Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (24)

Глава 22

„Не мога и за миг да повярвам, че животът в самото си начало е възникнал на тази незначителна малка топчица, която наричаме земя… Частиците, които са се комбинирали, за да произлязат живи същества на тази наша планета, вероятно са дошли от някое друго небесно тяло, където и да било другаде във вселената.“

Томас А. Едисън, „Дневник и всякакви наблюдения“

На другия ден утрото беше ведро и някак си изглеждаше ново и пълно с надежди. Погледнах часовника си пръстен. Той беше най-любимото ми бижу. Бях обиколила света с този часовник пръстен. Беше девет часа, десети юли. Помислих си какво ли е времето в Лондон. Опитах се да го визуализирам. Видях дъжд, мрачни улици и мокри хора с чадъри. Видях Джери да излиза от метрото на път за Парламента. Зачудих се дали съм визуализирала действителността или това е въображение.

Обух си високите обувки, панталона, блузата и пуловера и излязох.

Отсреща на улицата, на каменната стена седеше Дейвид.

— Мисля да отидем до Атаура — каза той, — но първо да си вземем още яйца. Менюто тук не е много за чревоугодници, а? — Той смигна и на влизане в гостилницата се спъна.

Беззъбата жена с бебето излезе с кошница зеленчуци и ги понесе към колата ни.

— Ще вземем и нея — каза Дейвид, като ми подаде топло мляко и две обелени яйца. — Трябва да продаде зеленчуците си, а не й се случва често да има превоз.

Тя се усмихна с беззъба радост и влезе на задната седалка. Дощя ми се да й донеса от реалния свят изкуствено чене, което да й става.

Утринната светлина в Андите бе различна от Хималаите. Сенките тук бяха по-разлети и хоризонтални, защото планините бяха по-разпрострени. Възвишенията тук изглеждаха по-скоро като издути равнини.

Златни парцели пшеница се полюшваха спокойно в утринния ветрец. Овце, крави и лами вървяха лениво покрай пътя, смесени тук-там с прохождащи малчугани, чиито майки носеха на гърба си други бебета в оранжево-розови цедила.

Изядох яйцата. Дейвид заговори на испански с жената, която седеше отзад. Преведе ми. Тя говореше за едни диви цветя, които се стриват, запарват се и се използват за намаляване налягането в синусите. Тя каза, че всяко растение в планината има медицинско приложение и можем да си купим от тях в Атаура. Бебето й спеше с такъв здрав сън, че изглеждаше като неодушевен товар в скута й.

Протегнах ръка през облегалката назад. Жената видя моя часовник пръстен. Пипна го и ръката й беше топла. Каза нещо на испански. Дейвид ми преведе:

— Иска часовника ти. Каза, че е много красив и го иска.

Усетих как мозъкът ми моментално запъна. Да дам на тази непозната жена любимото си бижу, което ми беше връзката с реалния свят (защото беше часовник)? Видях, че Дейвид ме гледа.

Жената подхвана пръста ми в ръката си и извади часовника пръстен. Не се дръпнах. Тя го стисна в длан и после погледна към слънцето.

— Какво би я направило щастлива? — попитах аз Дейвид. — Попитай я, ако обичаш. Какво би я направило истински щастлива?

Той я попита. Тя отговори:

— Пръстени и такива неща.

Аз казах.

— Това би те направило по-щастлива от щастието?

— О, да — каза тя убедено, — защото ще означава, че семейството ми е заможно. — Тя завъртя пръстена на пръста си, вдигайки ръка пред себе си и се усмихна. — Какво е това? — попита после тя и посочи кутията с книжни кърпички. — Като тоалетна хартия ли е?

