Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (14)

Глава 12

„Наистина «душа» е неопределено понятие и реалността на това, за което се отнася, не може да се демонстрира. Обаче съзнанието е най-очевидният от всички (невидими) факти… Физиолозите много обичат да сравняват системата на мозъчните нерви с телефонна система, но те пренебрегват значителния факт, че телефонната система не функционира, докато някой не почне да говори по нея. Мозъкът не създава мисъл (сър Джулиън Хъксли неотдавна посочи този факт); той е инструмент, който мисълта използва.“

Джоузеф Ууд Кръч, „Повече от един живот“

Полетът на връщане към Америка беше особен. Не знаех наистина кого или какво бях напуснала току-що или към какво се връщам. Нещо забележително се бе задействало в живота ми. Но то нямаше име и не се поддаваше на описание. То говореше за нещо много древно и все пак имах чувство, че е предвестник на нова ера в мисленето. Опитът с Амбрес беше чудесен, но въпросът, който бях задала на Ларс и Биргита, все още ме измъчваше. Прагматично дете на своето време, аз реших да проверя поне процеса на контактуване с духове.

В седмиците и месеците, които последваха, аз четях, изследвах и проверявах. Задавах въпроси и когато можеше, изслушвах записи. Открих, че има забележителен брой медиуми или „транслатори“ и като се изключи Едгар Кейс, почти никой не наричаше тези хора медиуми. Доминираше транслираната личност, а сред самите медиуми малцина се извисяваха над останалите, и то главно заради яснотата и свързаността на предадените послания. Както специалистите или талантите в която и да било област, едни медиуми бяха по-добри от другите. (Установих също, че както при всеки професионалист, те имаха дни, в които нищо не се получава: в такива случаи едни се осланяха на опита си, други симулираха, а трети направо си признаваха, че нищо не се получава и по-добре всички да се разотидат.)

Поразена бях също от разнообразието и силата на личността, демонстрирани от всеки отделен дух, с който се общува. Този някак смътен привкус на мрачна сериозност, който в съзнанието на хората обгръща феномена на общуване с духове (може би поради собствената им настройка, че предстоящата беседа с безплътен дух ще бъде някак си мрачна?), изглежда, противоречи на действителността. Например някои от транслираните личности проявяваха богато чувство за хумор или открита подигравателност. Които или каквито и да бяха тези духове, те проявяваха голяма индивидуалност на характера и създаваха атмосфера не толкова на тежка тържественост, колкото на опитност.

Нещо повече — контактът с духове е нещо, което се прави много отдавна и дори някои видни хора не само „вярват“ в него, но и го практикуват. Сред тях бяха Ейбрахам Линкълн, който използва за редовни консултации Карпентър (този медиум е живял в Белия дом, с президента); Дж. П. Моргън (който използва Еванджилайн Адамс), Уилям Рандолф Хърст и много, много други от най-различни области. Работите на сър Оливър Лодж и г-жа Пайпър, естествено, са добре известни. Те изглежда дори са били на мода в края на века сред този вид неща — не само контактите с духове чрез транс, но и викане на духове на маса, контакт с почукване по масата, използването на дъсчица за автоматично писане и дъските уиджа^[1] при спиритическите сеанси. Несъмнено те са били занимателни, но явно и не малко сериозни и авторитетни личности са възприемали с интерес контактите с духове и всичко, което представлява това.

Ясно бе също, че някои от тях не могат да се справят с целия обем информация, която преминава през тях, и особено с естеството й. Космосът е зашеметяващо понятие: често се оказва пряко възможностите на слушателя да се съотнесе към такава необятност. А когато се стигне до подробности от извънземния живот, структура на атома, сцепление на цялата материя, цялата мисъл — това са теми, непознати на повечето хора. Духовете, които предават тази информация, често пъти явно нямат представа колко може да поеме страната на другия край на „телефона“, така да се каже.

Изобщо, изглежда, всеки човек има свой индивидуален, постепенно развиващ се темп или ритъм, в който възприема зашеметяващия поток получавана информация. Явно концентрираното зареждане със сили просто не действа, когато става дума за съзнание и емоции. То, изглежда, дори отблъсва доста хора.

