Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (4)

Глава 2

„Чисто логическото мислене не може да ни донесе никакво познание за емпиричния свят; всяко познание на действителността започва от опита и завършва с него. Твърденията, изведени по чисто логически път, са напълно лишени от реалност.“

Алберт Айнщайн, „Алберт Айнщайн — философ — учен“

Шофирах през каньона Малибу по шосето за Вентура. Нямаше голямо движение. Пред мен се разстилаше долината Сан Фернандо и светлините на къщите започваха да трепкат като по огромна кутия за скъпоценности. Спомних си, като доведоха Хрушчов из Долината, когато пристигна в Калифорния. Това е Америка в действие, казаха му. Наистина е красиво, ако го погледнеш от подходяща перспектива. Но иначе всички се шегуваха с Долината — за някой, който е заминал, се казваше „Толкова е закъсал, че едничкото добро, което е сторил за себе си, е да не живее в Долината“.

Свих от шосето по моята улица. Навлизайки по дългата стръмна алея, усещах как надвисналите черешови клони бръскат покрива на колата. Обичам тези дървета. Напомнят ми за черешовите дървета, които имахме с бившия ми съпруг Стив в къщата му в Япония, преди да се разведем. Стив ги беше засадил, когато се засели в резидентския квартал на Токио на име Шибуя. Той искаше да остане да живее и да работи в Азия. Аз исках да живея и работя в Америка не защото съм израсла там, а защото работата ми беше там. Обсъждахме проблема и решихме да превърнем земното кълбо в топка за голф, за да правим и двете.

Известно време вървеше. Но постепенно всеки от нас разви живота си поотделно. Останахме приятели, докато отглеждахме дъщеря ни Сачи, която прекара първите седем години от живота си с мен в Америка, следващите шест в международно училище в Япония и останалите учебни години в Швейцария и Англия. Научи се да говори, чете и пише с лекота японски (което означава, че можеше да чете на повечето източни езици) и започна да мисли и възприема света като ориенталка, което понякога просто смайваше, защото Сачи е руса, с лунички, по лицето й е изписана картата на Ирландия, тя е с подскоклива походка и размаханите ръце на западнячка, които успява някак да оркестрира, като че ли носи ограничаващото движенията кимоно или оби, когато ходи и седи. Тя и досега седи вкъщи на колене и гледа с обожание нагоре към този, с когото говори, обаче с вида си на Алиса в страната на чудесата въздейства доста объркващо, дори когато мисля, че я разбирам. Това, което всъщност се бе получило, е съчетание от откровено, прямо западно мислене, смекчено от азиатска изплъзваща се неопределеност, използвана обикновено, за да се измъкнеш от това, което би трябвало да бъде неудобна, неучтива или неделикатна забележка.

Научих много неща за Азия от Сачи, без тя да си е поставяла за цел да ме учи. Тя е от това ново поколение хора, чиято кръв и родословие са западни, но психологията и мисловните им процеси са полуазиатски. При Сачи това бе резултатът от „топката за голф“ — идеята, която имахме със Стив в началото. Като всяко нещо и тя сдържаше своята двойственост — своите недостатъци и предимства.

И все пак при една по-цялостна равносметка бих казала, че плюсовете са повече от минусите, ако не за друго, поне заради факта че Сачи е съчетание от два свята — и ако се отдадеше на това, тя би помагала на едните да разбират другите. Тя беше живяла и научила френски в Париж, където според нея най-трудно й било да се приспособи социално и културно. По повод парижката грубост и цинизъм тя казваше: „Мамо, наистина е много трудно да се кланяш с японска учтивост и в същото време да казваш «Вдигни си задника»!“.

Къщата ми изглеждаше топло и уютно на върха на хълма. „Върхът Маклейн“ я бе нарекъл един мой приятел и се чудеше дали някога нямаше да падна от него^[1]. Ако знаеха колко пъти съм си задавала същия въпрос…

Моят приятел Дейвид се шегуваше, че най-високия връх, който съм изкачвала, съм самата аз. Той нямаше време за дребнави разговори, а успяваше да превърне и най-краткия миг в стойностен. Както веднъж, когато обели един портокал във формата на цвете и сокът на ароматния плод се стичаше бавно на капки по бузите му, докато ядеше. В това време говореше, че няма случайности в живота и всички ние в същността си означаваме нещо важно един за друг само ако разтворим сърцата и чувствата си и не се страхуваме от последиците. Когато идваше в Калифорния, разхождахме се по брега и хапвахме в някой здравословен ресторант след заниманията с йога. Много пъти той ме е съветвал да престана да се „катеря“ по себе си и вместо това да подема пътешествие „в“ себе си.

