Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (25)

Глава 23

„Ако погледнем на въпроса от най-строго научна гледна точка, допускането, че сред милиардите светове, разпръснати из безкрайното пространство, може да няма разум, толкова по-велик от човешкия, колкото човешкият е по-велик от този на хлебарката; че няма същество, надарено със силата да влияе над хода на природата, толкова по-велика от човешката, колкото човешката сила е по-велика от тази на една змия, — такова допускане ми се струва не само неоснователно, но направо нагло. Дори без да се излиза от аналогията с това, което ни е познато, е лесно да се засели космоса със същества в една изкачваща се скала, докато стигнем нещо на практика неотличимо от всемогъщество, вездесъщност и всеведение.“

Томас Хъксли, „Есета над някои оспорвани въпроси“

На сутринта излязох навън, в слънчевата светлина, отпочинала, сякаш бях спала цяла седмица.

Дейвид чакаше. Беше взел от нашето прословуто топло мляко с питки и почнахме ядем, докато вървим.

Погледнах над хълмистата равнина към Ледените върхове на хоризонта.

— И какво още се крие там горе, освен всичките НЛО, за които говорят местните хора? — попитах аз, докато спокойно дъвчех питката.

Дейвид се засмя.

— Е, щом питаш — Майян ми е казвала, че платата между тези върхове са недостъпни по земя. Затова там те са на сигурно място. Когато за първи път ми го описа, прозвуча ми като „Изгубеният хоризонт“.

— Дейвид — казах аз. — Майян каза ли ти точно откъде е?

— Да. От Плеядите.

— Добре. А ти подлагал ли си на съмнение твърдението й, че е извънземна?

Дейвид прихна и се разлетяха трохи от питката му.

— Ти занасяш ли се? Аз реших, че съм попаднал на някакво ужасно самомнително парче. Разбира се, че не й повярвах. Всъщност след като ми го каза, аз се държах открито неприязнено към нея. Тогава един ден, много рано сутринта, по изгрев-слънце, по-точно — много преди да е излязъл който и да било — тя ми нареди да отида в подножието на един хълм и да погледна към върха на определено възвишение. Направих го. И знаеш ли какво видях?

— Какво? — Не бях сигурна, че искам да узная.

— Погледнах нагоре към небето и точно над върха се появи една от тези летящи чинии, за които бях чувал от селяните. Щях да припадна. От тогава нататък тя нямаше проблеми с мен. Но трябва да ти призная, че тя ми се скара загдето съм я принудил да прибегне до техниката „да видиш, за да повярваш“. Каза, че би трябвало да бъда по-интелигентен и непредубеден.

— Тоест лековерен като мен?

— Виж — отвърна той, — казах ти в началото — истинската интелигентност е да бъдеш непредубеден. Това не те прави на глупак.

— Не ли? (А защо се чувствах като такъв?)

Дейвид ме погледна.

— Не — каза той твърдо. — Слушай, Шърл. Това, което става с теб, е разтърсване на разума. Точно така беше и с мен. И то става ужасно бързо. И няма начин да изразиш истински тези неща, ако не си изминал целия път. Затова изглежда толкова трудно. Погледни, има множество външни доказателства за неидентифицирани космически кораби, тоест — от източници като Военновъздушните сили, радарно засичане, буквално стотици многообразни свидетелства на очевидци, тоест, хора, които са ги виждали по едно и също време и място заедно с други — така че можем да продължим да се занимаваме с това, нали?

— Да.

— Добре. Щом има НЛО, значи някой трябва да ги управлява — или лично, или дистанционно. И щом не са Земни хора — а всеки сякаш е съгласен, че тези кораби са способни на неща, от които нашата технология няма понятие — тогава значи трябва да са извънземни.

Той ме погледна да види как възприемам това.

