Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (5)

Глава 3

„Това, което се случва след смъртта, е тъй неизразимо великолепно, че нашето въображение и чувства не успяват да си съставят дори приблизителна представа за него… Разтварянето на нашата ограничена-във-времето форма във вечността не води до загуба на смисъла.“

Карл Юнг, „Писма“, том 1

Излязох от ваната, изсуших кожата си, набръчкана като сушени сливи, облякох едни тъмночервени бермуди и оранжев пуловер и слязох при Мари да обядвам.

Влязох в кухнята. Тя беше модерна, напълно обзаведена и всъщност не съвсем моя. Мари, която беше французойка и изключително способна готвачка, управляваше владението си със собственическа властност и не ме оставяше да си приготвя сама дори чаша вода за хапчето. Тя беше дребничка и крехка, глезените й бяха колкото китките на ръцете на повечето хора. Пръстите й бяха изкривени от артрит, а ръцете й трепереха, като сервираше. Носеше пантофи с изрязани пръсти, защото стъпалата й бяха деформирани от рани, получени през Втората световна война, когато пренасяла тайно оръжие за френските партизани в борбата им срещу нацистите. Сестра й Луиз, която живееше в Америка от двадесет години и не говореше нито дума английски, беше сянка на Мари, получаваше нареждания от нея и вечно мърмореше безнадеждно, че вече нищичко не върви както трябва.

Преди около шест години, една нощ към три часа Мари ме събуди, като разтревожена чукаше на вратата на спалнята ми и проплакваше, че нещо лошо става със съпруга й Джон. Слязох долу в тяхната стая и го видях изопнат на леглото. Беше пребледнял, с цвят на овесена каша. Очите му бяха затворени и той потръпваше, сякаш се задушаваше. Не знаех какво да направя. Бях наистина ужасена и не исках да го докосна. Повдигнах главата му, за да направя изкуствено дишане уста в уста. От него излезе ужасен звук, дълбоко гърлено хъркане. Звучеше като от някакво неизвестно животно. Изпитах дълбок страх. Отначало не разбрах, че това е хъркането на агонията, а и Мари дори не разбра. Тя упорито повтаряше, че той просто е изпаднал в колапс. Разтърсих го, страхувайки се този хъркащ звук да не се засили. Така и стана. А накрая спря. Той внезапно умря в ръцете ми.

Това беше първият път, когато изобщо виждах покойник. Питах се в кой точно момент е умрял и ми се струва, че именно тогава започнах сериозно да размишлявам дали съществува такова нещо като душа. Изглеждаше ми тъй невъзможно това, което държах в ръцете си, да е всичко, което остава от човека. Дали нещо, което беше Джон — неговата „душа“ — продължаваше да живее? Болезнена ли е смъртта? Ако душата надживява тялото, къде отива тя? С каква цел?

Не можах да заспя през остатъка от нощта и още три нощи след това, а трябваше да работя усилено в снимането на „Сладка Чарити“. Аз, изглежда, налучквах истинския метафизически смисъл на смъртта. Казвам „метафизически“, защото не беше нещо, което можех да видя или докосна, чуя, подуша или вкуся. Всичко, което знаех, е, че Джон, такъв, какъвто го познавах, си отиде. А той ли беше? Аз го обичах, но освен първоначалния шок, не изпитах огромна мъка, нито отчайваща пустота. Въпреки това аз явно не можех да приема смъртта му просто като край на живота му. Съзнавах някак си, че имаше още нещо и не можех да престана да мисля за него. Всеки път, като влизах в кухнята, си мислех за това, а и сега не беше по-различно.

Поговорихме с Мари и Луиз на развален френски и английски. Казах й, че заминавам на голям уикенд, и тя ми сервира обяда пред телевизора във всекидневната. Гледах новините и в някаква необяснима отпадналост си взех виното, качих се в спалнята и си легнах. Бях потисната и не разбирах защо.

