Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (3)

Глава 1

„Сънищата на древния и на съвременния човек са написани на същия език като митовете, чиито автори са живели в зората на историята… Вярвам, че символичният език е единственият чужд език, който всеки от нас трябва да научи. Разбирането му ни дава достъп до един от най-значителните източници на мъдрост… Наистина, и сънищата, и митовете са важно средство за общуване между нас и нас.“

Ерик Фром, „Забравеният език“

Вървях по брега със спортен ход и пясъкът беше студен и мек под нозете ми. Приливът настъпваше равномерно и по залез-слънце щеше да стигне до стълбовете, които поддържат къщите по улица „Малибу“. Обичах спортното ходене точно преди залез-слънце, защото гледката на пурпурните облаци над вълните отклоняваше вниманието ми от болката в нозете. Един здравен инструктор веднъж ми каза, че три мили спортно ходене в мек пясък се равнява на ходене шест мили по твърда повърхност. А аз исках да си остана здрава, все едно колко болезнено беше това. Когато не танцувах бягането ме поддържаше във форма.

Но каква история бях чула оня ден… за двамата братя? Единият — здрав като камък, който изминавал по булеварда пет мили рано всяка сутрин от живота си, независимо от това как се чувства. Другият никога не направил каквото и да било упражнение. Една сутрин братът — здравеняк тръгнал за спортното си ходене по пътя, обърнал се да помаха с пръсти на мързеливия си брат, когато — бам! — той просто не забелязал камиона…

Може би всъщност няма значение какво правим, за да се пазим. Винаги има някъде някакъв камион. Важното е да не позволиш това да те спре, да не го оставиш да управлява живота ти.

Спомням си как седим на масата за вечеря с майка ми и баща ми във Вирджиния, където съм израснала. Бях на около дванадесет години и тогава ме удари мисълта, че независимо колко щастлива се чувствам в който и да било миг аз съзнавах борбата отдолу. „Грижата“ го нарекох тогава… върху всяко нещо има някакъв печат на мъка. Спомням си как татко ми каза, че без да искам, съм се натъкнала на един древногръцки принцип — питагорейския, мисля, че беше. Татко беше нещо като местния философ и почти беше получил философска титла в университета „Джон Хопкинс“. Той обичаше да разсъждава над философския смисъл. Предполагам, че съм наследила същата черта. Спомням си, той каза, че мисълта ми има дълбоко, принципно значение, което е вярно за целия живот. Все едно колко хубаво може да изглежда нещо, винаги има един негативен компенсиращ фактор, който трябва да взимаш предвид. И обратното също е вярно, разбира се, бе казал той, но изглежда, татко обръщаше повече внимание на негативното. Що се отнася до мен, то ме караше да осъзнавам двойствеността на живота. В ослепителен проблясък над чинията с граха аз усетих, че съм проумяла нещо, без да знам много добре какво всъщност.

 

 

Вятърът започна да вдига бели качулки по вълните навътре в морето. Тъмнокръсти кюкавци се гмуркаха в малките вълнички и клъвваха каквато храна бе донесъл приливът, а в това време изящните им братя — ширококрилите пеликани — се спускаха бързо и се гмуркаха като луди камикадзе, устремени в ята риби, заплували към по-дълбоки води.

Чудех се какво ли е да се чувстваш птица, без други мисли в главата, освен да летиш и да се храниш. Помня, чела съм, че най-малката птичка може да прелети хиляди мили над Тихия океан сама, без никакъв друг товар, освен едничко парче багаж, едно притежание… малко клонче. Тя носи клончето в човката си и когато се умори, просто се спуска до морето и плава върху клончето, докато отново е в състояние да се движи. От клончето тя лови риба, от клончето се храни и на клончето спи. Не й трябва „Куин Мери“. После размахва криле, стисва в човка спасителния си пояс и потегля да види още свят.

Какъв живот. Питах се дали тази птица изобщо някога е била самотна. Но дори когато е сама, тя, изглежда, долавя правилната посока за живота си. Птиците сякаш имат вродени компаси, които ги водят, където поискат да отидат. Те сякаш знаят съвсем точно какво са, как да живеят, защо живеят. Но имат ли те чувства? Влюбват ли се? Дали се затварят в пашкул само с една птица, тъй, сякаш те двете са срещу всичко? Птиците изглеждат част от всичко. Пространство, време, въздух. Не, как биха могли да се изключат от света, щом искат да летят над него?

