувство, че мога да доловя дишането си в тишината на цели мили напред. Три сърни ме гледаха като минавах покрай тях, затъвайки до глезените в снега, който тихо скриптеше. Обърнах лице към слънцето. Прелетяха пет бели лебеда. В далечината вървеше един мъж и пушеше лула.

Докато вървях, Джери тихо се носеше във въздуха с мен. Той беше като този въздух, тази страна, тази природа. Това беше пастелна природа — не беше нацапана с крещящи цветове или акценти. Тази среда сякаш забулваше намеренията си, сякаш истинският й смисъл беше скрит. Тя не посягаше към теб — лежеше си почти сякаш в очакване ти да я откриеш, да я докоснеш, да я обходиш и разбереш. Тя всъщност не се страхуваше от себе си, както може да се помисли отначало. Не, тя просто си чакаше; поради дългото й, безмълвно търпение новодошлите може да се почувстват отблъснати, със затворен достъп за сливане с нея. Но това нямаше да е справедливият отговор. То не би дало възможност на вглъбеното спокойствие да излезе от себе си.

И може би така е и с хората.

Да изпиташ емоционален глад поради липсата на пълна яснота и видимо общуване означаваше да отречеш вътрешното богатство на мълчаливото общуване. Наистина, мълчанието вероятно можеше да бъде и още по-пълно, но ако се чувствах жертва на не-общуване, това си беше мой проблем, защото сигурно всъщност не беше така. През живота ми аз бях свикнала на бурно общуване. Това, което изживявах сега, бе вглъбено общуване. Трябваше да открия какво имаше вътре в мен, това предстоеше и на Джери.

Разхождах се целия ден и се върнах тъкмо навреме, за да видя по шведската телевизия Джери да обсъжда икономическите проблеми на Третия свят.

Бях чувала всичко това и по-рано, но сега гледах внимателно. Той излагаше уверено и силно предложенията си за разрешаване на проблемите. Зачетох „Хералд трибюн“ и очаквах обаждането му, когато чух хотелската врата да се отваря.

Той имаше вид, като че ли през целия път е тичал. Беше просто останал без дъх, с премръзнало лице, веждите и миглите му искряха от разтапящи се снежинки. Бързо го целунах. Той още беше с приповдигнат дух, оживен и нетърпелив да чуе какво мисля за явяването му по телевизията. Разговаряхме за това как той вече се научава да оркестрира личностното си присъствие по телевизията. Той изяде две бисквити с шоколад и изпи изстиналия чай. Разговаряхме за Джими Картър, за Китай и за вариететното шоу, което се надявах да направя в Пекин. Говорихме за всичко под слънцето, но главно неща, които се отнасяха до мен. Реших, че е време да запозная Джери с нещата, които ми се случваха — ни се случваха, — и нещата, за които пишех (той не беше ме попитал).

— Джери? — храбро почнах аз.

— М-да…

— Не си ли любопитен за какво пиша?

Той се изненада.

— Да — каза той. — Разбира се.

— За нас — продължих аз и като забелязах грижливо прикритата тревога на лицето му, продължих: — В известен смисъл.

— В какъв смисъл?

— Виж, напоследък ми се случват цял куп странни неща, поне откакто се срещаме с теб. Едно през друго разни случайни стечения на обстоятелствата ни тласкат един към друг. Има и една сила на притегляне между нас, която е нелогична в нашите обстоятелства. И ти, и аз знаем, че това е много повече от нещо просто физическо, но защо? През цялото това време с теб аз имах онова чувство за предишно познаване. Джери, кажи ми откровено — ти нямаш ли чувство, че си ме познавал отнякъде по-рано?

— Боже господи! Не те разбирам. Във всеки случай каква разлика би имало?

— Ами, може би ако успеем да узнаем какво сме били преди, ще се ориентираме какво бихме били сега.

Той си пое дълбоко дъх.

— Скъпа, ти си била сама прекалено дълго в тази стая…

— Не, по дяволите! — Внезапно ме изкара от търпение. — Не се дръж така снизходително! Аз просто искам да говорим за това. Не съм превъртяла, не съм побъркана, не съм глупава. А явно има на този свят много, безброй повече неща, отколкото ти желаеш да знаеш.

Той направи кисела гримаса.

— Добре де, това може да е вярно в известен смисъл — каза той. — Но ти какво по-конкретно имаш предвид?

— Прераждането първо на първо.

— Нямам нищо против прераждането — то е чудесно за тези, които имат нужда от него.