Какъв свят; всички ние, изглежда, сме бродещи насън, жестоки, учтиви чужденци — сблъскваме се един с друг, но никога не правим действителен контакт с истината… говорим, одумваме, клюкарстваме един за друг… и се страхуваме от собствените си думи толкова, колкото от онези, които може да чуем от другите. Общуването е такъв дефицит, че жадуваме за доверие, търсим слепешком дръжки, за които да се хванем, спасителни лодки, докосване и отзивчивост. Така сме се съсредоточили в огромното си отчаяние и дисциплинираното, безмълвно търпение, че внимаваме много повече да не разклатим нечия друга лодка, отколкото за собствената си. Вечно се надяваме, че нещата може би ще тръгнат по-добре, вечно се чудим какво можем да направим — и продължаваме, и продължаваме, докато нашата ненужност се институционализира почти толкова, сякаш е по-надеждно изобщо да не знаеш какво в действителност означава нашият живот.

Опитах се да се приспя. Чашата в ръката ми се бе изпотила от топлината ми. Дребни неща, помислих си. Ще се съсредоточа над удоволствието от дребните неща. Меката зеленина на листата на палмата точно пред прозореца ми, смачканите черни маслини, нападали по циментовата алея от двойката маслинови дръвчета, които бях посадила сама, чудейки се дали съм способна да се грижа за нещо растящо… топлата вода и сапунената пяна, бягането на сутринта, от което ще се чувствам добре през целия ден, заради вложеното усърдие — тези дребни, но настроени в унисон дребни неща, от които се чувствам по-добре.

 

 

Спомних си, като седях до леглото на Клифърд Одет точно преди да умре. Обичах пиесите му и много се възхищавах от тях. Той наистина умееше да пише за човешката надежда и преодоляването на нещастието… особено при хора с незначителен и непризнат живот. От рака главата му бе почнала да прилича на глава на препарирана птица. Косата му, като буйна грива, бе опадала, коремът му се беше подул от болестта и от ноздрите му стърчаха тръбички. Той отпи мляко от пластмасова кутия и ме помоли да отворя прозорците, за да лъхне студеният вятър над ледената кутия.

— Искам да живея — каза той, — за да мога да пиша за много хора каква голяма наслада се съдържа в неща не по-големи от окото на муха.

 

 

Около два часа ми се доспа. В Лондон беше десет сутринта.

Образи от моя живот минаваха през съзнанието ми… един дълъг преход през пустинята Сахара, който бях решила да направя веднъж, само за да видя дали съм способна да го сторя… танц с носна кърпичка и един руски селянин в ленинградски ресторант, чиито клиенти през това време пляскаха с ръце… една майка от племето масая в Африка, която умираше от сифилис, докато раждаше… ято птици веднъж като бяхме на снимки в Мексико, които летяха като една, а аз се чудех как ли го правят… необятните, безкрайни пространства в Китай, където оглавявах първата американска женска делегация, облечена в същите еднополови китайски дрехи, каквито носеха всички те… Лицето на Джери, когато му казах, че обичам да пътувам сама… огромния, но много прибран пътнически сандък с чекмедженца и разни отделения, който мечтаех да превърна в моя подвижен дом и никога никъде да не се задържам да живея за постоянно… танцьори, хореографи, летяща пот, тенекиени пиана, фотосветкавици, овации на публика, изправена на крака, горещото телевизионно осветление, смълчани кинодекори, пресконференции, затруднителни въпроси, политически кампании, нафукани, но добронамерени кандидати… помръкналото лице на Джордж Макгъвърн вечерта, когато Ричард Никсън спечели съкрушителна изборна победа… Академичните награди за изпълнения, които не смятах, че я заслужават и напрегнатото ми очакване да я спечеля за „Ирма ла Дуе“… разочарованието ми, когато не спечелих награда за „Апартамента“, защото това беше годината, когато Елизабет Тейлър едва не почина от трахеотомията си… четирите други случая, когато бях номинирана за награда, но тя наистина не ме интересуваше… дългите репетиции, професионалните спорове, болката в мускулите и сценичната треска, тъпите администратори в студиите, часовете на дисциплинирано писане, което все се въртеше около дълбоко личния и ненапускащ ме стремеж да изследвам какво всъщност съм аз.

