Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (11)

Глава 9

„Може би е нужен цял един живот, просто за да завоюваме добродетелите, които ще анулират грешките от предишния живот на човека… Добродетелите, които придобиваме и които бавно се развиват в нас, са невидими нишки, свързващи всяко от нашите съществувания с другите — съществувания, които си спомня единствено духът, защото материята няма памет за духовните неща.“

Оноре дьо Балзак, „Серафита“

Бях ходила в Стокхолм няколко пъти на турне и ми беше интересно там. Когато пристигнах, градът лежеше под дебел сняг и изглеждаше като пощенска картичка със скандинавска фантазия.

Един приятел, на когото се бях обадила, ме посрещна на летището.

Беше седем часа вечерта. Снежецът замрежваше всичко и се учудвах колко бързо мръква през прочутите шведски зими. Била съм през зимата в Швеция веднъж по-рано и носът на лицето ми премръзна. В онези години, през втората половина на петдесетте, Швеция бе нещо като социална и физическа загадка за нас, понеже само бяхме чували по нещо за тази малка страна, гласувала за социализъм. Спомням си, че потръпвах от вълнение, като седнах в залата, където се връчваха Нобеловите награди за мир, и чух, че в Швеция няма привилегировани места и класови разграничения. Чувала бях, че това е страна на свободната любов и ако съпругата или съпругът пожелаят да спят с някой друг, никой не обръща внимание. Но тук установих, че този образ не беше точен и много шведи трудно можеха да живеят според такава представа, особено шведските жени. Те всъщност бяха толкова консервативни, колкото и всеки друг по света, макар държавната политика да разрешаваше законно по-голяма лична свобода, отколкото навсякъде другаде по земята.

Била съм в Швеция по време на фестивала на светлините „Санта Лучия“, който отбелязваше края на дългите тъмни дни и началото на бавното пътешествие към следващото лято. Шведите живееха заради слънцето и сякаш съзнанието им прекарваше в летаргичен сън, докато то се върнеше. През зимните месеци — а те бяха по-голямата част от годината — шведският народ сякаш изпадаше в нещо като институционализирана депресия. Любимата шведска шега беше „Миналата година лятото беше във вторник“. Явно шведската зима едва ли щеше да разведри отношенията ми с Джери.

Един мой приятел ме заведе на вечеря и след мидите и херингата отидох в хотела, където ми беше резервирал малък апартамент с изглед към пристанището. Холът беше с еркерни прозорци, а спалнята — с двойно легло. Знаех, че ще бъда щастлива тук. Направо се строполих в леглото и около четири часа по-късно се събудих от това, че ми се повдигаше. Цялата нощ повръщах. Явно беше от мидите.

Около девет часа сутринта слънцето надникна за миг, но после целият ден беше облачен и замрежен от лека мъглица. В залива отсреща един влекач на всеки час разчупваше корицата лед, като непрекъснато обикаляше, а през това време редици камиони за смет докарваха всичкия сняг, който разчистваха от улиците сутринта и го изсипваха в залива. Увеселителни корабчета бяха заловени от леда в замръзналите води и очакваха пролетта.

На сутринта, като закусих, излязох на кратка разходка. Исках да си бъда в хотела, когато Джери се обади, затова забързах обратно. Полиран лед стягаше градските улици, но шведите изобщо не се затрудняваха по бордюрите и пресечките. Аз на всеки ъгъл имах чувство, че ще падна.

Когато се върнах в хотела, дойде да ме види администраторката и попита дали желая нещо. След като поисках сешоар с шведска валута и още едно одеяло, аз се уверих, че ще ми бъде напълно уютно.

Хотелът имаше и неофициален вход, откъдето всеки можеше да влиза или излиза незабелязано, и тя ми обеща, че телефонистът ще прикрива самоличността ми пред журналистите.

Останалата част от деня чаках в стаята си. Около шест часа той се обади.

— Здрасти.

— Здрасти.

— Как си?

— Добре.

— Кога пристигна?

— Снощи.

— Снощи ли? Аз мислех, че ще пристигнеш днес към пет часа.

— Не — отговорих. Казах ти, че пристигам на 16-и.

— О. Може ли да дойда?

— Разбира се. Ял ли си?

— Не, ще се отбия по пътя.

