Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (18)

Глава 16

И дали пристигам в своето днес, или след десет хиляди или милион години,

Аз го приемам с радост днес, но и с еднаква радост мога да изчакам…

А колкото до теб, Живот, аз знам, че ти си преживяване на много смърти,

(Не се съмнявам, че аз самият съм умирал десет хиляди пъти досега.)

Уолт Уитман, „Песен за мен“

Спах до късно на другия ден. Просто не можех да стана. Когато накрая успях, отидох до колониала и си взех две кофички замразено прасковено кисело мляко. Всичко с праскови винаги ми действаше добре.

На път за вкъщи мислих как биха реагирали приятелите ми на това, което се бе случило. Мярна ми се през мислите моята приятелка Белла Абзъг. Запознахме се в съвместната ни работа в президентската кампания за Макгъвърн и много се сближихме. Тя беше жилава, блестяща, състрадателна и прагматична. Питах се какво ли щеше да помисли, питах се дали някога ще дойде време, когато политиците ще се занимават със свои собствени духовни изследвания, без да загубят в очите на избирателите си.

Като отворих вратата, чух, че телефонът в момента звъни. Беше Белла.

Разказах й всичко, което се бе случило на сеанса ми с Кевин. Говорих доста дълго и тя нито веднъж не ме прекъсна. Най-сетне млъкнах.

— Хайде да говорим направо — каза Белла. — Този Кевин ти е казал, че в предишния живот си живяла в някаква древна цивилизация с някого, в когото си влюбена сега, така ли?

— Не, не Кевин. Кевин беше транслаторът. Аз разговарях с два духа, единият се казваше Макферсън, другият Джон.

— Да, добре — каза тя, — все едно. Слушай, този тип Кевин може просто да си измисля и да играе.

— О, Белла. Това беше първото, което помислих и аз. И, разбира се, може да е вярно. Но ако наистина играеше, той би трябвало да получи такава Академична награда, каквато още не е измислена. Четох адски много неща на тази тема — транслирането — и наистина не вярвам, че са ме изпързаляли. Искам да кажа, това е нещо, което много хора изживяват всеки ден.

— Добре… — Белла се позамисли. — Нека не ти звучи смешно, но би ли казала, че си имала религиозно изживяване?

— Господи, не!

— Тогава какво? Искаш да кажеш, че вярваш в прераждането?

— Белла, не че вярвам. Аз наистина просто не зная. Но изглежда всичко е въпрос на „чувстване“, а не на мислене. Чувствам, че това, което казват тези духовни същества, наистина е могло да се случи с мен. По някакъв начин аз слушам себе си, а не който и да било друг. — Докато говорех, аз си бях изяснила нещо. — И не мога точно сега да спра и просто да захвърля всичко. Трябва да науча още неща.

Последва дълго мълчание.

— Скъпа моя — каза тя накрая, — не искам да се засягаш. Но просто недей да правиш нещо драматично или публично във връзка с това, окей? — Отговорих окей. — И се обаждай. — Казах пак окей.

 

 

За мен започна един интересен и многоизмерен период в живота ми. Мога да го опиша само като период, в който съм живяла на няколко нива. Ходех на репетиции за околосветското турне с моето шоу на живо, на сцена. Танцувах, пеех, играех и се шегувах с трупата си през деня, а нощем се вглъбявах във всяка книга, която можеше да ми помогне да подредя чувствата и мислите си, възникващи от въпросите, които си задавах за живота и целта.

Лавиците на библиотеката ми вече се огъваха от езотеричен, метафизичен материал. Радвах се, че в къщата ми в Малибу имах достатъчно спокоен кабинет, за да се затворя и заключа вратата му. Не бях готова да отговарям на въпроси за книгите, които четях.

Само за прераждането имах купища материали. Четях задълбочено в тази област, защото темата особено ме интересуваше. С удивление открих, че прераждането не само е съставна част на повечето източни вярвания (което вече знаех), но и че множество видни западни мислители споделят това схващане за космическото предназначение на душата, макар източните вярвания да се кореняха в религията, а западните схващания израстваха по-скоро от философски корени. От Питагор до Платон и Аристотел (макар че той по-късно отрича прераждането, като се отцепва от платоническия си учител) и по-нататък през Плутарх, през седемнадесети век, когато възниква цяла мислителска школа, позната като Кеймбриджките платоници; а от нея произлизат много други — Джон Милтън, поетът Драйдън, държавникът — интелектуалец Джоузеф Адисън.