Какво всъщност ми липсваше? И дали и аз, подобно на толкова други жени, не търсех постоянно очертанията на собствената си идентичност в отношенията с мъжа? Дали смятах, че ще открия другата си половина в любовта към един мъж, въпреки че все бях стигала до чувството за провал и безсмислие.

В мислите ми нахлуха Хонконг и Джери. Срещнах го там на една от неговите конференции. Нова надежда, че този път ще бъде различно, по-изпълващо.

— Чудесно е, че толкова обичаш да улавяш мигновени впечатления и да продължаваш — каза той. — Как го правиш? Как успяваш да бъдеш толкова гъвкава? И забелязваш много неща. На мен никога не ми остава време.

Той така и не забеляза, че не отговорих… не бях сигурна дали се втурвам към нещо или бягам от себе си. Питах се дали Джери всъщност би използвал времето си, ако го имаше. Не мислех, че би могъл да види това, което гледа… не истински. Като млад той бе пътувал из Африка. Но като заговори за това, внезапно осъзнах, че той нито веднъж не спомена какво е ял, какво е докосвал, какво е видял, какво е мирисал, как се е чувствал. Говореше за Африка предимно като за социологическо пътуване, а не като за човешко пътешествие. Говореше как „масите“ били експлоатирани, бедни и колонизирани, но не и как живеят в действителност и как се отнасят към това.

Преди не беше ходил в Хонконг и когато седнахме в неговата хотелска стая, аз трябваше да му обясня нещата, които ни заобикаляха. Той явно не бе забелязал тази гъмжаща райска мешаница, която представляваше Хонконг — рикшите с техните кули, смесени с гъмжащите милиони (5 500 000 души), които прииждат и се разпръсват из залива; рай за купувачите — китайска коприна, японски брокати, индийски памук, швейцарски галантерии; стоки, часовници, храни и бижута, наркотици и парфюми, рисунки и нефрити, слонова кост и джунджурийки от всички краища на света, докарани до това свободно пристанище за пари — нищо от тези неща изглежда не го смайваше и не го оставяше със зяпнала уста. В действителност, както ми каза, той не беше опитал дори едно китайско ястие, откакто е пристигнал.

Той се притесняваше, че дежурните, които патрулираха на етажа, ще ни разпознаят и ще си помислят лошо за него. Казах му, че в Азия така или иначе всеки винаги знае всичко, което правим ние, чужденците, и че за тях то няма значение. Те просто имат нужда да знаят.

Той ме слушаше така, сякаш му разказвах вълшебна приказка, когато му описвах как съм се разхождала до дъното на Коулуум; покрай магазините за коприна, сергиите с нефрити и швейцарски часовници; резидентския квартал, където живеят неговите сънародници — англичаните. Разказах му за ферибота „Стар“ и самия залив, в който откъм брега се плъзгаха китайски джонки с алени платна. Разказах му за Котешката улица, където пазарните сергии преливаха от всичко, което може да си представи въображението. Разказах му как съм се изкачила на самия връх Виктория и от там бях гледала лодките долу, в пристанището. Той слушаше прехласнат моите зашеметяващи описания на диаманти, перли, антики, изискани ястия, ръчно тъкани материи и изкусни произведения на художествени занаяти, изработени от деца на не повече от дванадесет години, които извършваха труд за възрастни, преди да са осъзнали какво той им прави на тях. Описах блъсканицата от туристи… европейци, африканци, японци, малайци, индийци, американци… безкрайна навалица, в която всеки се озърта за някаква сделка.

Описах на Джери ароматните подправки, провесени във въздуха и как рокендрол се смесваше с китайска оперна музика. Как амбулантни търговци с пластмасови гердани подвиваха крак и, приведени над изящни китайски купички, почваха да мятат в устата си ориз с ръчно гравирани пръчици от слонова кост. Туристите напираха, търговците напираха, децата напираха, автобусите напираха, рикшите напираха… отвсякъде блъсканица да се добереш до колкото можеш повече покупки или продажби за възможно най-кратко време.

И някак си всичко вървеше. Всеки там се бе отдал на това да изкара пари, без никакви илюзии, без изобщо да се интересува от съществуванието на Хонконг и смисъла му. Приличаше на Лас Вегас. Без никакво притворство. Той си е това, което е. Част от играта беше да се включиш и ти. И някак си ти го очакваш, защото едничкото, което иска всеки, е да направи някаква изгодна сделка. Хонконг е място, където ако си смятал да си пестиш парите, напълно се проваляш.

