Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (17)

Глава 15

„Предвид безкрайната продължителност на безсмъртната душа през безкрайността на времето… трябва ли душата да остане завинаги прикрепена към тази точка от вселената, нашата земя? Нима никога няма да участва по-отблизо в останалите чудеса на мирозданието? Кой знае дали промисълът не е тя да се запознае отблизо някой ден с онези безкрайно далечни сфери на космическата система… които макар и от толкова далеч, вече предизвикват нашето любопитство?“

Имануел Кант, „Обща история на природата“

По тялото на Кевин преминаха тръпки. Главата му почна да се върти, докато отново не зае характера на Джон.

— Приветствия — каза гласът на Джон. — Вие имате запитвания за предишните си животи ли?

— Да — отвърнах аз.

Телефонът иззвъня.

Джон реагира и изопна глава.

Аз чаках.

Просто усещах как Джон „настройва вибрациите си“, както бе казал Макферсън. Телефонът отново иззвъня. Пак не вдигнах.

— Вие ще научите — каза Джон, — че за да проумеете душата в себе си днес, ще трябва също да разберете някои неща от предишните цивилизации, които сте познавали.

— Наистина ли? — казах аз глупаво, като се почувствах едновременно смешна и смутена.

— Наистина — каза Джон, — вие сте се въплъщавали няколко пъти в продължение на петстотин хиляди годишния период на най-високо развитата цивилизация, която някога е познавало човечеството. Това е периодът, който Библията символизира като Райската градина. Бих желал сега да вникнете в едно много важно схващане. За нивото на постижения на дадена цивилизация се съди по духовното й развитие. Технологическият напредък е важен и привлекателен, но ако задържа, накърнява или възпира духовното познание, той носи семената на собствената си гибел. Вие сте свидетели на тази проста истина в сегашната ви цивилизация на Земята. Вашето духовно разбиране изостава на огромно разстояние зад технологическите ви познания и като резултат вие сте изправени пред нарастващо безразсъдство, депресия, объркване на целта, тотално неравенство и отчаяние.

— Къде е тогава надеждата за нас? Искам да кажа, ако ние вървим назад, вместо напред, защо живеем?

— Хубав и важен въпрос, — каза Джон, — който отново ни довежда до темата за кармата и прави още по-необходимо за вас да проумеете собствената си същност и силата, която дава свободната воля да осъзнаете своята божественост и общност с Бога.

— Извинете — казах аз, — но мога ли да попитам къде във всичко това е мястото на религията, моля?

— За много от нещата, за които говоря, вашите земни религии трябва да се изключат. Вашите религии проповядват религия — не духовност. Повечето време религията е експлоатирала човека. В основата си вашите религии са на прав път, но те не учат, че всеки индивид е преди всичко творец и контрольор на собствената си съдба. Те проповядват, че Бог поема тази роля. Именно това се опитвам да обясня: че всеки индивид е сътворец заедно с Бога. Но това никак не допада на вашите църкви и религии, защото те предпочитат да имат контрол над човечеството, а не да му помагат като го учат, че то единствено може да контролира себе си чрез самопознание и като познава своето минало и своето предназначение в настоящето и бъдещето.

Съзнавах колко взривоопасно би било такова схващане. Но нима толкова хора в самата Църква не се стремят към самопознание? Нима нямаше много хора, които заедно с това, че следват предписанията на Църквата, продължават неуморно да търсят истината извън тези предписания?

Погледнах през прозореца към тъмния океан. Светлинките на рибарско корабче примигваха в мрака. Питах се колко ли от великите истини в живота човек така и никога няма да съзре, докаже или потвърди? Това беше толкова обезкуражаващо и потискащо. Нима истината ставаше истина само когато успеем да я „докажем“? Не можех да се оправя в мислите си. Погледнах пак през прозореца, а после към Кевин и „обезплътеното духовно същество“, което той транслираше.

— Значи — казах аз разстроено и някак отпаднала, — значи съм живяла в някоя древна цивилизация?

