Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (15)

Глава 13

„Защо трябва да се смята за невероятно, че една и съща душа може да населява последователно неопределен брой смъртни тела?… Дори през този единствен живот телата ни постоянно се изменят, макар и чрез един процес на упадък и възстановяване, който е толкова постепенен, че не го забелязваме. Така че всяко човешко същество обитава последователно много тела, дори в продължение на един и същ кратък живот“.

Френсис Боуън, „Християнска метемпсихоза“

Щом се върнах в Калифорния от Швеция, веднага се обадих на Кат в Ашрама. Казах й, че съм се срещнала с Амбрес в Стокхолм и че искам да говоря с нея. Помолих я да се срещнем веднага на една планинска разходка. По възвишенията на Калабасас може би щях да си проясня намеренията. По време на разходката разказах за преживяванията си с Амбрес и как всичко беше толкова объркващо, че почнах да пиша за него в опита да си го проясня. Сините й очи светнаха като неонови чинии и тя запляска с ръце.

— Страхотно, Шърли — каза тя. — О, това е страхотно! Ще пишеш как си навлязла в духовното измерение? Нямаш представа колко хора се интересуват от тези неща и те, знаеш ли, вече са готови да четат за тях. Наистина са готови!

Това надхвърляше намеренията ми, но въпреки това я попитах защо смята, че някой ще прояви интерес.

— Защото нищо не върви както трябва в днешно време — каза тя. — Толкова хора подозират, че има и друг начин да изживеят живота си… а духовната пътека е май единствената, която не са опитали.

Повървяхме известно време мълчаливо и после тя каза:

— Искаш ли да участваш в голям спиритически сеанс на английски? Познавам един уважаван транс — медиум тук, в Калифорния. Той непрекъснато е много зает със сеанси, но ще дойде от Санта Барбара, за да прави сеанс за едни от гостите ни в Ашрама. Би могло да направи един сеанс и с теб.

— О, наистина ли? — казах аз, отново възхитена доколко Кат беше катализатор в живота ми. — Ти имала ли си сеанс с него?

— О, Шърли — каза тя и разтвори ръце така, сякаш ги разпростря заедно с лъчистата си енергия над всички върхове на планината. — Да! И ще ти хареса неговата светлина, ще ти харесат всичките духовни същества, които говорят през него!

Кат винаги разговаряше с възклицания и имаше такъв слънчев характер, че не можех да си представя тя да не обича някого, бил той безплътен или инакъв.

— Сигурно — казах аз, настройвайки се в духа на нещата, какъвто и да беше той. — Ще бъде чудесно. Какво мислиш, че ще се случи?

— О, обикновено се явяват няколко духа — каза тя, — и ти се струва, че са направо в стаята при теб.

— А аз какво правя?

— Просто питаш каквото пожелаеш. Те могат да ти разкажат за предишен твой живот или да ти помогнат с физически диагнози, за болки, или пък с диети, подходящи за твоите вибрации… каквото те интересува…

— Ами добре — казах аз, — след като изслушах от Амбрес за сътворението на света, бих искала да чуя нещо малко по-лично.

— Освен това — Кат радостно крачеше до мен, — на теб ти е нужна една хубава почивка за духа.

Помислих си как ли Кат би могла да „преведе“ посланията от сеанса в чувство за духовен покой. Е, може би за нея беше възможно…

 

 

Три месеца и една минибиблиотека от книги по-късно аз почувствах, че ми е дошло време да се заема лично с някои изследвания на контакти с духове. Кат ми уговори среща с Кевин Риърсън, като реших твърдо, че ще се опитам да бъда безпристрастна, сдържана и няколко други неща, които не съм…

Звънецът на вратата ми в Малибу иззвъня в шест и четиридесет и пет на другата вечер. Отворих, без да зная кого да очаквам. Срещу мен бе застанал и ме гледаше изпод широкопола бежова шапка млад мъж, на около двадесет и девет години, с прями, приветливи, дълбоки сини очи. Той носеше бежов костюм в тон с шапката, бежова жилетка, бежови обувки и чорапи. На едното си рамо бе преметнал палто (също бежово) и ми се усмихна право в лицето. Усмивката му беше чистосърдечна и любезна. Смешното беше, че той явно не съзнаваше колко забавно е театралното му облекло. Като го гледах, ми се прияде голямо парче торта с бежов кокосов крем.

— Здравейте? — каза той. — Аз съм Кевин? — Тонът му се издигаше в края на изречението така, сякаш току-що ми бе задал въпрос. — Аз съм Кевин Риърсън. — Направи ми впечатление на малко неуверен и все пак някъде дълбоко под това напълно спокоен.