Подадох й я, като й показах как се вадят. Тя взе кутията и я заобръща на всички страни, като оглеждаше внимателно всеки ръб. После бавно заизважда първата салфетка. Когато отдолу излезе следващата салфетка, тя се стресна. Обаче не го обърна на игра, пестеше салфетките. Тя кръстоса ръце около бебето в скута си и погледна часовника пръстен. Аз мълчах. Наблюдавах сцената, като се чувствах засрамена от опасенията си, че тя ще си го задържи. Защо ли не можех просто да й кажа великодушно: „Той е твой. Аз ще си взема друг по-късно“. Но не можех. За мен той представляваше привързаност и спомени. Но това не беше само с часовника пръстен. Така беше с всяка „вещ“, с която съм имала някакви лични преживявания. Паричната стойност на „вещта“ нямаше никакво значение. Важното беше емоционалната привързаност. Някак си сякаш „вещите“ бяха продължението на някакъв любовен залог. Тези „вещи“ ми бяха на разположение винаги, когато ми потрябваха. Никога не си отиваха. Бяха постоянни. Трябваше само да се пресегна, да ги докосна и те съществуваха. Някак си зависех от тях. Те ми даваха някаква сигурност, защото зад тях бяха хората, чиято любов най-много ми е била нужна. Дали тогава това не беше основата за алчност? Дали не беше предимно израз на нуждата от човешка любов, която никога не получаваме достатъчно? Дали едно вдъхващо сигурност одеяло или някое мече не бяха началото на едно достъпно заместване на любовта? Бях се загледала в утрото навън и усещах как Дейвид усеща, че размишлявам. Пред нас в белите облаци се извисяваха високите планински върхове, покрити с лед и сняг.

— Това са ледените върхове Уайтапаляна — каза Дейвид.

Загледах се в тях. Изглеждаха сякаш над реалния свят — бели, изящни и невъзмутими. Чудех се какво ли е времето на върховете. Помислих си и дали отвъд не беше Шангри-Ла. Мислех си и какво ли би било да се опитаме да стигнем там пеш.

— Ходила ли си на Ледените върхове? — попита жената.

— Не, а ти? — попитах аз.

— О, не — каза тя. — Но много хора са виждали летящите чинии, които се появяват иззад върховете. Имате ли летящи чинии във вашите планини в Съединените щати?

Обърнах се на седалката си и я погледнах в очите. Те бяха невинни и непреднамерени.

— Да — казах аз. — Предполагам, че има. Но аз никога не съм виждала.

— Те оставят следи, когато се приземяват — каза тя. — А ако отидеш прекалено близо, те се плашат и си отиват. Идват нощем, когато за нас е твърде студено, за да ги гледаме. Много от тях прелитат насам-натам по небето.

Извадих салфетка от кутията и си издухах носа.

— Какво представляват те, как мислиш? — попитах аз.

— Нямам представа. Само съм чувала — каза тя.

— А какво правят?

— Тук идват учени да ги гледат. И те казват, че в сравнение с тези чинии ние сме нищо.

— А какво мислиш, че правят чиниите?

— Те са дошли от Венера.

— От Венера ли?

— Да, учените ни го казаха. Казаха, че те изучавали нашата планета.

— Страхувате ли се от тях? — попитах аз.

— Не. Един мой познат е видял една като се приземява и тръгнал към нея. Но тъкмо като стигнал, тя отлетяла. Той смята, че хората й са се уплашили от него.

— Защо?

— Защото той е по-голям от тях.

Изчаках я да каже още нещо, но тя мълчеше. Само гледаше през прозореца. Не че не искаше да говори. Просто не я интересуваше особено тази тема и явно бе я изчерпала. Или може би просто бе проявила любезността да задоволи любопитството на чужденци. Тя взе главичката на бебето в ръце и заговори оживено за продажбата на зеленчуците си и колко високи ставали цените. Каза, че е чувала за някакви химически церове, които сме използвали, за да растат по-едри зеленчуците ни и попита дали може да намери от тях?

Пътувахме по почти равнинен терен. Опитах се да възприема това, което бе казала жената. Слънцето вече беше точно над Ледените върхове и те блестяха.

На едно кръстовище трима полицаи ни спряха и попитаха Дейвид къде отиваме и защо. Надникнаха да видят и нас. Като разбраха, че сме чужденци, те ни предупредиха, че в Уанкайо (където не отивахме) има вълнения и ни махнаха да продължим.

С наближаването към града почваха да се появяват все повече хора. От време на време виждахме по някой мъж, облечен в черен западен костюм.

— Обличат се така, когато са в траур — каза Дейвид.

Жената заговори за децата си. Каза, че има пет. Не искала да има повече, затова двамата със съпруга й престанали да водят полов живот. Когато споменах, че има средства за контрол над раждаемостта, тя не можа да ме разбере — явно нямаше никакви познания за тялото си. Тя беше млада, в тридесетте, и заедно с връстниците си до един имаха същия проблем. Никой от познатите й вече не водеше полов живот, за да не расте повече семейството му.

Почнахме да виждаме все повече жени с торби на пурпурни черти на гръб, запътили се към Атаура. Носеха обичайните бели широкополи сламени шапки и поли с бели фусти от пике и имаха вид, че са костюмирани специално за снимането на филм в тази местност. Навсякъде се шляеха кучета.

