Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (28)

Глава 26

„Тогава преди изгрев аз се изкачих на хълма и погледнах пренаселените небеса.

И казах на духа си: Когато обхванем тази необятност, насладата и знанието от всичко в тях, ще бъдем ли тогава изпълнени и удовлетворени?

И духът ми каза: Не, но като се издигнем на това ниво, ние ще отминем и ще продължим отвъд.

Ти питаш ме въпроси и те чувам — отговарям, че не мога да ти отговоря, ти сам ще трябва да откриеш.“

Уолт Уитман, „Песен за мен“

Като пристигнах в Ню Йорк, веднага се срещнах с Белла. Тя имаше рожден ден и екипът от предизборната кампания й беше устроил парти в Студио 54.

Белла знаеше, че съм била в Перу и й казах, че съм медитирала в една хижа в Андите. Тя бе чела книгите ми и смяташе, че съм способна на всякакви смахнати авантюри. Във всеки случай моментът не беше подходящ за дълги разговори. Казах й, че съм отпочинала добре в глинената хижа и тя се разсмя, въртейки очи, после се хвърли да обяснява предизборната си стратегия, просто за да се върне в познатата си лудница.

Следях внимателно за някакъв признак, който би потвърдил или опровергал думите на Мария в Андите.

Провалът на кампанията на Белла за кметския пост в Ню Йорк вече е история. Не се стигна дори до издигане на кандидатурата й. Победи Ед Коуч, висок, плешив господин с дълги пръсти.

Съжалявам, че не бях задала на Мария повече въпроси.

 

 

След струпването на събитията, които доведоха до пътуването ми в Перу и след самите събития от Перу, започнах да водя живот под живота, видим за очите на повечето ми приятели. Правех филмите си, танцувах и пеех в телевизионните си предавания и обикалях на турнета с моето шоу на живо. Бях все още прилично активна в женските движения, политиката и човешките права, но всъщност предпочитах да пътувам и размишлявам.

Отношенията ми с Джери изстинаха и приключиха. При новите ми перспективи те наистина ми изглеждаха нещо от друг живот…

Обичах да пътувам, защото това ми помагаше да придобия по-точен и обективен поглед към света, както и към себе си. Обиколих цяла Европа, Скандинавия, Югоизточна Азия, Япония, Австралия, Канада, Мексико и много градове из Америка.

И колкото повече пътувах, толкова повече неща научавах за духовните измерения на живота, в които все повече вниквах. Собствените ми убеждения се оформяха и затвърждаваха навсякъде, където ходех.

Установих, че теорията за усъвършенстването на душата чрез процеса на прераждането е станала част от нова епоха във философската система не само в Калифорния, но навсякъде из Западния свят. Това се проявяваше във всякакви случайни разговори. И всеки път, като се задълбочавах по-сериозно, откривах, че хората жадуват да съпоставят бележките за своите изживявания, свързани със спомените от предишен живот и осъзнаването на духа. Те обикновено стигаха до потребността да разговарят сериозно над тези теории с някого, който няма да ги сметне за луди. Някои от тези хора бяха просто обикновени граждани на своите страни. Обаче други имаха високо положение и влияние в политическите и журналистическите среди. Последните внимаваха да споделят тези свои вярвания само в тесен кръг и съжаляваха, че са принудени да го правят.

И все пак аз не исках да говоря само със себе си, както се получаваше. Имах нужда от спорове, критика, въпроси. Потърсих това първо в книгите, които четях, и открих, че най-скептични бяха тези, които най-сериозно вярваха. Не знам защо това ме изненада. Именно хората, които придаваха голямо значение на духовността и по-висшето знание, най-често не искаха да бъдат мамени от мистификатори, шарлатани, самозвани пророци и салонни мистици. Установих, че изследователски експерименти са били провеждани определено във всички области на психическите феномени, понякога в период от много години.

Литературата на тази тема бе огромна — почти затрупваща — като стигаше назад във времето до древните шумерски клинообразни писмена по каменни плочи и през вековете — в египетските надписи, гръцките оракули, индуистките свещени книги, друидските предания, Ессенската литература, записите на тайни общества като франкмасоните и много други; по целия път до трудовете на Карл Юнг, та до днешно време — съвсем неотдавнашните изследвания на парапсихологията. Търсенето и позицията винаги бяха да се установи потенциала за разширено съзнание на човека, за да стане той способен да живее по-пълноценно и спокойно с и чрез духовното си измерение.