— Да, няколко пъти — каза Джон. — Два пъти като мъж и веднъж като жена.

Замълчах, понеже усетих, че приближаваме пак към една от най-фините точки на прераждането.

— Дали всички сме изживявали животи в различни полове, за да можем да се вживяваме в другия пол?

— Точно така — каза Джон. — Наистина. Как иначе човечеството ще постигне познание за себе си и своите идентичности, без такива разнообразни физически изживявания?

Наведох се пак напред.

— Може ли това да е метафизическото обяснение за хомосексуалността? — попитах аз. — Искам да кажа, че когато душата преминава ту в мъжко, ту в женско тяло, от това може би й остават някакви емоционални „отпечатъци“ и влечение към предишното въплъщение?

— Именно — каза Джон. — Сексуалното предпочитание на такива индивиди играе важна роля, за да доведе до разбирането, че ние сме в същността си еднакви, защото всеки от нас е живял и в двата пола; а душите ни, ако нямате нищо против, са по същността си двуполови.

— Двуполови ли?

— Да, висшето духовно познание не прави разлика в пола, защото елементи и на двата пола присъстват едновременно. Полярностите са равнопоставени. Вашите древни пророци и фигури като Иисус, Буда и други не са имали нужда да дават обет за безбрачие, защото са вибрирали в една равномерна и съвършено балансирана честота. Техните ин и ян са разпределени толкова равномерно, че сексуалността не е представлявала интерес за тях — не е имало конфликт, а следователно и напрежение. Това не е било обект, който е трябвало да сублимират или потискат. Това просто не ги е интересувало, заради постигнатото ниво на духовен покой.

— Не съм сигурна дали аз съм готова да заменя едното с другото.

Джон помълча.

— Ние не препоръчваме въздържане от секса — каза той. — Определено не. Сексът в човешките измерения също е пътека към Бога, ако човек и духовно му се наслаждава така, както и физически.

Погледнах магнетофона.

— Извинете — казах аз, — не излизаме ли от темата?

— Да — отговори Джон, — но сексът е очарователна тема, дори за мен.

Разсмях се.

— А вие кой сте? — попитах аз. — Искам да кажа, бил ли сте някога във физическо тяло?

— О, да — отвърна Джон. — Въплъщавал съм се много пъти и като мъж, и като жена, но напоследък се задържах в астрална форма.

— Разбирам — казах аз. Любопитно ми беше, но всъщност исках да науча повече за себе си. — И така, коя съм била аз в предишните си животи?

— Според „Акашки записи“ вие сте била въплъщение с душа — близнак.

— О, и какво по-точно е душа — близнак?

— Този въпрос изисква доста дълги обяснения, които ще се опитам да ви дам по-късно. Засега нека започна като ви обясня какво е душа — двойка.

— Душа — двойка ли? — попитах аз. Чувала бях понякога хора да казват, че са си намерили другата половинка.

— Душите — двойки — продължи Джон, — всъщност са създадени една за друга в началото на времето или както вие го наричате — в момента на Големия взрив. Те вибрират на съвършено еднаква електромагнитна честота, защото са си идентичните ешове една за друга. Душите — близнаци се срещат по-често, защото са преживели заедно много животи под една или друга форма. Обаче душите — двойки са създадени като чифт в началото на времето и си принадлежат една на друга… Та както виждате, към вашата теория за Големия взрив има повече неща, отколкото си представяте… и доста романтични, при това, не мислите ли?

Издадох някакъв уклончив звук.

— Така че нека да започна от там — рече Джон, — където, както казах, сме се познавали.

— О?

— Да, ние сме били учител и ученик. Вие бяхте от моите най-блестящи ученици и — както бихте казали днес — любимци.

Огледах се из хола с желанието да споделя това с някого.

— Значи сме се познавали?

— Точно така. Не е случайност, че днес вие сте тук. Надяваме се, вече сте узряла за схващането, че не съществува такова нещо като случайност, нали?