— Всички вие все натам си търсите дом — каза той. — Какво става с теб? Защо не използваш времето си да гледаш? — Не говореше това сърдито наистина, а по-скоро нетърпеливо.

Той ми даде книги за духовни учения. Казваше ми, че трябва да се опитвам повече да вляза в контакт със собствената си същност. Наистина не разбирах какво има предвид. Винаги съм мислила, че точно това правя, но той явно говореше на различно ниво. Попитах ли го, той никога не ми отговаряше по-подробно. Казваше, че трябва само да мисля за това и то ще дойде. Мислех за това, което ми казваше, ровех се из книгите, но продължавах да се доближавам към всяко нещо напосоки, с главата напред, макар без предубеждение. Това не беше напълно удовлетворително наистина, но явно вършеше работа.

Не съм нещастен човек — ни най-малко. И винаги съм смятала, че имам доста добър усет за своята същност. Така казват и всички за мен. „Тя знае коя е“, казваха те. Наистина, понякога трудно можех да се присъединя към оплакванията на женските движения, че били отдалечени от женската си същност. Действително никога в живота ми не съм попадала в такова положение. Понякога дори точно обратното. Изглеждах твърде уверена в това какво се смятам и какво искам, затова са ме упреквали, че съм прекалено освободена, за да имам нужда от някого.

Но вече не бях толкова уверена. Може би Дейвид беше прав. Може би той виждаше много по-дълбоко в мен какво ми липсва именно защото вече бях толкова освободена. Може би тъкмо затова трябваше да проумея, че ме чака дълъг път да извървя. Тежко е да научиш, че нещо наистина дълбоко ти липсва в теб самия, когато се чувстваш преуспяващ, делови, отговорен и творческа личност.

От алеята долових мириса на чудесната френска кухня на Мари. Имах най-добрия „ресторант“ в града, само дето почти никога никого не канех. Обичах да бъда сама и се чувствах неудобно да забавлявам хората по какъвто и да било начин, особено когато можех да си прекарвам времето в четене или писане.

Затръшнах входната врата, за да разбере Мари, че съм си вкъщи и извиках, че отивам да си взема вана и да си почина малко преди обяда.

Без никаква нужда да се втурвам така, взимах по две стъпала наведнъж и си счупих нокътя, като отварях вратата на спалнята. По дяволите, помислих си, сега ще загубя време да го оправям. Но вече бях в спалнята си, която обичах — просторна, синя, хладна и освежаваща, — и тя ме чакаше.

Обичах стаята си в синкавия цвят на лед и прилежащата към нея всекидневна кабинет така, както човек може да обича стая. Прекарвах там сама по цели часове. Знаех си, че мога да заключа вратата и, без да бъда неучтива или необщителна, мога да оставя затворен отвън целия свят. В състояние бях да живея само в тези стаи, без да ми трябва нищо повече. Никога не съм се чувствала откъсната или абстрактна в тези стаи. Сама си бях измислила обзавеждането на спалнята. Синьото беше бледо, но и достатъчно резониращо, за да дава живот и на утрото, и на вечерта. Пердетата бяха ефирни, силно надиплени и се спускаха над цялата плъзгаща се стена от дебело стъкло, която бе с изглед към долината Сан Фернандо и планината след нея — планина, която в ясни вечери винаги ми действаше като изненада. Мебелите бяха тапицирани с мачкан син плюш, а леглото бе с кувертюра от син атлазен брокат.

Спомням си, бях чувала как една филмова звезда веднъж се плъзнала от леглото си и паднала, понеже спяла в атлазени чаршафи. Аз обичах обикновени чаршафи, защото не се плъзгаха, а обикновено четях и пишех в леглото, когато не исках да се чувствам актриса. Заобикалях се отвсякъде с книги и бележници и когато ми се случеше да се запъна в някой епизод или момент от разказ, който пиша, тогава включвах електрическото одеяло на най-силно, отпусках се в кратка дрямка и като се събудех, обикновено се оказваше, че съм намерила разрешение на това, което ме е затормозвало. Обичах да се чувствам сама в красивата си спалня без никой друг, освен мен и да си мисля за всичко, което поискам. Такова удовлетворяващо чувство е да знаеш, че си се концентрирал над нещо дълбоко и забравяш всичко за себе си. Може би Дейвид беше прав. Може би трябваше да се науча истински да медитирам… да медитирам дълбоко. Тогава може би щях да стигна до това, за което говореше той.

Отидох в гардеробната стая и се преоблякох. Тя беше цялата в огледала. В огледала бяха и четирите стени, и тавана… монумент на суетата, помислих си и се почувствах неловко, защото освен когато работех над някой филм, иначе не се грижех особено за външния си вид.