Освен книгите, които четях, аз разпитвах и много най-различни хора, за техните схващания и опит. Отново и отново най-силният предразсъдък, който срещах, здраво се коренеше в мисленето на тези, които смятаха сами себе си интелектуалци прагматици. Тези хора просто имаха нещо като коленен рефлекс само при споменаването на думи като медиум, астрално, духовно измерение и не можеха да надмогнат този свой условен рефлекс.

Скоро почнах да забелязвам и друг вид отхвърляне на духовните ценности, отхвърляне, което беше реална потребност у някои хора. Те се бяха примирили със света такъв, какъвто е, приели бяха чудото и радостта, които предлага животът на земята, приели бяха и ужаса, болката и страданието. Тези хора смело приемаха идеята като цяло с желанието и копнежа да преминат границата, обаче винаги от позицията, че този живот е всичко, което съществува. Едно допълнително измерение, което би могло — или не би могло — да се окаже ключово за техните беди или радости, за тях представляваше просто една допълнителна сламка, за която те не можеха и не искаха да се заловят. И това беше възглед, който можех добре да разбера. Колкото — толкова, в края на краищата. И все пак…

И все пак, където и да отидех, непрекъснато се натъквах на дълбока нужда от духовност и разширено съзнание, потребност хората да се събират, да споделят енергиите си в нещо, което действа. Открих хора, правили опити, подобни на моите: интересуваха се от контакти с духове, спомени от минали животи, развиване на духовното съзнание и дори контакти с НЛО. Откривах, че духовни общности, подобни на Финдхорн, никнеха навсякъде по света. Аз самата съм посещавала и оставала в няколко.

Питах се дали навлизането в Епохата на Водолея (както я наричат астролозите и астрономите) не означаваше също, че навлизаме в една епоха на Любов и Светлина. Тези две думи именно най-често се използваха, за да се определи чувството, придружаващо откритията на новата епоха. Някои от световните лидери говореха с духовни понятия — Пиер Трюдо насърчаваше човечеството за „съзаклятие на любовта“. Збигнев Бжежински говореше за „растящ копнеж по нещо духовно“ в един свят на техниката, където материализмът се бе доказал като нещо неудовлетворяващо. Значи духовният импулс не отминаваше дори политиката, както допусках. И този импулс за извисяване над материалното ниво на съществуване съвсем не беше нов.

Върнах се отново на американското трансценденталистко течение и прочетох още неща. Някои от хората, участвали в това движение, бяха Ралф Уалдо Емерсън, Хенри Торо, Бронсън Олкът (баща на Луиза М. Олкът, известна с „Женички“) и много други. Те са се бунтували срещу свръхинтелектуализма и линейния навик да вярваш само в това, което можеш да видиш и докажеш. Те намират това за ограничаващо и в последна сметка пагубно, защото в тези граници човешкият потенциал никога не може да се разгърне напълно. Те смятат, че реалната същност е невидима, неосезаема — но не нереална.

Всъщност, много интересно, но дори самата Американска революция е породена и подхваната от хора, чиято вяра в духовния свят е съставна част от живота им. Като препрочитах този период от американската история, установих колко много неща сме забравили и с колко метафизическа нагласа са били тези революционери. Нашите предци — Томас Джеферсън, Томас Пейн, Джон Адамс, Бенджамин Франклин, Джордж Уошингтън — всички те са били трансценденталисти.

Същността на тяхната вяра проличава още от Големия държавен печат на Америка върху доларовата банкнота, на която надписът гласи: „Нов ред на епохите започва“, редом с третото око, което при това е изобразено на върха на Великата пирамида! Всички тези символи са били определени от нашите трансценденталисти — основатели на Съединените щати.

Залових се да чета повече за тези мъже и установих колко дълбоко са застрашавали старите порядки на времето с тяхното ново мислене. Трансценденталистите са черпели не само от квакерските и пуританските традиции, но също от германските и гръцките философи, както и от източните религии. Когато са ги обвинявали в пренебрежение към историята, те са отговаряли, че човечеството трябва да се освободи от историята. Те са вярвали, че всякакви наблюдения са относителни. Те са гледали през очите си, а не с очите си.

Всичко говореше, че вътрешната трансформация трябва да предхожда социалната реформа. Те постоянно подчертават нуждата от лична трансформация, но тъй като Американската революция навлиза в Индустриална революция, трансценденталистите се оказват все по-изолирани и погрешно разбирани. Съзнанието на американеца вече е завладяно от машините и технологията.

Те вече биват смятани за окултисти и започват да действат все повече само в своите собствени кръгове. Към края на XIX век най-лошите опасения на бащите — основатели стават реалност. Ние вече изцяло сме на пътя на материализма — нашето духовно наследство е смазано от индустриализацията, а историческите книги вече едва споменават нашите мистически начала.