— Кои пак сте тези „ние“? — попитах аз.

— Вашите духовни водачи, един от които съм аз — каза Джон.

— Искате да кажете, че съм била привлечена тук някак си от вас и тези водачи ли?

— Точно така — каза Джон.

— Как?

— Чрез собствената ви потребност да намерите обяснение на поведението си, на вашите въпроси и вашето търсене на истината и чрез духовното водачество на тези от нас, които чувстват, че сте готова да откриете повече от вашата собствена истина.

— Това ли се има предвид, като говорите за Духовно водачество?

— Именно.

Последва пауза, през която сякаш Гласът Джон събираше мислите си или някакъв вид информация или и двете. После ненадейно Гласът продължи:

— Ние изолирахме вибрацията ви от един ваш живот, който сте изживяла с едно същество, с което сега също имате отношения. Смятаме, че това същество живее на вашите Британски острови. Така ли е?

— Джери? — възкликнах аз с някакъв фалцетен писък. — Вие за Джери ли говорите?

— Именно. Изолирали сме и неговата вибрация и открихме, че двамата сте били мъж и жена по време на един ваш предишен живот.

— О, боже мой — възкликнах аз, смаяна и удивена. — И тогава разбирахме ли се? Искам да кажа, общуването помежду ни тогава по-добро ли беше, отколкото сега?

Последва нова пауза.

— Вашият Джери и тогава пак беше толкова отдаден на работата си. И трябва да признаем, че това беше във вреда на вашия съюз. Обаче той извършваше важна работа, включваща културен обмен с извънземните, които се опитваха да бъдат от полза технически и духовно.

— Извънземни?!

Джон явно долови изумлението ми. Той отговори по-твърдо от обикновено.

— Именно. Тогава извънземни посещаваха тази планета, както и сега.

— О, господи! — поех си дъх. — Добре, може ли да ми разкажете нещо повече за това? Тоест, какво всъщност ми казвате? Това означава ли, че сме имали посещения от Космоса още от началото на времето?

— Точно така. Има планети, по-напреднали в познанието от вашата Земя, точно както вашата Земя е по-напреднала от някои други планети.

Съзнателно се опитах да релаксирам и почнах да дишам дълбоко. Предполагах, че това, което казваше той, си имаше своя собствена логика. Но не знаех какво да го питам.

— Ами-и — почнах аз, като мисълта ми се луташе. Може би всичко това беше театър, но пък ако не беше? Не исках да пропилея една възможност да науча нещо. — Ами-и, — казах пак аз, — какъв вид познание са носели тези извънземни?

Джон отговори веднага.

— Единственото важно познание е духовното опознаване на Бога в самия човек. Всяко друго знание произтича от това.

— Всяко друго знание ли?

— Точно така. Вашето научно знание, например, зависи от вашето познаване на вибрационните честоти и съотношението им с вселената. Бог е любов — това е най-високата вибрационна честота от всички. Във вашия физически свят светлината е най-високата и скоростна честота. Но за същества с по-голямо знание, по-голям обхват, мисълта е с много по-висока честота от светлината. Мисълта е част от Бога, точно както мисълта е част от човека. Затова, когато мисълта е любов, вашите честоти вибрират на най-високото енергетично ниво. Точно на това учат извънземните, както и вие, от Земното ниво, един ден ще учите на това други. Това разбираемо ли е?

Не знаех как да отговоря.

Прокашлях се и се опитах да напрегна мисълта си, за да разбера. Не можех да съотнеса себе си към това, което казваше Джон, по някакъв специфичен, или детайлиран, или понятен начин. Изводите от това, което говореше той, бяха тъй главозамайващи, че наистина не можех да измисля подходящ въпрос. Исках да се върна към себе си. В това поне можех да се оправя.

— Извинете ме, моля — казах аз. — Може ли да ви питам просто за себе си? Много ми е трудно да се съотнеса само към това.

— Разбира се — каза Джон. — Трябва да следвате своя собствен темп.