Когато навлязохме в града, първото, което чух, бе запис на Нийл Седака, който свиреше от един джубокс. Паркирахме колата и излязохме да се разходим. Жената се отдалечи с моя часовник пръстен и бебето си. Загледах се след нея. Дейвид ме погледна.

Пазарът на улицата продаваше всичко — от завивки и постели, до прясно смляно кафе и стари грамофонни плочи. Слънцето вече напичаше, но в сянката на сградите беше студено. На всяко дюкянче висяха изображения на Христос с кандило под тях. Хората пиеха сладка царевична напитка, наречена маис и се шляеха наоколо. Сред плодовете и зеленчуците подтичваха кучета. Направо на улицата бяха разположени за продан дрехи, обувки, пластмасови кофи, боб, грах и боядисани платове. Едно момче заемаше комикси за четене. Една жена обшиваше с ширит рокля, която току-що си бе купила.

До джубокса на ресторанта стоеше старец, облечен в протрити панталони, дрипав сив пуловер, гуменки, кафява касторена шапка и с цвете на лявото ухо. Той се поклащаше леко, но не в ритъм и се мъчеше да влезе в такт със записа на Елвис Пресли. От задния му джоб стърчеше празна бутилка от Инка Кола. Той се затътри до една маса в ресторанта да изпроси нещо за ядене, което веднага пъхна в кафявата си касторена шапка. На отсрещната маса седеше и ядеше супа един мъж, явно пиян, който крещеше ругатни към стената.

По улицата млади хора чакаха пред киното да отвори. На афиша пишеше „Десетте божи заповеди“. Врата от ковано желязо, боядисана в яркосиньо, разделяше хората от касата.

Нашата госпожа се върна и ни поведе към сергиите с билки. На едно одеяло бяха разположени малки купчини треви, които според нея лекували почти всяко заболяване, което може да има човек. Корен от вид папрат за астма, валериан за нервната система, „хиркампури“ за черен дроб, храносмилане, диабет, жлъчка и киселини. Купих си от няколко билки, за да си правя чай, имаше и някаква кора от дърво на име „сангреднада“, която била добра за язва. Трябваше да си купя и от нея.

На бордюра седяха три жени. Едната галеше бебето в скута на приятелката си, другата поглаждаше кучето, което, проснато между двете, глозгаше един кокал. Един мъж втриваше сяра на прах в периферията на бялата си шапка, за да се втвърди. Пред него имаше вид извара, направена от варено мляко, която се казваше quesillo.

Като навлязохме в цветния пазар, очите ми се заслепиха от вълшебното царство на гладиоли, маргарити, испански карамфили, петльов гребен, хризантеми и нарциси. Между цветята се разхождаха дечурлига, които ядяха захаросани перуански пуканки.

Нашата госпожа изложи зеленчуците си за продан. Тя още беше с моя часовник пръстен. Опитвах се да не забелязвам. Знаех, че ще я видя и по-късно. С Дейвид се разхождахме, докато огладняхме. Седнахме в един ресторант на открито и си поръчахме ориз с боб, отгоре с лук и горещ сос, на име rocoto — с лют пипер, който сигурно беше най-пикантната подправка, измислена от човека.

— Харесва ли ти тук? — попитах аз Дейвид.

— Да, истинско е — отвърна той. — Хората са съвсем непретенциозни. Те са това, което са. Живеят просто.

— Може би когато хората живеят в удобства — казах аз, — тогава се нараняват един друг. Може би всички трябва да живеем в бедност и борба за оцеляване.

— Не — каза той, — не мисля така. Това би отрекло прогреса и стремежа към по-добър живот. Не, отговорът трябва да е нещо като моето кредо. Искаш ли да го чуеш?

— Разбира се.

Той се изкашля и с тон, сякаш рецитира на годишен акт в училище, каза: Работи усилено. Не лъжи. И се опитвай да не нараняваш никого. Това е то. Така живея аз. Всеки ден си напомням този философски тризъбец. Научил съм се да не го забравям.

— Чувстваш ли се понякога потиснат и самотен?

— Да.

— И как се справяш?

— Струва ми се, може да се каже, че щастието е да знаеш в какво вярваш.

— Обаче отсъствието на съмнение в себе си прави някои хора самомнителни и опасни.

— Да, самомнителният човек иска всички други да мислят като него.

Помислих един миг над това.

— Смяташ ли, че аз съм такава?

— Каква?

— Да искам всичко да бъде по моему?