Насочих вниманието си към по-съвременни медиуми и духовете, които предават послания чрез тях.

Най-известни от духовните същества, които „предават“ в наше време, са духовният учител, известен като Д. К., приеман от Алис Бейли, а по-късно от Бенджамин Крийм, и особено интересен случай е Сет, транслиран от Джейн Робъртс, защото представя множество страни на феномена контакт с духове.

От 1963 година, когато г-жа Робъртс за пръв път е „споходена“ от Сет, двамата със съпруга й (който от самото начало води бележки за всичко, което казва Сет) са натрупали цяла библиотека записи на сеансите. Част от този огромен материал е публикуван в няколко книги, като едната изцяло е продиктувана от самия Сет. Това, което лично на мен ми бе много интересно, са многобройните прояви на съмнение от страна на г-жа Робъртс в ранните й контакти със Сет („Материали на Сет“).

Без да е имала дотогава никакъв досег със спиритически феномени, нито се е интересувала или вярвала в тях, една вечер, както пишела своите стихотворения, г-жа Робъртс била „сполетяна“ от порой думи, които я заставили да ги запише на хартия. След като часове наред записвала като фурия, накрая се видяла да пише заглавието на това, което наричала „тази безумна купчина записки“ — „Физическата вселена като конструкция на идея“. (Това впоследствие се оказва синтез на материала, който Сет по-късно развива.) Но по това време, когато не знаела нищо за Сет, г-жа Робъртс била поразена, объркана и смутена както от самата случка, така и от съдържанието на „нейните“ писания.

В последните седмици и месеци, когато Сет буквално настоявал да „се изявява“ чрез нея, г-жа Робъртс и съпругът й провели множество експерименти, за да докажат или опровергаят съществуването на Сет като отделна личност или като такова безплътно същество, каквото той твърдял, че е. В действителност на Сет му коствало доста време и няколко твърде ефектни демонстрации на специални способности, за да докаже на г-жа Робъртс, че не е част от нейното подсъзнание.

Въпреки това много трудно е да се представи в научни термини истинско „доказателство“ за хващане на канал, тоест такова физическо присъствие на Земята, което действа като канал за предаване от друг вид съществувание на друго ниво. В последна сметка, доказателствата за този процес се свеждат до съдържанието: ако медиумът говори на чужд език или проявява някакъв талант (например да свири на пиано), или демонстрира професионални умения (като медицина), или предава информация от далечно място, или за специфично събитие или личност, за които „медиумът“ няма как да знае, тогава, изглежда, чуждият език, талантът, умението или знанието трябва да идват от друг източник.

(В последвалия период се натъкнах на много такива „доказателства“, но самият процес вече бе станал нещо обичайно за мен — не без значение, а по-скоро нещо като приготвянето на вкусна храна: човек е благодарен за доброто готвене, но по-важното е самото ястие). Всъщност дори към края на тези два-три месеца интензивно четене и изследване аз реших, че самият процес не е толкова свързан с „доказателството“. Но един от аспектите на транслираната информация, за която четях, възникваше постоянно — и той бе свързан със спомените от минал живот. Вероятно това ми беше по-любопитно, защото имах чувство, че ще мога да науча нещо полезно за връзката ми с Джери. Но от огромния обем материали, които имах на разположение за изследване, истински привлече вниманието ми фактът, че толкова много от посланията изглеждаха универсални — тоест, духове, които предаваха чрез най-различни хора, в различни страни, на различни езици, казваха в основни линии едно и също нещо: Вгледай се в себе си, изследвай себе си, ти си Вселената…

Колкото повече четях и размишлявах, толкова повече това послание ме заставяше да преразгледам мотивите, да преосмисля или може би да се замисля за първи път за такива стойности и аспекти на живота, които досега бях приемала просто като даденост.