Спомням си едно изживяване, което имах веднъж. Наричам го изживяване, а не сън (въпреки че се случи, докато спях), защото го изпитах по-реално от сън. Усещах се извисена над земята, спусках се и падах свободно с въздушните течения също както птиците. Носех се над страни и планини, течения и дървета. Както се носех, върхарите на дърветата ме бръсваха лекичко. Внимавах да не отроня дори едно крехко листо от клона, на който принадлежи, защото и аз също принадлежах на всичко наоколо. Исках да отида още по-далеч и по-бързо, и по-високо, и по̀ на простор — и колкото по-високо се издигах, толкова по-свързана с всичко се чувствах, цялото ми същество едновременно концентрирано и разпростряно. Имах чувство, че това се случва реално, че тялото ми е неуместно и че това е част от опита. Истинското ми аз се рееше свободно и безметежно, изпълнено с покой, поради връзката си с всичко съществуващо.

Това не беше сексуално насоченият сън с летене, който описват психолозите. Това беше нещо повече. В него имаше друго измерение. Думата, която търся, мислех си, докато тичах, е „извън“. Затова си го спомнях толкова живо и всеки път, като се почувствах недоволна или самотна, без настроение или напрегната и изнервена, почвах да си мисля за онова изживяване и колко безметежно се чувствах, като се реех извън моето физическо тяло, усещайки се част от всичко над и под мен.

Това чувство, че принадлежа на „всичко“, ми доставяше по-голямо наслаждение от всякакво друго. По-приятно от работата, от правенето на любов, от успеха или от които и да било други човешки стремежи, на които се отдават хората, за да постигнат щастие. Обичам да мисля. Обичам да се концентрирам. Обичам да бъда съпричастна на грижи извън моите, защото, откровено казано, вярвам, че това е наистина моята пътека към разбирането на себе си. Някъде дълбоко в мен са отговорите на всичко, което предизвиква тревога и объркване в света. Каква дръзка мисъл! Но успеех ли да досегна себе си, истински да се досегна до себе си, щях да досегна света… може би дори вселената. Затова именно бях активист в политиката, феминистка, пътешественик, нещо като любопитен човешки репортер; може би и затова съм актриса и изпълнител. Имах нужда да се пресегна навътре и да се докосна до себе си, ако исках да разбера света и ако смятах да постигна нещо добро в работата си. Може би затова започнах живота си като балерина. Когато се движех, аз се докосвах до това, което съм. Каквото и да е то… за мен пътуването, което най-много си заслужаваше да предприемеш, бе пътуването към себе си.

Бръсна студен вятър и надигна пясъка покрай краката ми, докато тичах. Забавих ход до вървеж, спомняйки си, че след тежки упражнения е добре да се отпуснеш постепенно, за да не се пресече млечната киселина в мускулите. „От това болят мускулите — бе казал инструкторът по гимнастика. — Никога не спирай внезапно след тежки упражнения. Спирай постепенно и после по-малко ще те боли.“

Вслушвах се внимателно във всичко, което се отнасяше до физическа култура, защото разбирах, че то ме доближава повече до мен самата. Уважавах тялото си, защото е единственото, което имам. И ми се искаше да бъде издръжливо. Но, боже мой, колко болезнено можеше да бъде то, особено след като го бях оставила петнадесет години без никакви упражнения. Това беше наистина глупост, помислих си, както вървях. През всичките тези години като актриса мислех, че тялото ми не е толкова от значение. Като балерина на младини бях получила от тренировките добра форма и смятах, че това ще е достатъчно. Но грешах. Хората трябва да се грижат за тялото си всеки ден, иначе може, като се събудят някоя сутрин, да открият, че то не желае да прави каквото те искат. Тогава ще си кажат, че са остарели. Винаги, когато не обръщах внимание на тялото си, съм се чувствала стара. А процесът на свързване с тялото ми позволяваше да се чувствам по-силно свързана с истинското ми аз, което е в това тяло. А кое беше истинското ми аз? Какво беше това, което ме караше да питам, търся, мисля и чувствам? Дали беше просто физическият мозък, малките сиви клетки или пък съзнанието, което е нещо повече от мозъка? Дали „съзнанието“ или може би „личността“ включва това, което хората наричат „душа“? И дали всички те са отделни или да бъдеш човек означава да признаеш, че си сумата от всички тези части, и ако е така, как те се сработват?