Очите на Джери искряха и блестяха всяка вечер, като му разказвах какво съм правила през деня, докато той е участвал в заседанията. Вярно, че не можеше да се измъква от тях толкова, колкото му се искаше, но стореше ли го, изглеждаше, сякаш никога не е напускал стаята ни.

А за последния ни ден уредих една малка лодка да ни откара до Новите територии, където знаех едно местенце за пикник. Приготвих лимонов сок, сандвичи и плодови пити.

Обаче в лодката той отново заразправя за мизерните условия, в които е видял да живеят китайците. Отново заговори за неравенството между богати и бедни. Говореше как заможните трябва да намерят начин доброволно да споделят благата си с тези, които не са облагодетелствани от съдбата. Изобщо не му хрумваше, че засегнатите от мизерията могат да имат духовно богатство, за което богатите биха им завиждали, ако го познаваха. Изобщо не му хрумваше, че един богат човек може да бъде за окайване по един друг, по-изолиран и алиениран начин. Той никога не мислеше с понятието „богат човек“, винаги беше с „богатите“, „бедните“ — едно аморфно цяло.

Спомних си как една добра моя приятелка веднъж нацели „коленния рефлекс“ на моя либерализъм, като ме обвини, че не изпитвам абсолютно никакво съчувствие към богатите, а раздавам кървящото си сърце изцяло и само на бедните. Истината в това дълбоко ме потресе.

— Джери? — прекъснах го аз. — Как ти се струват онези възвишения, които приличат на нефрит, на който дори бедните могат да се радват?

Той погледна нагоре.

— Погледни и тези сампани, които се носят, с алените си платна. — Какво ще кажеш за начина, по който тези хора ни махат с ръка?

Той стана.

— Сигурно ти звуча като „Сънди обзървър“, а? — Той се усмихна язвително. — Извинявай — каза той. — Ставам досаден, нали?

Спряхме в едно заливче на Нови територии и слязохме на брега. Лодкарят остана на борда. Джери взе кутиите за пикника, а аз носех термоса и одеялото.

Надвиснали дървета прошумоляха в морския бриз над водата, когато тръгнахме да се разходим към тучните възвишения нагоре. Вдишвахме дълбоко благоуханния въздух. Той си събу обувките и стъпалата му затъваха в почвата. Той въздъхна и разпери ръце в топлото слънце. Спираше на всяко дърво и диво цвете. Затъкна си една маргаритка зад ухото.

Стигнахме до поток, който искреше от слънцето, а из нацъфтелите храсти от всички страни се стрелкаха птици. Наоколо нямаше жива душа. Той си съблече ризата и панталона и с едно някак течно движение се изтегна по гръб в струящата вода. Протегна ръка към мен. Съблякох лятната си рокля, нагазих във водата и се излегнах до него. Усещахме под себе си хлъзгавите камъни и не обръщахме внимание, че течението ни подхвана леко и ни понесе надолу. От дърветата към нас зацвърчаха птици. Сплетохме ръце и се изправихме, а от косите ни почнаха да се сцеждат искрящи капки. Джери обгърна с ръце главата ми и ме притисна до гърдите си. Мълчаливо се върнахме при дрехите си.

Застанах до него.

— О, боже — каза той, като сложи ръце на раменете ми и се вгледа в очите ми. — Как да те примиря с останалата част от живота ми?

— Не зная — отвърнах аз. — Не зная.

Той разгърна одеялото и го разстла на земята. Легнахме върху него и се загледахме през огромното дърво към небето.

Около час по-късно се върнахме при лодката. Чудех се как той ще примири себе си с останалата част от живота си.

 

 

На следната сутрин Мари ми сервира закуската в двора. Не можех да определя какво всъщност мисля — мислите ми бяха толкова объркани и се блъскаха една в друга. Явно се бях провалила с Джери, но ставаше дума за нещо много повече от това. Бях между снимането на два филма, но работата ми вървеше добре. Скоро имах насрочена дата и да играя във Вегас и Тахо, но знаех, че ще се подготвя. Тъй че по всички сравнителни стандарти би трябвало да смятам, че съм основателно щастлив човек, но не бях особено спокойна.