Бях свикнала да живея в един свят, в който поради самия ни начин на живот беше почти невъзможно да намериш време, за да се вгледаш в себе си. Живот, в който просто усилията да оцелееш, да не говорим за това да се задържиш на върха, явно изискваха точно обратното поведение… ако не следиш внимателно напредъка на ближния си, ти добиваш впечатлението, че скоро ще изостанеш от себе си. Ако си преуспяващ човек, ти трябва непрекъснато да участваш в надпревара, за да задържиш успеха си. Ако си беден, трябва непрекъснато да се бориш за оцеляването си. Никога не ти остава никакво време просто за самия себе си — да не правиш нищо, просто да се наслаждаваш на един слънчев залез, да се заслушаш в песента на птица, да погледаш жужащата пчела, да чуеш собствените си мисли, още по-малко пък мислите на някой друг.

Човешките контакти са повърхностни, насочени към безсмислени цели, те привидно търсят по-дълбокия смисъл, но всъщност само бърборят за това. Състезателният начин на живот не ни оставя никакво време за това, което сме, което можем да бъдем и което бихме могли да означаваме един за друг. Твърде малко отношения с истински и траен смисъл съм виждала — включително и моите. Те изглежда не могат да устоят на собствената ни критична преценка.

И вместо да навлизаме все по-дълбоко, ние предпочитаме да следваме стремежа си към удобство, просто да приемаме рамките и ограниченията, налагани от сигурността на повърхностните отношения, да бъдем преуспяващи и добре обслужвани създания на удобството, с подслон и топлина, отхвърлящи всякакви предизвикателства от нещо, което може да бъде плашещо ново и непознато… предизвикателството на това, че можем да бъдем или сме били нещо повече, предизвикателството на това да научим много повече, предизвикателството да установим с какво това ни заплашва и да разберем какво би означавало да се окажеш накрая сам.

Сам… това беше студената дума. Всеки се страхува да бъде сам. И въпреки това наистина няма значение с кого живеем или спим, обичаме или се женим. В последна сметка ние сме съвсем сами — сами със себе си — и от тук тръгва проблемът. Толкова много връзки се провалят, защото хората не знаят кои са, още по-малко познават човека или хората, с които поддържат някакви отношения.

Но възможно ли е това сега да се променя? Дали хората вече не започват да търсят в собствените си дълбини поради някакъв инстинкт за оцеляване, за да се противопоставят на поляризацията на насилието и безредиците, които направо заливат света? Дали не намират в себе си потенциалните възможности за необятна радост — както го бяха описали Ларс и Биргита? Може би хиляди хора по целия свят са привлечени от тази загадка — дали има или няма живот извън физическия или по-скоро от следствието от това — дали съществува нещото, което наричаме „душа“? Улавях се, че изпитвам все повече и повече доверие към духовните учения, към благотворното въздействие на медитацията, към дълбоката нравственост и справедливост в емоционалното послание и към безпределните възможности на метафизическата реалност. Ако всяка енергия е безкрайна и вечна, тогава и собствената ни невидима енергия — мисъл, душа, съзнание, индивидуалност — наречете я както искате — трябва да отива някъде. Все по-трудно можех да приема, че тази енергия просто се разпилява, когато се разложи физическата обвивка. И явно огромен брой други хора усещат нещата по същия начин. Дали внезапно не ме беше понесло подводното течение на човешката реализация? Ако Джери представляваше старото, интелектуално, по-скоро цинично прагматично отношение към смисъла на живота, може би точно от това и двамата бяхме в последна сметка неудовлетворени от връзката си. Аз исках да „бъда“. Той искаше да „прави“. Започвах да мисля, че и единият, и другият имаше само половината от уравнението.

Питах се какво ли биха помислили други мои приятели за нещата, които четях и обмислях. Всяко нещо от духовно естество несъмнено би ги смутило или ще ги накара да се изсмеят, като имам предвид в какъв свят живеем. Но всички медиуми, за които четях, казваха едни и същи неща. Рудолф Щайнер, Лидбетър, Кейс и безброй други — всички отстояваха фундаменталното съществуване на Божествената Воля — енергетична сила, от която произлиза всичко останало. Същата Божествена Воля е във всяко живо нещо. Ние сме част от нея и тя е част от нас. Въпросът е да открием тази божественост в себе си и да живеем чрез нея.