Отворих една от огледалните врати на гардероба, за да си облека робата. Зачудих се какво ли би помислил Джери за гардероба ми на кинозвезда, прекалено натъпкан с костюми, останали от филмите, в които съм участвала или дрехи, които съм купувала от почти всеки голям град в света. Чудех се какво ли би помислил, ако му кажа, че обичам да усещам допира на красиви перли около шията си, като едновременно изпитвам и суета, и неловкост да ги нося. Чудех се какво ли би помислил, ако му кажех, че обичам да се гуша в дълбоката кожа на пухкавото си самурено палто, но почти не го носех — бях го купила само за да позирам за една реклама. Чудех се какво ли би изпитал, като му кажа колко обичам да пътувам с Конкорд, въпреки че той самият бе водил кампанията против този самолет.

Искаше ми се да му разкажа как съм изкарвала много пари и това ми е позволило да се чувствам в елита на един свят, който си умираше да научи, че мога да си купя почти всичко, което пожелая. Искаше ми се да го попитам какво би правил, ако можеше да получава големи суми за работата си. Бях забелязала как попоглежда скъпите ми куфари в хотелската стая в Париж. Дали смяташе, че физическият показ на спечелено богатство накърнява неговите социалистически принципи? И дали това, че си се родил беден, автоматично прави човека свестен? Искаше ми се да говоря с него за всички тези неща, но не можех, защото веднъж като го попитах дали съпругата му има красиви дрехи и куфари, които издържат цял живот, той отговори: „Не, жена ми е марксист. Тя не обича дори да нося кожени ръкавици през зимата“.

Извадих една роба и се огледах. Една от огледалните стени представляваше плъзгаща се врата, която водеше към тераса с водопад между натъркаляни скали и тропически растения и цветя. Поддържаше ги японски градинар, който ги обичаше като деца и вярваше на Питър Томпкинс, който твърди, че растенията имат чувства. Спомних си колко глупава ме помисли Джери, когато за първи път споменах пред него това схващане.

— Растенията можели да чувстват ли? — разсмя се той. — Радвам се поне, че не могат да отговарят.

Искаше ми се да продължим този разговор, но сардоничният му смях го задуши в зародиш, така да се каже. Толкова често съм копняла да подхванем някоя смахната метафизическа идея, която след двадесетина години може да бъде призната за научен факт, обаче Джери беше от хората, които разговарят само за неща, за които съществуват доказателства и могат да се видят, или пък за неща, които после ще може да пародира или коментира социологически в редките си пристъпи на черен хумор. По този начин се изключваха толкова много възможности.

Банята беше любимото ми помещение. Тя беше до гардеробната, от другата страна на терасата градина. Вградената в пода квадратна мраморна вана гледаше към скалистия водопад, където в момента на свечеряването непряката светлина играеше в падащата, танцуваща вода. Имаше две тоалетни и два умивалника от розов мрамор, а над ваната — месингов душ. Харесваше ми, че ваната е толкова голяма и няма нужда от завеса, която да пази килима от пръскащия душ. Наведох се и пуснах кранчетата на ваната. От топлата вода винаги се чувствам по-добре. Често пъти, все едно къде по света се намирам, една вана с топла вода можеше да извиси настроението ми до щастие.

Сега, просто от това, че държа ръцете си под топлата течаща вода, почнах да се чувствам по-разтоварена.

Въздъхнах от наслаждение като влязох в горещата пяна от шампоана Витабат. Помислих си за майка ми. Тя също обича гореща вана. Спомних си я как седи във ваната и просто размишлява. Винаги съм се питала дали не размишлява как да излезе… как да излезе от живота си. Имах чувство, че всичко, което прави мама, тя го прави заради татко. И едва след него — за децата си. Предполагам, че е така и с всяка друга майка. Готвенето й бе пунктирано от дълбоки въздишки. Често й се случваше да прегори нещо и тогава кършеше ръце. Красивите й ръце бяха най-изразителното в нея. Винаги съм разбирала в какво състояние е по вида на дългите й, тънки пръсти — те вечно или се сплитаха, или оправяха нещо около шията или около китките на ръцете. Тя все или ще оправя яката на полото си (вълната дразнеше кожата й), или ще си играе със сребърните верижки. Усещах, че се наслаждава от допира на верижките, като се плъзгат през пръстите й. Но имаше някакво противоречие в този жест, защото понякога го правеше като е много разстроена и потисната. Опитвах се да разбера това противоречие, понякога дори й виках, за да изясни какво усеща, но винаги, като достигнеше определена точка на отчаяние, още преди аз да съм се ориентирала какво да мисля, тя се хвърляше в някакво друго занимание — да бели картофи или да прави някакъв кекс.