— Добре — казах аз с облекчение. — Благодаря ви. Значи Джери и аз сме били мъж и жена. Това означава ли, че сме били душа — близнаци?

— Не. Но вие сте била и сте душа — близнак със същество, което наричате Дейвид.

Прекъснах го.

— Вие знаете и за Дейвид ли?

— Точно така. По време на оня, ранния период, вие сте живели в продължение на няколко живота със съществото Дейвид, както и с много други през хода на времето.

Може би затова се чувствах толкова удобно с Дейвид сега.

Но Джон продължи:

— Вашият Дейвид е добър учител и вие можете да му вярвате. Но ние чувстваме, че вие вече усещате това. Трябва да се доверявате повече на чувствата си и трябва да се въздържате да подхождате към множество въпроси в живота от една стриктно интелектуална гледна точка. Интелектът като чудо е ограничен. Чувствата са безпределни. Вярвайте на сърцето си… или на интуицията си, както вие я наричате.

Да вярвам на интуицията си? Да, откровено казано, като погледна назад в живота си, виждам, че когато съм тръгвала срещу интуицията си, аз винаги съм имала проблеми.

— Искате да кажете, че ако всички ние следваме това, което е в сърцата ни, ще бъдем наред?

— Не. Не непременно. Има погрешни или вредни чувства, които трябва да се преодоляват. Но човечеството и целият живот е по същината си добро. Трябва да се научите да му давате шанс. Животът представлява мисълта на Бога, а Бог е любов.

Откровено казано, целият този разговор за „Бог“ ме затрудняваше.

— Добре — казах аз, — но какво вие наричате Бог?

— Бог или Божията сила, от която всяко нещо е част — каза Джон, — е Божествената енергия, която е сътворила Вселената и я държи хармонично в едно цяло.

— Нима бихте окачествили като хармонично това, което става тук?

— В цялостната схема на живота, да, то е хармонично в смисъл че нещата се уравновесяват. Но за да проумеете тази хармония, вие трябва да схванете процеса на напредък на всяка душа, на превъплъщаването и пречистването й.

— Един момент — казах аз. — Нали се смята, че Библията е Божието слово?

— Да, в основата си е. Макар че много от това, което съществува във вашата Библия днес, е било тълкувано наново.

— Тълкувано наново от кого?

— От различни хора през времето и през много езици. В последна сметка, от Църквата. Църквата има изгода да „закриля хората“ от действителната истина.

— А каква е действителната истина?

— Действителната истина е процесът на напредък на всяка душа през времената. Действителната истина е, че всяка душа е отговорна за собственото си поведение в осъществяването на собствената си божественост.

— Прераждането ли имате предвид?

— Точно така. Това е думата, която вие употребявате като термин. Което означава, че Космическата справедливост насочва към една максимална хармония.

— Добре, но няма ли Църквата да отрече тази истина?

— Да, защото такава истина би направила излишна властта и авторитета на Църквата. Иначе казано, всеки човек, всяко същество става отговорно пред себе си за своето поведение. А за това не е нужна църква. Няма нужда от ритуали, касти и изповедални, в които пълзим, за да получим опрощение от Църквата. По-просто казано, църковните власти жадуват да „закрилят“ хората от една истина, за която според тях не сте били готови.

— Искате да кажете, горе-долу в същия дух, в който действат правителствата днес?

— Именно.

Протегнах се на килима. Не знаех какво да мисля, нито ми хрумваха други въпроси. Кевин седеше безстрастно на стола. Чаят на масата беше студен.

— Ще има ли други запитвания? — попита Джон.

Погледнах навън към мигащите светлинки на рибарското корабче.