— Жалко, че всеки поотделно се нуждае от свои собствени, частни доказателства, — продължи той, — защото според това, което ми каза Майян, извънземните са по-висши, защото познават процеса на духовно владение над живота. Тя казва, че науката, истински високо напредналата наука и духовното познание са едно и също. Дори Айнщайн го е казал. Така че, ако ти си напреднала толкова с духовните неща, защо да не се опиташ да направиш връзка с по-висши технологии? А ако не ти изглежда вярно, забрави го.

Да го забравя ли? Господи, кой, по дяволите, може да забрави такива неща?

Дейвид забеляза, че се замислих… „непредубедено“, както би казал той.

— Виж — каза той, — ти не се затрудняваш с темата за прераждането и всичко около него, нали?

— Не — отвърнах аз. — Наистина не. Поне след всичко, което прочетох на тази тема и което самата аз съм изживяла. Искам да кажа, когато аз играя една роля, аз се обвивам с емоционалната мантия на друга личност. Затова разбирам, че и душата може да прави същото всеки път, когато се превъплъщава в друго тяло.

Спомних си колко много, много актьори и актриси познавам, които са се смайвали откъде получават вдъхновение, когато се изправят пред роли напълно чужди на всичко, което те лично са изживявали: често, за да обосновем чувства, които трябва да изпълним, ние се опираме на изживявания от собствения си живот, но пък и нерядко от нас се изисква да изровим чувства и реакции, напълно непознати за нас и извън нашия опит. И все пак чудото на вдъхновението ни отвежда до едно по-дълбоко проникновение и когато сме особено добри, долавяме лек отклик изпод съзнанието си, който ни припомня, че всъщност емоционално ние някога сме минавали през това.

Може би наистина актьорите са духовни дубльори на изживяванията на душата. Може би затова всичко ми изглеждаше много познато.

Съзнанието ми се понесе отново към онези незабравими летни вечери, когато се излягах в топлата трева с телескопа си. И сега сякаш си спомнях „чувствата“, които изпитвах, когато се взирах в звездите. Чувствах ги познати. Беше толкова просто, колкото и това. Дали чувството за нещо познато не беше, защото имах знания за живота там? И дали аз, а съответно и всеки друг на Земята днес не сме познавали „помощници“ от други небесни места през дългата ни борба с травмите на времето? Джон, Макферсън и Амбрес бяха казвали горе-долу едно и също. Но кои бяха те? Виж ти, помислих си, ами то е много просто — те са безплътни духове, които вярват, че светът винаги е бил посещаван от извънземни. А Дейвид е един въплътен дух, който вярва в същото… Мисълта ми прескочи до Библията и се запита дали Йезекиил и Мойсей, например, не са били преди векове в същите обстоятелства, в каквито Дейвид се е бил озовал днес с неговата Майян? Тогава става по-лесно, помислих си аз. Чудесата и чудотворствата бяха на практика нещо всекидневно — значи всеки вярваше в тези неща. О, боже, помислих си аз — също както тукашните хора…

Попитах Дейвид дали може просто да поседим малко на слънце. Открихме едно местенце, обраснало с трева, сгушено между планинските скали, и се излегнахме. Дишахме дълбоко няколко минути и лежахме, загледани в небето.

Опитах се да изхвърля всичко от съзнанието си и просто да бъда. Почувствах, че и Дейвид прави същото. Цвърчаха птици и речната вода бълбукаше и се плискаше. Мина дребно черно куче, разписа се до един храст и отмина.

Трябва да беше минал половин час. Не говорехме. Хубаво беше да се чувстваш в мир. Тогава дочух, че Дейвид каза нещо. Гласът му беше сънлив и неясен. Погледнах го.

— Какво? — попитах аз.

Той въздъхна, обърна се на една страна и ме погледна.

— Искаш ли да поговорим за Майян? — попита ме той. — Защото тя ми каза много неща за теб.

— За мен ли? — почувствах се нелепо. — Виж, Дейвид. Аз не познавам никаква Майян. Искам да кажа, тя е твой проблем.

Дейвид се ухили.

— О, тя не е проблем — макар че на теб може да ти е създала някои проблеми.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами точно затова трябва да поговорим за нея.