Дейвид остави вилицата си.

— От това, което съм доловил от теб, бих казал, че да.

Имах чувство, че ми удари шамар. Очите ми се изпълниха със сълзи.

— Какво има? — попита той.

Опитах се да сдържа сълзите си, но не успях. Усетих ги как се затъркаляха по бузите ми, а мекият поглед на сините очи на Дейвид проникваше в душата ми. И в същото време прозрях в себе си.

Дейвид се пресегна и избърса една сълза от брадичката ми.

— Тази пропътува дълъг път надолу — каза той. — Това е същото пътешествие, което всички ние имаме да изминем, докато разберем кои сме. — Той замълча, после продължи: — Заради това ли не вървят нещата с твоя приятел? — попита той.

Опитах се да проговоря членоразделно.

— Моят приятел ли?

— Да, трябва да има някакъв мъж, с когото си свързана и с когото непрекъснато ходиш да се срещаш на странни места.

— Искаш да кажеш, както правя с теб ли?

— Е-е, нещо такова — каза той.

— Мисля, че това, което казваш за мен, е вярно и ми се струва, че нашите проблеми са непреодолими. Искам от него да вижда какво прави, а той не иска. Наистина не иска. Може би искам от него да вижда нещата по моему. Само ако погледне истински, той би открил своя собствен път. Но той не иска. Страхува се. И изглежда ще трябва да приема това. Щом той предпочита да не знае истината за себе си, може би трябва да му позволя тази привилегия, нали? Той сигурно е прав.

Дейвид се протегна през масата и взе ръката ми.

— Ти, от друга страна — каза той, — си с ум като петролна сонда. Ти си от тези хора, които могат да се изпокарат с другите на тази тема, но не подминаваш и себе си. Имаш куража или както щеш го наречи, да гледаш много честно и си безпощадна към себе си, като осъзнаеш какво правиш. Всъщност не бива да бъдеш толкова безпощадна. Както ти казах по-рано — бъди търпелива към себе си.

Защо добротата ме караше да плача?

— Е, хайде — каза Дейвид. — Аз съм минал през същите неща, да ти кажа. Трябва и ти да го правиш, за да стигнеш там, където искаш да бъдеш.

— Къде искам да бъда аз? — изпелтечих.

— Където живееш, не мислиш ли? Където ти основно и дълбоко живееш — това именно се опитваш да достигнеш, не съм ли прав? Нямаш ли чувство, че е така?

— Имам чувство, че всичко, което съм живяла, е било едно фалшиво, лъскавичко пет за четири. И почва да ми се струва, че почти всичко, което съм изживяла и в което съм вярвала, е мит.

— Какво по-точно?

— Ами, дето съм смятала например че когато умра, това е краят. Вярвала съм, че това, което виждам, е това, което е. Смятала съм, че няма нищо повече или нищо по-малко от тук и сега и че то е всичко, с което трябва да се занимавам. Смятала съм, че животът, който води човешкият род, е реален и физически. Сега откривам, че ние сме играли роли и някаква духовна игра с предварителен сценарий на събитията. И когато се замисля за това как съм изпълнявала своята роля, това не ме прави много щастлива.

— Е, ние всички имаме такова чувство, нали? Освен това, ти от какво се притесняваш? Ще имаш да играеш нова роля след тази, а после пак друга. Всъщност ти ще продължиш да играеш роли, докато най-накрая се получи добре!

Прихнах, та чак слюнки се разлетяха и се залових отново с фасула и горещия сос.

— Този горещ сос е ужасен — казах аз. — Кара ме да плача.

— Ами животът е като горещ сос. Щом почнеш да му се наслаждаваш и той те кара да плачеш. Разковничето е да приемаш комбинациите. А ти не можеш да приемеш нищо, преди да приемеш себе си. А за да приемеш себе си, трябва да се познаваш. А да познаваш себе си е най-дълбокото познание от всички. Христос казва: „Опознай себе си“. И после бъди верен на това. Защото ти си микрокосмос от космоса.

Облегнах се назад и въздъхнах. Краката ми се бяха схванали от седене. Имах нужда да стана, да се разкърша и да се поразходя.

Дейвид плати сметката и излязохме. Хората прибираха стоката си, за да са готови по залез-слънце. В планината слънцето диктува и търговията, и дейността, и поведението.

Повървяхме малко. Дейвид си взе Инка Кола от една сладкарска сергия, а аз мандарина. Жената със зеленчуците и моя часовник пръстен беше изчезнала — или бе успяла да хване някоя друга кола, или бе останала в града.

