Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (19)

Глава 17

„Поддържам, че космическото религиозно чувство е най-силният и благороден подтик за научно изследване.“

Алберт Айнщайн, „Светът, какъвто го виждам“

— Здрасти — извика той. — Виж колко е красиво тук, долу.

Станах и се облегнах на парапета. Дейвид беше с пуловер и риза, а от задния джоб на панталона му висяха чифт бели спортни чорапи.

— Как си? — извиках към него.

Той хвърли цигарата си във вълните.

— Слез да се поразходим — извика той. — Хайде да отидем до голямата скала. После, ако имаш такова настроение, можем да вечеряме в „Холидей хаус“.

Изправих се от парапета.

— Но си вземи пуловер — извика той. — По-късно ще захладнее.

Взех си вълнения пуловер, с който бях обиколила света — оня зелен пуловер, който Джери обичаше, и се спуснах по дървеното стълбище към плажа с чувството, че виждам Дейвид за първи път — а в известен смисъл ми се искаше въобще да не бях го виждала. Чувствах се раздвоена след срещата с Майк, която още изобщо не бях подредила в съзнанието си.

Дейвид ме погледна изпитателно, като стигнах при него.

— Добре ли си? — попита той.

— Добре, чудесно, просто чудесно.

— Виждам — каза той, като тръгнахме да се разхождаме към слънцето. — Значи доста си поразмишлявала, а?

— Нямах много свободно време, всъщност — отговорих уклончиво.

Той запали цигара.

— Ти наистина много пушиш — изкоментирах аз. — Защо пушиш толкова, щом си така вътре в тия духовни работи и си в мир със себе си?

— Не знам — отговори той. — Сигурно това ми помага да се върна на земята. Иначе през цялото време ще си остана на Облак Тридесет и девети. Ти ще престанеш ли да пушиш, ако наистина навлезеш в това?

— Да пуша ли? — Гласът ми излезе малко писклив. — Ако повярвах на всичко, което чувам, щях да вдишвам гигантски лесове от секвоя.

— Да — каза той, — отначало е малко плашещо, като всяко ново нещо, но скоро почваш да го възприемаш по-нормално. Пушенето е един от начините да го сториш, освен това аз съм заклет пушач.

Вървяхме по студения пясък. Кюкавците танцуваха своя менует на залез-слънце. Имах чувство, че и аз танцувах менует с Дейвид. Известно време мълчах. После реших, че е по-добре да говорим.

— Предполагам знаеш — обадих се аз, — че сме били стари приятели и сме били женени преди?

— Да — засмя се той. — Знам.

— От кого?

— О, отнякъде. Били сме партньори в продължение на един живот или нещо подобно, нали?

— Хм.

Той всмукна от цигарата си и се загледа в залеза. Умееше по свой начин да бъде толкова уверен в нещата, че почти изглеждаше надут.

— Знаеш ли, много размишлявах — казах аз. — Когато астронавтите пътуваха в космоса, имало ли е духове около космическия кораб?

Дейвид се разсмя и се закашля.

— Ами да — каза той. — Може да се каже, че да, защото духовният свят е навсякъде, дори около нас в момента. Духовният свят е невидим за нас повечето време, защото съзнанието ни е прекалено задръстено, за да ги видим, но ние не сме невидими за тях. Пък и ти ги усещаш понякога, нали? Искам да кажа, не си ли се учудвала понякога откъде ти идват някои идеи или вдъхновението? Не си ли имала понякога чувство, че си водена от някаква невидима сила? Знаеш колко много от великите умове са казвали, че наистина усещат една невидима вдъхновяваща сила? Мисля, че това по всяка вероятност са техните духовни водачи, както и нещо като възвръщане на талант, който са имали в предишен живот. Това се вижда в децата — чудо. Искам да кажа, Моцарт вероятно е свирел на пиано на четири години, защото си е спомнил как.

— Дейвид — обадих се аз и прекъснах трактата му, — какво доказателство има, че всичко това е истина? Питам сериозно. Не мислиш ли, че можеш да звучиш като задник, който издрисква всички тия теории, като че ли са факт и като че ли дядо Коледа е реален.

— Виж какво, за мен това не е под съмнение. Аз просто го чувствам. Аз вярвам в него. Аз го знам. И това е всичко. Естествено, доказателства няма. И какво от това? Но именно връзката между духовния и физическия план е онова, което липсва на днешния свят. За мен душата е липсващата брънка за живота. Тоест, ако всеки разбере, че душата му наистина никога не умира, той няма толкова да се страхува и освен това ще може да разбере защо живее.