Обади ми се Дейвид. Току-що бе дошъл в града и ме попита ще ходя ли на йога. Казах му, че ще се срещнем там.

Обичах хата йога, защото това бяха физическите упражнения, а не за медитация, макар че и те изискваха концентриране и релаксация. Но както слънцето се лееше през прозореца и гласът на инструктора звучеше като акомпанимент, на мен ми харесваше как всеки мускул и жила в тялото ми се изопваха и се чувствах активизирана, физическите усилия проясняваха ума ми.

— Уважавайте тялото си и то ще бъде добро с вас — казваше учителят ми (беше индус), — и се движете бавно. Йога изисква осъзнаване. Не завземайте тялото си внезапно. Трябва да го затоплите, преди да го натоварите. Не устройвайте засада на мускулите си. Те са като хората — имат нужда от подготовка, иначе се стряскат и се стягат. Трябва да уважавате техния темп. Мислете за тях като изследовател, който навлиза в нови територии. Мъдрият изследовател се движи бавно, защото никога не знае какво може да има зад завоя. Само когато се движите бавно, можете да го доловите, преди да сте стигнали до него. Виждате ли, йога ви дава самоуважение, защото ви свързва с вас самите. Дава ви вътрешен мир. Научете се да живеете там. Ще ви хареса.

Вслушвах се в думите му между позите.

— Заниманията с йога изискват четири качества — казваше той, — вяра, решимост, търпение и любов. Тя е като живота. И ако сте добри и изпълнени с вяра в борбата си в този живот, следващият ще бъде по-лесен.

Трикото ми се бе пропило с пот. „Като се бориш в този живот, следващият ще бъде по-лесен ли?“ — надявах се, че той наистина вярва в това. В края на краищата той беше индус. Облякох си полата и блузата и с Дейвид си тръгнахме от курса.

Като излязохме в обилната калифорнийска слънчева светлина, Дейвид каза:

— Отивам до книжарницата „Дървото на Бодхи^[1]“. Искаш ли да дойдеш?

— „Дървото на Бодхи“ ли? — попитах аз. — Не е ли то дървото, под което Буда е медитирал четиридесет дни или нещо подобно?

— Точно така.

— И каква е тази книжарница — индийска ли?

— О, донякъде — отговори той. — Там имат всякакви видове окултни и метафизически неща. Не си ли чувала досега за нея?

Смутих се, но признах, че не бях чувала.

— Добре. Мисля, че ще ти хареса — каза великодушно той.

— Ако си се свързала толкова добре с йога, ще ти харесат някои от писанията на древните мистици. Изненадан съм, че си прекарала толкова време в Индия, без да навлезеш в духовността на този край. Както и да е, книжарницата се намира на „Мелроуз“, близо до „Сиенага“. Ще се видим там.

— Непременно, защо не — казах аз.

Като се огледам назад, мога да кажа, че това простичко решение от един ленив следобед — да посетя необикновената книжарница — е едно от най-важните решения в живота ми. И то отново ми напомня, че ние извършваме важните, мънички стъпки, когато сме готови. По-рано през живота ми подобно предложение би ми изглеждало пропиляване на следобеда, когато имам да чета толкова много сценарии и да отговарям на толкова много телефонни обаждания. Заради успеха си аз бях прекалено заета, за да проумея, че има и други измерения на живота.

Когато стигнах до „Дървото на Бодхи“, Дейвид вече беше там и ме чакаше отпред, облегнат на едно дърво. Той се усмихна като гледаше как вкарах големия си линкълн в място за паркиране колкото за фолксваген.

— Тази кола е под наем — казах аз. — Не притежавам моя собствена. Колите са голяма краста и не ги разбирам. На мен ми стига да има четири колела и малко бензин. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — отговори той. — Може би по-добре, отколкото си представяш.