С Дейвид се качихме на колата и потеглихме обратно към Льокляпампа. Светлината на ранната вечер беше ясна и пурпурно синя. Равнината извън Атаура бе изпъстрена от хора, които се прибираха вкъщи за нощта. В далечината лаеха кучета и проплакваха едно-две бебета. Дейвид караше мълчаливо. Мислех колко вярно бе това, което каза. Че исках живот по мой начин и според моите условия. Че с когото и да се свържех, той също трябваше да се вглежда внимателно в себе си, така както и аз се опитвах да се вглеждам в себе си. Той не беше го казал като обвинение, а по-скоро с тон, че трябва да приема това, ако искам да продължавам нататък. Той бе намекнал и че силният натиск, който оказвах над другите, настоявайки и те да анализират себе си, съвсем не е несправедлив, защото ги заставя и те да постигнат някаква степен на развитие, но би трябвало да се съобразявам с тяхната неспособност или съпротива да го правят, ако не искат.

Всъщност щом аз самата се затруднявах да видя истината, тогава защо да не отчета факта, че и други може да изпитват същите трудности? Джери наистина трябва да е преминал през ад; да ме обича и да държи толкова на мнението ми, но в същото време да усеща невъзможно да погледне себе си в светлината, в която знае, че би ми доставило удоволствие. Той често ми казваше, че се чувства толкова неадекватен да живее според моите очаквания. Сега разбирах какво иска да каже. Никой мъж не може да живее с този вид предизвикателство. Той трябваше да бъде себе си, а не човека, който аз исках от него да бъде. И щом това не беше достатъчно, значи не беше достатъчно и толкова.

Слънцето вече бе залязло напълно. Животът в планината се въртеше около слънцето. Усетих стомаха си като че се уталожваше на някакво спокойно място. Когато той беше спокоен и аз ставах спокойна.

Дейвид изглеждаше като хипнотизиран от пътя. Гледаше право напред без дума да каже. После се обърна към мен.

— Шърл? — каза той — Имам нужда да ти разкажа нещо. За едно момиче на име Майян.

— Разбира се — казах спокойно аз. — Каквото поискаш.

Още миг-два той продължи да кара мълчаливо. После каза:

— Задай ми някакъв въпрос, за да ме насърчиш, а?

— Добре — казах аз, като играта ми хареса. — Я да видим. Имал ли си любовна връзка с нея?

— Ами да — отговори той, — но не беше това, което би нарекла нормален вид любовна връзка. По-скоро беше като космическа любовна връзка.

Подсмихнах се в себе си, защото си помислих, че всяка любовна връзка изглежда космическа, докато си в нея.

— Добре, разбирам — казах аз. — С какво се занимаваше тя? Искам да кажа, имаше ли някаква професия?

Дейвид запали цигара, отвори прозореца и вдиша дълбоко.

— Ами, тя всъщност е геолог. Беше тук на минна експедиция.

— Тук ли? О, разбирам. Значи ти си имал любовна връзка тук, в серните бани и по бреговете на пенливата Мантаро? — Усетих колко саркастично звуча сигурно, но всъщност го направих, за да се поотпусне Дейвид от закачката.

Той не реагира.

— Не — обади се той след малко, — аз бях тук с двама приятели и просто се мотаехме, когато я срещнах.

— О, просто планинарско запознанство? — казах аз, усещайки, че прекалявам.

Той пак не реагира.

— Не, всъщност — каза той. — Не беше такова. Бях излязъл сам една сутрин да се разходя и тя ме настигна по същия този път с един стар понтиак. Спря и излезе от колата. Когато я видях за пръв път, помислих, че е най-красивата жена, която изобщо съм виждал. Изглеждаше някак прозирна. Искам да кажа, кожата й излъчваше сияние. Не забелязах с какво беше — може би с дънки — но се движеше така, сякаш плаваше. И си спомням, че не можех да откъсна очи от лицето й. Не знам. Такъв беше целият ефект. Тя просто ме порази, но въпреки това изпитвах съвършен и прекрасен мир. Мир.

Докато Дейвид описваше чувствата си, забелязах, че лицето му се отпусна. Цялото мускулно напрежение, което обикновено придружава пъргавия му ум, сега изчезна. Изглеждаше така, сякаш бе мигновено хипнотизиран.

— И как още изглеждаше тя? — попитах аз.