— Да, Кевин — отворих широко вратата и го поканих. — Моля, влезте и седнете.

Наблюдавах го внимателно, като минава през вратата, без да усети, че бежовото му палто почти щеше да се свлече от рамото му. Той се движеше плавно, макар че леко провлачваше пети като стъпваше.

— Може ли да си оставя превозното средство там, където е вън? — попита той.

— Превозното си средство ли? — учудих се аз. — А, имате предвид колата си. Да, разбира се, нямам нищо против.

— Благодаря ви — каза той. — Моята дама може да ни навести. Бих искал да може по нея да се ориентира.

— Вашата дама ли?

— Да — отговори той, — ние току-що се венчахме и сме запланували празнична вечеря за по-късно в зависимост от продължителността от време, което ще ни отнеме?

Поколебах се за миг, без да зная как да реагирам на начина, по който използваше английския език. Звучеше толкова приповдигнат. В съчетание с маниерите и облеклото му, всичко това ме караше да се чудя дали мога да го възприемам на сериозно.

— О, да — казах аз съвършено небрежно. — Не зная колко дълъг би бил сеанс като този. Вие по всяка вероятност знаете по-добре от мен.

Кевин влезе в хола и седна някак тържествено на един стол.

— Да — каза той, — вие ще отправяте своите въпроси към духовните водачи и те ще определят дължината на изискваното време.

Изглеждаше някак странно извън времето, анахроничен. Или може би аз придобивах такова впечатление заради странната му официалност. Може пък точно така да се получаваше, когато си с транс — медиум.

Попитах го дали иска някакво питие, чаша кафе или нещо друго.

— Не — каза той. — Алкохолът понижава моята прецизност. Но чай би било чудесно.

Приготвих чая, като си казвах твърдо да не бъркам посланието с посланика.

— Значи вие току-що сте се оженили? — попитах аз, подхващайки незначителен разговор с желанието да узная като какво ли е да живееш с транс-медиум.

— Да — отговори той. — Голям лайф му бях ударил, преди да се прежаля и реша да се задомя.

Разсмях се с пълен глас. Той просто се люлееше като махало между езика на Рицарите от кръглата маса и на рок — поколението.

— Хм. И ще имате ли деца, мислили ли сте? — попитах го аз.

— Не — отговори той, — моята дама и аз искаме да излизаме сред хората и да променим света, а не можем да си позволим гувернантка.

Поднесох на Кевин чая.

— Запозната ли сте с контактите чрез медиум? — попита той.

— Ами, донейде — отвърнах аз. Разказах му за Амбрес в Швеция и за други хора, които ми бяха описали изживяванията си. Казах, че съм запозната с материалите на Едгар Кейс. Кевин рече скромно, че е специалист по Кейс и много му се възхищава.

— Велика душа — каза той. — Имам няколко книги на Кейс, които е невъзможно да се намерят. Те са и на ваше разположение.

Поговорихме за Кейс, духовното водачество и медицински диагнози чрез феномена транслиране. Обсъждахме изследванията на сър Оливър Лодж съвместно с Британското общество за психически изследвания в Англия и експериментите му за контактуване с душата на умрелия му син. Обсъдихме и случая на г-жа Пайпър от Бостън и как след проверка информацията й винаги се е оказвала безпогрешна.

Кевин говореше релаксирано, изглеждаше начетен в метафизическите въпроси, беше ясен и с изненадващо чувство за хумор в интелигентните си оценки на някои обстоятелства, в които се е озовал в резултат на медиумните си и метафизически дарби.

— Първия път аз дори не знаех какво е ставало с мен — сподели той. — Духът се яви по време на една медитация. Аз дори не знаех това. Но някой изтичал за магнетофон и записал цялата работа. Когато ми пуснаха записа, аз се шашнах. Нямах никакво понятие от медицинската информация, която бях предал. Изобщо не познавах гласовете, които са излизали през мен, а със сигурност не съм стъкмявал тази информация от предишен живот, камо ли да си изработя фалшив глас.

Трудно ми беше да приема това, което казваше, за чиста монета. Защо трябваше да повярвам, че той не е могъл да изфабрикува странни гласове и някакви заплетени истории за минали животи или че не го е сторил? Помислих си за Амбрес в Швеция. Ако разбирах или говорех шведски, щях да попитам самия него за много неща.

— Не можех да си го обясня по рационален път — продължи Кевин. — Знаех само, че сигурно предавам спиритически напътствия. И сестра ми може да го прави. А това винаги шашваше родителите ни, които просто абсолютно нищо не разбираха. Тогава започнах да чета и за други хора, които са открили в себе си същите способности — дори осем-деветгодишни хлапаци, които предаваха на езици, които не знаят и други такива. Тогава се поуспокоих и просто му позволих да си става, а то помогна на доста хора.