Всеки път, щом Дейвид отвореше уста, той изнасяше духовна проповед.

— Значи, искаш да кажеш, че прераждането е нещо като шоубизнеса. Просто продължаваш да го правиш, докато се получи добре.

— Да — той имаше достатъчно добро чувство за хумор, за да се засмее. — Нещо подобно. Знаеш ли — продължи той, — аз съм убеден, че Христос е проповядвал теорията за прераждането.

Загърнах по-плътно пуловера около врата си. Тези дни от всичко ме побиваха тръпки. Когато Дейвид изтърсеше някое от твърденията си, той никога не му правеше предварително реклама.

— Защо мислиш така? — попитах аз, спомняйки си какво ми беше казал за Библията Джон.

Дейвид зацамбурка с крака във водата, като разчупи огледалното отражение под нас.

— Чел съм много за тълкуванията на учението на Христос и те са различни от тези, които са в Библията. — Той се вгледа в лицето ми и се подвоуми. — Знаеш ли, че в Библията не пише нищо за периода от дванадесет до около тридесетгодишната възраст на Христос, когато започва действително да проповядва.

— Да — казах аз. — Чувала съм и просто мислех, че не е имал какво толкова да каже, докато не е станал по-възрастен.

— Но не — каза Дейвид, — много хора смятат, че през тези осемнадесет липсващи години той е пътувал и обиколил Индия и Тибет, Персия и Близкия изток. Има всякакви видове предания и легенди за човек, който изглеждал като Христос. Описанията му навсякъде съвпадат, а и той е казвал, че е Божия син и е подкрепял вярванията на индусите, че прераждането е истина. Според тях, той е станал посветен йога и е владеел напълно тялото си и физическия свят около себе си. Той явно е правил всички онези чудеса, записани впоследствие в Библията и се е опитвал да учи хората, че и те могат да ги постигнат, ако бъдат повече във връзка със собствения си дух и собствената си потенциална сила.

Дейвид не знаеше за сеанса ми с Кевин и Джон, нито че съм се срещала с една жена в Ашрама, нещо като протеже на Саи Баба (индийски аватар). Тя и съпругът й бяха написали една книга за липсващите години на Христос и направиха документален филм по нея. Казваха се Джанет и Ричард Бок и са правили обширни проучвания над този период от живота на Христос на Земята. Те бяха събрали голям брой свидетелства, проучвани от изтъкнати археолози, теолози, изследователи на санскритски и староеврейски писания и т.н. Явно всички бяха съгласни, че Христос действително е пътувал нашир и длъж из Индия.

Докато се разхождахме, разказах на Дейвид за Джанет и Ричард и той каза, че не ги познава, но би се радвал да сравни с тях бележките, които е водил в Индия в продължение на две години изследвания на тази тема там. Каза, че когато Христос се върнал в Израел, той проповядвал учението, което възприел от индийските учители, тоест, теорията за прераждането.

— Но, Дейвид, защо тези учения не са записани в Библията? — попитах аз.

— Записани са били — отвърна той. — Теорията за прераждането е била записана в Библията. Но същинските тълкувания са били извадени от нея по време на Вселенския събор на Католическата църква в Цариград около 553 година, наречен Никейския събор. Членовете на събора са гласували да се извади това учение от Библията, за да се заздрави контролът на Църквата.

— Църквата е имала нужда да бъде единственият авторитет по отношение на човешката съдба, а Христос е учел, че всяко човешко същество е отговорно за своята собствена съдба — сегашна и бъдеща — продължи Дейвид. — Христос казва, че има само един съдник — Бог — и силно се е противопоставял на формирането на църква въобще и особено на църква на церемониалната религия, която би могла да зароби свободната воля на човека или борбата му за истина.

Това потвърждаваше думите на Кевин, но ми се струваше логично всеки, навлязъл в темата за прераждането, да е чел за този прочут Събор.

Слънцето вече започваше да се спуска зад вълните, като озаряваше в розово пурпурни багри облаците над Тихия океан.

— Във всеки случай вярвам, че Христос действително е вършил това — каза Дейвид, — и когато църквата унищожава това учение, от тогава насам тя вече стяга в клещите си човешкия род.