Но, както по-пълно се разкрива в книгата на Мерилин Фъргюсън „Съзаклятието Водолей“, публикувана през 1980 година, духовната захранваща система на нашите предци оказва влияние над литературата и изкуствата.

Уилям Блейк, например, разглежда Американската и Френската революции само като първите стъпки към една световна духовна революция.

Точно както Блейк е бил повлиян от германските мистици, от писателя — философ Якоб Бьоме и от Емануел Сведенборг, така сега Блейк оказва влияние над писатели, художници и политици в следващите години: Натаниъл Хотърн, Емили Дикинсън, Хърман Мелвил, Джон Дюи, Торо, Ганди, Мартин Лутър Кинг — всички те дълбоко вярват в метафизическото измерение, което в последна сметка ще обясни загадката на живота.

Четях ли четях и вече говорех по-свободно с хората за моя опит в духовното търсене. Мнозина други явно също търсеха равновесие между вътрешния и външния си живот. Много от тях участваха в сеанси с медиуми, търсейки отговори от „другата страна“.

Директори на киностудии, президенти на банки, журналисти, актьори и актриси, музиканти, писатели, домакини и съпрузи участваха в сеанси с медиуми, с каквито бях запозната и аз. Никой вече не оспорваше реалността на този процес. Те се съпротивяваха само на информацията, която получаваха — информация от минали животи, психологическа информация, информация за диети, медицинска и научна информация; информация за Атлантида, Лемурия, сътворението на космоса, извънземните… всичко, за което на човек можеше да му хрумне да попита. Духовните същества (не в тяло) ставаха техни приятели и довереници. Хората обсъждаха тяхната индивидуалност, хумора им, техните схващания, сякаш те бяха присъствали физически.

Като разговарях със стотиците хора, участвали в такива сеанси, установявах, че те се чувстват по-непринудено и открито един с друг, отколкото с онези хора в живота си, които не признават нуждата от духовност. Това не беше религиозно чувство. Ни най-малко. А просто изглеждаше, че да бъдеш без духовно съзнание е нещо като да си без ръце или крака. Някои имаха скептични въпроси. Но всички хора, с които съм разговаряла, просто продължаваха да ходят на сеанси. Те споделяха предсказанията, които са получавали там и които са се сбъдвали. Разказваха ми как някои сведения от предишен техен живот са променили възгледите им в сегашния живот. Казваха колко празен им изглеждал живота на техни приятели, които не споделят търсенията им и как не могат да разговарят с тях в духовни понятия.

Те изобщо не бяха неразговорчиви, когато ги разпитвах, но всички споделяха, че им е много трудно да разговарят с хора, които не разбират. Те се движеха във всекидневния си живот със знанието и опората от това, че имат съмишленици, но намираха най-много щастие и радост главно в това, че постигат все по-близък контакт със собствения си духовен свят. Случваше се връзките и старите приятелства на някои от тях да се разпаднат, защото другите не споделяли духовните им убеждения и ценности, а и те самите не можели да понасят повече циничните и интелектуални ограничения от миналото. Някои казваха, че им се налагало да водят двойствен живот — от страх да не уплашат хората, които обичат.

В същото време науката водеше своята собствена борба. Четох в „Ню Йорк Таймс“, че учените са се видели принудени да достигнат до теорията за „Големия взрив“, обясняваща създаването на Вселената. Изглежда сякаш теолозите се оказваха прави в края на краищата. Библията бе отправила предизвикателството и учените се видяха принудени да го признаят. Цялата вселена е била създадена наведнъж от колосална експлозия „в един миг от времето“ преди около двадесет милиарда години. Астрономическите, научните и библейските изчисления за Началото сега съвпадат, за огромно потресение на повечето учени, които намират това, меко казано, за много „дразнещо“. Вселената се разширява на някои места със скорост сто милиона мили в час. А това означава, че има начало.

Тогава учените поставят въпроса: „А какво е имало преди началото“. И сега те стигат до заключението, че „Трябва да е имало Божествена воля, която създава Природата от нищото“.

Така че е възможно теологическото обяснение да представлява отговора. Учените бяха в състояние да проследят произхода на човешкия род на планетата, химическите съставки на самия живот, образуването на звездите от първични мъглявини: обаче сега те се натъкват на непреодолима бариера. В една статия от учения Робърт Джастроу (директор на Института за космически изследвания „Годар“ към НАСА) се казва: „За учения, който е живял с вярата си в силата на разума, историята завършва като лош сън. Той е изкачил планини от невежество, вече всеки миг ще покори най-високия връх и когато изкатерва последната скала, той бива приветстван от тайфа теолози, които си седят там от векове“.