Поразмислих за миг.

— Мога ли да го записвам?

— Разбира се.

Взех магнетофона си и натиснах бутона. Ако всичко това наистина се случваше, исках да бъда в състояние да го докажа на някого. Проверих дали лентата се върти и включих на запис.

— Е, та за какво изобщо става дума, Дейвид?

— Първо на първо, спомняш ли си един човек да е идвал на вратата ти… да кажем преди десет години, и да ти е донесъл три камъчета от един масайски вожд, когото ти много добре познаваш?

Паметта ми препусна назад. Да, спомних си как някой позвъни на вратата ми в Енсино около две години след африканското ми пътешествие, някъде по средата на шестдесетте години. Не се представи. Той самият не ми направи някакво особено впечатление, обаче ми подаде три пъстри камъчета, за които каза, че са магически амулети за здраве, мъдрост и сигурност. Масайският вожд го срещнал на сафари и го попитал дали е от Америка. Той казал да и тогава вождът го попитал дали ме познава. Отговорил, че не, обаче е чувал за мен. Вождът просто казал: „Ще й дадеш ли тези неща?“. Младежът казал да, ще го сторя някак.

В този момент прещраках:

— Откъде, по дяволите, знаеш за този човек?

— Ами, това бях аз — каза Дейвид.

— Ти-и? — Гласът ми се извиси до задавен писък.

— Да. Сега се успокой, Шърл. В интерес на истината, аз самият по онова време не знаех за какво изобщо става дума. Знаех само, че човекът ми даде тези камъни за теб и ме помоли да ти ги предам. Аз просто си помислих: „Далечна работа“ — и го изпълних.

— И после какво? — попитах аз нападателно, чувствайки посегателство над себе си.

— Ами, много по-късно Майян ми каза за тебе. Тоест, какво е означавало. Тя каза, че аз съм бил насочен към теб, защото сме се познавали в предишни животи и един ден ти си щяла да поискаш доказателство за това.

— Добре де, но за какво е цялата тази проклета загадъчност? Защо през цялото това време не си ми казал кой си? — И още докато го питах, аз вече знаех отговора.

— Ти не беше готова, не е ли така? Цялата работа беше да ти предам камъните — и то преди нито единият от двамата да знае за какво е това. После Майян трябваше да ме убеди. А сега аз трябва да те убедя теб…

— Предполагам, че ако е било нужно като доказателство — казах бавно аз, — в това има смисъл. Но каква е крайната цел? Какво означава всичко това?

— Ами стига се до това, Шърли, че ти трябва да бъдеш учител. Като мен. Но в много по-широк обхват.

— В по-широк обхват ли?

— Да.

— Какво имаш предвид? Аз не съм учител. Нямам търпение за това. Аз съм учащ се.

— Да, но ти обичаш да пишеш, нали?

О, боже мой, помислих си аз. И се предполага, че аз ще напиша книга за всичко това? Дали подсъзнателно не бях възнамерявала да го направя? Затова ли носех магнетофона навсякъде със себе си и водех бележки в края на всеки ден?

— Тя смята, че с твоята специфична умствена нагласа ти ще можеш да напишеш много увличаща, познавателна равносметка на индивидуалната ти екскурзия из тези теми и може би същевременно ще учиш хората.

Иисусе, помислих си аз, струваше ли си? Другите ми две книги бяха лична равносметка на пътуванията и размислите ми из Африка, Индия, Бутан, Америка, политика, шоубизнес и Китай — трябваше ли сега да пиша равносметка на предишните си животи, Бог и извънземните?!?! Разсмях се от този логически абсурд.

— Кой ще повярва, ако напиша за публикуване всичко това? — попитах аз.

— Ще се изненадаш — каза той, — колко хора се занимават с тези неща, много повече, отколкото си представяш. Всеки има порив да узнае истината. Всеки.

— Истината ли? Коя истина.

— Простата истина да познаеш себе си — каза той. — А да познаеш себе си означава да познаеш Бог.

— Искаш да кажеш, че това е голямата истина?