Помислих за някои от хората, с които бях разговаряла и които ме смятаха за наивна и лековерна, само защото допусках в мислите си възможността чрез медиума да говорят безплътни духовни учители. Как съм могла да хлътна по такива глупости, казваха те. Винаги отговарях как просто имам чувството, че научавам нещо. Не бях сигурна какво всъщност означаваше това, но някак си то ми потвърждаваше, че житейската реалност има повече измерения, отколкото познава човек — донейде по същия начин, както измеренията на нашата собствена личност и характер са били загадка за нас, докато не започнахме да изследваме тези аспекти, които са ни били непознати, а не ги осъзнавахме именно защото не можехме да ги „видим“.

Но защо аз се чувствах по-добре от други, като си позволявах да изследвам измерения на недоказуеми вероятности? Наистина не знаех. Просто ми беше добре. Това е всичко, което мога да кажа. Не се чувствах застрашена. Това не объркваше емоционалното ми участие в това, за което вече бях сигурна, че е реално: то явно не разрушаваше представата ми за самата мен. Цялото това изследване сякаш разширяваше вече оформения ми възглед за действителността. Затова и се чудех, когато някои мои приятели, и по-конкретно Джери, смятаха, че този стремеж към ново знание по духовни пътеки, чрез медиуми и превъплъщения застрашава престижа ми. Защо бяха толкова загрижени за мен? Сигурно от любов и покровителствени чувства. Грижеха се това да не ме компрометира — повече отколкото аз самата. Но имаше и нещо друго. Те самите се чувстваха застрашени. Защо? Защо да не си задаваш въпроси сериозно и да не се ровиш в области и възможности, които не са непременно „доказуеми“? Каква вреда може да нанесе това „реално“? Може би ще разклати установените ми представи за себе си? Или ще обърка собствените им възгледи за „действителността“?

Извърнах се и седнах на колене.

— Джон — казах аз, — защо толкова хора смятат тъй недопустим феномена транслиране чрез човешки инструмент на такива безплътни учители като вас?

Последва кратка пауза.

— Защото не помнят собствения си опит като безплътни. Хората смятат, че животът е целокупността от всичко, което виждат. Те смятат, че самият човек е само тяло и мозък. Но личността е нещо повече.

— Какво значи това?

— Личността е този неосезаем аспект на съзнанието, който се приютява в тялото само за един кратък период от космическото време.

— Но те не смятат това схващане за реално.

— Реално ли? — попита Джон. — Нима мисълта не е реална? Но как човек може да я докаже научно? Мисълта е енергия. Тези, които поставят под въпрос физическото съществуване на мисълта или на мисловната енергия, поставят с дълбокия си скептицизъм под въпрос собствената си същност.

— Да, но съмненията не са ли нещо хубаво? Искам да кажа, че абсолютната увереност в нещо поражда егомания и покваряваща сила.

— Това е така! Но обезпокоителното е, когато скептицизмът стане толкова дълбок и деморализиращ, че отхвърля възможността човек да научи велики истини, които биха му били полезни.

— Но как да им внуша, че да бъдеш непредубеден е наистина мъдро?

— Вие не трябва да правите това. Вие, която сте непредубедена, просто казвате как е от ваша гледна точка. Дайте на скептиците свободата да бъдат скептични. Ако не го правите, бих ви обвинил, че сте поробител. Дайте им привилегията да продължат да се съмняват. Ще дойде време, когато те също ще поискат да знаят и ще бъдат привлечени към по-истинни измерения. Когато бъдат готови, те ще потърсят по-голям съвет. Ако хората държат да останат в рамките на своята „логическа“ система от вярвания, то е за да се чувстват сигурно във възприетата от тях действителност, а така и да се чувстват надеждно в позицията на властта, която държат, независимо каква е тази власт. Те няма да променят възприятията си, защото това ще изисква да променят себе си или да стигнат до едно разширено осъзнаване на себе си.

— Но какво ще кажете за сигурността на човешкото его? — попитах аз.