Стигнах до осемнадесети век — Векът на просвещението (рационализма), както го наричат, очаквайки тук да намеря отхвърляне и скептицизъм. Скептицизъм наистина имаше — но не към вярата в душата и божествеността, а по-скоро се отхвърляше формализираната религия и авторитарната мисъл. В действителност имаше просто взрив от ново мислене и утвърждаване на правото да мислиш. Това е времето на Исак Нютон, Бенджамин Франклин, Волтер, великия германски философ Имануел Кант, блестящият ориенталист сър Уилям Джоунс, шотландският историк и икономист Дейвид Хюм (последният се посвещава на просвещението, обаче признава, че щом има такова нещо като безсмъртна душа, тогава положително — и логично — тя трябва да съществува и преди, и след смъртта). Това е време на процъфтяване на интелекта — и въпреки това повечето от тези изключителни умове вярват в прераждането на душата.

Ако преди бях доста объркана, сега бързо откривах, че имам добра компания…

Много писатели и поети, като Уилям Блейк и Гьоте, дават в творбите си израз на своята вяра. Гьоте пише за своята вяра в писмата си. Хайнрих Хайне, германският лирически поет и критик има, всъщност, забележително „образно“ съзнание за това: „Знае ли се кой шивач сега е наследил душата на Платон, какъв ли учител е наследник на духа на Цезар?… Може би душата на Чингис хан днес вдъхновява някой критик, който, без да знае, всекидневно бичува душата на своите предани башкири и калмуци по страниците на критическите списания…“ („Северното море“).

И вече по-наблизо до нас, открих моята тема в описанията на американските трансценденталисти — начело с Емерсън и Торо. Тези хора се възбунтуват срещу традиционната, авторитарна западна религия, както са правили и техните предшественици — сред които Кант, Шопенхауер, Карлайл и Уърдсуърт. „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман направо е хвалебствен химн на прераждането. Малкълм Коули казва за Уитман: „За Уитман вселената е едно вечно ставане, не структура, а процес и за нея трябва да се съди от гледна точка на вечността“.

И така през целия осемнадесети и деветнадесети век велики писатели, философи и учени, както и музиканти, художници, поети, историци, есеисти — и политици дори — всички те огласяват вярата в прераждането, до която стигат чрез прагматичното изследване на чудото на живота върху тази земя, често съчетано с изследванията на ориенталистите. Това включва хора като Томас Едисън, Камий Фламарион (френски астроном), Густав Стомберг (шведско-американски астроном и физик), за да спомена само някои.

Какво ли, запитах се, има да каже двадесети век? И веднага, и многократно откривах, че на тази тема са писани огромно количество неща. Започвах да разравям едва на повърхността. Сред многото писатели бяха Хенри Милър, Пърл Бък, Томас Уулф, Джек Лондон, Марк Твен, Луиза Мей Олкът — списъкът имена беше безкраен. Радвах се да открия толкова различни характери като лорд Хю Доудинг (британски маршал, главнокомандуващ авиацията през Втората световна война), сър Артър Конън Дойл, Ърнест Сетън Томсън (основател на „Бой скаутс“ в Америка!), Лойд Джордж (британски политик) и — боже мой — Хенри Форд, всичките в един кюп, тоест — прераждането; също и безброй учени, цяла школа в модерното изкуство, начело с Мондриан, Кандински, Клее, Малевич (всички до един теософи); също Херман Хесе, Райнер Мария Рилке, Робърт Фрост, Джон Мансфийлд — като пак споменавам само някои от богатия и авторитетен списък от вярващи в теорията за прераждането.

Сред всички се открояваше творчеството на един човек — Джон Елис Мактагарт. На двадесет и пет годишна възраст Мактагарт вече познава повечето от най-видните диалектици и метафизици, от Хегел насам. К. Д. Броуд, който наследява Мактагарт като лектор по нравствени науки в колежа Тринити, в Кеймбридж, казва, че Мактагарт е „в първите редици на великите историци — философи, който може справедливо да бъде сравнен с «Енеадите» на Плотин, «Етиката» на Спиноза и «Енциклопедията» на Хегел“.