— Това е. И работата е там, Шърли, че тя е проста. Бог е простота. Човекът е сложност. Човекът сам се е усложнил. Но се стреми към разбиране, към истината зад тази сложност. А които са започнали да я разбират, жадуват да споделят това свое знание.

— Но това би било моето разбиране. То няма непременно да означава истината.

— Не — каза Дейвид, — има само една истина и тя е Бог. Можеш да помогнеш на другите да проумеят Бог чрез себе си, като споделиш равносметката на това как ти си проумяла Бог чрез себе си.

Усетих като че ли нещо стисна стомаха и сърцето ми. Вярно, че обичах да споделям преживелиците си с листа. Но ми се струваше смешно да заявя, че бих написала за това как аз съм намерила Бог. Дори не бях сигурна дали вярвам в това нещо, наречено Бог. Аз се интересувах от хората. Идеята да съм имала предишни животи ми беше интересна, защото ми даваше обяснения коя съм днес.

— Виж, Дейвид — казах аз, — собствената ми индивидуална същност и как съм станала това, което съм, е нещо, в което се чувствам в свои води, но не мога да кажа, че вярвам в Бог.

— Точно така — каза той. — Ти не вярваш в Бог. Ти познаваш Бога. Вярата предполага да приемеш нещо непознато. А ти просто си забравила това, което вече си знаела.

Седях в слънчевата тишина, мислите ми се блъскаха помежду си. Забравила съм това, което вече съм знаела?

Дейвид изглежда долови опасенията ми, защото продължи:

— Ти сигурно си избрала погрешно професията си, щом се страхуваш да не се изложиш публично, така ли е?

Той ме изненада неподготвена.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами че се страхуваш от провал всеки път като излизаш на сцената или играеш в киното, не е ли така?

Не бях мислила за това по този начин, но той беше прав. Изпитвах ужасна сценична треска и тя не беше от това дали ще бъда добра или не, а заради това какво биха си помислили хората за мен. Беше доста по-различно.

— Хрумвало ли ти е някога — продължи той, — че си избрала публична професия, за да преодолееш страха си да не се изложиш?

Често бях мислила същото, но никога не си го бях признавала истински. Копнеех за анонимност, искаше ми се да бъда никой, много повече ме интересуваше аз да задавам въпроси, отколкото мен да ме питат, и всеки път, когато професията ми ме излагаше пред публика, едва дочаквах всичко да свърши, за да стана отново отшелник и да отида някъде, където мога да размишлявам и пиша.

Въпреки това продължавах да бъда личност за пред публика, сякаш бавно, малко по малко се опитвах да изцедя страха от себе си. А и напоследък се получаваше все по-добре. Всъщност колкото повече научавах за вътрешната си същност, толкова по-малко се стеснявах какво може да помислят другите. Винаги съм копняла за чувството на безгрижие и пълно равнодушие към това, което другите мислят за мен. А всъщност бях си изградила едно толкова различно лице за пред публиката в това отношение, та хората наистина смятаха, че пукнат грош не давам за мнението на когото и да било. Спомням си, веднъж казах на моя рекламен агент, че искам да изглеждам напълно свободомислеща.

Затова казах на Дейвид:

— Ти смяташ, че съм си изградила този образ на „свободомислеща“ пред публиката само и само за да пиша това, за което си говорите?

— Възможно е — каза той. — Може това да е кармата, която си си избрала. Защо поне не се отнесеш с разбиране засега?

С разбиране? Аз се чудех как да предпазя мозъка ми да не се взриви. Имах чувство, че се опитвам да схвана неща далеч извън възможностите ми за разбиране. Струваше ми се, че опипвам слепешком в мрака, единствено с помощта на клишета, като фенери, които да ми осветяват пътя… фрази като вътрешно познаване, по-висше съзнание, висши вибрации, вътрешен мир, просветление и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък. Не можех да усетя никое от тези неща. Вместо това се чувствах накрая на силите си. Дали Дейвид не отслабваше силите ми, за да се предам по-лесно и да напиша за всичко това?