— Дребна — отговори той, — съвсем дребна и крехка, с дълга, гъста черна коса, с онази чудесна много бяла прозирна кожа и тъмни, тъмни, с форма на бадем очи. Не онези ориенталски очи, тоест не с такива клепачи, а леко издължени, полегати. Тя се запъти към мен така, сякаш едва ли не е знаела, че ще бъда тук. Тръгнахме да вървим заедно. И странното е, макар че тогава не ми изглеждаше странно, че не си казахме нищо. Сякаш нямаше нужда да говорим. Никога не бях изпитвал подобно нещо дотогава, затова не му обърнах много внимание. Почти имах чувството, че тя така и така знае какво мисля.

Дейвид замълча, спомняйки си.

— Да — продължи той, като разтърси главата си, пълна със спомени. — И така, след малко аз си помислих, че би трябвало да кажа нещо. Затова я попитах какво прави тук и тя каза, че е с нейните хора и извършват някакви геологически проучвания в планината. Попитах я какви хора. Тя каза, че по-късно ще ми разкаже. Това ми прозвуча нормално. Попитах я откъде е. Тя отговори, че и това ще ми каже по-късно. Така че повече нищо не я попитах. Тогава тя ме заразпитва всичко за мен самия. Но по някакъв начин, който не мога да обясня, съзнавах, че изобщо не й беше нужно да го прави.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз с чувството, че Дейвид е в някакъв друг свят, докато си припомняше тази изключителна среща.

— Ами — каза той колебливо, — не ти ли е познато това чувство, като срещнеш някой нов човек, че той истински те познава и те разбира? Ами нещо подобно беше. Усещах, че тя знае всичко за мен и това бе просто начин да ми даде време да свикна с тази мисъл.

Дейвид гледаше напред, потънал в мислите си.

— А ти? — попитах аз. — Ти имаше ли чувство, че я познаваш?

Помислих си, че ще ми отговори как е имал чувство, че я е познавал в някой друг живот или нещо подобно.

— Не, не всъщност — той се поколеба. — И така после — продължи той, — ами, разхождахме се и скоро тя започна да говори за всякакви работи… за света, правителства, разни отношения в разни страни, Бог, езици. Тоест нищо не разбирах. По онова време още не бях навлязъл в тези неща, разбираш ли?

— Значи е било доста отдавна?

— Да. Отдавна. Бях почнал да я смятам за нещо като чуждестранен шпионин, само дето не можех да разбера в полза на кого. Тя говореше за отрицателната енергия на някои наши световни лидери и че хората имат нужда да вярват в себе си, че най-важните отношения са отношенията между всяка отделна душа и Бог. Попитах я дали тя е „чудо“ като Христос. Тя се засмя и каза, че в известен смисъл е по̀ чудо и от него, но пък че ако ние истински сме разбирали за какво е говорел Христос, никой не би го нарекъл чудо. Тя говореше и говореше. Обядвахме и тя говореше. Приятно ми беше да говорим, да я слушам и да бъда с нея, но просто не знаех как да приемам повечето от нещата, които ми казваше. По-късно я попитах къде е отседнала. Тя не ми каза. Не настоях. Скоро тя се усмихна и каза, че трябва да тръгва, но че ще се видим пак. Появи се на другия ден и ме намери. Тръгнахме отново на разходка, почти целия ден, и тя ми разказа още неща. Все важни неща. Не разбирах какво всъщност става и й го казах. Тя отговори, че ще ми каже, когато му дойде времето, но ако се чувствам в състояние да уча от нея, трябва просто да се отпусна и да уча.

Излизах всеки ден на разходка по този и други хълмове. И всеки ден тя ме намираше, независимо къде ходех. Разговаряхме за много неща. Тогава, един ден, както бяхме седнали на брега на реката, тя започна да говори много по-конкретно за човешката душа и какво представлява тя. Преди да срещна Майян, изобщо не беше ме интересувало дали има живот след смъртта, дали Бог е жив и здрав и къде живее. А за душата да не говорим… Иисусе! Но я слушах и скоро почнах да изпитвам чувството, че тя ми предава някаква важна научна информация. Посъветва ме да си записвам всичко, защото според нея аз съм бил способен да го възприема и един ден да го предам на подходящия човек, който ще види, че е било записано… и може би този човек си ти.

— Аз ли? — попитах смаяно. Бях погълната така дълбоко от неговата история за Майян, че не виждах себе си като част от всичко това.

— Да, може би. Тя каза, че трябва да записвам всичко, което ме учи и аз го правех, защото според нея трябвало да пренеса всичко това на хартия, за да мога да го виждам и да го показвам на други.