— Ела веднага. Тук ще ти намеря нещо. Така по-скоро ще дойдеш.

— Добре. Довиждане.

Гласът му звучеше по-авторитарно, сякаш бе поел командването над себе си.

Оставих вратата открехната, за да не трябва да чака като почука. След около половин час той дойде. Беше с големи кожени ръкавици, от тези, които жена му не одобряваше и, както си бях представила, изглеждаше много пребледнял, с изопнати черти.

Прекосих стаята да го прегърна, но той отиде право към прозореца и погледна навън, за да се ориентира къде се намираше моят хотел спрямо неговия.

Беше с шлифера си, без кожена подплата, костюма от туид, с който го бях виждала есента, и кожени обувки с дебели каучукови подметки.

— Моята баба се е прочула с това, че карала кънки по тънкия лед в залива, облечена с пола, която стигала само няколко пръста под коляното — каза той.

— Е, ти можеш да се прочуеш като караш кънки на тънък лед само по панталони.

Той се засмя.

Отиде до другия прозорец.

— Виждаш ли онзи наниз от светлини, който на върха прилича на пенис? Точно зад него е моят хотел.

Извисяващият се наниз светлини му приличал на пенис? Интересно…

Застанах до него на прозореца. Той се извърна към мен и сложи ръка върху едната ми гърда.

Поканих го да седне до мен. Бях поръчала по два комбинирани сандвича, които се оказаха препечени филийки с марули и доматена салата.

Той седна на дивана и отхапа от сандвича. Заговори за предстоящите съкращения в бюджета, проблемите с повишаването на данъците в година на избори и за някакъв американски журналист, с когото говорил целия ден. Попита ме как вървят моите репетиции. Отговорих, че скоро започвам. Докато говорех, очите му ме поглъщаха — косата, жестовете, дрехите, тялото ми… но не ме докосваше. Аз от своя страна се чувствах твърде смутена, за да си позволя да го докосна. Продължихме да разговаряме… за хората, които бягаха с лодки от Виетнам и колко по-щастливи щяха да се чувстват във Франция, ако наистина искаха да отидат в Европа; за Сианук и Обединените нации и за това, че английската левица се разцепила в позицията си към виетнамската намеса в Камбоджа. Избягвахме да говорим за самите себе си, докато се поориентираме.

Той се излегна на дивана. Усещах, че е преуморен и че е в такова състояние от много време. Усещах също, че той знае, че аз знам. Седнах по-близо до него и погалих косата му. Той не се възпротиви. Отметна глава на облегалката на дивана. Ръцете му си останаха в скута. Изобщо не протегна ръка към мен. Облегнах глава на гърдите му и като погледнах нагоре към него, леко го целунах по устните. Те още бяха малко студени от времето навън. Той вдигна глава, извърна се от мен и бавно се пресегна за сандвича. Изчаках го да свърши.

Той пак се излегна и въздъхна.

— Слушай, искаш ли да ти направя масаж? Ти няма да правиш нищо, просто ще си лежиш. Съгласен ли си?

Той веднага стана и се запъти към спалнята. Обърна се към мен и изчака да му съблека сакото, вратовръзката и ризата. Опитах се да разхлабя вратовръзката му, но не можах. Той се усмихна.

— Доколкото си спомням, ти каза, че нямало нужда нищо да правя.

Той я развърза и застана с ръце, отпуснати покрай тялото. Не направих никакво движение да му събуя панталоните. Извърнах го и лекичко го побутнах да легне по корем на леглото. Взех крем „Алболен“ и започнах да разтривам гърба му. Той въздишаше от удоволствие и извиваше ръце под себе си. Съблякох си пуловера и панталона, за да възседна кръста му и да мога да приложа с по-голяма сила техниката на масажа, която бях научила в Япония.

Маникюрът ме затрудняваше, затова правех масажа с основата на дланите. Плещите и ръцете му бяха толкова мускулести, че масажът почти не постигаше ефект, но той дълбоко въздишаше.

— Знаеш ли — обади се той, — това е първият масаж в живота ми, който изобщо ми правят.

Знаех, че казва истината, колкото и да не ми се вярваше. Но пък Джери не познаваше толкова много от нещата, които доставят наслада. Кожата му беше студена. Представих си колко ли топли му се струват моите ръце. Масажирах врата му, докато го усетих да се отпуска от напрегнатостта си. Сложих още „Алболен“ на дланите си и продължих надолу по гърба и кръста. Той се извиваше под мен и аз закачливо го плясвах лекичко.