— Дейвид! — изкрещях аз. — За бога, казваш, че тази Майян е извънземна? Добре, нямам нищо против. Щом искаш да вярваш в това, то си е твоя работа — но на мен цялата тази работа ми звучи като кофа с бълвоч! — Явно ми беше дошло в повече, отколкото можех да понеса.

Внезапно ме налегна подозрителност, чувствах се абсурдно, че се хващам да задавам искрени въпроси, сякаш този разговор бе достоен за доверие и то с човек, който твърди, че е имал връзки с извънземно. Това просто изведнъж ми стана дяволски много. Изпитвах нещо повече от неприязън. Всъщност изпитвах желание да бъда дори повече от груба. Да съм пишела за тези глупости ли? Не можех дори да мисля повече за това. Имах чувство, че мозъкът ми ще експлодира. Бях стигнала своите предели на свободомислие.

Дейвид седеше все така кротко. После се претърколи по корем, явно равнодушен и безучастен към това, което ставаше. Усетих пулса си да се ускорява и почнах да изчислявам колко време ще ми трябва да се спусна от планината, за да хвана самолета, който ще ме върне в здравия свят, който разбирах.

Мислите ми и моята неприязън се надпрепускваха, сякаш водех вътрешен спор между собствената си идиотска непредубеденост и ужасното подозрение, че май съм една от ония будали, дето се раждат всяка минута по земята, както би казал Ф. Т. Барнъм^[1].

Дейвид дишаше спокойно.

— Дейвид! — Гласът ми беше груб. — Тук ли си или те няма?

— Тук съм — откликна веднага той. Гласът му беше мек, с вбесяващо търпелив тон.

— Е, и? — казах аз остро и отбранително.

Той се облегна на единия си лакът.

— Е и какво, Шърли? Ти сякаш бе приела идеята за прераждането, убедена си, макар и отчасти, че има НЛО, а следователно и нещо, което ги управлява. Така че какво те кара да мислиш, че само човешкият род има изключителното право на живот в космоса?

Не знаех какво да мисля. Почнах да се чувствам физически притеснена. Кожата ме засърбя. Слънцето ми беше задушно. Не исках да бъда тук.

Накрая Дейвид каза:

— Опитай се да се успокоиш. Дишай дълбоко и се концентрирай над дишането. Знам, че е борба. Минал съм през същия процес. Това, от което страдаш, е претоварване. Претоварване с всичко. Просто продължавай в своя собствен ритъм и се опитай да го правиш спокойно. По такъв начин ще постигнеш по-голям напредък.

— Напредък ли? — извиках аз. — Ти преобръщаш наопаки всичко, в което вярва човечеството и в замяна на това ми излизаш с някакви си умопомрачителни, метафизически, тип „Зоната на здрача“ празнословия и това ти наричаш напредък?

— Смешно наистина, но те пък смятат нашите приоритети за празнословия. Ние все още сме в ранното средновековие. И явно поведението на човешкия род май потвърждава моето мнение. Фактът е, че ние в същността си все още сме по-скоро примитивни.

— Добре де, добре — казах аз, — прав си. Знам го, по дяволите. Във всеки случай у човека сигурно надделява животинското. Тогава защо ти прегръщаш всички онези идеи, че сме по-добри, отколкото сме?

— А-а! — каза той, не с тон нали-ти-казвах, а по-скоро като че ли аз бях доказала основната му мисъл. — Това е спънката, нали? Ти се притесняваш, че аз вярвам в теб повече отколкото ти самата. А това те предизвиква да се усъвършенстваш повече, отколкото смяташ, че си способна.

Боже мой, помислих си аз. Ами не правех ли аз точно това с Джери? Изсумтях и се засмях на начина, по който бях свела космическото си възмущение до един личен пример.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Дейвид. — Знам, че когато схващаш, ти схващаш бързо.

— О, моля ти се! — казах аз. — Не знам. Не знам за какво говориш.