— Джери, не ти говоря за гладуващи селяни. Има толкова много хора от горе до долу по социалната и интелектуалната стълбица и през всички времена, които вярват в прераждането. Но аз по-конкретно говоря за нас.

— О, за бога! Ако ти предполагаш, че наистина сме живели заедно в някакъв предишен живот, какво от това, Шърли? По дяволите, каква разлика има, щом така и така не можем да си спомним?

— Ами може и да има някаква разлика, ако успеем да научим това чрез контакта. — Съзнавах, че подхващам всичко погрешно.

— Какъв контакт, по дяволите?

— Искам да кажа — преглътнах, — общуване с безтелесни духове чрез „канал“ — хората непрекъснато го правят, за да научат най-различни неща.

Джери изглеждаше втрещен, а после много загрижен.

— Шърли, да не би да си ходила на медиуми?

— Няма защо да го произнасяш така, сякаш е мръсна дума — казах аз.

— Не, не! Разбира се, че не искам да прозвучи така. — Той си пое дълбоко дъх. — Права си, трябва да поговорим за това. С какво по-точно се занимаваш?

С чувство за вина, сякаш оправдавайки се и поради това ядосана на себе си, аз му разказах за Кат и Амбрес, за Едгар Кейс, за книгите, които чета. Той слушаше мълчаливо, докато бавно му разказвах. После за моя изненада ме изгледа смутено.

— Джери, какво мислиш? — попитах го аз.

Той поклати глава.

— Не зная какво да ти кажа — промърмори той. — Мисля, че просто не можеш да се отнасяш сериозно към това.

— Защо не?

— Ами, за бога, не е ли очевидно? Тези медиуми са разни психопати или врачки, които измъкват глупости от собственото си подсъзнание. Иначе казано, хващат те. Надявам се, не вярваш, че те наистина общуват с духове?

— Те не общуват. Те просто препредават — дори не си спомнят какво е било казано.

— Каквото и да правят, то е пълна глупост. Правят го за пари, експлоатират лековерни хора, които искат да им се каже някаква сладникава глупост за умрели роднини или други проклети работи.

— Едгар Кейс не е взимал пари, давал е добри съвети и те не идват от подсъзнанието му, защото той няма медицинско образование.

Джери ме погледна безпомощно.

— Защо, за бога, трябва да навлизаш в такъв сорт неща? — попита той отчаяно.

— Просто се опитвам да намеря обяснение за нас — казах аз — или може би за себе си. Почвам да си мисля, че за нас не бих могла да намеря…

— Надявам се, че няма? Виж, скъпа (той толкова рядко употребяваше ласкателни думи, а в този разговор го направи два пъти — наистина трябва да беше объркан), ти наистина не бива да продължаваш с тези неща. Мисля, че от това едва ли ще спечелиш нещо. Деветдесет процента от тези хора са шарлатани и всеки го знае — всичките ти приятели ще помислят, че си откачила. А бог знае какво би си помислила публиката, ако това изобщо излезе.

Интересно, той беше загрижен за образа ми пред публиката. Мисля, че е логично да се загрижи, защото самият той постоянно отдаваше значение на собствения си образ. Но той още не бе размишлявал над възможностите на света, които аз изследвах; това бе нещо напълно извън неговото познание, той не можеше да го види, не можеше да признае възможната обоснованост на съществуването му.

— Какво искаш да кажеш с „ако това изобщо излезе“, Джери? Нали аз именно затова пиша.

— Няма да го сториш — глухо каза той. — Не и да го публикуваш.

— Защо не? — Неговата непреклонност ме тласкаше към фалшива позиция, защото всъщност, поне до този момент, нямах никакви намерения за публикуване.

— Защото всеки интелектуалец, когото някога си познавала, всеки човек, дори с половин мозък, ще те разкъса на парчета. — Той спря, заплел се и нещастен.

Забавно беше любезното му предположение, че всички интелигентни хора ще споделят неговия възглед, и бях затрогната от явната му загриженост за мен. Но неговото обезкуражаващо отхвърляне на всичко, за което говорех, явно изключваше по-нататъшното обсъждане — ако изобщо бе имало някакво! Облегнах се напред и промърморих:

— О, по дяволите всичко — и го целунах по носа. — Топъл е — казах аз.

— Какво е топло?

— Носът ти. Беше студен, когато дойде.