Продължих да разтривам гърба и кръста му. Той се пресегна и обви с ръце талията ми. Знаех, че е преуморен. Но той не спря. Прегърна ме и с другата ръка.

Цялата тази сцена беше нереална. Бяхме напълно свободни да се любим, но на него някак си му се щеше да изглежда сякаш всъщност не го правим.

Опитах се да се изплъзна от ръцете му, като продължих да масажирам гърба му. Той пак ме улови и ме притегли към себе си, докато паднах върху него, притискайки се до гърба му, стиснала нозе. Той се обърна.

Докато се усетя, той ме прегърна силно и почнахме да се любим. Ръцете му ме държаха толкова здраво, че почти не можех да си поема дъх. Притисна ме още по-силно. Зашепнах, че го обичам. Повторих го няколко пъти. Единственият му отговор бе да въздъхне така, сякаш отново си е у дома.

След това си почивахме. И двамата не проговаряхме.

Лежеше тъй неподвижен, сякаш никога нямаше да пожелае да помръдне.

Внезапно изпитах страх. Раздвижих се до него.

— Джери? — обадих се аз.

— Да?

— Страхувам се. Имам нужда да говорим. — Запъвах се, като го казвах. Легнах до него.

Той се загледа в тавана, после се облегна на една ръка и се вгледа дълбоко в очите ми.

— Размишлявах много сериозно всеки ден — каза той. — Ще ти изложа проблема. Не предлагам никакво разрешение, защото още не съм стигнал до него.

Усетих стомаха ми да се преобръща.

— Обичам те — каза той. — Обичам те дълбоко, но част от мен се съпротивява на това. Несъзнателно се дърпам, защото знам, че не съм достатъчно силен да понеса последиците от нашите отношения и в политически, и в личен план. Имам чувство, че и умствено, и физически съм изпаднал в безизходица от тази връзка, и ми е напълно ясно, че не съм достатъчно силен. Досега се противях на себе си, но сега го виждам ясно и искам да бъда честен с теб.

Той потупа косата ми и се усмихна стеснително, почти като дете, виновно от истината, която си признава.

— Моля те, не ме потупвай по косата и не се усмихвай стеснително — казах аз. — Просто се дръж сериозно с мен и ми кажи истината.

Лицето му стана сериозно. Разбра, макар и да не ме познаваше много отдавна, че съм по-сериозна от всякога.

Той се вгледа още по-дълбоко в очите ми.

— В твое отсъствие мога да потисна чувствата си, но когато те видя, аз обичам лицето ти, косата ти; обичам да слушам нещата, които ми разказваш. Обичам да те докосвам. Обичам те и обичам да те обичам. Всички тези чувства се възвръщат и не мога да се справя с тях.

Доплака ми се.

Той направи дълга пауза.

— Не разбирам защо ме обичаш. Субективно, струва ми се, че разбирам, но обективно — не. — Той изчака да кажа нещо.

— Ти не разбиращ защо те обичам или че те обичам?

— И двете не разбирам. Така че след като вече ти изложих проблема — продължи той, — нека повече не говорим за него.

Не казах нищо. Той изглеждаше така, сякаш се страхуваше, че може да ми е дал ключа, за да си отида.

— Хайде да се пъхнем под завивките — казах аз.

Така и направихме. Аз все още мълчах. Той се реши да продължи.

— Светът днес е безумно място, точно сега, когато искам да помогна на моята партия и на страната си да навлязат в по-добър период, а нашата връзка може да ме провали политически на изборите. Знам, че е ужасно да го кажа, но това е истината и не мога да постъпя така към моята партия. Те зависят от мен, от това отново да спечеля, пък и аз не искам да загубя мястото си в Парламента. Но и в личен план би ми било трикратно по-трудно да призная нашата любов. Съпругата и децата ми толкова търпеливо ме понасят. В отношенията ми с нея не съществуват бурни любовни страсти, но тя и децата винаги са били стабилизираща сила в живота ми. От морална гледна точка не мога да направя нищо, което би я наранило. По-голямата част от живота ми аз винаги съм работил, обикновено до изтощение, и те винаги са го понасяли. Разбираш защо това би било морално недопустимо за мен, нали? А дори да оставя настрани чувствата на всички останали, знам, че не съм достатъчно силен, за да понеса собствените си чувства, ако засегна семейството си или моята партия. И дори когато ти говоря това, аз имам чувство, че ти говоря от безизходица, но в тази безизходица виждам ясно нещата.