Татко знаеше, че мама е искала да стане актриса, затова казваше, че повечето от нещата, които прави тя, са представление. Всъщност и двамата бяха като партньори от водевил. Спомних си, че татко е споменавал как е искал да избяга с една циркова група като четиринадесетгодишен. Той обичаше фургони, пътуване и твърдеше, че дори няма нужда да се гримира, за да играе клоун. Имаше си един свой начин да завладява вниманието, какъвто никога у никого другиго не съм виждала. Постигаше го обикновено с лулата си. Независимо от това къде в дадено помещение се намира, той винаги се превръщаше в центъра му. Столът му се превръщаше в сцена, а приятелите или семейството му — в публика. Той кръстосваше единия си крак върху другия, взимаше лулата и я почукваше по тока на обувката, сякаш за да въдвори ред на събрание. По килима под него се разпиляваше пепел от лулата му.

Хората в стаята вече бяха в очакване, вниманието им беше привлечено към него. Тогава той въздъхваше дълбоко, сваляше крак и с леко изпъхтяване се навеждаше, сякаш за да реши какво да прави с пепелта. Това беше майсторско приковаване на вниманието. Ще я събере ли? Ще я подхване ли лекичко, без да я смачка на прах в пръстите си? Или ще се пресегне за кибритената кутийка на поставката до стола му и с нея ще вземе пепелта? Никога никой не понечи да му помогне. Това беше научно обоснован способ за завладяване на вниманието и да му помогнеш в този момент би било все едно да се втурнеш на сцената и да помогнеш на Лорънс Оливие като му вдигнеш бастуна, който той умишлено е изпуснал.

Обикновено татко прибираше пепелта с кутийката на кибрита. Както беше полунаведен, обаче, той забелязваше с ъгълчето на окото си някакво влакънце на рамото на сакото си. С лулата в една ръка, кибрита в другата, фокусирал вниманието над пепелта, той бавно, но уверено се извръщаше да изчетка незабележимо влакънце, докато всеки в стаята очакваше какво ще стане с пепелта. В този миг той вече бе овладял напълно вниманието и беше щастлив човек. Ако обаче никой не му обърнеше внимание, татко безпощадно се напиваше.

Мама обикновено ставаше и отиваше до банята. Връщаше се като усетеше, че изпълнението на татко е свършило и ни предлагаше по едно чудесно парче топъл ябълков пай, който сама беше правила. Запътвайки се към кухнята, тя положително ще се блъсне в някаква мебел, което ще предизвика съчувствен отклик от този, който беше най-близо до нея. Междувременно татко ще запафка с лулата и бавно, почти неподвижно ще отпие от чашата си уиски с мляко, съзнавайки, че мама успешно е похитила част от неговия триумф и насилвайки се да приеме, че във всяка пиеса има повече от един главен герой. Нищо чудно, че ние с Уорън бяхме станали актьори: имахме добри учители.

Мама някога бе играла в една пиеса в Литъл тиътър, цялата за някаква майка, която постепенно се разхайтва. Заради репетициите тя поне четири вечери седмично беше извън къщи. Затова татко почна да се оплаква, че вече никога не го чака топло ядене и че по лавицата на камината все имало прах. Той непрекъснато занасяше мама, казваше, че става копие на оная „кучка“, която играе в оная „тъпа, проклета пиеса“ и я предупреждаваше, че домашните условия все повече се влошават. Малко по малко мама започна да се поддава на натиска му. Изящно изваяният й нос клюмваше, когато се опитваше да изрази себе си и тя почваше да се запъва. Скоро тя се съгласи, че е почнала да „става“ своята героиня, затова не си струвало. Така тя заряза пиесата. Поддала се бе на пропагандата на татко и се завърна вкъщи да се грижи за семейството си.

Докато израствах, аз също правех каквото се очакваше от мен. Носех стандартни бели блузи, обикновени обувки половинки, къси чорапки, навити върху найлоновите чорапи и плисирани поли, които старателно приглаждах под себе си, когато сядах. Всяка вечер си четках косата сто пъти с четката, вършех си домашните задължения и можех да стана Кралицата на футбола, ако приятелят ми съученик не беше се разболял в деня, когато се подбираше отбора и по този начин изпуснах шанса си. На всекиго се усмихвах с ослепителна усмивка и никога не си позволявах да се карам много с някого, защото никога не се знае кой глас можеше да се окаже решаващ за популярността ти в следващото избиране на Кралицата на бала. Ходех с гаджета, но никога не стигах по-далеч от целувката. Бях добра ученичка, но само защото се бях научила да мамя умело. Бях пропита от „духа на училището“, носех непрекъснато отличителните цветове на училището и чуех ли ритъма на училищните барабани преди започването на някой мач, сърцето ми се изпълваше с гордост. След училище доста време се мотаех, като ходехме да пушим или момчетата ни возеха с кола… постоянно се свалях, но никога не стигах до край, защото майка ми казваше, че трябва да бъда девствена като се омъжа, защото ако не съм, съпругът ми ще разбере. Все пак, аз се прикривах, защото мама и татко повече се тревожеха за доброто ми име, отколкото за това какво всъщност може да правя.