Погледнах Кевин, като пресявах думите му през съзнанието си и си припомних всички останали случаи, за които бях чела. Той отпи от чая си. Изглеждаше толкова скромен и непретенциозен, макар да беше облечен, сякаш идваше направо от „Уестърн костюм“. Винаги съм се доверявала на това, което един мой приятел наричаше моя „вграден полицейски детектор“ — вродения ми скептицизъм. Обаче реших да не го разпитвам за облеклото му от страх да не го смутя.

Питах се каква ли би трябвало да е идеалната представа за вдъхващ доверие транс — медиум. Всеки човек си беше просто индивидуално същество. Как би трябвало да изглежда един „типичен“ психиатър, лекар или адвокат? Имаше ли транс — медиуми, които симулират деветдесет процента от това, което правят, просто както хората от други професии могат да правят грешки, да бъдат невнимателни в „минус“ дните си или пък просто да не им пука за нищо през всеки ден от седмицата? Във всеки случай, не трябваше ли човек да съди преди всичко по резултатите? Дали за невидимата действителност изобщо можеше да има доказателства?

И тогава какво е невидима действителност? Съвсем просто — тя е нещо, за което човек вярва, че е истина. Да се молиш на божество, наречено Бог означава да вярваш в една невидима действителност: когато един бейзболист се прекръсти, преди да заеме определената си позиция, той призовава по-висша невидима действителност; когато един баскетболист се прекръсти, преди да отправи решаващия наказателен удар, никой от зрителите не му се присмива; предполага се, че в окопите няма атеисти, а и прекалено познати са вълнуващите картини на влюбени, които се молят на един невидим Бог в болничната стая за спешни случаи.

Милиони хора всяка неделя са съпричастни на невидимата действителност, като боготворят нещо, което не могат да докажат. За да бъде достойно за доверие, явно никое от тези неща не бива да се гледа със скептицизъм. Невидимата действителност е била приета веднъж и вовеки веков. Никой не я подлага на съмнение. Всъщност цялото това благоговение представлява вяра в една невидима действителност.

— Да, каквото и да е мнението на човек за транслирането на невидими духовни водачи — каза накрая Кевин, — то си е негово индивидуално заключение. Хората просто „знаят“ дали е приемливо или не. Аз не се мъча да убеждавам никого. Просто се опитвам да разбирам и да се уча, като се занимавам с това. Чувствам се воден от моите духовни приятели и продължавам да развивам метафизическите си способности. А вие ще трябва сама да решите.

Мислех за това, което говореше, и се питах дали същинският сеанс за мен не беше в това да повярвам на нещата, които казваше. Дали това не беше начин да поискаш да бъдеш убеден? Забелязах, че анализирам собствената си „непредубеденост“ в нова светлина. А не беше ли тази непредубеденост акт на лековерие? Отпих от чая си.

— А вие религиозен ли сте, Кевин? — попитах аз.

Той се задави с чая.

— Шегувате ли се? Коя църква би ме приела? Та аз навлизам в тяхна територия. Аз говоря на хората, че Бог е в тях. Църквата казва, че Бог е в нея. Има едно изречение в Библията, което заявява, че човек не бива да допуска никой друг дух, освен Божия. Повечето християни се водят по това. Обаче Библията не казва нищо и за превъплъщенията, а е много добре известно, че Никейският събор е гласувал да се извади от Библията учението за прераждането.

— Откъде знаете това? — попитах аз.

— Знаят го най-сериозните метафизици, изследователи на Библията. Никейският събор е изменил много от тълкуванията на Библията. Мъжът Христос е учил осемнадесет години в Индия, преди да се завърне в Йерусалим. Той е изучавал учението на Буда и сам е станал посветен йога. Очевидно е имал пълен контрол над тялото си и е разбирал, че то е само дом за душата. Всяка душа има много жилища. Христос е учил, че деянията на човека предопределят бъдещите събития — като карма, както казват индусите. Каквото си посял, това ще пожънеш.

Не поставих под въпрос тези малко общи твърдения. Предложих на Кевин курабийка. Той, изглежда, обичаше сладко. Изяде я на две хапки.

Помислих си за сходството между посланията на Кейс, Амбрес и Буда, и за безброй хора, които са изповядвали същата вяра.

— Е — обадих се аз, — и какво ще стане сега тук?

Кевин изяде още една курабийка.