 

 

Изглежда, сякаш целият свят се бе втурнал към конфронтация със самия себе си. През последните сто години ние постигнахме по-голям и бърз напредък, отколкото във всички предшестващи времена, и то предимно в областта на технологията, с която могат да се равняват само някои отделни научни дисциплини, които направо се взривяват от нови открития. И този ускорен растеж е от доста дълго. Някои от хората, които живеят днес, си спомнят от детството си един напълно различен свят, когато животът се е движел със скоростта, нужна, за да отидеш до съседа си на гости; докато други, които също живеят днес, са израснали в епохата на телевизията и телефонните връзки — едно компютризирано поколение, което чете с трудност и пише несръчно.

Енергията, натрупана от ускорените открития по всички фронтове през този период, измени времето. Ние изживяваме нещо като разширяване на времето, нещо като причинената от адреналина разширена чувствителност, която се получава в мигове на остра криза: но това разширение, тази криза е в огромен мащаб, като ни конфронтира всекидневно във всеки аспект от живота ни. Нищо чудно, че все повече хора се обръщат към духовното измерение, търсейки онази цялост, която се е загубила във водовъртежа от енергия, вибрираща през живота им. Колкото по-напрегнат става животът им, толкова повече им е нужно да овладеят тази енергия.

Сега, струва ми се, това търсене, това чувство за духовно измерение, това обръщане към източник на вътрешна сила, са неизбежни, те са процес, в който човечеството настига само себе си, едно ускоряване на духовните открития, което започва да съответства на енергията от откритията в други области. Нещо повече, струва ми се, че духовното откритие е основен компонент, ако не искаме да бъдем дезориентирани от другите енергии, които освобождаваме. Ние имаме нужда от това центрирано спокойствие, вътрешна сигурност, която така релаксира и концентрира нашата виталност, че да можем да управляваме собствените си енергии, а не да ги оставяме просто да реагират с адреналинов отговор на външните дразнители.

Тъй като моят духовен интерес и опит растяха, аз пишех все повече и повече на тези теми. Отначало предимно заради себе си. Това ми помагаше да си изясня какво мисля, а освен това винаги съм обичала да пиша за нещата, до които достигам. Това, което винаги съм обичала, сега придобиваше едно допълнително измерение. Целият ми живот започваше да ми се прояснява, но понякога се питах как ли биха откликнали читателите на това, което записвах на листа, ако изобщо някога го публикувах. (Засега нямах нужда духовни водачи да ми кажат каква би била реакцията на повечето от познатите ми интелектуалци — всички онези, на които дори личното приятелство не би въздействало да смекчи позицията им. Нито пък аз бих могла истински да отстоявам своя светоглед пред тях. Но вече ми бяха омръзнали и бях уморена от задънени философии — а не исках да губя надеждата си за човешкия род.)

 

 

Колкото до мен „тук и сега“ бях стигнала до нещо като кръстопът. Все още имах да се справям с личния си страх да пиша за този материал от новата си гледна точка — на вярата. И какво може да стори човек, когато се конфронтира — макар и това да беше постепенна конфронтация — с разбирането, че животът, който е водил до този момент, е само част от истината? Никога не се бях спирала пред нищо, заради каквото и да било. И сега нямах намерение да го сторя. Поне доколкото се отнася до излизане пред публика. Бях участвала публично в политиката, изявявала бях публично отношението си към правата на жените, към социалните промени, към войната или това, което съм смятала за неправда. Аз съм публична. Такъв ми е характерът. Не съм свикнала да задържам в себе си това, което ме интересува или в което вярвам. Много съм размишлявала над това през всяка фаза от живота си. Бях израснала пред публика. Бях правила грешките си публично. Била съм права или крива публично. Смяла съм се и съм плакала публично, влюбвала съм се публично, писала съм публично, извинявала съм се публично и сега, предполагам, ще трябва да кажа какво мисля за човешката и извънземната духовност публично. Добре, така да бъде.

Разговарях за това с Белла, понеже имах навик да споделям с нея нещата, които имаха значение за мен. Отдавна й бях разказала всичко, което бе станало в Перу. Тя знаеше, че продължавам да следвам новите си възгледи, че се занимавам с медиуми, лечители и медитация; чета класиката в тази област: посещавам центрове на екстрасенси и други подобни; и се опитвам да разширя и извися собственото си съзнание за измерения, които може би засега са извън способността ни за разбиране.