Смеех се много, по-скоро от притеснение и това ми беше нещо като отдушник на потискани чувства, които често граничеха с истерия. Смехът за мен беше животоспасяващо средство. Но той явно дразнеше другите хора. Приятелите ми почнаха да ми викат „смахната глупачка“, защото се смеех почти от всичко. Смятаха ме за глуповато щастлива и моят „непукизъм“ все им беше на устата. Казваха за мен „тя е голяма ливада“ и аз отначало го възприемах като комплимент, докато не заподозрях, че нещо наистина не е в ред. Един ден в коридора си държахме ръцете с Дик Макнълти. Той ми разказа някаква смешка и аз се разсмях. Обаче не можех да спра и с нещо като театрален екстаз, който не исках да овладея, аз просто запищях от кикот. Смеех ли се смеех, докато дойде директорът и нареди на сестрата да ме отведе в къщи. Мама и татко се интересуваха единствено защо съм си държала ръце с момче в коридора. Но явно изобщо не се загрижиха защо имах такъв пристъп от смях.

Дик Макнълти беше първото момче, което изобщо съм обичала. Три години по-късно го убиха в Корея.

 

 

Стоях във ваната, докато водата стана хладка. Какви ли дрехи да взема за Хонолулу? С Джери се бяхме срещали на толкова много места по света… в снегове и в тропиците. Бих отишла навсякъде и по всяко време, което предложи той… но, ооо! Тези нелегални пътувания до Лондон! Вече просто ме задушаваха.

Не беше лесно да наемеш апартамент за една седмица. А и едва ли можех да остана неразпозната от пресата. Но най-трудният емоционален конфликт бе в това, че сме заедно на негова територия.

Веднъж намерих квартира на две-три спирки с метрото от неговата служба и още десетина минути пеш.

Така че когато пристигнах, започнахме десетдневното си съжителство, като той непрекъснато правеше подземни пътешествия, а аз го чаках в тъмния апартамент да дойде по всяко време, когато успееше да се измъкне. Защо всички апартаменти бяха мрачни?

Заставах на прозореца да гледам като се зададеше полека по улицата. От време на време го спираше някой доброжелател, който се питаше какво ли прави той в този край на Лондон.

Той влезе. Аз го прегърнах.

— Първия път, като се ожених, живеех в този район — каза той, като ме пусна от прегръдката си и започна да крачи из стаята, оглеждайки лавиците с книги и съдовете по масата. Не каза нищо особено за книгите и снимките по стените, но веднага забеляза едно списание, което бе дошло по пощата. Беше „Пентхаус“.

— Как могат хората да се абонират за такива боклуци? — каза той, докато ме водеше към спалнята.

— Не зная, порнографията е въпрос единствено на география или на възпитание, не мислиш ли? — казах аз. — Доста хора биха ни сметнали за порнографски по това, което правим един с друг.

Той ме погледна за миг и се засмя. Очилата му изглеждаха нелепо кацнали на чупката на такъв горделив нос.

Любихме се, но той беше угрижен. Полежахме малко и тогава той каза, че трябва да се връща на работа. Потръпнах, но премълчах. Когато си тръгна, аз се обадих на един познат, писател и излязохме за остатъка от деня и за вечеря.

На другия ден Джери беше по-хладен и с още по-унил вид. Каза ми, че бил носил радостта от нашата среща толкова екзалтирано, че не могъл да заспи цялата нощ. Каза, че това било прекрасен начин да се чувстваш изтощен. Каза, че изпитвал чувства, каквито не познавал никога досега в живота си.

Може би на четвъртия ден той дойде и седна с овча усмивка на лицето си.

— Какво не е наред? — попитах го.

Той въздъхна дълбоко.

— Дъщеря ми отвори гардероба да търси нещо в палтото ми и ме попита защо дрехите ми миришат на парфюм. Завари ме толкова неподготвен, че се държах гузно. Втурнах се към гардероба, вместо да се измъкна някак. Жена ми забеляза и просто усещах как ме гледа. Казах, че не надушвам никакъв парфюм, тогава тя дойде до гардероба. Каза, че и тя го подушвала. Казах, че не знам за какво говорят, и излязох. Много се издъних. Беше по-зле отколкото дори в Париж.

Той отиде в кухнята, спъна се в кофата за боклук и си наля чай.

— И как завърши всичко? — попитах аз.