Той ме подхвана за лакътя и ме поведе към книжарницата. Като влязохме, долових аромата на сандалово дърво да се носи едва доловимо из помещенията на претрупаната книжарничка. Огледах се. От стените се усмихваха плакати с Буда и йоги, за които никога не бях чувала. Клиенти с книги в ръце стояха наоколо, пиеха билков чай и тихичко разговаряха. Почнах да разглеждам лавиците с книги. Целите стени бяха в книги и книги на всякакви теми — от живот след смъртта до препоръки как да се храним на Земята, докато сме живи. Усмихнах се леко на Дейвид. Чувствах се някак не на място и малко глупаво.

— Очарователно е — казах аз, с желанието да не бях се почувствала задължена да казвам изобщо нещо.

Млада жена със сандали и прозирна блуза дойде при нас и ни поднесе чай.

— Мога ли да ви бъда полезна? — попита тя със спокоен, тих глас. Тя съответстваше на атмосферата в магазинчето — или пък аз гледах много театрално. Когато се обърнах да я видя, тя ме позна и предложи да ме запознае със собственика, който пиеше чай в кабинета си. Дейвид се усмихна и я последвахме.

Кабинетът пращеше от книги. Собственикът беше млад, към средата на тридесетте, и с брада. Зарадва се, като ме видя и каза, че това е чест за него. Допълни, че е чел книгите ми и особено го интересувало какво още мога да кажа за времето, което бях прекарала на Хималаите.

— Колко дълбоко сте навлезли в техниката на медитация? — попита ме той. — Правите ли дишането Кампалбхати? Трудно е, но с голям ефект, не мислите ли?

Не разбирах за какво ми говори и точно в този момент нахълта младеж с вид на безделник, моряшка подстрижка и футболна фланелка. Той ме погледна, после изгледа Дейвид, собственика (който се казваше Джон) и на лицето му се появи нещо като ухилване.

— Слушай бе, човече — каза той. — Какъв е тоя ташак, дето, ако си бил мислил правилно, и ставаш щастлив? Искам да кажа, как може някой да бъде щастлив на тоя свят и от къде на къде изюдвате хората да си въобразяват, че могат?

Дейвид докосна ръката ми, като усети колко слисана бях. Джон попита момчето дали може да му помогне с нещо, но то продължи:

— Какво е това, питам аз? — каза той. — С тия тамяни и треволяци, и смахнати афиши — пълна измама!

Джон спокойно ни хвана под ръка с Дейвид и ни изведе от кабинета си в магазинчето.

— Съжалявам — каза той.

— Няма нищо — каза Дейвид. — И той си търси своя собствен път, като всеки от нас.

Аз кимнах, че няма значение, а Дейвид ми предложи ние сами да си намерим каквото искаме — той да не се притеснява.

— Боже мой — казах аз, — защо това момче смяташе това място застрашително?

— Не зная — каза Дейвид. — Може да е получил силен емоционален пристъп от враждебност. Трудно е да повярваш, че мирът е възможен.

После ме заведе до огромен рафт с надпис „Прераждане и безсмъртие“. Книгите на него бяха от „Бхагавад гита“ до египетските „Книги на мъртвите“, като се мине през тълкувания на „Светата Библия“ и „Кабалата“. Чудех се какво по-напред да гледам.

Погледнах изпитателно Дейвид.

— Ти вярваш ли във всичко това? — попитах го.

— Кое всичко? — попита той.

— Не знам — отвърнах. — Наистина ли вярваш в прераждане?

— Как да ти кажа — отговори той, — когато си изучавал окултното толкова дълго като мен, осъзнаваш, че въпросът не е дали това е истина, а по-скоро как действа.

— Тоест ти вярваш, че това е твърдо установено като факт?

Той сви рамене и каза:

— Ами да, вярвам. Това е единственото нещо, което ни дава смисъл. Ако всеки от нас няма душа — тогава защо живеем? Кой знае дали е истина? Истина е, ако ти вярваш в него и то има някакво значение за теб, прав ли съм? Освен това сигурно има нещо във факта, че вярата в душата е единственото нещо, което е общо за всички религии.

— Да — казах аз. — Но може би пък всички религии са фалшиви.