— Повечето хора страдат от изменено его. Изменено от обществото, от Църквата, от възпитанието. Тяхното истинско его знае истината. Аз съм точно толкова достоен за доверие, колкото всеки друг. Вие не можете да ме видите, но пък има множество аспекти от вас, които също не можете да видите. Хората издирват тези аспекти в себе си всеки ден. Но докато търсят, те искат светът им да остане сигурен. За да повярват, че аз съм толкова реален, колкото тях, те ще трябва да се усъмнят в своите зони на комфорт — зоните, които разбират и могат да контролират. Когато започнеш да разбираш повече, ти преди всичко проумяваш, че има още толкова много за разбиране, че е извън твоя обхват.

— Да, но хората не ми казват това. Те ми казват, че цялата теория за прераждането е прекалено спретната. Смятат, че е прекалено проста, за да бъде реална.

— Както ви казах преди: истината е проста. А човекът именно държи да я усложнява, обаче човек не може просто да научи истината, както се научава урок. Той трябва да преживее аспекти от нея в себе си, за да може да продължава. А да научиш и да изпиташ истината е само по себе си борба. Борба просто за осъзнаване. Вие трябва постоянно да помните, че естествената среда на човека не е Земята, естествената среда на човешките същества е ефирът. Всеки индивид предварително знае Божествената истина. Но хората просто са я усложнили и са забравили, че я знаят.

— Но мои приятели интелектуалци казват, че ако човек си въобразява, че знае истината, това е акт на крайно тщеславие.

— Всеки индивид знае своята собствена истина. Това е правилно. Но единствената истина от значение, е истината за отношенията на човека с първоизточника или Божията сила. А тази истина се ограничава, когато към нея се подхожда с интелектуален скептицизъм. Защото, за да познае Бога, човек няма нужда от интелект. В това отношение всички индивиди са равни. Вашите интелектуалци се стремят да се отделят от масите, за да се почувстват елит. Те се осланят повече на своя интелект, отколкото на Божията сила в себе си. Много хора, и то не само интелектуалци, се смущават да признаят искрата на Божественост в себе си. Обаче интелектуалците скептици са по-предразположени да бъдат конфликтни, объркани и нещастни вътре в себе си. Всички хора се стремят към спокойствие. Пътеката към вътрешния мир не минава през интелекта, а през вътрешното сърце. Във вътрешното сърце човек намира Бог, мир и себе си. Интелектуалците скептици избягват себе си. Вътрешното Аз, обаче, знае Божествената истина, защото то самото е Божествено. Това добре ли го разбирате?

Изправих се с чувството, че разбирам. Обаче всичко това не ми звучеше религиозно. То просто беше понятно и не разбирах защо някои хора, които познавах, трябваше толкова да го усложняват — те или не разбираха или не искаха да го разберат.

— Защо има войни, Джон? Какво подтиква хората да завладяват други хора?

— Защото тези, които изпитват нужда да завладяват, не разбират истината за себе си. Обаче, ако един тесногръд тиранин се отвори за вътрешно опознаване, той скоро загубва склонността си да завоюва. Вижда колко необятен е самият той и вече не се нуждае да осигури безсмъртието си като завладява другите. Когато човешкото съзнание достигне разширение на много нива, то става по-умиротворено, по-удовлетворено. Скептикът е с много ограничен възглед към по-висшето самопознание. Вашите догматични религии, например, най-много ограничават човечеството, защото изискват безпрекословно благоговение пред авторитета — един външен авторитет. Вие сте Бог. Вие знаете, че сте Божествена. Но трябва непрестанно да помните своята Божественост и — най-важното — да действате в съгласие с това.

— Джон, вие преди малко споменахте извънземните. Не съм съвсем сигурна какво да мисля за това, но участват ли и те в същата борба за вътрешно опознаване?

— Точно така — каза Джон. — Може би те оперират, поне някои от тях, на по-високо ниво на съзнание, а и на по-високо техническо ниво. Но те не бива да се обожествяват. Те са просто учители. Те посещават Земята от край време, за да носят познание и духовна истина, защото с еволюцията на времето са открили, че духовното разбиране на индивида е единственото разбиране, необходимо за мира. Всяко друго познание произлиза от това.