— О, всичко е наред, надявам се. Просто всеки го забрави. Но просто ненавиждам това лицемерие. Не обичам да лъжа.

От този ден аз повече не си слагах парфюм. Не употребявах дори когато не бях с него. Опасявах се, че ще се пропие в дрехите ми. Но всеки път, след като сме били заедно, той си взимаше душ, като си миеше и косата. И винаги се усмихваше гузно, свивайки рамене от тази нелепост.

Сложих си очила, шарф, шапка върху шала и тръгнах към английския Парламент, където Джери участваше заедно с министър-председателя и мнозина опозиционни лидери в дебатите за икономиката. Седнах на последния ред на балкона. За първи път виждах Джери на работа.

Той крачеше по пода с войнствен вид, сякаш вече беше министър-председател. Толкова беше уверен в себе си, че примесваше предизвикателства и нападателни шеги в изказванията и репликите си. Имаше вид, че се забавлява с това, което смяташе за по-нисша интелигентност на колегите си и на по-висшите от него политици.

Той не сядаше на мястото си, когато идваше ред на друг депутат да се изказва, а седнеше ли, кръстосваше крак върху крак и клатеше стъпало, а сините му чорапи се свличаха до глезените му. Той скачаше нетърпеливо и енергично привличаше внимание към себе си. После почваше да крачи из Парламента, сякаш това място му принадлежеше. Заставаше с разкрачени крака, натъпкваше ръце в джобовете си и измерваше с поглед цялата зала, сякаш броят на хората, които го гледаха от галерията, беше по-важен от това, което можеше да каже който и да било. След като поиска време за своето изказване, той нарече един от опонентите си получовек, нарече го лицемер, неспособен да проследи нечия непопулярна гледна точка независимо дали се отнася до трейдюниони, атомна енергия или преразглеждане на данъците. Той ту слагаше, ту сваляше очилата си, за да подчертае важните моменти. Обаче зад трибуната нозете му се увиваха един около друг или се настъпваха един друг, като на ученик. Докато седях там, се питах дали изобщо ще изведе своята партия до победа. Той беше настъпателен и блестящ. Но ако избирателите зърнеха нозете му как шават и се настъпват, те щяха да разберат и защо разсипа с лакът цялото съдържание на куфарчето си по пода, когато най-сетне седна. Добре поне, че улучваше изходите на Камарата на общините.

Вечерта той дойде в апартамента и ме попита какво мисля. Както бях ходила с очилата, шапка и шарф, не очаквах да е разбрал, че съм била там следобеда.

— Ти от началото ли знаеше, че бях там?

— Да, разбира се — отговори той, — трудно мога да не те забележа.

Поколебах се. Значи тогава той е направил това представление заради мен. Може би невинаги се държи по този начин.

— Е? — настоя той. — Какво мислиш?

— Дали това беше представление заради мен или винаги така се държиш?

Той изглеждаше изненадан.

— Как именно?

— Ами, ако не се вземе предвид малкия номер в стил Жак Тати, държеше се така, сякаш ти си министър-председателят, сякаш цялото място ти принадлежи.

Той се разсмя, остави кафето си и се наведе напред.

— Така ли? — каза той със заинтригуван блясък в очите.

— Ами ти просто изглеждаше страшно безчувствен към колегите си… наричаше някого получовек и такива глупости. Така ли се очаква, че трябва да се държиш там?

Той отметна косата си от очите.

— Е, ами това е игра, разбираш ли? В това е половината от забавлението за мен. А всъщност е половината и от политиката. Харесва ми да ги поставям натясно заради собствената им непоследователност. Това си е част от играта. Защо иначе съм там?

Видях по лицето му да преминава сянка от колебание, но тя бързо изчезна.

— Щеше ли да се държиш по същия начин — попитах го, — ако знаеше, че те записват телевизионни камери?

Той леко пребледня, но веднага се върна към темата, която го интересуваше.

— Защо? Смяташ, че съм прекалено рязък за телевизията ли? Мислиш ли, че трябва да посмекча подхода си от тази гледна точка?

Не можех да повярвам, че той обсъжда техническата страна. Мисля, че беше ясно — интересувах се да узная защо се бе държал така, както видях.

— Защо си толкова нападателен към хора, които се опитваш да промениш?

— Казах ти — отговори той, — мразя тяхното лицемерие. Ненавиждам тези техни котешки стъпки. И те са лъжци. Освен това аз представлявам трудовите хора, които никога нямат възможност да се изкажат така силно, и този вид изява им допада.

Слушах внимателно и се опитвах да го разбера. Може би всъщност не го беше грижа толкова да промени мисленето на парламентаристите, към които се обръщаше. Попитах го дали е тъй нападателен, за да могат избирателите му от работническата класа да се идентифицират с това, което те биха искали да бъдат или пък той наистина е толкова борбен.