Той продължи да се рови между книгите не като че ли разговорът не му беше интересен, а сякаш чисто и просто търси някаква книга. Не бях размишлявала особено над религията от дванадесетгодишна възраст, когато свирех „дин-дан-дон“ в Неделното училище.

Джон се пресегна за една книга.

— Би трябвало да прочетеш някои работи не само от този рафт, но и от Питагор, Платон, Ралф Уалдо Емерсън, Уолт Уитман, Гьоте и Волтер.

— Тези хора вярвали ли са в прераждането?

— Разбира се, и са писали обширно за това. Но то винаги накрая довежда до окултния рафт, като по черна магия или нещо подобно.

— Волтер вярвал ли е в прераждането?

— Разбира се — отговори Дейвид. — Според него по-удивително е не да се раждаме много пъти, а да се родим само веднъж. И аз така го чувствам.

Погледнах го. Сините му очи бяха спокойни и ясни.

— Слушай — продължи той. — Знаеш ли какво означава понятието „окултно“.

— Не — отговорих аз.

— Ами означава „скрито“. А само защото нещо е скрито, това не значи, че го няма.

Вгледах се по-внимателно в тъжното, с изпити страни лице на Дейвид. Той говореше спокойно, без да се запъва, и спираше само като забележи, че се опитвам да проумея за какво говори.

— Искаш ли да ти съставя нещо като читателски списък? — попита той с връщаща на земята практичност.

Поколебах се малко, спомняйки си за петте сценария, които трябва да изчета, пък и се запитах какво ли би помислил Джери, ако ме видеше да чета такива книги.

— Разбира се, защо не? — казах аз. — Хората са смятали, че земята е плоска, докато някой не е доказал нещо друго. Предполагам, че ще ми бъдат любопитни всички видове „скрити“ възможности. Кой е могъл да помисли, че по кожата ни пълзят всякакви буболечки, докато някой не е изнамерил микроскопа?

— Чудесно — каза Дейвид. — За мен истинската интелигентност е непредубедеността. Щом имаш чувство, че търсиш нещо, защо да не опиташ?

— Добре. — Усетих, че се усмихвам.

Дейвид каза:

— Разположи се удобно да попрелистиш книгите, а аз ще ти донеса една купчина.

Той изтри ъгълчетата на устата си и съсредоточено взе да оглежда лавиците с книги. Запрелиствах книги за съчетаване на храните, упражнения по йога, медитация и други здравословни теми, които разбирах.

След половин час той бе избрал цяла прегръдка книги и докато му благодарих и излизахме в калифорнийската слънчева светлина, се зачудих дали изобщо ще разгърна и една от тях.

На другия ден заминавах за Хонолулу, затова се сбогувах с Дейвид и си тръгнах към къщи да мисля, почивам, опаковам багаж и ако ми останеше време, да почета.

 

 

Вечерта се улових да търся думата „прераждане“ в енциклопедията.

Нека да кажа, че не съм била възпитавана като религиозен човек. Родителите ми ме пращаха на църква и в Неделно училище, но то беше, защото така е прието да се ходи в неделен ден. Носех фуста под полата и се опитвах да не поглеждам много често в текста на химните, които се очакваше да съм запомнила наизуст. През това време си мислех къде ли отиваха парите, след като минеше дискосът, но всъщност никога не съм почувствала по един или друг начин дали има Бог или не.

Иисус Христос ми се струваше мъдър, начетен и наистина добър човек, но гледах на това, което бях научила за него от Библията, като на философия, митология и нещо отдалечено. Това, което проповядва, не се отнасяше до мен, затова не можех да кажа, че вярвам или не вярвам. Той просто се е появил… като всички нас… и е направил някои добри неща някога, много отдавна. Приемах това, че е Божи син, с известно съмнение и всъщност в края на юношеството си бях решила за себе си, че Бог и религията са напълно митологични и щом хората имаха нужда да вярват в тях, нямах нищо против, но аз не можех.