Опитвах се сега да обясня, че политическите решения, в търсенето на които тя участваше, изглежда стигат до същите провали, както в миналото и че може би е време всички ние по света да погледнем живота от друга перспектива. Седяхме в един денонощен ресторант в Манхатън, след като бяхме гледали поредния филм с насилие и ужаси.

— Не можем да продължаваме така — казах аз. — Всички ние сме наплашени и се страхуваме. Всеки момент бихме могли да взривим планетата. От всяко положение животът изглежда се сгромолясва покрай нас, и единственото разрешение, което изнамираме, са повече закони, ред и повече военни разходи.

— Така ли? — каза тя с един от онези нейни проницателни погледи. — Тогава ти какво разрешение предлагаш?

— Ами виж — поколебах се аз. — По начало, струва ми се, че всички ние сме станали роби на собствения си страх. Ние непрекъснато до такава степен очакваме да ни сполети голяма беда, че почти изпитваме чувство на задоволство, когато нещата тръгнат на зле.

Белла отпусна ръце в скута си и се втренчи в среднощната си салата.

— Да, добре — каза тя, — значи нещата вървят на зле. С това именно трябва да се занимават политиците.

— Нима те са толкова погълнати в цялата тази суматоха, че не намират време да измислят как да го предотвратят?

Белла сви рамене.

— За това не бива да се съди по повечето хора. Достатъчно си вътре в политиката, за да го знаеш. Добре де, но накъде биеш?

— Говоря за страха, Белла. Страха. Страхът от смъртта, страха от самоунищожение на човечеството; страх от бъдещето или страх, че няма да имаме бъдеще, защото за пръв път в историята ние в буквалния смисъл на думата сме способни да унищожим света; страх и от множество по-дребни неща като загубване на работата или на семейството ни, или на уважението на приятелите и съседите ни…

— Почакай малко. Напълно естествено е да се страхуваш — в някои случаи дори направо си е здравословно. Човечеството не би стигнало до там, където е, без страха.

— Добре, права си. Но в същия ред на мисли, човечеството не би стигнало докъдето е, ако винаги бе позволявало на страха да ръководи действията му. Не казвам, че е погрешно да се страхуваш, но е опасно да оставиш страха да управлява живота ти. Плюс много важния факт, че — за мен поне сега — повечето от тези страхове са напразни.

— Как така?

— Откровено казано, Белла, за мен, след като съм убедена в истинското съществуване на душата — имам предвид като реалност — всичко се промени. Това не е нещо, до което стигнах лесно. Но ето че стигнах до тук, сега, затова вярвам, че всеки има или по-скоро е душа, всеки е от божествен произход и е живял много животи преди и още много ще има да изживее.

— О, значи просто да си седим и да оставим всичко на космическия план или нещо подобно, така ли? — каза тя, като скръсти ръце.

— Не, не бих го казала по този начин. Мисля, че всъщност въпросът е да се отнасяш към самия себе си и към хората, с които общуваш, възможно най-внимателно и толерантно, съзнавайки, че каквото сме дали, такова ще ни се върне. И смятам, че всеки от нас трябва да започне от себе си, защото това е всичко, което действително е във властта ни, на първо място.

— Това означава ли, че се отказваш да участваш в политиката, движението за освобождаване на жената и всичко.

— Ни най-малко. Тъкмо обратното. Смятам още повече да участвам и се занимавам с тези неща.

— Тогава в какво е разликата.

— Разликата е в това как аз го чувствам. А аз гледам на всичко от нова перспектива — тази, която не включва страх. Защото именно страхът ни отчуждава — всички ни, от самите себе си и помежду ни. Толкова хора са равнодушни, апатични… Господи, ти сама знаеш каква борба е да накараш хората да отидат да гласуват. Дяволски много хора просто прекалено се страхуват, за да ги интересува или да повярват, че няма да е все едно, ако го сторят. Не разбират, че именно те самите не смеят да се заинтересуват; те сами се изключват от всичко. Вместо това прехвърлят вината на другите. Нещата винаги се свеждат до отделния човек. И все пак именно те сами, от страх, се изолират. Целият останал живот, на земята поне, процъфтява от „чувства“. Да чувстваш, да те интересува — това е най-важното измерение, което все повече ни липсва. И доколкото разбирам, невярващите в духа, душата, прераждането могат да започнат именно от тук — като позволят на въображението да им помогне да се заинтересуват; а дори и изобщо да не продължат по-нататък, светът пак би бил по-добър. Но това, в което истински вярвам, е, че всеки от нас може да се освободи от страха просто като вникне чистосърдечно в собствената си духовност, като я опознае и като осъзнае на по-високо ниво, че ответният ефект ще бъде изумителен.

