Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (10)

Глава 8

„Ако можехме да видим себе си и други обекти такива, каквито те действително са, бихме се видели в свят от духовни същества и нашата общност с тях нито започва с раждането ни, нито ще свърши със смъртта на тялото.“

Имануел Кант, „Критика на чистия разум“

Четох до късно през нощта, а на сутринта станах рано и тръгнах към Калабасас да размишлявам. Тази планина е от зъбери и чукари, но открива ослепителна гледка към Тихия океан. Сред стръмните възвишения се бе сгушил „Ашрамът“, нещо като набързо стъкмен здравословен бивак с духовни цели. Харесваха ми заниманията в Ашрама и често ходех там, за да вляза във форма за някое телевизионно предаване или когато имах по две шоу — представления на вечер във Вегас и Тахо. Ядях чиста, сурова храна, правех упражнения на открито и се зареждах от въздуха с това, което шведите там наричаха „прана“. Тези шведи бяха Анне-Мари Бенстрьом (основателката на Ашрама) и помощничката й Катерина Хедвиг. Те, изглежда, знаеха почти всичко, което човек трябва да знае за здравето. Във всеки случай им вярвах, защото винаги, когато се занимаваха с мен, се чувствах страхотно.

Сега, когато изкачих ободряващата пътека, аз се затичах към Катерина, която обожавах. Казвах й накратко Кат. Тя водеше група „питомци“ по криволичеща стръмна пътека. Стигаше ми само да видя Кат, за да се почувствам по-добре. Тя беше самата жизнерадост. Кипяща от енергия, забавна, непринудено интелигентна, тя и Анне-Мари бяха дълбоко отдадени на духовни изследвания и бяха поклоннички на Сан Баба, индийски аватар^[1].

Кат беше снажна жена, силна колкото планината, по която се изкачваше. Освен това беше благовъзпитана, но с твърд характер и заразителният й темперамент ме поведе през период, натоварен с тренировки, когато се бях завърнала току-що от предизборната кампания за Джордж Макгъвърн и пътуването си в Китай — бях се върнала с около десет килограма над нормата. Благодарение на нея можах да изтърпя мъките и дисциплината. Шегувах се, че й казвам на галено Кат, защото е станала „Кат-ализатор“ на последвалите събития, които изцяло промениха живота ми.

Двете се изкачвахме тежко по стръмната пътека. Известно време мълчах. Тя също. Радвах се, че е така, защото, когато се изкачваш по стръмно, не ти остава дъх да говориш. На билото се протегнахме и се загледахме в Тихия океан. Кат явно усещаше, че искам да говоря, но не зная откъде да започна.

— Е, непостоянна дама на славата, как си?

„Непостоянна дама на славата“ ли? Доста странен начин да се обърне към мен.

— Ей, да не искаш да кажеш, че ме смяташ за непостоянна? — засмях се, без да съм сигурна защо.

— Да, защото си непостоянна по отношение на славата. Не си истински сигурна дали ти трябва, нали?

Кат дяволски умееше за миг само да неутрализира всякаква конфликтна ситуация.

— Славата ли? — казах аз. — Мисля, че никога не ме е интересувало особено да получа признание, а само качеството на работата ми. А точно сега много повече ме интересува какво търся.

— Имаш предвид себе си ли?

— Себе си? Дали се интересувам повече от себе си ли?

— Искам да кажа, изглежда повече те интересува да откриеш коя си, отколкото славата. Не е ли вярно, Шърли?

— Да… Да — казах аз, — и това е борба. Защото сега внезапно се озовах в измерение на себе си, за което не подозирах, че съществува, камо ли да съм го изследвала.

— Говориш за духовното си измерение ли?

Господи, звучеше толкова банално, като чуеш друг да го изрази с думи. Но пък вече никоя дума не беше сигурно пристанище. Спомням си колко често съм била критична към думите, които хората употребяват, когато описват дълбоко вълнуващо изживяване, свързано с някое абстрактно събитие в живота им.

— Да — отговорих. — Може да се каже, че наистина са ми любопитни духовните неща. Не зная какво става, но колкото повече слушам за тях, толкова повече ми се слуша? — Усетих, че казвам това така, сякаш задавам въпрос.

— О, Шърли, това е чудесно! — каза Кат, а радостният й смях обгръщаше всяка дума. — Толкова е удовлетворяващо да бъдеш привлечена към духа, нали?

Мушнах ръце в джобовете на спортното яке.

— Привлечена към духа? — попитах. — Това ли всъщност изживявам?