Питах се още дали ако наистина открием живот на други планети, той ще знае това, което ние знаем, или „те“ ще имат по-ясно познание? Науката изглежда почти убедена, че трябва да има живот на други планети. Малко вероятно е той да не се е развил някъде. И ако съществува, дали този живот би имал различна Божествена Воля или тя ще се окаже същата? Дали енергетичната сила е в центъра на целия космос и се грижи за живота на други планети, както за живота на нашата планета?

Древните казват: „Изучавай себе си, защото в себе си можеш да намериш отговор на всички проблеми, които се изправят пред теб. Защото духът на човека, с всичките си свойства, физически и умствени, е част от цялостния велик дух. Затова всички отговори са в теб. Твоята съдба и твоята карма зависят от това какво е направила душата ти от нещата, които е осъзнала. И знай, че всяка душа накрая ще срещне себе си. Никой проблем не може да бъде избягнат. Срещни се със себе си сега“.

Мислех си, че словата на древните пророци по нищо не се различават от това, което казват на тази тема съвременните психолози, религии, науки или дори Шекспир. То е винаги едно и също: „Познай себе си, имай куража да се взреш в себе си и това ще те направи свободен“.

За да познаеш себе си, може би е нужно просто да осъзнаеш, да признаеш съществуванието на собствената си душа. Изглежда жестоко невъзможно, а може би дори неуместно да узнаеш сумата от животи, които е преживяла душата. Обаче много хора, които познавам, желаят да узнаят това и нещо повече — приемат теорията за прераждането с такава готовност, с каквато приемат слънцето, изгряващо всяка сутрин.

Удаде ми се да разбера, че сред тези хора е и един отличен актьор, с когото бях имала прекрасни професионални изяви и топли лични отношения — Питър Селърс. И той ми довери за едно свое преживяване, което му помогнало да утвърди в себе си вярата, че душата му всъщност е отделна от тялото.

С Питър бяхме направили два филма. Единият беше „Седем пъти жена“, в който той ми партнираше като един от седемте ми съпрузи, а в другия — „Да бъдеш там“ — аз партнирах на най-блестящото актьорско изпълнение в цялата му кариера. Питър винаги се превръщаше в характерите, които изпълняваше, както на екрана, така и извън него. Според мен беше гений, но лично страдаше от нещо, което наричаше непознаване на собствената си същност. Казваше, че познава по-добре характерите, които играе, отколкото себе си и има чувство, че някога е „бил“ тези характери по начин, който можеше да определи единствено като „изживял съм ги в миналото“.

Веднъж към края на снимките на „Да бъдеш там“ ние разговаряхме за това. Бяхме се върнали от снимки в Ашвил, Северна Каролина, и заснимахме вътрешни сцени в студиото на „Голдуин“ в Холивуд. Когато отидох сутринта в студиото, внезапно изпитах предчувствие, че нещо не е наред. Не знаех дали защото заприиждаха спомени от филмите, които бях правила тук. „Ирма Ла Дуз“, „Двама на люлката“, „Часът на децата“ и „Апартаментът“ — или наистина ставаше нещо, което впоследствие ще науча.

Тази сутрин Питър не беше в много добра форма. Може би е преуморен, помислих си. Работеше по десет часа на ден със стимулатор на сърцето и никога не е бил кандидат за маратон. Седнахме заедно на задната седалка на макета на лимузина, докато чакахме да приготвят осветлението.

Внезапно Питър се хвана за гърдите и сграбчи ръката ми. Това явно не беше някакъв удар или нещо подобно. Всъщност всеки друг не би му обърнал особено внимание, но аз разбрах, че наистина нещо не е наред. Намерих директора на продукция и му пошепнах да извика лекар. Той кимна и отиде. Питър продължи да говори за изпълнения, роли и за това как имал чувство, че познава всеки от характерите, които бе играл. Всъщност той съвсем определено имаше чувство, че е „бил всеки от тези характери в едно или друго време“.

Отначало не разбрах за какво става дума, но когато той продължи, проумях, че говори всъщност как е „живял“ тези характери в някое от собствените си въплъщения в предишни животи.