Обърнах се под завивките, облегнах се на ръка и го погледнах в лицето.

— Джери, кажи ми едно нещо.

— Да?

— Не ти ли се струва, че освен твоята самота, теб те е възпирало и семейството ти. Вярно ли е?

— Да, и това е вярно — каза той, — но ние сме в много сложни отношения помежду си и може би е добре, че ме възпират. Иначе може би щях да избуя като плевел.

— Плевел ли? — Тази представа за самия него бе толкова неуместна. Дали смяташе, че ако беше свободен от тях, той би задушил всякакъв друг растеж около себе си? Защото това правят плевелите. Или смяташе просто, че би избуял и подивял без семейната дисциплина? Обмислях от всички страни тази метафора. Спомних си колко се поразих веднъж, като прочетох, че няма такова нещо като плевел, а само растение на неподходящо място.

— Жена ми е много строга и критична към другите — каза той. — Затова знам, че никога не би приела нашата връзка. Никога не съм могъл да разбера тази нейна черта, но тя е много силно изразена. Тя е монополист. Управлява семейството с желязна ръка.

— Желязна ръка ли?

— Да. И мисля, че е било за добро. Но тя не би проявила никакво разбиране към това, че имам нужда от теб.

Угризенията на съвестта, които бях почнала да изпитвам, бързо изчезнаха.

— Но щом ти не искаш да бъдеш, както казваш, неморален към нея, защо приемаш тя да бъде неморална към теб?

— Не смятам, че тя е неморална.

— Добре, какво все пак е неморалност? Не е ли неморално да бъдеш остро критичен към някого, когото обичаш?

— Но те всички бяха толкова мили и търпеливи. Не мога сега да ги нараня.

Опитвах се да схвана какво казва, особено след като не исках от него никакво обвързване.

— Добре, чуй скъпи, никой нищо не те кара да правиш. Най-малкото аз. Моля те, разбери това. По-скоро се притеснявам за това, което ти смяташ, че правиш.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Ами, не ти ли е хрумвало, че се страхуваш да не се взривиш от новата си свобода?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, освобождението носи със себе си много болка и отговорност. Може би си бил готов да го сториш, когато ме срещна, но само до известна степен. И може би ти основателно се оттегляш назад в скривалището си, за да го отложиш с още малко. Макар че една нова свобода за теб би могла да означава и по-добри отношения със семейството ти.

Той пребледня.

— Не знам.

— А може би си стоиш в скривалището, защото собствената ти потенциална сила прекалено те плаши. Аз имам чувство, че съм се влюбила именно в този твой потенциал, а ти се страхуваш от него.

Той мълчеше.

Тогава продължих.

— Изглежда трябва да те питам нещо, как мислиш?

— Какво да ме питаш?

— Дали можеш без мен? Искаш ли да продължиш без мен?

Лицето му изглеждаше измъчено и хлътнало. Изчаках да отговори, кипнала вътрешно, че толкова се бави, а и защото прави такива нечовешки усилия да бъде честен.

— Не знам — каза той. — Предполагам, че би трябвало да кажа да. Да се откажа от чувствата си и да се върна към самотата си, която ти знаеш. Да, мисля, че бих могъл.

Усетих вътрешно да се разтърсвам. Изглежда на мен се падаше да направя нещата по-лесни за него и да си отида, защото той ме обичаше.

Сдържах сълзите си.

— И какво трябва да направя аз? — попитах го. — Не знам дали ще мога да понеса мисълта колко самотен ще те направя като си отида, да не говорим за мен.

— Да — каза той, — ще се чувствам опустошен, ако ме напуснеш.

— И щом не можеш да проумееш, че аз толкова те обичам, тогава как да разбереш колко ти ме обичаш? Ако обичаше повече себе си, ти би се чувствал по-свободен да обичаш и мен, и останалите също.

Лицето му стана скептично.

— Това не мога да го разбера — каза той.