Излишно е да споменавам, че не познавах нито една от тези основни творби. Но смятах това, което самият Мактагарт казва в своята книга „Човешкото безсмъртие и предишното съществувание на душата“, за доста добре обосновано:

„И най-добрите хора, когато умрат, не са на такова ниво на интелектуално и морално съвършенство, че да са готови веднага да влязат в рая… Това обикновено се признава и затова обикновено съществуват в отговор една или две алтернативи. Първата, че в момента на смъртта става някакво неизмеримо усъвършенстване — усъвършенстване извън всякакви мащаби, които изобщо могат да се наблюдават в живота… Другата, и по-вероятна алтернатива е, че процесът на постепенно усъвършенстване може да продължи във всекиго от нас след смъртта на настоящото ни тяло… Липсата на спомен не изключва непременно вероятността за усъвършенстване в протежение на много живота… човек… който умира, след като е придобил познание — а всеки човек придобива някакво — може да навлезе в новия си живот, лишен от своето знание, но не и лишен от нарасналата сила и изтънченост на разума, които е развил, докато е придобивал познание. В такъв случай той във втория живот ще бъде по-мъдър, поради това, което е ставало в първия… Няма съмнение, че характерът може да остане детерминиран от събитие, което е било забравено. Аз съм забравил голяма част от добрите и лошите деяния, които съм извършил в настоящия си живот. И въпреки това всяко от тях трябва да е оставило следа в характера ми. Така човек може да пренесе и в следващия си живот предразположенията и склонностите, които е развил чрез моралните състезания в този живот…

Остава любовта. Тук проблемът е по-важен, щом, както смятам аз, именно в любовта и в нищо друго ние намираме не само висшата стойност на живота, но също и висшата реалност на живота и, наистина, на вселената… Забравят се много неща от едно приятелство, продължило няколко години в рамките на един живот — много споделяния, много услуги, много часове на щастие и печал. Но те не са отминали, без да оставят отпечатъка си над настоящето. Макар и забравени, те допринасят за сегашната любов, която не е забравена. По същия начин, макар и цялата памет за любовта през един живот да се изличава от смъртта, стойността й не се е изгубила, щом същата любов в новия живот е по-силна поради това, което се е случвало в предишния.“

Философията на Мактагарт ми вдъхваше доверие. Откривах, че тези, които се занимаваха — както аз откривах за себе си — със значението на спомени от предишен живот, не само вярват в него, но го намират съдържателно. И по-конкретно, психолозите използваха регресивна хипноза, за да разкрият травми от предишен живот, които се проявяват в този живот. Една лекарка, д-р Хелън Уамбач, бе провела серия от експерименти, замислени първоначално не толкова да помагат на пациентите (макар че в няколко случая това е било един от резултатите), а по-скоро да обосноват съществуването на минали животи. В книгата си „Съживяване на минали животи“ тя пълно описва протичането на експериментите си, как е проведен всеки от тях и изключителните резултати от изследванията в областта на припомняне на минал живот с повече от хиляда субекта, всеки от които извършва поне три „пътувания“ като на всекиго се задават едни и същи въпроси при всяко „пътуване“. Резултатите, записани преди те да са споделяли за всяко от пътуванията с когото и да било другиго, след това биват съпоставяни като период от време, социална среда, раса, тип на хранене, обличане, архитектура и други показатели за засичане.

Тази книга може би повече от всяка друга не остави в мен никакво съмнение, че наистина сме живели минали животи. Поставих си това за тема на по-нататъшни изследвания — веднага щом намеря време да ги проведа. Защото все още бях насред турнето си, с багаж, препълнен от книги…

Имах представления в Европа, Австралия, Канада, Скандинавските страни и Америка. Вечер играех в театри, а денем четях и изучавах, преглеждах бегло и пак четях. Открих, че хората, с които се срещах след представлението, над чашите и вечерята проявяват скрит интерес към собственото си прераждане и спомени за чувства, които не могат да определят или обяснят. Някои от тях бяха имали изживявания извън-тялото, други сами бяха се занимавали с транслация, трети имаха спомени от минал живот, за които бяха сигурни, че са реални, но избягваха да говорят за това от страх да не изглеждат смахнати.