Ето за какво е тази книга… тя е за опита да се свържа със себе си в началото на четиридесетгодишната ми възраст; тя е за това, какво този опит даде на съзнанието ми, на моята толерантност, на духа ми и какво направи за моето търпение и вяра. Тя е за връзката между съзнание, тяло и дух. И всичко, което научих в резултат, ми даде възможност да продължа останалия си живот като едно почти преобразено човешко същество.

Тъй че тази книга е търсене на себе си — търсене, което ме поведе на дълго пътешествие, постепенно разкриващо и през цялото време просто смайващо. Опитвах се винаги да гледам на всичко непредубедено, защото усещах, че недоловимо, но твърдо съм изложена на такива измерения на времето и пространството, които дотогава, поне за мен, спадаха към научната фантастика или към това, което бих окачествила като окултно. Но то се случи с мен. Ставаше бавно. Ставаше с темп, който явно беше специфично мой, защото смятам, че и всички други са изживявали подобни явления. Хората напредват според това, за което са готови. Аз трябва да съм била готова за това, което научих, защото бе дошло подходящото време.

 

 

Бях направила тридесет и пет филма — някои добри, други лоши — и от всеки съм научила по нещо, макар че — и това не е изненадващо — от лошите научих повече, отколкото от добрите. Пътувала съм по цял свят, понякога частно, като обикновено не ме разпознаваха (защото аз така исках), а друг път като артист (когато исках да ме познаят) — било за популяризиране на някой мой филм, за снимане на специално телевизионно предаване или обиколка с шоу на живо. Обичах актьорския живот, защото ми позволяваше да чувствам публиката — какво мислят хората, кое им е интересно, разнообразното им чувство за хумор. Но най-много от всичко обичах да се срещам с нови хора и да се сблъсквам челно с чужди култури, докато се науча да се сливам уютно с тях.

Оформих си нещо като домашен-далеч-от-дома кръг от приятели. Те бяха хора на изкуствата — изпълнители, хора на киното от всяка страна, която прави филми, писатели (аз самата бях написала две книги за пътуванията ми и житейските ми приключения, които бяха преведени почти навсякъде), държавни глави, министър-председатели, крале и кралици (политическата ми дейност бе отразявана — независимо дали „за“ или „против“ — доста глупаво също по цял свят). Без никакво съмнение бях привилегировано лице. Работила бях много сериозно за успеха си и все пак се чувствах с късмет и, както казах, привилегирована да мога да се срещам и разговарям с всекиго, с когото пожелаех — от Кастро, папата, английската кралица и други сановници до болните и гладуващите в Индия, бунтовните селяни във Филипините или пък шерпите в Хималаите — за да спомена само някои.

И колкото повече пътувах и се срещах с хора, толкова повече се активизираше социалното ми и политическо съзнание. А колкото повече се активизираше то, толкова повече чувствах, че се идентифицирам с „онеправданите“, както ги определяше баща ми. Но пък както му бях казала аз, по-голямата част от света може да бъде класифицирана като онеправдана. И така, улавях се да мисля много често за това какво не беше в ред на света. Не можеш да избегнеш тази мисъл, ако наистина видиш мизерията, омразата, недохранването. Започнала бях да пътувам от деветнадесетгодишна и сега — към средата на четиридесетте — мога обективно да кажа, че нещата неотклонно са вървели към по-лошо. Демократическият идеализъм ми се струваше повече невъзможен, защото хората, които са част от демократичния начин на живот, явно се грижат повече за това да служат на собствените си интереси и така изневеряват на основната си философия за благоденствието на мнозинството. Не са много хората, които се обръщат към международната етика. „Политическото мислене“ на света изглежда се основава на двойственото поле на политическата сила и материалната икономика, като решенията се изразяват под формата на диаграми, схеми, статистики и индустриални програми, които пренебрегват индивидуалното човешко същество.

Винаги някъде на планетата има война, насилие, престъпност, потисничество, диктатура, недохранване, геноцид — глобално представление на човешко отчаяние и мизерия. В същото време лидерите по цял свят продължават да разглеждат проблемите единствено от гледна точка на самите проблеми, без да обръщат внимание на истинската им връзка и отношение с по-широка и по-универсална потребност — дълбоката нужда да се постигне трайно състояние на душевен мир на индивидуална основа с всичките широки изводи, които трябва да включва това. Те дават временни решения на постоянни проблеми. Или — както би казал татко — „слагат анкерпласт, за да лекуват рака“.