— А възможните тълкувания за извънземните в Библията истина ли са? Имам предвид Йезекиил и други подобни?

— Правилно. Те са се явявали по това време на вашата Земя, за да донесат по-висше познание за Бог и духовната любов. Те винаги се явяват, когато са най-необходими. Те служат като символ на надежда и по-висше разбиране.

— Ще се срещна ли някога с някой от тях?

Последва пауза.

— Ще говорим отново по тези въпроси друг път. Поразмишлявайте над това, което ви разказах и какво желаете да научите. Това ли е всичко засега?

Съзнанието ми беше така препълнено, че трябваше да кажа да.

— Благодаря ви, Джон — казах аз, — който и да сте. Просто не мога да мисля за нищо повече сега. Трябва да асимилирам това, за което ми говорихте.

— Много добре — каза Джон. — Стремете се да бъдете в мир със себе си и с Бог и неговото дело, защото сте част от това дело. Бог да ви благослови.

„Нещо неведомо за нашите схващания посещава Земята“

Д-р Митрофан Зверев, съветски учен

Кевин потрепери, сякаш вибрациите на духа на Джон преминаха през тялото му и го напуснаха. Ръцете му се издигнаха към очите и ги покриха. После той разтри очи, сякаш се събуждаше от дълбок сън.

— Здравейте? — каза той сънливо, като се опитваше да фокусира погледа си в стаята около себе си. — Здравейте?

Станах, протегнах се и влязох в полезрението му.

— Здравейте — казах аз. — Тук съм.

— Как мина? — попита Кевин.

— Боже мой — казах аз, — невероятно беше. Просто не зная какво да мисля.

Кевин изправи гръб в стола и после стана.

— Просто правете каквото ви се струва правилно — каза той. — Какво чувство имахте — правилно ли ви се струваше това, което предадоха? Те ми казваха просто да вярвам на чувствата си. Друго не ти остава да правиш, щом веднъж си почнал да ги разпитваш.

— Но те казаха невероятни неща.

— Какви например?

— О, за предишни животи. Цял куп неща за хора, които познавам сега, а се смята, че съм ги познавала и в други животи. При това го казаха и Джон, и Макферсън.

— Така ли?

— Да. Добре де, а вие вярвате ли във всичко това?

— Вярвам в това, което ми се струва истина.

— А имате ли чувство, че прераждането е истина? — попитах аз.

— Би трябвало да е, нали? Тоест че аз съм инструмент, чрез който говорят много духовни същества, нали? Така че съществуването на душата в много измерения ми се струва истина. Иначе това би ме превърнало или в актьор, или в луд. А доколкото ми е известно, не съм нито едното от двете.

Погледнах внимателно Кевин.

— Да — рекох колебливо аз, — обаче Джон каза, освен това много неща за извънземни, които са донесли всякакъв вид духовно напреднали знания на човешката раса. Вярвате ли в това?

Той седна.

— Разбира се — каза той, — защо не? Те не само се споменават из цялата Библия, но фигурират в една или друга форма в почти всяка култура на Земята. Така че защо да не съществуват? Освен това, познавам много хора днес, които казват, че са ги виждали.

— Вие виждал ли сте някога НЛО? — попитах аз.

— Не — отвърна Кевин. — Още не съм имал това удоволствие.

— Но въпреки това вярвате?

— Разбира се. И това ми действа обнадеждаващо. А и кой съм аз, че да оспорвам авторитетите, според които има доста голяма вероятност те да съществуват? Знам, мнозина пък твърдят, че не съществуват, но и за това няма доказателства.

Кевин разсеяно отпи от студения чай, който беше останал. Тогава погледна халбата.

— Това откъде се взе? — попита той.

— Макферсън. Той каза, че имал нужда от халба, ирландски тип, за да мисли по-ясно.

— Аз държах ли тази халба?

— Да.

— Интересно.

— Да.

— Кое ли време трябва да е вече?

— Хубав въпрос — казах аз и пресметнах: — Малко преди десет часа.