— Ами разбира се, Шърли — усмихна се Кат. — Бог и признаването на духа е всичко. Затова сме тук. Това е цялото обяснение на живота и предназначението му. За мен то е всичко, заради което живея. Не ме интересува дали никога вече няма да имам друг мъж, а ти знаеш колко чувствена бях. Добре, да забравим това. Аз чувствам собствената си духовна светлина, влюбена съм в това и нямам нужда от нищо друго.

Господи, помислих си, ако можех да се влюбя в собствената си духовна светлина, това би ми спестило толкова самолетни пътешествия, а и колко страдания.

— Да, добре — казах аз. — Явно е, че ще се хвърля в това, но не съм сигурна дали знам добре как.

— О, Шърли — продължи Кат. — Познавам едно чудесно същество, с което трябва да се срещнеш. Анне-Мари сега е с него в Швеция. Но тя каза, че може би ще го доведе тук.

— Един момент, Кат — прекъснах аз безпределния й ентусиазъм, — същество в Швеция ли? Какво същество?

— Духовно същество. Казва се Амбрес и се явява чрез човек на име Стуре Йохансен.

— Явява се? Ти за транс — медиум ли говориш?

— О, да — каза тя, — учудена, че не разбирам. — Да, Стуре е съвсем обикновен дърводелец, живее в Стокхолм, а духовното същество Амбрес го използва като инструмент, чрез когото говори. Посланията му са невероятно красиви, Шърли. Трябва да го чуеш. Той, разбира се, говори само на шведски, при това старошведски, но Анне-Мари или аз ще ти превеждаме. Той е толкова силен, мощен, доброжелателен дух, Шърли. О, боже, ще го обикнеш.

— И е в Стокхолм ли? — попитах аз. — Боже, доста дълъг път, за да отидеш да говориш с дух.

Кат се засмя.

— Е, може би догодина по някое време Анне-Мари ще доведе Стуре и съпругата му тук, в Щатите. Тогава ще присъстваш на сеанс.

— Неговата система като на Едгар Кейс ли е? — попитах аз, като си спомних, че току-що бях чела за Кейс.

— Да — отвърна Кат. — И двамата чрез транс служат за канали на духове, които чрез тях идват от другата страна.

Повървяхме известно време. Кат беше силно въодушевена от изгледите да открия измерения на живота, които тя много отдавна бе приела. Обаче аз исках да направя двойна проверка на чувствата й.

— Кат? — попитах я. — Искрено ли вярваш, че има „друга страна“ и че безплътни духове могат да говорят с нас, да ни учат и други такива работи?

Кат се извърна и ме изгледа смаяна.

— Дали аз вярвам в това? — попита тя.

Кимнах.

— Не — отговори тя и така ме смая, че застинах на място. — Не. Изобщо не — повтори тя. — Аз не вярвам в това. Аз го знам.

Понеже това беше Кат, разбрах, че току-що съм чула вълнуващо признание за вяра. И тя го каза с толкова обич. Всякакъв друг въпрос на съмнение, който можех да й задам оттук нататък, би отразявал собствената ми неспособност да възприема основната ценностна система на Кат. Щях да съдя или подлагам на съмнение самите дълбини на това, което изгражда нейния характер и личност. Аз можех да се смятам за нещо като авантюристичен репортер в човешкото, но определено не можех да се присмивам на системата на вяра или „знание“ на друго човешко същество, както предпочете да я определи Кат.

— Този Амбрес явно е твърде интересно за запознанство същество — казах аз. Почувствах се мошеник, като чух думата „същество“ да излиза от моята уста.

— О, Шърли, когато Анне-Мари и Стуре с жена си дойдат в Щатите, ще ти се обадим. Жалко, че нямаш повод да отидеш в Стокхолм. Нямаш ли нужда да си купиш ски или нещо подобно?

Продължихме да разговаряме и да се смеем, преминавайки на теми като съчетаване на храни и най-новата информация за това как влияят на храносмилателната система млечните продукти. Скоро се прегърнахме и се сбогувахме, като си обещахме да следваме подхванатите духовни изследвания.

Върнах се направо вкъщи със силното желание да се обадя веднага на Джери в Лондон. Просто имах нужда да говоря с него. Всъщност имах нужда да го видя. Сигурно исках да го чуя, докосна и изследвам като другия си, реалния свят. Нямах особено желание да се виждам с други приятели, а разполагах с известно време, което можех да посветя на себе си, преди да започнат репетициите за новото шоу.