По цял свят подхващах безконечни дискусии на тема дали човечеството е по същината си егоистично, себично, загрижено преди всичко как да постигне по-луксозни материални блага и лични изгоди. Хващах се да говоря, че може би личният егоизъм и надпреварваното са пагубни не само за щастието, но дори за личния успех. Струваше ми се, че макар световните сили да признават нуждата от обединяване в интерес на човечеството, те винаги препоръчват за постигането на тази цел все по-силно конкуриращи се икономически политики, което води единствено към човешки конфликти, разногласия и неминуемо по-големи войни. Положително нещо липсваше.

И по-нататък, като продължавах да пътувам, забелязах, че нещо се променя. Хората, с които разговарях, започваха да се замислят над това какво липсва. Тонът на разговорите ни се движеше от обезсърчаване и объркване до преценката, че отговорите трябва да се крият вътре в нас, сякаш този хал, до който се бе довело човечеството, нямаше абсолютно нищо общо с икономическите разрешения. Започвахме да се замисляме за вътрешното изследване на това, което ние като хора в действителност означаваме. За какво сме ние тук? Имаме ли предназначение или сме просто случайно явление? Че сме физически — това е очевидно, физическите ни потребности, поне на теория, са главната грижа на правителства и лидери. Това, че сме разумни създания, също е ясно. Със света на разума и умствените измерения се занимават образованието, изкуствата, науките и учебните зали.

Но не сме ли всички ние също и духовни? Откривах, че все повече и повече хора се съсредоточават над въпроса за нашата вътрешна духовност, която от толкова отдавна жадува да й обърнат внимание. Дали това объркване се заприщва от факта, че духовността не само не е очевидна, но е и невидима? Световните религии изглежда не успяват да обяснят или удовлетворят духовните ни потребности. В действителност Църквата сякаш по-скоро разделя, отколкото обединява хората, независимо дали човек изповядва християнството, исляма, юдейската религия или будизма. Наистина, изглежда, че светът навлиза в епоха на Религиозен Конфликт с бурното надигане на Ислямска гордост в арабския свят, на самодоволен Християнски фундаментализъм сред тъй нареченото морално мнозинство в Америка и с войнстващия ционизъм в Израел.

Постепенно се оказах във връзка с мрежа от приятели по целия свят, които се занимаваха със собствени духовни търсения. Задавахме си въпроси за човешкото предназначение и смисъл по отношение не само на нашите физически перспективи за живот на земята, но и на метафизическите перспективи по отношение на времето и пространството. Започнахме да допускаме, че този живот не е всичко. Може би физическото ниво на съществувание не е единственото ниво на съществуване. Очертаваше се удивителната възможност, че истинската действителност е нещо много повече.

С други думи, може би е прав Бъкминстър Фулър като твърди, че деветдесет и девет процента от действителността е невидима и нашата неспособност да опознаем тази невидима действителност се дължи на това, което сега обикновено се определя като ниско чувствително съзнание.

Когато започнах да си задавам тези въпроси и открих истинска близост с други хора, отдадени на същото вътрешно търсене, животът ми се промени, промени се и гледната ми точка. Това беше разтърсващо, понякога плашещо и винаги стряскащо, защото ме заставяше да преоценявам отново какво означава да живееш. Може би ние като човешки същества действително сме част от непрекъснат експеримент, който продължава дълго след като си мислим, че сме умрели. Може би не същества такова нещо като смърт.

Но да не се изпреварвам.

 

 

Слънцето залязваше студено и зъзнещо зад хълмовете на Пойнт Дюм. Стоях на тези хълмове, загледана в бушуващите вълни на Тихия океан там долу и размишлявах дали наистина човешката раса е започнала от морето. Тихият океан винаги ми напомняше за моя приятел Дейвид. Или пък може би той беше много в мислите ми тези дни просто защото, изглежда, приближавах до нещо като повратна точка в живота си, а с него лесно се разговаря. Какво беше казал той? Нещо за духовната потребност да зачиташ еднакво и положителното, и отрицателното в живота.

— Невъзможно е да имаш едното без другото — бе казал той. — Животът е горене от двете. Опитвай се просто с положителното да надвиеш отрицателното и ще бъдеш много по-щастлива.