Не отговорих. Мислех си, че ако Църквата беше проповядвала, че душите ни са включени в кръговрат от непрекъснати физически превъплъщавания, за да „отработят“ Кармичната Справедливост, тя щеше да ми е интересна още от детските години. Това би ми давало смисъл. Това би ми давало основание да вярвам в духовните измерения на човека, защото аз щях да бъда отговорна за собствената си съдба (както и всеки друг). Тогава нашата съвест, а не Църквата щеше да съди поведението ни. И това щеше също да обяснява всичките страдания и ужас по света, които през целия ми живот бях безпомощно неспособна да проумея или да променя. „Каквото е посял човек, това и ще пожъне“ щеше да придобие по-друг смисъл. И би ми създало дълбоко вкоренен душевен комфорт, че наистина живеем завинаги и вечно в зависимост от деянията и реакциите си във всеки миг. „Подложи и другата буза“ също щеше да има нов смисъл. Всъщност, то щеше да звучи по-правдоподобно, защото щяхме да даваме по-висок приоритет на вечните, отколкото на земните си проблеми.

Законът за причината и следствието е приет от науката като фундаментален. Но защо същият закон не е валиден и по отношение на човешкия живот? Законите невинаги се основават на това, което можем да видим и следователно да докажем. Моралът, етиката, любовта — това не са видими, осезаеми неща. Но това не означава, че не съществуват.

Не бях специалист в науката или която и да било област на доказуемите факти. Но постепенно започвах да се питам защо на тази област се придава толкова значение. Не виждам каква особена стойност имат физическите доказателства, когато ние се борим да проумеем защо живеем. Такава борба е изцяло лична, на всеки индивид поотделно в най-дълбокия смисъл. Тя не е непременно във владенията на каквито и да било „специалисти“. Може би точно това се има предвид със „смирените ще наследят земята“. Може би именно смирените, които не виждат никаква необходимост да действат „със сила“, са най-близо до Бога, до доброто на живота и човечеството; а Златното правило е първата и последна аксиома, според която да живееш. Може би всички тези, които са склонни да усложняват живота поради страх, увеличават не само кармичните усложнения на земята, но и кармичните усложнения на собствените си животи.

С Дейвид вървяхме мълчаливо. Стигнахме до общинския плаж на около три мили нагоре по брега, където той бе паркирал колата си.

Тя беше един стар зелен Додж, а на задната седалка имаше купчина книги, завързани с канап.

— Донесох ти още някои книги плюс Библията. Просто чети и гледай какво мислиш. Искаш ли да хапнем?

Книги ли? От още книги ли имах нужда?

Седнахме в ресторанта над морето. Винаги когато разговаряхме, това не беше дребнав разговор — никога неща като „Как мина денят ти?“ или „Обичате ли Брамс?“. Винаги се получаваше голям разговор, като че ли бъбренето би било загуба на време. За мен беше необичайно да не говоря на лични теми в присъствието на мъж, защото „личният разговор“ обикновено проясняваше какво искаме един от друг… или пък беше ключ към характера, или индикатор за целите в живота.

Това беше различно. От този мъж се интересувах не по такъв начин. Интересуваше ме това, което той имаше да каже. Предполагам всички хора, когато са заедно насаме, установяват едни незаявени, но подразбиращи се от само себе си правила на общуване. Това е нещо, за което не говориш, но го има и си действа, докато единият от двамата не наруши установеното и се опита да премине на друго ниво.

Дейвид също явно не желаеше да наруши установените отношения. От това се чувствах непринудено и инстинктивно знаех, че както е било досега, така щеше да продължи занапред. Парадоксално бе, че това създаваше атмосфера, в която всяка среща с този човек, отчасти отговорен за дълбокия ми интерес към възприемането на действителността, представляваше нов житейски опит за мен.

Затова, въпреки че имахме превъзходно вино Бордо и наистина хубав бифтек „Уелингтън“, въпреки че на масата имаше свещи и всеки бе дълбоко завладян от това, което казваше другият, дори въпреки че някои от останалите постоянни клиенти се питаха с кого ли съм, аз изобщо не изпитвах порив да разговарям с него на ниво мъж — жена, а и не се интересувах особено по какъв път е стигнал до това, в което вярваше. Във всеки случай този процес обикновено е едно абстрактно еволюиране на мисълта. Поне така беше в моя случай, когато бях подтиквана от някои специфични моменти, които ми даваха мотив да продължавам. Вместо това с Дейвид разговаряхме за нуждата от вяра и чувство за цел и дали човешката раса се беше развивала сама или чрез някакъв вид духовно „водачество“, а накрая — за мъдростта да си отворен за всякакви нови схващания.