— Не разбирам за какво говориш. Дай ми някакъв пример — каза Белла. — Тоест, предвид днешното състояние на света, кой може да бъде пример за това?

Помислих за миг и почти неволно отвърнах:

— Например Ануар Садат или Мартин Лутър Кинг, Буда или Христос, майка Тереза или Ганди. Всички тези хора лично са вярвали в по-висшето космическо предначертание, което им позволява да стигнат до позитивна вяра в човешкия потенциал. Те обръщат особено внимание на позитивното. Сред тях са също Джеферсън, Торо, Волтер и много други.

— Да, но в какво, казваш, че вярват те? — попита Белла.

— В някакъв вид по-висша хармония; че са част от по-широк замисъл, който не е свързан единствено с опита ни от този живот.

— Това означава ли, че всички те са вярвали в прераждането?

Отпих от червеното вино, докато си припомнях всичко, което бях чела за бащите — основатели на Американската революция; за интереса им към мистични секти и учения, и към съществуването на душата.

— Не непременно — казах аз. — Но Джеферсън, Уошингтън и Бен Франклин — фактически повечето от хората, подписали Декларацията за правата на гражданите и изготвили Конституцията, са казвали, че искат да създадат нова република, основаваща се на духовните стойности. А тези стойности, в които те вярват, ни връщат назад чак до вярванията в индуистките свещени книги и египетския мистицизъм. Затова те слагат пирамидата като символ на доларовата банкнота — фактически доларът и Големият държавен печат са пълни с духовни символи, които водят далеч назад преди революцията. А всички тези предхристиянски вярвания са свързани с прераждането.

— Посочи ми изследвания.

— Ще ти покажа, разбира се. Споменавам това, защото те просто са нашите първи политици, а от днешните ни политици никой няма вид да познава изобщо произхода на нашата демокрация. Разбирам, че са се отклонили, защото всичко е такава бъркотия, но ако някой от тях се запознае с истинските замисли на нашите предци, ако успее да се идентифицира с ранните принципи, това може да му повлияе как да гласува сега и на кои приоритети да отдаде най-голямо значение. Те дори биха успели да възпрат тази деструктивна посока, която сме поели.

Белла си запали цигара и натисна клечката в пепелника.

— Значи ти вярваш, че хората са част от по-широк план, отколкото повечето от нас смятат. Нашите идеи и възгледи са се отклонили от замисъла и затова толкова сме изпортили света, така ли?

— Точно така. Само дето не „повечето от нас“. Повечето от хората по света вярват в прераждането, в един по-широк план. А ние, от западния свят, пренебрегваме най-съществената част.

— И каква е тази съществена част?

— Предишните съществувания на душата — фактът, че сме живели много пъти и ще живеем още много пъти, според закона за причината и следствието.

Белла се замисли, дръпна си дълбоко от цигарата и издуха дима.

— Слушай, — каза тя, — аз съм възпитана в ортодоксалната еврейска традиция и не ми е чуждо дълбокото вярване в съществуванието на душата. — Никога не я бях чувала да говори за това. — Обаче — продължи тя, — едно е да вярваш в душата. А друго е да вярваш в прераждането на душата. Може и да си права за това, което чувстваш и вярваш, но аз не мога да го приема. Обаче едно ще ти кажа — бих искала да мога.

Усетих, че очите ми се изпълниха със сълзи.

— Защо, Белла?

— Защото — продължи бавно тя, — тогава бих повярвала, че всичко ще се оправи от само себе си, дори аз да не правя нищо за това. Няма да ми е нужно да се боря толкова упорито, за да направя нещата по-добри. Може би аз имам нужда от предизвикателства. Но, мила моя, ако хора като мен не се борят да изпълнят своя дял, тогава просто може и да не се получи добре. Разбираш ли?

Издухах си носа.

— Предполагам — казах аз. — Да, всъщност, разбирам. Възможно е всеки от нас да има да играе собствена роля, но предизвикателства така или иначе ще има, струва ми се. Или може би в това наше време на теб ти е нужно така да го възприемаш. За себе си знам, че трябва да съм била множество различни хора в различни времена. Затова се чувствам тъй у дома си на толкова много места по света. Обикновено имам чувство, че съм била там преди. И аз просто се уча да се доверявам на това чувство, което интелектът ми може да смята за нелепо. Важното е, че ако всичко това ми се случва на мен, значи трябва да се случва и на други. По някакъв странен начин може пък всички ние да се познаваме. Не ти ли се е случвало много пъти, като срещнеш някого, мигновено да познаеш в него това, което наричаме „сродна душа“?