Обаждах се на Джери от екзотични места по света, но в международен разговор трудно можех да споделя растящия си интерес към духовната метафизика или пък изобщо не можех. Искаше ми се да се срещнем, но моята програма никога не съвпадаше с неговите „пролуки“ и обратно. След всеки приповдигнат разговор все повече осъзнавах колко дълбоко бе затънал той в своята политика, а в същото време нежеланието му да прояви какъвто и да било интерес към моите занимания за разширяване на съзнанието ме правеше все по-нетърпелива. Спомням си, „Джон“ ми бе казал, че би трябвало да позволявам на хората в живота ми да развиват способността си за осъзнаване в свое собствено темпо; да позволявам на скептиците техния скептицизъм. Всъщност и аз самата не вярвах безрезервно на всичко, което четях и научавах — но копнеех човека, с когото съм истински свързана, да проявява интерес към възможността да има и други измерения. Действителността беше субективна истина и аз знаех, че моята действителност се разширява. Чувствах как все повече осъзнавам и съм по-способна да се справям със схващанията за моята собствена вътрешна действителност; и наистина адски ми се искаше да разговарям с някого на тези теми.

Турнето беше истинска радост. Работата ни беше усилена, но възнаграждаваща. Някои от хората, които срещах по време на обиколката, изглежда спокойно се занимаваха с по-дълбоки изследвания на собствената си идентичност. Мнозина от тях ми казваха, че психиатричната помощ не стига достатъчно дълбоко: има събития и травми много преди този техен живот, който сега изживяват. Мнозина от тях казваха, че опитът и обусловеността от детските години не обяснява някои техни дълбоко вкоренени страхове и опасения. Слушах със стаено удивление, че толкова много хора мислят за тези неща.

Един епизод особено силно ме порази както със своята свързаност, така и защото се натъкнах на него най-неочаквано. Един мой стар приятел от Ирландия, когото не бях виждала от години, ми разказа за неотдавнашното си пътешествие из Япония; описа ми как веднъж спокойно си обикалял из улиците на Киото и на витрината на един японски антикварен магазин зърнал самурайски доспехи. Заковал се на място и се втренчил в дрехите и оръжието, за които „знаел“, че са му принадлежали. Каза, че си спомнял меча — как усещал метала с кожата си и как се перчел с него, като го носел. Докато стоял, загледан в древните одежди, през паметта му почнали да нахлуват спомени за бойни сцени, докато накрая си спомнил, че е загинал в тези доспехи. Той ми разказа, че влязъл вътре, за да поиска да си ги купи, но не били за продан. Като ми разказа тази история, той добави колко е изненадан, че сега може да сподели така свободно вярването си, че е живял предишен живот в Япония. Кимах и слушах, като се питах кога ли аз самата бих започнала да си спомням животи, които може да съм имала преди.

И така около три месеца аз пътувах, разговарях с хора и четях. Във всяка страна, която посещавах, аз проверявах нови мисли и нови предположения. Почнах по-свободно да прилагам новите си идеи в работата и живота около себе си. Бях доста избирателна с кого да разговарям за това, което изпитвах, но все по-често откривах, че това не беше необходимо.

Върнах се в Малибу да си почина, да прегледам бележките си и да се опитам да подредя мислите си. Не се чувствах уверена откъде да подхвана това, което беше в главата ми. Когато човек открие нов светоглед, отначало това може да бъде объркващо. Затова правех много разходки по брега и понякога с някоя от моите книги сядах под едно дърво в градинката, близо до ресторантчето за здравословна храна в Малибу.

Един следобед, след като бях хапнала лек сандвич и морковен сок, мина един приятел, с когото бях имала задълбочена любовна история, и ме откри под моето дърво. Той беше писател и телевизионен режисьор, от Ню Йорк, и понякога можеше да бъде крайно язвителен и цинично остроумен. Познавах го добре — всъщност именно блясъкът му на особняк бе основното, което бе задържало интереса ми към него в продължение на няколко години.