— О — казах аз небрежно, — тоест имаш чувството, че пренасяш тук изживявания и чувства, които помниш да си изпитвал в други животи? — Бях много прозаична. — Сигурно затова си толкова добър изпълнител. Ти просто имаш на творческо ниво по-добра памет за предишен живот, отколкото повечето хора.

Очите му светнаха, сякаш най-сетне бе намери някого, с когото да говори, да сподели това свое вярване.

— Знаеш ли, аз не говоря за това с много хора — каза той, — иначе ще помислят, че съм превъртял.

— Да, знам — казах аз. — Аз също. Но вероятно има много повече вярващи в космоса, отколкото знаем.

Той, изглежда, се поотпусна малко.

— Та каква беше тази болка, която имаше току-що? — попитах аз.

— А, просто от лошо храносмилане сигурно.

— Да, възможно е — казах аз, — но не е ли по-добре да поговорим за това.

Той явно не се решаваше да заговори веднага за това. Разсейваше се и говореше за храни, какво било подходящо и неподходящо да яде и какво означавало да живее с „тази проклета механична играчка в сърцето“.

Слушах го. Знаех, че още не е стигнал до това, което искаше да каже.

— От тази сцена тръпки ме побиват — каза той.

— Защо?

— Защото.

— Защото защо?

Той избърса потта от челото си и дълбоко си пое дъх.

— Защото — каза той, — това е сцената, на която умрях.

Опитах се да овладея реакцията си. Спомних си, че бях чела из вестниците каква ужасна среща със смъртта бе имал той.

— Рекс Кенамър ми спаси живота — каза той, — и аз го гледах как го направи.

— Не се занасяй — казах аз. — Как?

Като човек, който преразказва случка, станала с някой друг, той заговори:

— Ами, усетих, че напускам тялото си. Просто се реех вън от физическата си форма и ги гледах как откарват тялото ми към болницата. Последвах го. Любопитно ми беше. Чудех се какво ли ми имаше. Не бях уплашен или нещо такова, защото аз бях добре; а тялото ми беше в беда. Тогава видях да идва д-р Кенамър. Той опипа пулса ми и видя, че съм умрял. Тогава той и някакви други хора почнаха да натискат отсам-оттам гръдния ми кош. Всъщност мачкаха ми оная работа… в буквалния смисъл май. Всичко, което правеха, бе да ме тъпчат целия с крака, за да накарат сърцето ми отново да затупти. Тогава видях Рекс да вика на някого и да му казва, че няма никакво време да ме приготвят за сърдечна операция. Заповяда на някого да ме разреже направо там, на самото място. Рекс извади сърцето ми от тялото и почна адски да го масажира. Какво ли не правеше, само дето не го подхвърляше във въздуха на ези-тура. Много ми беше любопитно да го гледам. Той просто отказваше да приеме, че съм умрял. После се огледах около себе си и видях една невероятно красива сияйна нежна бяла светлина над себе си. Изпитвах непреодолимо желание да тръгна към тази бяла светлина. Досега нищо не съм желал толкова силно. Знаех, че има любов, истинска любов от другата страна на светлината, която така силно ме привличаше. Тя беше блага, любяща и си спомням, че помислих: „Това е Бог“. Опитах се да се издигна към нея, докато Рекс работеше над сърцето ми. Но някак си не успявах съвсем. После видях една ръка да се пресяга през светлината. Опитах се да я докосна, да я сграбча, да се вкопча в нея, за да ме изтегли и прекара през светлината. Тогава чух под себе си Рекс: „Почна да бие отново. Накарах сърцето да бие“. В същия миг един глас, излизащ откъм ръката, която толкова силно исках да достигна, каза: „Не е време. Върни се и довърши. Още не е време“. Ръката изчезна от другата страна и усетих, че се нося обратно към тялото си. Бях горчиво разочарован. След това не помня нищо, чак докато не се върнах в съзнание, вече вътре в тялото си.

Когато Питър свърши, аз се опитах да звуча все така прозаично:

— Да — казах аз. — Чела съм сума ти работи на Елизабет Къблър-Рос — тя е документирала много разкази на много хора, които описват същия феномен, когато са били обявени за клинично мъртви. Но явно и на тях още не им е било времето и те са се връщали, за да ни разкажат за това.