— Да, наистина — каза Белла внимателно. — И според твоя възглед ти значи вярваш, че всички сме част един от друг — а същевременно и част от един по-широк план?

— Точно така. Там именно отиват обезплътените същества. Ако аз съм живяла много пъти, тогава какво съм правила между единия и следващия живот, къде съм била? Ако енергията на душата ми отива за известно време в етера, както приемат мистическите текстове, тогава по какво бих се различава аз — от онзи период между два живота — от сегашния Том Макферсън, който казва, че е духовно същество, говорещо чрез Кевин? Тоест, може би има всякакви видове измерения на действителността, а земният план е само едно от тях.

Белла ме изгледа изпитателно.

— Опитвам се да разбера — каза тя, — как си попаднала във всичко това? Как стана всичко това? Знам, че и ти, и всички други известни и интелигентни хора, които вярват като теб, не се правите на шутове. Така че какво всъщност става?

Облегнах се назад в стола си.

— Не зная, Белличка. Може би животът е една космическа шега с нас. А ние я вземаме толкова на сериозно. Опитваме се да издаваме закони за морала, вместо просто да живеем нравствено, и навсякъде съдим всекиго, който мисли различно от нас, когато всъщност може би няма такова нещо като една реалност. Може би всичко е реално — земният план, астралният план, планетарният план, знам ли. От това, което аз съм научила, почувствала и чела, знам само, че не мога да го отхвърля. И защо да го отхвърлям? Щом толкова от най-великите умове, които тази планета е виждала, са вярвали в това, което аз едва започвам да проумявам. Затова смятам да продължа да изследвам, не само от любопитство, но и защото това ме прави щастлива.

Белла се усмихна.

— Добре, това мога да го приема. Но кажи ми, с какво всичко това всъщност променя живота ти? Точно това ме интересува.

Замислих се, опитвайки се да намеря думите, които да убедят моята приятелка. Накрая казах:

— Странно, Белла, но знанието, че действа закон за причината и следствието, ме кара дълбоко да осъзнавам колко ценен може да е всеки отделен миг от всеки отделен ден.

— И как става това?

— Нищо, буквално нищо, не е без значение. Всяка мисъл, всеки жест, всичко, което казвам и правя, носи със себе си една енергия, обещаващо позитивна. Някъде дълбоко в главата си аз непрекъснато съзнавам, че хармонията съществува като реална енергия, източник, от който мога да черпя. Съзнавам, че всяко нещо е имало причина да се случи; освен това, че каквото и добро да направя, каквато и радост да споделя, какъвто и принос да направя, дори това да е само да кажеш „Добро утро“ на някого, то някъде, някога се връща. Това не е въпрос на набиране на точки. Правя го просто защото на мен самата ми става дяволски добре от това, създава ми чувството, че живея в едно универсално сега. Всяка сегашна секунда става важна. Фактически, струва ми се, че мога да виждам по… какво… по един цялостен начин, че минало, настояще и бъдеще са взаимозависими и че те наистина са едно.

— И ти не се каниш да зарежеш всичко и да отидеш да медитираш в някоя хижа?

Засмях се.

— Не, обещавам ти, че няма. Нужно ми беше да се уединя, докато изучавах всички тези неща. Костваше ми цели години да стигна до тук. Но сега… ами… това е едно допълнително измерение, страхотна радост, извор на енергия за мен. Това означава, че мога да участвам със себе си повече, отколкото преди. Но сега вече не гледам на живота като на бойно поле. Обратното, вярвам, че той може да бъде рай и нещо повече — би трябвало да очакваме, че ще бъде. Това е за мен сега реалността. Като мислиш постоянно за негативното, ти просто подхранваш силата му.

— Но, скъпа моя, негативното съществува. С него трябва да се справяме, не мислиш ли?

— Разбира се. Но това, което искам да кажа, е, че голяма част от него съществува, защото ние го правим такова. Нужно е да вярваме в позитивната действителност тук, на земята, защото това вярване ще помогне да я направим такава. Ние имаме реалната сила да променяме. Виж, Белла, вземи за ориентир природата. В природата не съществува морал или съд. Да, наистина, животните убиват, но за да се нахранят, а не от омраза или за „спорт“. Не виждам природата да ни е осъдила за това, че я разрушаваме. Но това се връща, нали? Може би под друга форма? Така че същинският урок от всичко това е, че животът е вечен, независимо от това колко безразсъдно се държим. И вярвам, че душите, невидимите същества, са част от цикличната хармония на природата. Никоя душа никога не умира; тя просто сменя формата. И ако пожелаеш да мислиш по този начин, може да се окаже, че това е наука, а не мистика.