Докато му звънях, си помислих за моята склонност да проверявам състоянието си чрез мъжа, с когото бях свързана. Някак си собствените ми чувства, въпроси, търсения, нови интереси ми се струваха не съвсем адекватни и едва наполовина осъществени, ако не бяха свързани с мъж. Не можех да разговарям с Джери за нещата, по които се бях увлякла, но самото му присъствие ми помагаше да проверя собствените си възприятия. Трудно ми беше да си призная, че можех да удостоверя собствената си идентичност чрез мъжа в живота ми, но така си беше.

Намерих го в службата му в Лондон.

— Ало — обади се той, без изобщо да се изненада, че ме чува толкова скоро след срещата ни в Хонолулу.

— Джери — заговорих, усещайки, че той няма време. — Знам колко си зает, но искам да дойда в Лондон да се видим. Имам на разположение няколко седмици и искам да ги прекарам с теб.

Просто чувах как се колебае на другия край на презатлантическия кабел.

— О! — каза той най-сетне. — Но аз заминавам за Стокхолм.

— В Швеция ли? — попитах идиотски аз, направо потресена. Току-що бяхме говорили с Кат колко е жалко дето нямам повод да отида там.

Сега, като си помисля за това, трябва да кажа, че то бе началото на поредица от случки, които, разгърнати, ми създават определено чувството за насоченост. Естествено, човек може да каже, че повечето неща в живота са просто съвпадение, но скоро, когато съвпаденията станат многобройни, се налага ново определение за „случайно съвпадение“.

Във всеки случай Джери продължи да говори за пътуването си до Стокхолм.

— Да — каза той. — Имаме конференция на социалистите по икономиката и ще бъда там една седмица.

— О, тогава защо да не дойда в Стокхолм? Толкова обичам сняг.

Той не отговори. Чух го любезно да се извинява на някого в службата си и да прелиства някакви книжа.

— Джери? — повиках аз.

— Да, да — каза той. — Ало.

— Джери. Имам нужда да разговарям с теб. Имам нужда да бъда с теб. Липсваш ми. Наистина. И освен това ме интересува как наистина се чувстваш.

Усещах, че се държа като гимназистка, която преследва своя герой. Изчаках го да каже нещо. Всеки миг придобиваше сякаш някакво ужасно тревожно значение. Най-сетне той проговори.

— Да, да. И ти ми липсваш.

Той беше доста притеснен, но аз продължих да настоявам.

— Тогава съгласен ли си? Удобно ли е да се срещнем в Стокхолм? Аз сама ще си уредя всичко.

— Защо те интересува как наистина се чувствам?

Изглеждаше уплашен.

— Какво има, Джери?

— Раздразнен съм.

— Знам. Защо? Какво те дразни.

— Дразни ме удоволствието.

— Какво удоволствие? Какво искаш да кажеш?

— Дразни ме, че ми доставя удоволствие да знам какво означавам за теб.

— Защо? Защо пък да те дразни това?

— Понеже не разбирам защо имам толкова значение за теб. И от това се чувствам неадекватен.

Не знаех какво да кажа. Не разбирах за какво всъщност говори той.

— Искаш ли да се видим, Джери? — попитах аз.

— Копнея да те видя, но се страхувам, че ще те разочаровам. А ненавиждам това. Ненавиждам чувството, че мога да те разочаровам.

— Добре, може би важното е да не разочароваш себе си — казах аз. — Можем ли да говорим?

— Ела в Стокхолм след два дни — каза той. — Ще бъда в Гранд хотела. Ти си ангажирай място в друг хотел. — Той се поколеба още няколко мига. После прошепна: — Довиждане. — И затвори.

Стоях си и си мислех какво ли е да се чувстваш неадекватен спрямо друг човек. Такова чувство всъщност никога не бях изпитвала, доколкото си спомням. Чувствала съм се зависима от други, особено спрямо „мъжкия“ синдром, но неадекватност съм изпитвала обикновено само към себе си, а това беше също толкова лошо. Критериите и целите, които си поставях, понякога бяха просто неизпълними и ме правеха прекалено самовзискателна. Може би татко беше прав. Може би не исках да се разочаровам от себе си. Не исках да правя като него.

Но Джери не беше единственият мъж, който се е оплаквал, че с мен се чувства неадекватен. Спомнях си, че няколко важни връзки, които бях имала, накрая свършваха, просто защото мъжете започваха да се страхуват, че не могат да отговорят на високите ми изисквания към тях и от това се чувстваха неуверени в себе си. Питах се кой ли носеше повече отговорността за всяко от тези скъсвания. Дали аз, защото бях прекалено взискателна? Или заради ниското самочувствие на мъжете.