Не можех да вярвам в нищо, за което нямаше доказателства и освен това не изпитвах като някои отчаяна нужда от цел в живота или от нещо, в което да вярвам, освен в себе си. Накратко, когато ставаше дума за религия, вяра в Бога или за безсмъртието на душата, аз не се замислях много над тях. Пък и никой не настояваше и намирах темата за скучна — изобщо не беше така въодушевяваща, както нещо тъй реално и забавно като хората. От време на време с течение на годините се включвах в някой изтощителен спор за уловките на такава митологическа вяра и как те накърняват истинския дълг на човешкия род. Не ми се нравеше особено тази авторитарност на църквата — която и да било църква — и я смятах за опасна, защото караше хората да се страхуват, че ще се пекат в ада, ако не са вярвали в рая.

Но колкото повече губех интерес към Бог, религията и отвъдното, така и имаше нещо, от което изключително се интересувах. Още от младите си години аз се интересувах от идентичността. Моята същност — и на всеки, когото срещах. Идентичността за мен беше нещо реално. Коя съм аз? Кой е всеки друг? Защо правя нещата, които правя? Защо те ги правят? Защо се интересувам от едни хора, а не от други? Анализирането на човешките отношения стана любимата ми тема — отношенията, които имах със себе си, както и с останалите.

Тъй че може би защото се интересувах от произхода на собствената ми същност, любопитството ми се събуждаше от това, че може би в мен има нещо повече, отколкото установявах със съзнанието си. Може би дълбоко в моето подсъзнание бяха заровени други идентичности, които само да потърсех и щях да намеря. Наистина много пъти в работата ми, свързана със себеизразяване било в танца, писането или актьорското изпълнение, се е случвало да се изумя от себе си, чудейки се откъде е дошло някое чувство, спомен или вдъхновение. Приписвах го на едно мъгляво схващане, наречено творчески процес, както правеха повечето ми приятели артисти, но трябва да призная, че в дъното на тази, която и да бях, усещах някакъв пламък, който не можех да разбера, да докосна. Какъв беше източникът на този пламък? Откъде идваше? И какво е имало преди него?

Винаги ми е по-интересно какво е било преди, отколкото какво може да дойде после. Сигурно по тази причина, предполагам, не се интересувах толкова какво ще ми се случи, след като умра, отколкото какво ме е направило такава, каквато съм. Затова, когато за първи път се натъкнах на понятието живот преди раждането, сигурно си представяте с какво любопитство се залових да го изследвам.

Енциклопедията казваше, че учението за прераждането стига толкова назад във времето, колкото записана история има. То се изразява във вярата в свързаността на всички живи същества и многостепенното пречистване на душата, на духа, на човека, докато се възвърне към общия източник и произход на целия живот, който е Бог. Това е вярата, че душата е безсмъртна и се въплътява отново и отново, докато морално постигне пречистването си чрез мъките. Казва се също, че съпътстващите теми за кармата — тоест износване на вътрешното бреме — и прераждането — физическата възможност да живееш чрез кармата си — са две от най-широко приеманите от почти всички други религиозни схващания на земята. Това беше ново за мен — винаги някак смътно съм свързвала превъплъщението с безплътни духове, тоест призраци, с окултното и разни други неща, които трополят нощем. Никога не съм го свързвала с някаква по-голяма, сериозна религия.

Тогава погледнах на „религия“. Въпреки че беше невъзможно да се направи окончателно заключение, имаше няколко характеристики, общи за повечето религии. Една от тях бе вяра в съществуването на душата, друга — приемането на свръхестествено откровение и накрая, покрай другите — повтарящото се търсене на спасение за душата. От египтяните до гърците през будисти и индуси душата е смятана за съществуваща преди тялото същност, която се преселва последователно в различни тела, като за известен период се въплъщава, а после прекарва в астрална форма като безтелесна същност, но след това отново и отново се въплъщава. Всяка религия има свое собствено вярване, че душата съществува като част от човека и е безсмъртна. И някъде между юдейската религия и християнството Западът е загубил древното схващане за прераждането.

Затворих енциклопедията и се замислих.

Стотици милиони хора вярват в теорията за прераждането (или какъвто и термин да бъде) обаче аз, произлязла от християнска среда, дори не знаех какво всъщност означава.

Приготвих се да замина за срещата с Джери, като се питах какво ли още има да става на този свят, за което дори не съм помисляла досега.