Сервитьорката дойде със сметката.

— Добре де — каза Белла. — Мисля, че ти никога не си могла да зарежеш нещо на средата, нали?

— Да, мисля, че не мога. И смятам, че това, към което истински се стремя, е да бъда цялостна. За пръв път в живота си започвам да разбирам какво всъщност означава да бъдеш цялостен. И особено когато това включва признаването на всичко, което въобще си бил и което те води до разбирането кой си сега. Не се притеснявам за миналото и не се притеснявам за бъдещето. Аз мисля, действам, живея за настоящето, което миналото е създало и което от своя страна създава бъдещето. То е — както Кришнамурти казва — всеки човек е вселена. Опознаеш ли себе си, ти знаеш всичко.

— О, боже мой — каза Белла, — това ли е пътят да станеш сенатор?

— Не зная. А да бъдеш сенатор по-добре ли е, отколкото да бъдеш себе си?

— Осъждате ли ме, мадам Природа?

Взех ръката й и я потупах.

— Извинявай. Аз все още се уча.

Излязохме заедно в ясната манхатънска нощ. Погледнах нагоре и потърсих звездите, докато вървяхме ръка за ръка. И двете мълчахме. Изминахме няколко преки, преди Белла да реши да вземе такси.

— Е, скъпа моя — каза тя, — може би има начин да се избегне катастрофата на света…

— Ей, Белла, знаеш ли етимологията на думата катастрофа^[1]?

— За бога, каква е? — попита тя.

— Ами идва от латинската дума disastrum и от гръцката дума disastrato. Разчленено, dis означава „отделям от, откъсвам от“, а astrato означава „звезди“. Следователно, някой, който е disastrato, означава, че е отделен от небесните тела, откъснат от звездите. И тогава той изживява това, което латинският език описва като disastro — катастрофа.

Белла погледна небето, после мен и примигна:

— Не мога да се оправя в тези неща — каза тя. — Поне толкова, колкото на теб са ти ясни.

Тя ме целуна. Гледах я, докато се качи на таксито и потеглиха по Второ авеню.

Върнах се пеш и по пътя се вглеждах нагоре, докато открия Полярната звезда, Голямата мечка, а после и Малката мечка. След това потърсих Плеядите, Седемте сестри. Спомням си, бях чела за Плеядите в Книгата на Йов. Спомних си за връзката с Плеядите в изследванията, които бях чела — там ясно се посочваше връзката им с Хеопсовата пирамида, инките, маите, американските индианци и индийците. Спирах пак да погледам грозда на Плеядите и се опитвах да си представя в понятни за мен величини колко ли са далеч всъщност тези звезди. Учените твърдят, че е невъзможно да се прекосят такива далечни разстояния — човек би умрял на преклонна възраст, преди да стигне до тях. Но не беше ли мисълта по-бърза от скоростта на светлината? Дали някога не ще е възможно да се пътува чрез проекцията на собствените ни мисли? Би ли могла мисълта да управлява и привежда в движение физическата материя? Може би това, в края на краищата, би било връзката между духовното съзнание и технологията — откритието, че силата на духовното съзнание е най-висша от всички. И като се научим да работим с нея, това би развило дори още по-висша технология. С други думи, ако се научим да развиваме духовната си мисъл, може би ще успеем да разполагаме телата си, където пожелаем.

Вървях към къщи, мислейки за всички човешки същества, които бяха така много част от моя нов начин на мислене. Помислих си за Белла и какво означава тя за мен с нейната вдъхновяваща, предизвикателна личност, така последователно и твърдо решена да направи света по-добър.

Мислех си за Джери и неговите хуманитарни политически решения, за Кевин и сияйната му чиста вяра, за Кат и Анне-Мари и за моите приятели в Швеция, които ми помогнаха, като ми разкриха света на другата действителност. После си помислих за Дейвид и се запитах дали някога пак ще го видя. Погледнах за последен път звездите, качих се по стълбището, намерих камъчетата, които Дейвид ми бе предал преди години от масайския вожд: камъни, които бях подредила пирамидално, много преди да придобият каквото и да било значение за мен, дълго преди Дейвид изобщо да означава нещо за мен и да имам някаква представа кой е той. Погалих в дланта си тази пирамидална форма.

После седнах и започнах да пиша книга. Писах до пет часа сутринта.

Може би един ден ще направя пътешествие до Плеядите и ще видя какво има на обратната страна. Дали това би било така изпълнено с чудеса, както вътрешното пътешествие, което едва започвах?