— Тогава трябва да тръгвам. — Той се запъти към вратата.

— А ще може ли скоро да се видим пак? Знам колко сте зает. Но ще имате ли възможност да ме вмъкнете във времето си?

— Нека да прибера моята дама и ще ви се обадя.

Отворих вратата и му благодарих.

Той тръгна с провлачената си походка, като наметна елегантното си бежово палто на раменете. Излезе и заслиза по стъпалата като герой от „Наемателят“ (един стар филм, който бях гледала в детството си).

Гледах го като отива към автомобила си на улицата. През това време си мислех дали един транс — медиум не се нуждае несъзнателно да бъде театрален, за да поддържа собствената си идентичност.

Отидох в спалнята и просто рухнах в леглото. Не можех да заспя. Краката ми вибрираха от странна, почти магнетична енергия, извираща отвътре. Обърнах се. Не помагаше. Енергията продължаваше да вибрира… Почти не се страхувах от нея, защото ми беше съвсем непозната. Усетих същите вибрации във връхчетата на пръстите си и около устните. Усещах го физически, но в същото време чувствах, че енергията избликваше някак си от съзнанието ми.

Опитах да се съсредоточа над дребни, познати неща — мекия бриз, който полъхваше откъм Тихия океан през прозореца ми, плясъка на вълните, разходката, която щях да си направя на сутринта из планината с дивите цветя. Заех се мислено с една позната хореография, която често правех като се опитвах да заспя. Отмервах всяка стъпка и движение според музиката. Усещах смисъла на музиката в съзнанието си. Стегнах мускулите на краката си, като се опитвах да неутрализирам потока от магнетична енергия, лумнал в мен. Беше някаква чужда енергия и все пак някак положителна. Визуализирах насладата от току-що изядена фонданово — фруктова мелба и как горещият плътен, сладък шоколад се стича по студения сладолед ванилия.

Чувствах, че ми е нужно някак да се приземя в това „тук и сега“ на Земята. Усмихнах се на себе си. Какво по дяволите ставаше? Кое беше реално? Наистина ли бях живяла някъде с Джери и с Дейвид преди петстотин хиляди години? Ако наистина повярвах в това, нямаше как да продължа да се движа из този свят по същия начин, както винаги досега. Това задължаваше да си променя светогледа. Дали това именно не се бе случило с Уолт Уитман, Питагор, Аристотел и Торо, когато са стигнали до заключението, че прераждането е не само възможно, но и вероятно? Нищо чудно, че хората в Азия имат различно схващане за времето от нашето, тук, на Запад. Те израстват с вярата в прераждането на душата от живот в живот. Боже мой, помислих си, може би времето и пространството са толкова относителни, че не са измерими. Може би и двете съществуват едновременно. Може би душата в моето тяло ми казва, че всичко е реално. И ако това е истина, тогава действителността има повече измерения, отколкото изобщо съм си представяла. Може пък, както твърдят философите и дори някои учени, действителността да е единствено това, което човек възприема, че е.

Ако беше така, можех да разбера в един колосален план какво би означавало за планетата и всички човешки същества, които живеят на нея, едно допълнително духовно измерение. Какво чудо, какво вълшебство би било това!

Тогава би било валидно възприятието на всеки човек за действителността. Ако най-важното бе опитът на душата, а физическото съществувание на човек буквално ставаше неуместно, защото, от космическа перспектива, няма такова нещо като смъртта, тогава всяка изживяна секунда на земята ставаше скъпоценна, тъкмо защото е свързана с величавия всеобемащ градеж, който ние сме спомогнали да се създаде. И тъкмо защото всеки атом има цел, може би целта конкретно на тази колекция от атоми, която се върти в леглото, е да предаде посланието, че ние сме част от Бога — сила, създал всички неща — и Той е толкова част от нас, колкото сме ние от него.

В някакво кълбо от вибриращо объркване, аз се въртях и въртях, докато най-сетне заспах.