Спомнях си как бях ходила при няколко приятели психолози по този въпрос и те ми обясняваха, че зад всяка жена, с която се свързва един мъж, винаги витаел образът на собствената му майка. А майката била образът, който мъжът не можел да достигне. Твърде малко мъже виждали ясно собствените си жени. Вместо това те ги възприемали през витаещата проекция на майка си. И като се замислих за пътуването ми до Швеция, за да се срещна с Джери, спомних си едно добре документирано изследване, което бях чела — над проблема за самоубийството в Швеция. Високият процент на самоубийства не се дължал на социализма, времето или на който и да било от ония митове от коктейлните раздумки. Вместо това, откриват те, повечето самоубийства в Швеция се дължали на високите изисквания и очаквания, които шведските майки предявявали към децата си, а те от своя страна имали чувство, че просто не могат „да живеят в съответствие с тях“. И поради силна депресия и чувство за провал, те се чувствали тъй неадекватни, че прибягвали до самоубийство.

Може би и навсякъде другаде мъжете изпитват, макар и по-леко, но все така мъчително чувство от двойния образ на жената.

А в днешното време на освобождаване на жените, когато те се бунтуват срещу втълпяваното им чувство, че са длъжни да имат съпруг, мъжете може би отново страдат от онези детски притеснения, които издават дълбоката липса на вяра в самите себе си, което е просто унищожително за тях. И в двата случая проблемът е в себе идентификацията. Джери бе казал, че не може да си обясни защо имал толкова значение за мен, сякаш той — с цялата му интелигентност, способности и успехи — не заслужаваше вниманието ми. Пред обществото той явно беше преуспяващ мъж. Така че чувството му за неадекватност сигурно идваше от нещо дълбоко в него. А просто с моето признание, че той има голямо значение за мен в съвсем личен смисъл, аз бях извлякла на повърхността дълбоко стаената му неувереност.

Сигурно освобождението на жената беше нещо много важно, но ми се струваше, че не по-малко важно беше и освобождението на мъжа. Наистина, ако мъжете бяха по-освободени в това, което те наистина са, нямаше да изпитват нуждата да заробват до такава степен жените в живота си. В моя случай, може би, именно това, че аз лично бях толкова неподатлива на заробване, ги караше да преразгледат истинския смисъл на думата равенство. А ако имаше съпротива към истинско равенство в отношенията ни, те неминуемо се разпадаха. Но как можеше един мъж да се чувства равен, щом не вярваше, че заслужава да бъде обичан?

Не знаех нищо за майката на Джери, но в края на краищата това нямаше значение. Истинският въпрос беше какво мисли той сега за себе си. Изглежда това беше основният въпрос за всеки от нас.

Започвах да проумявам от нова перспектива, че себе осъществяването е най-мъчителния, но и най-важния стремеж от всички. Никой от нас не се чувстваше достатъчно цялостен и обичащ себе си, за да разбере, че собственото ни себеидентифициране е отговорът за пълноценно щастие. Това, от което най-много се нуждаехме, бе пълноценен контакт със самите себе си. Може би точно този проблем — независимо дали от човешка или космическа гледна точка — се опитват да ни пояснят Мойсей и Христос, Буда, Питагор и Платон, както и всички религиозни и философски мъдреци през всички времена… познай себе си и тази истина ще те освободи.

Да допуснем, че за всеки от нас една от пътеките да разбере кой е всъщност, минава през това да узнае кой може да е бил в предишните си животи? Има много примери, когато психиатрията явно не е в състояние да проникне достатъчно дълбоко, за да стигне до корените на някое индивидуално смущение. Може би това би се постигнало чрез схващането за предишен живот. Ако майката, бащата и детският ни опит в настоящия ни живот оформят и обуславят отношението ни към живота и действителността днес, защо тогава опитът ни, стигащ много по-назад, да не ни се отразява по същия начин?

Спомням си, като разговаряхме с Пади Чаевски, малко преди да почине, за романа, който пишеше — „Изменени състояния“. Той бе правил обширни научни изследвания на тази тема и казваше, че всяко човешко същество съхранява в клетъчната си памет цялостния опит на човешкия род от началото на сътворението. Струва ми се, че съзнанието ми следваше същата линия. Каква беше разликата между спомен на клетъчната памет от началото на времето и спомен от предишен живот? И едната форма на памет, и другата бяха еднакво удивителни.

Питах се дали наистина не съм познавала Джери в друг живот и ако съм го познавала, каква е нашата карма, та трябваше да преодоляваме толкова пречки в сегашните ни отношения. Питах се още дали ще можем да я изкупим по подходящ начин.

Обадих се на Кат и й казах, че заминавам за Стокхолм. Тя не се изненада. Даде ми адреса и телефона на медиума и каза да се срещна с него.