Първо усетих потупване по главата, което бе типично неговият начин да казва „здрасти“. Веднага познах, че е Майк. Той пушеше лулата си, небрежно облечен в джинси, фланелка и кожено яке. Още по дрехите му можеше да познаеш, че е интелектуалец — с този вид на „не-ми-пука-от-нищо“.

Без никакви предисловия, той попита:

— Какво става? Къде се губиш през последната година?

— А, насам-натам — отвърнах аз. — Бях на турнета по цял свят. Преди няколко дни се върнах.

— Аха, и още ли имаш ония мистически забежки? — попита Майк. Изненада ме донякъде със своята проницателност. Но той вече продължаваше: — Ама наистина доста добре съчетаваш работата си със скитането, а? Хубаво. Винаги съм усещал кога се каниш да се измъкнеш от всичко и да позяпаш насам-натам.

Седнах на колене, а той се стовари до мен.

— Наистина ли винаги си знаел това за мен? — попитах аз, като забелязах в него нещо, което не познавах по времето, когато бяхме заедно.

— Естествено — отговори той. — Но понеже не исках да тръгваш, затова и никога не съм го споменавал. Честно, нали?

Постояхме за миг мълчаливо, като се усмихнахме един на друг.

— Хубаво е да те видя — каза той наистина искрено и веднага продължи: — Май пак нещо ти е влязло в главата, а? Чух, че доста си се затворила, ако не се смятат някои отскачания до Европа, за да се срещаш с някакъв тип.

„О, боже, помислих си аз, понякога светът наистина е много малък.“ Обаче се усмихнах. Майк също… без да очаква всъщност, че ще навляза в любовния си живот.

— Кажи ми едно нещо, стари приятелю — казах аз, — смяташ ли ме за наивна? Искам да кажа, мислиш ли, че съм от хората, които вярват на всичко, което им се каже?

Майк дръпна от лулата си, станал внезапно сериозен, сякаш бе разбрал (както винаги), че съм се замислила за черти от характера си, които не можех да проумея.

— Не — отвърна той, — не бих казал, че си наивна. Имаш наистина здрав, аналитичен разум. Но мисля, че понякога приписваш добро на неща, в които всъщност го няма.

— Какво имаш предвид?

— Ами, например, когато ходи в Китай, на теб ти се искаше революцията там да е успешна, затова, струва ми се, беше склонна да подминаваш неща, които всъщност представляват проблеми. Знам, естествено, че ти си видяла само това, което те са искали да видиш, затова разбирам, че оценяваш положително това, което става там. Та това имам предвид.

— А какво имаше предвид преди малко, като каза, че съм мистична?

— Шърли, ти винаги си имала светоглед, който ми е звучал някак си като източна философия. Не знам. По-рано за известно време го смятах за абстрактен — теб явно те привличат идеи, които не са точно месо и картофи. Знаеш, че аз винаги съм искал да узная кой събира боклука, а теб те интересуваше какво има под съзнанието на боклукчията.

— Да — казах аз, като си припомних друга една връзка, в която бях чула същите упреци. — Това упрек ли е, Майк?

— Не, ни най-малко — отговори той. — Ти просто си такава. Ти винаги искаш да проникнеш под повърхността на нещата, търсейки по-дълбок смисъл. Това ме възхищава. То може да е доста дразнещо, но пък ме накара да се вглеждам по-дълбоко в нещата.

Усмихнах се. И той се усмихна. Двойка бивши любовници, които се усмихват от това, че се разбират. Майк се наведе над мен и взе книгата ми.

— Какво е това? — попита той.

— О, просто една книга.

— За прераждането ли?

— Да.

— О!

— Да.

— Защо?

— Не знам. — Аз преглътнах, като се подвоумих дали да подхвана този разговор. — Струва ми се, че е истина. Просто чета много за тези неща.

Майк ме погледна в очите.

— Значи загубихте Калифорния, а?

— Калифорния ли?

— Да. Там всички са откачили на тази тема. Само Калифорния може да избере за губернатор човек с името Муунбийм^[1], не е ли така?

— Може и така да е — колебливо казах аз. — Но това го открих и по много други места също.

— Така ли? Къде?

— О, Майк. По целия свят.

— Например?

Реши ли Майк да разпитва, човек се чувства като на следствие.