— И двете — отвърна той. — Във всеки случай те са съвместими.

Докато говореше, той явно съзнаваше, че може би надхитрява себе си. Помислих си дали да засиля критичността си и дори дали чувството ми беше вярно. Усмивката му имаше същата онази овчедушност. Не можех да проумея защо. Той беше възприемчив за критика, когато защитаваше рязкото си изказване, но имаше нещо друго над нещата, което ми се изплъзваше. Нещо почти като срам, сякаш той беше нападателен, защото се срамуваше.

— Знаеш ли — каза той, — никой друг не би ми казал тези неща. Имам предвид, че те ми казват да не крача толкова наоколо. Казват ми да не се разхождам, докато други се изказват. Но те не ми говорят за нещата, за които ти ми говориш.

— Аз дори не съм сигурна за какво точно ти говоря. Просто познавам усмивката ти и нещо, което изпитваш точно сега, не се връзва с начина, по който защитаваше позицията си.

— Да. Разбирам какво имаш предвид.

— Аз пък се чудя какво е.

— Не знам.

Чувстваше се неловко, но не се измъкваше. И на мен ми беше неловко да обсъждам така прямо политическата му позиция. Познавах мнозина политици и те рядко бяха способни на самокритичност. Но аз бях подхванала този спор и чувствах, че трябва да го продължим.

— Знаеш ли, може би си толкова саркастичен просто заради себе си — казах аз. — Може би имаш чувство, че точно такъв очакват да те видят хората. А дали е вярно и дали няма да доведе до по-малко гласове, ти е все едно, така ли?

— Не — каза той. — Не зная. Може би.

— Може би си толкова нападателен към противоречията на другите хора, защото ти самият ги имаш.

— Какво искаш да кажеш? Аз съм последователен в политическите си убеждения. Ще казвам истината, дори да е в мой ущърб.

Замислих се за миг. Вярвах му, но не това имах предвид. Не знаех дали трябва да продължа.

— Знам, че политически си последователен, обаче ти ги нападаше по лични въпроси, а в това отношение не съм съвсем сигурна дали си толкова чист, колкото показваш.

Той стана и докато крачеше из стаята, прокара пръсти през косата си.

— Искаш да кажеш — рече той, — че обвинявам другите в лицемерие на лично ниво, защото установявам същото в себе си ли?

— Ами-и, всички го вършим, не е ли така? Всъщност ние обвиняваме другите за неща, за които по всяка вероятност ние самите сме гузни.

— И за какво съм гузен аз?

— Може би заради мен.

— Добре, но ние и двамата го знаем, нали? Какво общо има това с политиката?

— Какво ще кажеш за телефонните разговори, които водиш с мен?

Той спря да крачи.

— Какво за тях?

— Ами, не ми ли се обаждаш от службата си?

— Да — отвърна той. — Разбира се.

— А кой плаща разговорите?

— Телефонът е държавен.

— А кой издържа държавата?

Той се вгледа в мен.

— Ти водиш около седем международни разговора седмично за сметка на данъкоплатците. Колко ли се е събрало досега?

— Какво се опитваш да ми докажеш?

— Опитвам се да видя истината. Днес ти нарече едного получовек и се надяваш, че ще ти се размине безнаказано. Но ако този човек провери сметката за телефона ти и открие, че разговорите с Рено и Лас Вегас са били с мен?

Лицето на Джери изстина. Той бързо погледна часовника си.

— За бога — каза той. — Закъснявам за партийното ми събрание. Ще ти се обадя по-късно.

Той се запъти към вратата с паднала над очите коса, облече си шлифера (надявах се, че през зимата има подплата) и както обикновено излезе, без да каже довиждане. Очилата му бяха останали на масата.

Допих остатъка от кафето му. Противоборството със самия себе си не беше силното място на Джери. А пък дипломатичността не беше моето силно място.

Вечерта излязох с приятели и останахме до пет часа през нощта.

Рано на другия ден Джери ми се обади.

— Мислех, че си дошла в Лондон, за да се виждаш с мен — каза.

Изненадах се.

— Да — отвърнах. — Точно така.

— Къде беше снощи?

— О, излизах.

— Какво толкова интересно си правила цяла нощ? — попита той. — Не можа ли да изнамериш нещо по-добро, за да прекараш времето си?

— Какво искаш да кажеш?

— Къде беше? — настоя той.

— Ходих на вечеря в „Белия слон“ с едни приятели и дълго си говорихме. После се отбихме в „Анабел“ и потанцувахме.

— И с кого танцува?

— Джери! Почакай малко, какво става?

— Нищо — каза той. — Ще дойда по-късно.