— Да, знаеш — каза той спокойно.

Станах и почнах да крача около Дейвид. Дощя ми се да го побутна с крак. Не — дощя ми се да го ритна.

— Не се страхувай — каза Дейвид. — Не забравяй, че си на прав път, иначе нямаше да бъдеш тук.

Това ме разсмя. О, господи, помислих си аз.

— Всичко е само въпрос на време, във всеки случай — продължи той. — А както забелязваш, просто като се огледаш около себе си — времето тече. Това е борба, знам. Но това е животът.

Пак се засмях.

— И си спомни, че вече си преминавала през тази борба в много животи. Така че отпусни се. Пак ще можеш да го правиш.

Коленичих на земята до него.

— Но ако съм преминавала през тази тъй наречена духовна борба по-рано, защо отново трябва да преминавам през нея?

— Защото има други аспекти на напредъка на твоята душа, които трябва да отработиш. Търпение и толерантност, например. Не е достатъчно да разбереш с интелекта си духовния аспект на човека. Ти трябва да го изживееш. Разбираш ли?

— Какво искаш да кажеш? Както Иисус Христос или нещо подобно?

— Правилно. Той е отработил напредъка на своята душа почти до съвършенство. И други също могат. Това, всъщност, е посланието на Христос: всички хора могат да постигнат това, което е постигнал той — да познаеш собствения си потенциал, в това е всичко.

— А как е с тези твои извънземни? Те също ли го правят? Имат ли нужда?

— Разбира се — отговори той. — Всяка жива душа в космоса има нужда да го прави. Това е предназначението на живота. И това е всичко, което те се опитват да ни учат… познай пълния си потенциал. Извънземните също продължават да учат и за себе си. Обаче духовният аспект на нас самите е това, което липсва на Земята.

Погледнах към слънцето. Вече не ме сърбеше кожата и отново слънчевите лъчи ми бяха приятни. Въздъхнах незабележимо и погледнах към магнетофона си. Беше почти към края на шестдесетминутната лента.

— Майян винаги казваше — гласът на Дейвид беше почти шепот, — обичай Бога, обичай ближния си, обичай себе си и обичай Божието творение, защото ти си част от това творение. Запомни това. И още нещо. Тя ми каза да не забравя да ти кажа едно нещо. Каза ми, че за да достигнеш плода на дървото, ти трябва да се покатериш на клона.

Той замълча. Изключих магнетофона и се излегнах по гръб.

Но аз пазя този запис. Прослушвах го отново и отново и чувах как Дейвид повтаря същите думи, които бяха използвали и Макферсън, и Джери.

„Феноменът НЛО е предизвикателство към човечеството. Дълг на учените е да приемат това предизвикателство, да разкрият естеството на НЛО и да установят научната истина.“

Д-р Феликс Зигел, Московски институт по авиация

Полежах известно време. После усетих, че Дейвид се раздвижва. Обърнах се и го погледнах. Той отвори широко очи и ги заслони от слънцето. От едното му око се спускаше сълза. Изглеждаше като че ли току-що се събужда от дълбок сън.

Той въздъхна тежко и се протегна.

— О, боже — каза той. — Бях изключил. Извинявай, но ми беше толкова спокойно под слънцето, че си позволих да подремна.

Той протегна ръце във въздуха и пак си избърса очите.

— Толкова е топло и красиво.

Аз само го гледах.

— За какво мислиш? — попита той и избърса запотената си брадичка. — Откога лежиш така тук?

— От около час — казах аз. — И имам нещо да ти кажа.

Нещо в тона на гласа ми изглежда го изненада.

— Всичко това е невероятно — казах аз. — Чувствам се като конски задник. По дяволите непредубедената интелигентност. Мисля, че трябва да съм първокласен наивен глупак.

Дейвид ме погледна тъжно.

— Майян ли имаш предвид? — попита той.