Дейвид казваше, че непредубедеността е белег на истинска интелигентност, според него, защото „само една непредубедена личност може да прегърне нови идеи и да се развива“.

— Аз самият преминах през доста голямо объркване — каза той, — когато в началото започнах да търся духовните връзки. Но всеки път, като почувствах нещо като „абсурд“ в „реалния“ свят около мен, аз просто спирах и се вслушвах в това, което собствената ми интуиция подсказваше, че е реално. Поначало съм с нагласата да вярвам в неща, които мога да докажа, а не в това, което чувствам. Но колкото повече се вслушвах във вътрешния си глас, толкова повече влизах във връзка със себе си. В края на краищата всичко стана толкова просто. А сега толкова много хора правят същото, че именно то почна да става реално.

Дейвид явно не правеше преглед на борбата си за вяра, за да ми представи нещо като ксерокопие на документа си за самоличност. По-скоро споменаваше през какво е преминал. И когато говореше, правеше го със същата спокойна увереност.

После, някъде към края на вечерята, той попита:

— Виждала ли си някога НЛО?

Бях малко смаяна да чуя от него такъв въпрос. Едно беше да чуеш „Джон“ да говори за Бог, духовна истина и извънземни наведнъж, а съвсем друго — твой личен приятел да направи явно същата връзка.

— Не — казах аз небрежно, — но познавам няколко души, които са виждали, включително Джими Картър, докато е бил губернатор на Джорджия. Всъщност той не ми го е казвал, а съм виждала интервюто за вестника, което той доизглаждаше, и материалът изглеждаше професионален и неемоционален, като повечето репортажи, които Джими Картър преработваше.

— Добре — каза Дейвид, — и какво са те, според теб?

— За бога, не зная — отвърнах аз. — Може да са секретни военни оръжия, за които никой не говори, може да са атмосферни явления, може да са журналистически измишльотини, а може и да са от космоса. Не зная. А ти какво мислиш?

Той отпи от кафето си, после от коняка и избърса със салфетка ъгълчетата на устата си.

— Мисля, че са от космоса — каза той. — Мисля, че извънземните в тях са духовно високо развити. И мисля, че са тук от много отдавна.

— За бога! — възкликнах аз. — Какво те кара да мислиш така?

Наблюдавах го, докато отпиваше нова глътка кафе. Гледах как очите му примигват спокойно над свещта. Следях за някакво изражение, което да ми подскаже накъде клони той… В каква връзка с нещата, за които разговаряхме, ги споменава.

— Ами, много хора са писали за тях.

— Писали са сума ти кукувци.

— За тях има и навсякъде из Стария завет. Всякакви видове описания, които изглеждат като космически кораби не само на мен, а и на много други, разбира се. — Отново си спомних за „Джон“ и за нещата, които бях чела. Но Дейвид продължаваше: — Може би фон Деникен е малко куку, но ми се струва, че е на вярна следа.

— Имаш предвид „Колесниците на боговете“ на фон Деникен ли?

— Да.

Усетих как моята „непредубеденост“ заплашва да се предубеди.

— Той не изкара ли известно време в един швейцарски затвор за фалшифициране на чекове?

— Да. Но какво общо има това с нещата, които е разкрил? Човек е пълен с противоречия и той явно е направил грешка. Трябвало е да намери друг начин да разреши проблемите си, защото в последна сметка така се е дискредитирал — себе си обаче, а не работата си.

След сеанса с „Джон“ четох всичко от фон Деникен — материали, които илюстрират тезата му, че много от древните руини всъщност са били построени от високо развити цивилизации с извънземна помощ: Великите пирамиди, Стоунхендж, Мачу Пикчу в Перу, авиопистите в равнините на Наска, Перу и други.

Той също твърди например че описаните от Йезекиил огнени колела са били космически кораб, както и огненият стълб, водил Мойсей и израилтяните в продължение на четиридесет години през пустинята, като накрая разделя на две Червено море.