Питър ме погледна изпитателно с този свой начин да провери прямо дали да продължи по-нататък. Опитвах се да не го насилвам, но и никак не ми се искаше да спре да говори за това.

— Нали не ме смяташ за луд? — попита той.

— Не, разбира се, че не — казах аз. — Чувала съм, че много хора описват същото явление. Не може всички да са смахнати. Мисля, че важното е да се разбере за какво се връща човек. — Казах „човек“, а не „ти“, защото с Питър, ако наблегнеш прекалено на лични неща, можеш да го изпуснеш. А както казах, същността на „Питър Селърс“ напълно му убягваше. Той често бе казвал на репортери, че разбира героите си до дъното на душата им и много други загадки от живота освен това, но самия Селърс? Нищо… той нямаше ключа.

Питър се въртеше върху макета.

— По-добре ли си? — попитах го аз.

— Да — отговори той, — но всичко това… тази сцена… тази камера… това осветление… тази кола… ми напомнят, че още не съм проумял точно това, за което говориш. Не знам защо съм тук! Не знам за какво съм се върнал този път! Не мога да проумея предназначението си. Какво се предполага, че трябва да правя?

Очите му се изпълниха със сълзи. Гласът му спадна и той прошепна.

— Знам. Знам, че съм досаден на толкова много хора. Знам и че ме смятат за смахнат. Но аз съм луд за истински неща. А не съм сигурен, че те имат представа от тях.

Той избърса очи с ръкава на безупречния си костюм за ролята на Чонси Гардинър. Примигна и подсмръкна както би го сторил Чонси.

— Знам, че съм живял много пъти преди — каза той, — и това изживяване ми го потвърди, защото в този живот можах да почувствам какво е за душата ми да бъде извън тялото. Но откакто съм се върнал, аз изобщо не зная защо съм тук, не зная какво съм предназначен да правя или за какво съм се върнал.

Той отново си пое дълбоко дъх, дълга мъчителна въздишка — все така в стила на Чонси Гардинър.

След няколко минути снимачният екип бе готов. Хал Ашби, директорът на продукция, тръгна към сцената, отидохме и ние, сякаш нищо не се беше случило. Заснимахме първата си сцена от филма в последния си снимачен ден. Животът беше илюзия… също като филмите.

Година и половина по-късно седяхме с мои приятели в апартамента ми в Малибу. Бях пътувала и не знаех, че Питър е имал нова сърдечна атака.

Разговаряхме приятелски, когато внезапно скочих от стола си.

— Питър — казах аз. — Нещо става с Питър Селърс.

Докато го казвах, просто усещах присъствието му. Беше сякаш той се намираше точно тук, в хола, и ме гледаше как го казвам.

Почувствах се нелепо. Естествено, всякакъв разговор секна.

Тогава звънна телефонът.

Преправих си гласа и казах „ало“. Беше репортер от вестник.

— Бих искал да говоря с мис Маклейн — каза той. — По-точно, бих искал да чуя нейната реакция.

— На какво? — попитах аз.

— О, съжалявам, ако не сте чули — каза той, — но нейният приятел Питър Селърс току-що почина.

Обърнах се към стаята. Просто усещах Питър да ме гледа. Понечих да кажа на репортера, че има грешка. Исках да му кажа: „Да, вие сигурно смятате, че е умрял, но той всъщност само е напуснал последното си тяло“. Искаше ми се да му кажа: „Чуйте, той направи най-добрата роля през живота си в нашия филм и я направи като обрисува една от най-благородните, най-благите души, които някога са стъпвали по тази земя. Не му беше останало нищо друго да завършва, той сигурно не е можел да разбере за какво повече да виси тук, затова трябва да е тръгнал към бялата светлина… а освен това, на него наистина много му липсваше майка му“.

Но не го казах, естествено. Макар че на Питър би му харесало…

Вместо това казах:

— Шърли я няма. Но ще й предам съобщението.

Отдръпнах се от телефона.

— Какво става? — попитаха приятелите ми.

Просто усещах как Питър се усмихва.

— Нищо — казах аз. — Някакъв журналист се опитваше да ми каже, че Питър Селърс току-що е починал.