— Едва ще те дочакам. — Надявах се, че е доловил сарказма.

 

 

Когато влезе, аз не го прегърнах и той забеляза. Съблече си шлифера и отиде в спалнята. Изтегна се на леглото и се втренчи в тавана. Приготвих му уиски със сода. Той го остави на нощното шкафче, а аз седнах на леглото до него. Не казвах нищо.

— Аз не съм измамник, да знаеш.

— Да — казах. — Знам.

— Но се държа като такъв. Държа се измамнически.

— И каква друга новина?

Той въздъхна.

— Не знам. Но това ме разкъсва.

— Тогава кажи на жена си.

— Не мога.

— Тогава не й казвай за мен. Остави ме настрани. Кажи какво не е наред с вас двамата.

Той се вгледа в лицето ми.

— Няма нищо нередно между двама ни.

— Нищо нередно с вас двамата? Как можеш да говориш така?

— Няма, наистина. Нашата любов не е бурна или страстна, но е задоволителна.

Запитах се как ли бих се почувствала, ако някой каже такова нещо за мен. Помислих си какво ли би казала жена му, ако някой й зададе същия въпрос.

— Тя оплаквала ли се е някога от самотност?

— О, да. Всъщност оплакваше се — толкова време съм навън, знаеш. Но тя привикна с това много отдавна.

— Сигурен ли си, че е свикнала?

— Не знам — каза той.

— Сигурен ли си, че тя не е самотна?

— Никога не ми е казвала това.

Той отпи от уискито си.

— Добре, ние знаем, че ти си самотен, нали?

— Да. — Той сложи ръка под главата си и продължи. — Но аз бях свикнал.

— Защо бях свикнал?

— Точно каквото казах. Бях свикнал с това, докато не се появи ти. Сега не съм толкова самотен.

— Тогава защо не помислиш да й помогнеш тя да не се чувства толкова самотна… не толкова нещастна.

— Какво искаш да кажеш? Това значи да я излъжа. Как би могло това да я направи щастлива?

— Добре де, значи ти я лъжеш, защото ще бъде по-лошо, ако й кажеш истината, така ли?

— Да.

— Значи отново опираме до лицемерието. Може би понякога е нужно. Може би това е цената, която трябва да се плати.

Той ме изгледа особено. Съсредоточи се в леда в чашата си тъй, сякаш не искаше да говори повече.

— Ще ми кажеш ли нещо? Искрено? — попитах аз.

— Да.

— Имаш ли чувство, като че ли живееш сам? Имам предвид дълбоко в себе си, където наистина живееш, ти сам ли живееш?

Този въпрос, изглежда, беше нов за него — като че ли никога не беше мислил по него.

— Да — каза той. — Така е.

— Тогава и тя трябва да се чувства така.

Той се обърна на една страна.

— Може би и тя има нужда от друга връзка, също като теб.

Той се загледа през прозореца.

— Не — каза той. — Тя е щастлива да отглежда децата. Тя знае какво изисква работата ми. — Той вдигна ръце над лицето си.

Завих го с едно одеяло и се мушнах до него.

— Знаеш ли — заговори той отново, — сигурно изглеждам като някои от твоите свински шовинисти, не е ли така?

Не казах нищо. Той продължи:

— … и освен това, ако й кажа, тя няма да ми повярва.

— О, Джери… — казах аз и скоро и двамата задрямахме.

Малко по-късно той се събуди и каза:

— Аз съм съвсем наясно какво си ти за мен.

— И какво по-точно? — попитах.

Джери мълчеше.

— Джери?

— Да?

— Хайде де. Не ме карай да се смразя. Какво искаш да кажеш с това, че си съвсем наясно какво съм за теб? Кажи ми да знам и аз.

Той се прокашля и каза:

— Ами, казах на един от помощниците си, че се срещаме. Бях му казал, че си в града. Помолих го да огласи изказването ми вечерта, за да мога да бъда с теб.

— О? И какво каза той?

— Ами, попита има ли друго, което би трябвало да знае, и аз му казах, че тя е в града и искам да бъда с нея, това беше всичко.

Седнах в леглото.

— Разбирам — казах аз. — И това ли имаше предвид като каза, че си наясно за мен?

— Виж — каза той, — трябва да тръгвам вече. Изказването сигурно вече е минало и трябва да съм там за въпросите и отговорите.

Полазиха ме познатите тръпки.

Той си взе душ, изми си косата и се облече.

— Нямаше нужда от душ тази вечер, знаеш ли? Не и тази вечер.

— Да, наистина, — каза той, като поставяше очилата си на умивалника в кухнята. — Нямаше нужда, нали?

Облече си палтото и излезе през вратата. Зарадвах се заради него, че улучи правилната. На другия ден се върнах в Калифорния.