Гледах филма „Колесниците на боговете“, който загатваше за присъствието на извънземни през цялата човешка история и представяше като доказателство на това твърдение пещерни рисунки и паметници. Това, което ме порази, като гледах филма, беше реакцията на зрителите. Те бяха приковали очи в екрана и когато филмът свърши, никой не стана да си тръгне. Изглеждаха наистина като изпаднали в транс от хипотезите и освен това несигурни как да реагират. Вслушвах се внимателно в хората на излизане от кинотеатъра. Никой не направи саркастични забележки и не се подигра с информацията. Те всъщност не се чувстваха ни най-малко заплашени или застрашени. Просто излизаха мълчаливо вглъбени в себе си, чак докато някой не спомена думата хамбургер. Спомням си, че ме интересуваше повече тяхната, отколкото моята реакция на филма.

А сега, също като Джон, Дейвид свърза НЛО с духовната интелигентност. Слушах го и продължавах да разпитвам.

— Искаш да кажеш, че ангелите и колесниците, бълващи пламъци, и други такива неща в Библията са били всъщност хора от друг свят? — попитах аз.

— Да, защо напреднали другопланетни същества да не се опитат да ни предадат по-висша духовна истина? Може би Богът — сила наистина отговаря на науката. Искам да кажа, че Христос, Мойсей и други от тези хора наистина са били в състояние да извършват физически чудеса, както ние ги наричаме, които нашата наука не може да обясни. А премного хора свидетелстват, че са виждали тези „чудеса“, за да си позволим да ги смятаме просто за измислени митове. Явно е, че надарените знаят нещо, което ние не знаем.

Отпих глътка от коняка на Дейвид.

— Чуй — казах аз, — как стигна до това да направиш връзка между духовните способности на човека и космоса?

— Защото в това има смисъл, не ти ли се струва? В древната история има толкова много свидетелства за необясним по-висш разум и в голямата си част той е свързан с религията и духовността или поне с въпроса за Бога.

— Добре де — казах аз, — но този разум би могъл да бъде изключително развита човешка цивилизация именно тук, на Земята, която е изчезнала, загубила се е, самоунищожила се е или кой знае какво. Защо висшият разум трябва да идва от някакъв друг свят?

— Ами и аз съм се питал същото — каза той. — Но както виждаш, примерът за по-висш разум не е един-единствен. Той се явява навсякъде по света и в най-различни времена. Според Платон, Аристотел и много други велики умове, Атлантида наистина е съществувала и е била изключително напреднала цивилизация. Инките и маите имат такива астрономически и астрологически знания, каквито ние имаме едва днес, ако не и по-големи. Шумерите, които са живели две хиляди години преди Христа, имат високо развита математика и астрономия… Ще ти дам да прочетеш още някои неща, но всичко това подсказва, че тази Земя е наблюдавана, помага й се и бива учена през цялата човешка история от същества, които знаят повече от нас; те знаят духовни, както и научни, астрономически, математически и физически истини, които ние едва започваме да проумяваме.

Конякът свърши. И почнах да усещам мисълта си да изключва.

— Добре, но защо хората да не са могли сами да ги узнаят?

Дейвид остави чашата с водата от леда и настоя:

— Защото има твърде много свидетелства, посочващи, че хората са били подпомагани от „богове“, от хора, които са напреднали в космически смисъл. Твърде много от писанията на древните култури говорят за „богове“, крито заминават и идват от звездите с пламтящи летящи машини, които носят „помощ, познание и обещания за безсмъртие“. Затова и си казах — защо не? Нито един здравомислещ учен днес не смята, че сме единственият живот във вселената — нали?

— Да.

— Е, струва си да се помисли над това, нали? Защо да не го приемем сериозно? Има смисъл. Може да изглежда безразсъдно от някои общоприети гледни точки, обаче е смислено. И щом така и така си навлязла в тези неща, по-добре е да продължиш нататък. Извинявай, че съм толкова безпощаден.

Платихме сметката (всеки своята) и станахме от масата. Бях на края на силите си. Моята твърде земна неудача с Джери вече ми изглеждаше нещо нормално. „Безпощаден“ се беше нарекъл Дейвид? Това определение обикновено се отнасяше до мен. Обикновено аз бях безпощадна към всичко, което исках да проумея. А сега някой се опитваше да ме надмине.

Дейвид ми даде купчината книги и ме остави пред дома ми на брега на морето.

Бяхме разговаряли за живот след смъртта, живот преди раждането, а сега бяхме навлезли в живот над живота!

Благодарих му и му пожелах лека нощ.