— Ами по време на турнето разговарях с много хора в Европа, Австралия, Канада. Къде ли не.

— Така ли? И какво казват те?

— Разказват случки. Понякога си спомнят действителни изживявания от минал живот. Понякога става дума само за някакво чувство, което са изпитвали — или пък понякога онова „déjàvu“.

— Да — каза той. — И аз имам доказателство, че съществува живот след смъртта.

— Така ли? — възкликнах аз, приятно изненадана, че може и да се получи диалог. — Какво доказателство?

— Конгресът на Съединените щати — отвърна Майк.

Засмях се, но стомахът ми се сви. О, боже, помислих си аз, няма да е зле да мина цялото лечение.

— Много смешно — казах аз.

— Ще ти кажа едно нещо — рече той. — Смятам, че имаме достатъчно грижи по света тук и сега. И не ме интересува особено дали съм бил египетски роб преди пет хиляди години.

Естествено, веднага се запитах защо ли му хрумна точно този образ, но премълчах.

— Чувал ли си някога за контакти в транс? — попитах аз.

— Говориш за онази глупост, за която пише Оливър Лодж в края на миналия век в Англия? Как бил влязъл в контакт с покойния си син или нещо подобно?

Майк ме шашна. Знаех, че чете почти всичко, което може да се намери за четене, но не можех да си го представя как души в окултни книжарнички.

— Да — отвърнах аз. — Лодж е правил много психически изследвания, които никога не са намерили обяснение — освен факта, че това се е случвало.

— И за какво ти е всичко това? Да не би да правиш контакт с Чжоу Ен Лай чрез медиум? — Майк знаеше, че Чжоу Ен Лай ми е интересен и че вероятно бих отишла накрай света, за да се срещна с него!

— Не — отговорих аз, — не с Чжоу Ен Лай. Но може би е възможно да вляза в контакт с безплътни духовни водачи, които някога са били в тяло, но сега вече не са.

Майк се облакъти и задъвка лулата си.

— Искаш да ми разкажеш за това ли? — попита той.

Извадих си цигара и запалих. Много внимателно нахвърлих какво ми се беше случвало. Разказах му за Амбрес в Швеция, за Джон, Макферсън и Кевин в Калифорния. Казах му, че много хора по цял свят научават неща чрез медиуми. И че съм разбрала как някои медиуми може и да са фалшиви, но това не означава, че всички са такива. Разказах му информацията от минал живот, която бях чула за себе си, както и за учението за духовната любов, Бог и извънземните, за които се предполага, че са донесли същото послание. Казах му колко много четях за хора от цял свят — и в миналото, и в настоящето — които също са увлечени от идеята, че са живели и преди. Споменах всичките прочути, интелигентни, артистични, философски, научни и дори религиозни водачи, за които се сетих и които бяха приели прераждането като част от живота си — и явно за оправдание накрая завърших изложението си, като напомних на Майк, че съм в доста добра компания.

Той извади лулата от устата си и се приведе.

— Шърл — каза той, — аз съм Майк, помниш ли? Аз съм на твоя страна, ясно?

Не казах нищо. Само го погледнах.

— Значи — продължи той, — някой си влиза в транс и през устата му излиза нечий друг глас, а ти седиш там и вярваш на това, което чуваш, така ли?

Аз мълчах.

— Виж, — продължи той, — хората ще си казват какво ли е станало с нашата Шърли? Говорят ти разни за минали животи, разправят ти за извънземни, за Бога! Това е абсурдно! Изглеждаш наивно и смешно. Не ми се иска да те виждам изпаднала в такова положение.

Всмукнах със сламката и тя прохърка на дъното на празната чаша.

— Кои „хора“? — казах аз. — Затова попитах именно теб дали не ме смяташ за наивна. Виж, Майк, не се чувствам наивна, нито лековерна. Чувствам се като изследовател, аз искам да знам. Чувствам, че всичко е възможно — и защо не, по дяволите?

— Но ти вярваш ли в това?

— Не. Просто съм почти убедена по въпроса за миналите животи, а от тук и в прераждането — просто по емпирични свидетелства. Аз съм на път да открия цял куп други нови неща. Това е процес на разбиране на други измерения. Това е цял един страхотно захласващ свят, който не желая да захвърля просто така и не виждам в това никаква наивност. Винаги съм била непредубедена, нали?