Той пипна обеците ми и отметна назад косата ми. Коленичих до него. Той вдигна лицето ми и насред думата ме целуна по очите. Вдигна ме към себе си и като ставах, леката материя на робата ми се надигна във въздуха и се спусна върху телата ни. Той проследи с поглед движението й и леко въздъхна. Така и не се съблякохме. Любихме се, както водехме живота си — удоволствието скрито от погледа.

Наведох се над него. Той целуна очите и шията ми.

— Утре ли заминаваш? — попита той.

— Да — отвърнах. — Трябва да тръгвам.

— Обичам те повече, отколкото мога да изразя — каза той.

Изпитах чувство, че изпадам в печалното преддверие на ада.

— Кога мислиш, че ще можем отново да прекараме една цяла нощ заедно? — попита той.

— Ами, сега е януари — казах аз, — какво ще кажеш за септември, когато вече са отминали изборите ти?

Той вдигна ръка и закривайки лице, сподави едно възклицание.

— Е, ще поживеем, ще видим — казах аз.

— Трябва да ставам вече — каза той. — Иначе ще изпадна в прекалена меланхолия, за да го понеса. Къде ще бъдеш?

Казах му, че не знам. Ще пътувам.

Той понечи да стане, но се възпря. Огледа телата ни и каза:

— Това твое следващо движение май ще бъде невъзможно. Ние сме един човек, ще знаеш.

Усмихнах се. Той ме вдигна нагоре над себе си и стана.

— Това беше една изключително сложна маневра, нали?

— Не толкова сложна, колкото сме ние.

Когато защапука към банята със свлечени около глезените панталони, не можех да повярвам, че искаше да стане министър-председател.

Като се върна, аз още бях на дивана. Той погледна надолу към мен и каза:

— Прекрасна си. Наистина си прекрасна.

— Кога ти е рожденият ден? — попитах аз.

— Във вторник, откъде знаеш — изненада се той.

Отговорих, че просто такова чувство имам.

Той каза, че заместник-лидерът на партията му имал рожден ден на същата дата и ще бъде ужасно разочарован, ако Джери не се върне в Англия да му помогне за празнуването.

— А няма ли да честваш твоя рожден ден? — попитах аз.

— Това няма значение — отвърна той.

Сграбчих ръцете му и ги разтърсих.

— Нямало значение ли? Джери, питам те за твоя рожден ден! — После млъкнах. Спрях се насред мисълта.

Той се обади.

— Да?

— Нищо — казах аз.

Направих му няколко снимки с моя Полароид и светкавицата. Той ги изтърпя и после полюбопитства да види как изглежда. Изображението бавно се проявяваше в цвят.

— О, ужасно изглеждам — каза той.

Аз разтърсих леко ръката му.

Той се втурна към хола за палтото и кожените си ръкавици. Сложи ключа от стаята ми на масичката, взе си куфарчето и с по-устремна походка от всякога се насочи към вратата. Стоях неподвижно, без да го последвам. Той отвори вратата и се обърна да ме погледне, сякаш запечатваше в паметта си как изглеждам.

— Наистина си красива — каза той и излезе.

Изтичах до вратата и заключих. Когато се върнах в хола, видях, че си е забравил очилата.

Изтичах до коридора и подсвирнах. Чух стъпките му да се връщат. Докато си взимаше очилата от мен, той попита:

— Кога е твоят рожден ден?

— На двадесет и четвърти април — отговорих аз.

Той кимна, сякаш да каже, че това е още една дата в бъдещето, която ще очаква. После каза:

— Какво мислиш, че е общото помежду ни?

Въздъхнах и отметнах с пръсти кичура над очите му.

— Аз знам — каза той. — За да достигнеш плода на дървото, ти трябва да се изкатериш на клона.

Той ме погледна в очите и си тръгна. Не се обърна назад. Аз влязох в стаята и затворих вратата.

Запалих цигара и отидох до прозореца към залива. Отворих го, издухах дима във въздуха и гледах как се смесва с мъглицата от дъха ми в зимния въздух. Снегът сега валеше обилно.

Погледнах към улицата. Той минаваше през двора. Изсвирих тихичко. Той погледна нагоре и ми махна. Кожените му ръкавици и черния шлифер изпъкваха рязко на чисто белия фон. Снегът натрупваше около него, докато вървеше по улицата и се оглеждаше за такси. Улицата беше пуста. Усетих го, че решава да върви пеш. Той погледна нагоре и ми махна още веднъж. Махнах му в отговор и му изпратих целувка, но той вече окончателно изчезна в плътната, безмълвна и бяла шведска нощ.