— Да — каза той, — добре. Ето… два, три или може би четири духа ме използват, за да предават информация. Първият, който се явява обикновено да поздрави хората, нарича себе си Джон. Някои от нас имат чувство, че той е най-високо развитият от всички обезплътени същества. Той говори на библейски език, който понякога трудно се следи. Ако вие предпочетете или ако Джон се затрудни в общуването, явява се друг дух. Той нарича себе си Том Макферсън, защото любимото му въплъщение е било в един ирландски джебчия преди няколкостотин години. Той може да бъде доста забавен. Много хора обичат да работят с него. Други го намират прекалено зевзек, за да го приемат на сериозно. Някои хора предпочитат духовните им водачи да бъдат тържествени. А после е д-р Шангру, пакистанец отпреди няколкостотин години, много вещ в медицинските въпроси, и Обидая, чието любимо въплъщение е в ямаец, който разбира от съвременни расови проблеми.

Почувствах как мисълта ми отново се отвлече. Това ми прозвуча като комикс с колекция от неправдоподобни герои. Един момент, обаче, казах си аз. Това само потвърждава всичко, което бях чела. Ако тези духове са духовни същества от „астралното ниво“, тогава и те ще имат индивидуален характер точно както и ние в тялото имаме.

— Един момент — казах си аз. — Почакайте да се ориентирам. Казвате, че този Том Макферсън е бил ирландски джебчия? Това означава ли, че изобщо е бил само това?

— Не — каза Кевин, — споменах преди, че личността на джебчията е била просто любимото му въплъщение. И той преподава от наблюдателния пункт на този именно живот.

— О, добре — казах аз, — но защо му се нрави да бъде джебчия?

— Попитайте го — отговори Кевин. — Но според мен това е от чувството му за хумор.

— Добре, а когато тези духове говорят през вас, вие чувате ли ги?

— Не — отговори той. — Аз не усещам този си съзнателен разум. Но ако пожелая, аз мога да разговарям с тях на астрално ниво, когато спя. И мога да усетя, че те ме водят, когато съм в съзнателно състояние.

— Вярвате ли, че всеки има духовни водачи? — попитах аз.

Кевин изглеждаше изненадан.

— Ами, разбира се — отговори той, — точно с това се занимава душата, след като напусне тялото. Душите, които са умрели, така да се каже, помагат на тези, които са още в тяло. Точно за това е и духовното разбиране.

— За какво по-точно е това духовно разбиране?

Кевин се изправи в стола си и се наведе към мен.

— Не сте ли имала някога чувството, че сте била насочвана да направите нещо от сила, която не разбирате?

Помислих за всичките случаи в живота ми, когато съм смятала, че се вслушвам в интуицията си, която едва ли не ме принуждаваше да взема някое решение или да се срещна с някого, или да отида някъде. Помислих си за преживяването си в Африка и за силата, която сякаш ме закриляше, когато пътувах сама, или за оня случай в Бутан, на Хималаите, когато се чувствах подтиквана да се заинтересувам и изследвам какво правят ламите, когато медитират в манастирите си на около 5500 метра височина над облаците. Подобна сила, изглежда, бях разпознала и на връщане оттам, преди близо двадесет и девет години. Тази сила подхранваше моята любознателност и порива ми да изследвам това, което не мога да видя.

— Да — казах сега на Кевин. — Трябва да призная, че през целия си живот съм се чувствала водена от някаква сила. Това какво означава?

— Това означава — каза Кевин, — че освен от собствената ви интуитивна увереност, вие сте била водена от вашите духовни приятели, водачи и учители. Може да сте го определила просто като сила… А сега ви предлагам да съсредоточите вниманието си, за да проумеете какво всъщност става.

Изправих се.

— Какво е да знаете, че през вас говорят духове?

— Понякога — каза той колебливо, — понякога ми се иска да бъда градинарят, вместо пазача на градината. Но може би това е моята карма. Всеки от нас има своята роля в живота, нали?

Кевин внезапно ми се стори толкова уязвим, както седеше изправен на стола с чашата чай, закрепена на бежовото му коляно. Помислих си какъв ли е неговия живот, какво ли прави в съботните вечери, какво отношение има към политиката? Дали и други, които навлизат в такива духовни изследвания, преминават през същата персонализация на това, което научават?

Тогава още не знаех, но Кевин Риърсън щеше да стане един от телефоните в моя живот, А в онази петъчна вечер в Малибу аз щях да разговарям с нови приятели… Реално или не, още веднъж ми бе напомнено, че всеки човек изживява своя собствена действителност и никой друг не може да бъде съдник колко реална е тази действителност. Но въпросът не беше просто да вярваш в това, в което искаш да вярваш. По-важното беше да внимаваш да не бъдеш толкова скептичен, че автоматично да отхвърляш всякакви предизвикателни идеи и нови схващания.