— Точно така.

— Добре, и смятам да продължа да бъда точно такава. Само дето точно сега съм малко объркана дали има такова нещо като истинска „действителност“. Искам да кажа, че действителността изглежда толкова относителна.

— Един момент — запротестира Майк, — почакай само един миг. Когато един холивудски продуцент лиши един писател от заплатата му, това е реално.

— Сигурно. За него е реално. Може би става реално и за децата му, защото за първи път в живота си ще осъзнаят какво е нужда, лишение. Но да те лишат от къща, кола, телевизор, дрехи, топлина, храна — всичко това няма никакъв смисъл, то е нереално за милиони хора, които изобщо никога не са имали тези неща, не разбираш ли? И то от друга страна е също така нереално за шепата хора на другата крайност, които винаги са имали всичко. Така че може би не парите са най-важният въпрос. Може би в това има урок. Може би животът е, за да научаваш уроци и това е реалност.

— Е, и какъв е урокът за човека, който не е в състояние да храни децата си?

— Наистина не знам, Майк — отвърнах аз. — Не ми се е случвало. Но ако ми се беше случило, щях по-скоро да се опитам да го проумея, а не да си мисля единствено, че съм била изхвърлена и толкоз. Ще се опитам да разбера защо, а не да прехвърля цялата вина на този, който ме бил уволнил.

— О, по дяволите — възкликна той. — Да не искаш да кажеш, че просто ще си седиш с всичките тези залъгалки като любов и Бог и ще оставиш да ти разгонят майката?

Красноречието на Майк понякога ставаше направо възвишено.

— Не, не казвам това. Казвам, че може би няма всъщност да ми се разгони майката. Може би това, което изглежда като разгонване на майката, е наистина нещо, която трябва да изживея, за да разбера по-добре себе си. Пък и това става непрекъснато, въпреки всичко, независимо дали ще му позволиш да стане или не. Затова, значи, ако реша да не го допусна, тогава ще трябва да отида на война, така ли?

— На война ли? — попита Майк.

— Ами да. Можеш да разгърнеш този пример в световен мащаб — глобалната сцена на имащи и нямащи. Дилемата е същата. Но ако ние всъщност никога не умираме истински, тогава животът става по-скоро въпрос на това какво отношение ще възприемем към една несправедлива ситуация, отколкото с насилствени средства да не й позволим да се случи.

Майк се облегна назад на дървото. Под слънцето премина облак и се издигна писък на ято чайки, сякаш взимаха колективно решение да заминат.

— Не разбираш ли — каза Майк, — че всеки деспот на света се възползва от този начин на мислене и продължава да причинява необясними страдания. Ужасно жалко фарисейство е да подкрепяш тази философия. Имам предвид — да учиш, че всеки трябва да подложи и другата си буза, това е открита покана за тирания. Аз вярвам в свободата на волята и в революцията, ако някое копеле ми причинява зло.

— Значи тогава ти приемаш да се убива, ако ти си този, който е решил, че е необходимо?

— Ако някой първи се опита да ме убие, да.

— Добре, разбирам — казах аз. — Това естествено е обичайното оправдание. Но пък се питам дали изобщо убиваме наистина враговете си. Независимо каква е причината да убиеш друг човек, тоест — дали лична, или защото някакво правителство или религиозен авторитет ти го казва, то според закона за причината и следствието — а той е в основата на прераждането — тогава правиш не друго, а натрупваш все повече лоша карма. Ако смъртта в смисъл на забрава, окончателен край, не същества, какъв е смисълът да се убива? Ако можем да „докажем“, както казват, че убиването не е ответна реакция, а е в последна сметка саморазрушение в буквалния смисъл, може би немалко мислещи хора биха потърсили друго решение.

— Това е малко езотерично — каза Майк. — Разбирам защо ти се вълнуваш от него — просто такъв тип мислене имаш. Предполагам, че си готова и решена да разплиташ този възел за собствено удовлетворение. Но, Шърл, не си ли помисляла до какво ще те доведе това?

— Какво искаш да кажеш?