— О, и ти записа ли го?

— Да. Искаш ли да го прочетеш?

— Да, наистина. Но ми се струва, че все още ми се изплъзва поантата. Защо не ми даде това от нея заедно с всичко за четене, което ми даде по-рано?

— Ами, заради въпроса коя е тя.

— Коя е тя ли? Какво искаш да кажеш?

Дейвид направо се изчерви. После се умълча.

— Задай ми още някой въпрос — проговори накрая той. Звучеше малко напрегнат.

Това явно беше нещо повече от обикновената история „момче-среща-момиче“ в планината. Това беше нещо като терапия.

— Добре — казах аз. — Майян. Това е екзотично име. Откъде е тя?

Дейвид се задави с дима от цигарата си.

— Имаш предвид коя страна или град?

— Добре, да. — Не схващах какъв е проблемът. — От начина, по който ти я описа, трябва да изглежда доста екзотична. Може би е от Полинезия?

— Не. Още по-далеч.

— По-далеч? Какво имаш предвид — по̀ на изток ли? Да не е от Япония или нещо подобно?

— Не, не по-далеч на изток, а по-далеч нагоре.

— По-нагоре ли? — Почнах да се чувствам като клоунът — глупак в някой водевил.

— Да, по-нагоре и по извън.

— Дейвид — казах аз, — май прекаляваш. Какво става всъщност? За какво говориш? Кажи ми. Това е глупава игра. Достатъчно те насърчавах — просто ми кажи. Откъде може да е тя, че ти е толкова трудно да ми кажеш? Да не е от друга планета?

Дейвид се извърна, вдигна и двете си ръце от волана и ги стисна във въздуха:

— Улучи! — възкликна той. — Позна! Отгатна.

— Какво, за бога?

— Това, което току-що каза.

— Че Майян е от друга планета ли?

— Да, да, да, да! Точно това ми беше толкова трудно да ти кажа. Обаче е истина. Кълна се в Бога, че е истина. И тя ми го доказа няколко пъти — ще ти разкажа за това.

Усетих, че загубвам дар слово. Взех една от цигарите на Дейвид, запалих я и всмуках. Отворих прозореца от моята страна и издухах дима в нощния въздух. После, с цигара в ръка, аз се смъкнах на седалката, опрях нозе на таблото и продължих да пуша. Спомням си подробно всяко свое движение, защото това, което най-много ме стресна, бе собственото ми чувство, че е искрен. Знам, че може да звучи налудничаво, но наистина чувствах, че той не е превъртял, не халюцинира или се преструва.

Пътувахме в мълчание. Аз не казвах нищо. Дейвид също. Нощта бе ясна, суха и студена. Погледнах нагоре — звездите висяха като кристали на небето. Наистина ли бе казал това, което чух? Той беше човек, на когото вярвах. До толкова голяма степен бе част от изграждането на духовните ми възгледи. И поне вярвах, че той вярва в това, което каза. Наистина бях чувала, че доста хора са имали контакт с извънземни, но никога не ми се е налагало да установявам дали казват истината. Оставях това на интересуващите се учени и психолози.

Но сега изглежда аз трябваше да преценя приятел. Гледах кристалните звезди и си спомних за коледния телескоп, който получих като дете, след като месеци бях молила за него. Спомням си нощите, през които се взирах през телескопа в небесата, усещайки някак си, че им принадлежа. И този копнеж не навестяваше ли често всеки от нас? Не ни ли напомняха постоянно небесата, че ние като човешки същества принадлежим към тази вълшебна мрежа на космоса? Че всички сме съставна частица от гигантски вселенен пъзел, който на нас още не ни е ясен, заради нашето ограничено триизмерно съзнание? И дали Дейвид и други като него именно от пламенния си копнеж да го проумеят, всъщност не почваха да вярват, че са имали „контакт“ с частичка от космическия пъзел? Пушех си цигарата, а после дишах дълбоко, съзнавайки противоречието между това, че копнея за чист въздух, а в същото време сама замърсявам белите си дробове.

Когато пристигнахме, Льокляпампа бе тъмна и умиротворена. Близо до нашия „хотел“ прасенца ровеха със зурли в стара автомобилна гума, доволни от кашата с плява, което им беше вечерята, а майка им търпеливо ги гледаше.