— То означава, че трябва първо да обикнеш себе си, за да можеш после да обичаш когото и да било.

— Все още не разбирам — каза той.

— То е все едно да си посветил целия си живот на това да помагаш на другите, без изобщо да осъзнаеш, че не правиш нищо, за да помогнеш на себе си.

Той стана от леглото.

— Това означава ли, че не искаш да говорим повече на тази тема? — попитах го аз.

Той се засмя и се стовари глупаво върху мен.

— Но има си предели на това колко мога да поема — каза той. — Ти си много силна.

— „Безпощадна“ е думата. Но ти си подготвен за безпощадност, иначе нямаше да си тук.

Той седна до мен и каза:

— Добре де, според мен има три разрешения. Едното — да продължа тази измама и в политическия, и в личния си живот. Второ — да изпълним твоето предложение… и…

— Един момент. Кое мое предложение?

— Решението, което ти предложи преди малко. Знаеш… — Той дори не можеше да произнесе тези думи. — … „да ме напуснеш и да си заминеш“… И трето — да помислим още малко заедно.

— Нали точно това правим?

Той се разсмя.

— Добре де, поне наистина разговаряме за това — казах аз.

Той погледна през прозореца.

— Знаеш ли — каза той, — че това е най-дългия разговор на лична тема, който изобщо съм водил.

— Мисля, че грешиш — казах аз. — Според мен това е единствения разговор на лична тема, който изобщо си водил. Не е ли вярно?

— Да.

Спогледахме се.

— Виж — казах аз. — Не искам да ти обърквам брака и не искам да ти обърквам политическата кариера. Но пък аз също не искам да участвам в каквато и да било измама, било в лично, политическо или каквото щеш отношение.

— Знам — каза той.

— А що се отнася до решението, бих била щастлива, ако се чувстваш по-свободен, когато си с мен, и това е всичко. И в този смисъл ще можем да си откупим малко повече време.

— Добре — каза той. — Разбирам. Ще се опитам да бъда по-свободен, ако ти продължиш измамата още малко.

— Добре, това е сделка — казах аз, — но още нещо. Прав си, че има граница, до която може да стигне моята безпощадност, но също си има граници и това колко „честен“ можеш да бъдеш ти. Моля те, престани да бъдеш чак толкова съвестен и просто нека се радваме един на друг, а аз ще престана да бъда толкова безмилостна.

— Добре — засмя се той.

Той извърна очи и разтърси глава в престорено отчаяние. С него бе чудесно да се говори: никаква враждебност, никакво предателство, никакво заяждане; просто дълбок и отчаян стремеж да разбере какво всъщност става между нас.

Той се облече, сторих го и аз. Каза, че имал младежка среща в някакъв друг град и няма да бъде в Стокхолм до вдругиден. Но ще се видим веднага, щом се върне.

Приех да продължим измамата, но не исках да споменавам за истинската, действителна неморалност на това да крие от жена си връзка, която продължаваше вече близо цяла година. Не споменах и че това, което най-много го тревожи, беше, както подозирах, че ако тя научеше за нас, щеше да прояви острата си критичност към него публично, което не само щеше да го провали на изборите, но щеше също да разбие всичките му илюзии за това колко морална е всъщност тя… или не е.

Изпратих го до неофициалния вход, показах му как се отключва и го проследих с поглед, като излезе в снега, мърморейки за нощния пазач, който можел да го познае.

После си спомних нещо, което бе казал той и което беше прекалено сложно, за да го разбера.

— Обичам да ми се възхищават — бе казал той, — но не тези хора, на които наистина държа.

Мислих за това цялата нощ, докато се мъчех да заспя.

Да приемеш да ти се възхищават хора, на които държиш, носеше отговорността да живееш на нивото на това възхищение. Това беше нещо повече от обществени отношения; това изискваше реални качества, които да издържат на критичен поглед и продължително наблюдение.

Повечето хора, изглежда, не си позволяват тесни лични контакти. Те създават прекалено много грижи и прекалено трудно се поддържат… за няколко дни сигурно може, но за дълъг срок става твърде застрашително. Иронията бе в това, че всички ние търсим любов. Прекарваме целия си живот в търсене на другия, с когото да я споделим. А когато открием някого с потенциала да задоволи тази нужда, ние се отвръщаме.