— Имам предвид цялата тази проклета работа! — отговорих аз, почти през сълзи от гняв, отчаяние и още едно по-дълбоко чувство — страха, че гневът ми е несправедлив…

— Знам — каза той. — Господи, аз ли да не знам. Аз също преминах през всичко това. Но после, след известно време, просто не можех да не призная, че „чувствам“ като вярно това, което казваше тя. Разбираш ли какво искам да кажа? Искам да кажа — знам, че човек може да се присмива на чувствата. Но когато опре точно до това, „чувството“ е всичко. Тоест, дори учените трябва да имат „чувството“ за нещо, преди да се заловят да го докажат. Та аз просто „чувствах“, че тя казва истината.

Седях и го гледах, с ръце отпуснати в тревата. После станах и погледнах надолу към него.

— Дейвид, откъде знаеш дали просто не проецираш някоя своя потребност, която чувстваш дълбоко в подсъзнанието си, и тя не се проявява в доверието ти към това, което тази личност на име Майян ти е казала за себе си? Може би ти си имал нужда да вярваш в това — тъй че тя го е доловила и просто ти е казала това, което си искал да вярваш.

Дейвид ме погледна удивен.

— Но аз не съм искал да вярвам в това — рече той. — Казах ти. Костваше ми две пътувания до тук и месеци на разговори с нея, преди да почна да се държа поне любезно, когато тя се опиташе да ми говори за тези неща. Ненавиждах това, което говореше. Тоест, както тя каза — почти вече бе загубила надежда с мен. Тя каза, че съм почти прекалено враждебен, за да ме понася. И беше права. Тя обърна наопаки всичките ми представи и за известно време дори здравия ми разум. Аз обичах моите скоростни коли, скоростни жени и моя скоростен живот. Най-малко от всичко съм искал да се откажа от тези неща и да стана духовен. Аз дори не бях нещастен. Не търсех нищо. Но след известно време трябваше да призная, че това, което говореше тя, беше смислено.

— Кое беше смислено — че е от Плеядите ли!

— Не, не това — отговори той. — Нейното духовно послание имаше смисъл. Всичките й учения и обяснения за превъплъщенията на живота, за космическите закони и справедливост. Това именно имаше смисъл. Не можех да си затворя очите пред него.

Гледах го внимателно. Изглеждаше толкова искрен.

— Аз не искам да те убеждавам в нищо, Шърли — каза той. — В какво ще вярваш, зависи от теб. Но просто имам чувство, че ти би обмислила сериозно вероятността на това, за което ти говоря. Така или иначе това не променя нищо в моя живот. Аз вече знам в какво вярвам.

Седях с ръце, неподвижно отпуснати от двете ми страни.

През планината се зададе друг старомодно жълт влак. Изпитах желание да скоча в прясно изкопания му товар от въглища и да се въргалям, докато стана черна. Това ще е реално. Искаше ми се да танцувам до всеки перуански джубокс, който чуя. Това ще е реално. Искаше ми се също да скоча в оранжевите мехурчета на Мантаро, без притеснението, че може да потъна. Изпитвах желание да отида до Ледените върхове Уайтапаляна и да се изправя там на върха, за да видя сама какво има от другата страна.

Изправих се и тръгнах. Дейвид остана на мястото си.

Останалото време от деня се разхождах сама. Мислите ми дрънчаха една о друга като тежки нови вериги… пълни с объркване, страх, тъга и болка. А после щях да изпитам зашеметяващ взрив от радост. Какво ставаше, какво ми се случваше?

 

 

Дали Дейвид вярваше в нещо, от което имахме нужда да вярваме? Върнах се в мислите си в Калифорния. Дали Кевин Риърсън и Кат имаха нужда да вярват в духовни същества? Нима Стуре, Турид, Дарс и Биргита толкова се измъчваха в живота си, та всички те имаха нужда да вярват, че наистина ги води това въплътено духовно същество? Те определено нямаха вид на страдащи, а Дейвид никога не беше срещал никого от тези хора, въпреки това всички те мислеха едни и същи неща — от реалността на Кармичната космическа справедливост до съществуването на извънземна духовност.