Жената с детето не беше се върнала. Майка й беше сготвила за вечеря задушени бъбреци с винен сос. Горещите пухкави хлебчета бяха току-що опечени и по краищата им се оцеждаше вкусно бито масло. Две газени лампи висяха от куки на гредата над нас и осветяваха масата ни. Радиото бълваше футболен мач, а малките деца от семейството току влизаха, обикаляха около масата и ни гледаха като се храним. По-възрастната жена готвеше на газова печка, която се зареждаше от цистерна с газ до пътя. Печката, умивалникът и хладилникът бяха на отсрещната стена на гостилницата и едва се осветяваха.

— Красива вечер — каза по-възрастната жена на Дейвид. — Нощта ще е добра за астрономите.

Дейвид протегна ръце зад главата си и въздъхна. После, като между другото, той я попита на испански:

— Ти виждала ли си някога НЛО?

— О, да — каза тя, — много пъти. А моят чичо ги е виждал как летят право в езерото Титикака и изчезват. Той отначало се уплашил, защото помислил, че полудява. — Тя посочи главата си. — Но после няколко негови приятели му казаха, че са виждали същото. И той се оправи.

Дейвид пак въздъхна дълбоко, сякаш изпита облекчение от това, което разказа жената. Тя отиде към печката и ни сипа в чинии от ястието. Последвах я.

— И какво мислиш, че са те? — попитах я, чувствайки се един от хилядите туристи, които трябва да са й задавали същия въпрос.

Тя ни поднесе ястието на масата.

— Извънземни чужденци — каза тя. — Всеки го знае.

— Мислиш ли, че са приятелски настроени? — попитах.

— Не знам. Сигурно — каза тя. — Те живеят високо в планината и летят с чиниите си далеч зад планината, така че никой не може да ги открие.

Тя ни донесе топли питки за яденето и попита дали ни е харесало в Атаура. Аз кимнах и се усмихнах. Явно повече не й беше интересно да се занимава с абсурдното естество на предишната тема: подобно на нашата приятелка в колата, извънземните бяха без значение в нейния пейзаж, те бяха нещо любопитно, което обаче не засягаше живота им. За нея беше много по-важен всекидневния живот и как да свързва двата края.

Сега, след като бе проявила любезността да поговори с нас, тя просто ни сервира и отиде по своите вечерни шетни.

Погледнах Дейвид през димящото ястие. Не бях гладна.

— Ами така се държат всички тук — каза той с извинителен тон. — Просто са свикнали. И се чудят защо хора като нас толкова се интересуват. Те се смеят на астрономите, които идват тук да изучават и чакат. Казват, че чиниите никога няма да се покажат, докато те са тук. Според тях хората от чиниите обичат да бъдат сами и планинците така и се държат към тях. Планинците не знаят защо те са тук, единственото, което много от тях казват, е, че разработват минерални залежи в планината.

— И не се страхуват от тях?

— Нямат вид да се страхуват. Според тях те никога на никого нищо лошо не са направили и по-точно те просто бягат.

— И много хора ли са ги виждали?

— Шърли — каза Дейвид, — всеки, с когото съм говорил тук, има по една история за летящите чинии. Всеки отделен човек.

Погледнах го в очите. Те бяха спокойни и, бих казала, облекчени.

— Дейвид — казах аз, — къде мога да намеря твоята Майян?

Той ме погледна и раменете му се отпуснаха, сякаш огромно бреме се бе смъкнало от плещите му.

— Аз не мога да намеря Майян — каза тихо той. — Тя ужасно ми липсва и продължавам да идвам тук с надеждата, че ще се появи. Тя промени живота ми. Всичко, което мисля сега, е благодарение на нещата, които научих от нея. Тя е причината да намеря такъв мир в себе си. И ми се иска да ти предам всичко на теб.

Погледнах през прозореца на сградата, наречена ХРАНА, към тъмната нощ Андите.

— Дейвид — казах аз, — каквото и да си позволя да кажа някога по въпроса за това в колко неочаквано положение съм попаднала тук, то би било направо шедьовър на сдържаността.

Станах от масата. Минахме през ниската врата към нашия „хотел“.

— Но благодаря ти, Дейвид — казах аз, — благодаря ти, че ми вярваш и ми разказа всичко това.

Ръката му леко притисна рамото ми. В тъмното гласът му се запъна в гърлото.

— Лека нощ — каза той. — Не оставяй дървениците да те хапят.

Целунах го по бузата и влязох в тъмната си, усойна спалня. Заспах моментално, защото откровено казано, ме беше страх малко да стоя будна и да мисля за това, което ставаше.