— По дяволите — каза той, — хората ще се чудят какво ти става. Тоест те не те познават като мен и ще помислят, че си откачила неспасяемо.

Майк искрено бе загрижен за мен, също както Белла, та дори и Джери. Но защо тъкмо Майк виждаше в тези схващания някаква лична заплаха, това беше друг въпрос. Защо не можеше да се отнесе непредубедено, вместо загрижено — това именно ме интересуваше не само при Майк.

— Но, Майк, не виждаш ли, че почти всеки си е задавал въпроси на тази тема по един или друг начин? Не мислиш ли, че на всекиго му се е случвало по нещо от този род, което не може да си обясни?

— Сигурно им се е случвало. Но просто си го оставят необяснено. Защо смяташ, че ти трябва да разгърнеш такава сложна мрежа от вярвания, само за да обясниш неща, които може би е по-добре да се оставят просто така?

Чувствах се достатъчно убедена, за да изпитам някакво отчаяние.

— Кой е казал, че е по-добре да се оставят просто така? Какво толкова хубаво има в днешното статукво, че светът толкова държи да го запази непроменено? Аз търся по-добри отговори, Майк. Отчасти това е просто от любопитство и инат, може би — но винаги съм искала да зная точно защо розата е червена или защо една мисъл е силна. Повърхностните обяснения никога не са ме задоволявали, затова смятам, че е неизбежно да си нося въпросите по целия път — където и да ме отведе той.

Майк взе ръката ми и я потупа.

— Добре, много други хора не са могли да оставят нещата просто така, като Луи Пастьор или мадам Кюри. И виж до какво са стигнали. Така че кой знае? Но това, което ме притеснява, е, че каквото и да са правили, те са го правили сами. Не е трябвало да зависят от публика, за да си изкарват прехраната, нито са се изолирали. Не бих искал на теб да ти се случи такова нещо.

— Не мисля, че ще ми се случи, Майк. Но точно сега това е най-значимото нещо в живота ми, меко казано. И не мога да го оставя просто така. А когато премина пределите на моята идентичност или на когото и да било друг, аз най-после ще вникна в по-пълната идентичност на това, което може да е било преди този живот. Тоест, ще мога да видя къде в предишен живот ти и аз може да сме имали кармични отношения. Ще мога да се уверя, че в този живот сме заедно, защото отпреди са ни останали още неща, които трябва да „изплатим“.

— И може би смяташ, че този разговор е част от изплащането му?

— Би могло.

— Добре. Но аз мога да се занимавам само с този живот. И той ми дава достатъчно много за мислене. А дори и да разбера нещата, за които говориш, не виждам как това ще ми помогне да събера пари за гаранция на един мой приятел, който се разори заради кокаин.

Майк стана и се протегна.

— Бъди внимателна, Шърл. И това е, нали?

— Добре.

— Разхожда ли ти се?

— Може.

Прегърнахме се и излязохме изпод дървото. Запътихме се към възвишенията. Майк се наведе и прошепна на ухото ми:

— И кажи ми едно нещо — през последния ни живот заедно, ти пътуваше ли тайно до Европа, за да ме видиш?

 

 

Тази вечер се чувствах много изморена. Реших всъщност да не се притеснявам, можеше изобщо да не пиша през нощта. В края на деня поседнах на балкона и наблюдавах как вятърът си играе да вдига облаци пясък в залеза. Гладкият като стъкло отлив отразяваше розово-оранжево сияние.

Самотна фигура се разхождаше покрай плитките вълнички на около миля надолу по брега. Загледах я. Винаги съм се чудела какво ли мислят другите хора, когато се разхождат по залез. Едни се разхождаха без цел, други се шляеха, а трети вървяха така, сякаш изобщо не вървят — може би бяха някъде другаде. Самотната фигура вървеше така, сякаш търсеше някого. Не гледаше много към морето, а повече към къщите на пилони. Ядеше нещо, ябълка. В другата си ръка носеше чифт сандали, вървеше с леко наклонено ляво рамо. Вгледах се по-внимателно, когато наближи. Той забеляза, че го гледам отгоре и ми махна. Беше Дейвид.

О, боже мой, помислих си, и сега какво? Когато стигна пред къщата, той спря, усмихна се, помаха отново и ме извика.