— Сигурно — казах аз, — не е нужно да бъдеш ракетен инженер, за да знаеш това… но да го изживяваш, е нещо по̀ друго.

Дейвид е интересен човек. Около тридесет и петгодишен, той беше благ, много деликатна личност с ясно очертани скули и някаква мека, тъжна усмивка. Срещнах го в една художествена галерия в Ню Йорк. Завързахме приятелство, защото се чувствах много естествено с него. Той е художник и поет и навсякъде се чувстваше у дома си, защото бе наблюдател на живота. В Манхатън се разхождахме часове наред, като наблюдавахме хората и се опитвахме да отгатнем какво мислят. Когато идваше в Калифорния, което се случваше често, разхождахме се по брега в Малибу. Дейвид също обичаше да пътува и доста свят бе пообиколил — от Африка и Индия през Близкия изток, Европа до Южна Америка. Той рисуваше и пишеше на път. Не му костваше много, защото по цял свят се издържаше с всякаква временна работа. Бил е женен веднъж. Не говореше за това, но един път спомена, че някога „бързал да живее“. Попитах го какво има предвид, а той махна с ръка и каза:

— Това е в миналото. Свърших вече с бързи коли, бързане да живееш… хлапашки глупости. Сега съм сам и щастлив.

Аз също не говорех много за личния си живот. Това не беше свойствено на нашите отношения. А и той се беше задълбочил в безброй неща, за които аз нямах време — прераждане, спомени от минали животи, космическа справедливост, честоти на вибрации, диети, духовно просвещение, медитация, самоосъществяване и бог знае какво още. Говореше за всичко това сериозно и явно с дълбоко познаване. Но повечето от тези неща минаваха покрай мен, защото бях погълната от моите филмови сценарии, телевизионни спектакли, нови номера за моята клубна дейност, смъкване на теглото и Джери. Исках да говоря с Дейвид за Джери, но поради обстоятелствата не можех да говоря за Джери с никого, дори с Дейвид.

 

 

Сега, в студения ветрец, усетих потта да се сцежда изпод косата ми по врата. Боляха ме краката, но това беше хубаво усещане. Извървяла бях доста и изпитвах удовлетворение от болката. И когато след борбата стигнеш до подходящото място, повече няма да боли.

Хвърлих последен поглед към залязващото слънце и се насочих към дървените стъпала, които водеха до брега. Обичах тези дървени стъпала, белязани и разнебитени от високи приливи и бури. От двадесет години насам минавах по тези стъпала — откакто построих блока с апартаменти от хонорара, който получих за първия си филм „Бедата с Хари“ на Алфред Хичкок. Тогава първото, което сторих, бе да изтегля заем, за да вдигна сградата, в която можех да давам апартаменти под наем, а аз самата да живея без наем… просто в случай че ме блъснеше камион и не можех повече да работя. Това е от еснафското ми възпитание, предполагам. Винаги да се осигуриш срещу бъдещето. Човек никога не знае.

Измих пясъка от краката си под душа на върха на дървените стъпала… да не оставям пясъчни следи в апартамента. Пясъкът се набива в килима, какъвто строителят ми каза да не постилам в такава плажна местност.

Изкачих последните стъпала, водещи към двора, там спрях и огледах японската градинка, която сама бях оформила съвършено, с дръвчетата бонзай от Киото и тънка струйка вода, която постоянно течеше нагоре и се връщаше към себе си. Годините, през които пътувах из Далечния изток и по-специално в Япония, оказаха дълбоко влияние над мен. Тяхното спартанско чувство на уважение към природата ме затрогваше. След като японците са толкова онеправдани от природата, те нямат никакъв друг избор, освен да влязат в хармония с нея. Те не вярват в неща като завладяването й, както ние, на Запад. Те я използват и стават част от нея… тоест, докато не изоставиха уважението си към природата в полза на преклонението пред бизнеса и печалбата. И когато и Япония беше замърсена, престанах да ходя там. Питах се след колко ли време целият свят щеше да индустриализира природата само за да трупа повече пари. Опростителство може би, но точно така ми изглежда.

Чух да звъни телефонът в моя апартамент. Едва не си счупих краката, залитайки в устрема да стигна, преди да е престанал да звъни. Така ми действат телефоните. Винаги отговарям на звъненето, когато съм си вкъщи. Нещо като желание да бъдеш стриктен, експедитивен и акуратен. Дразнех се от хора, които оставят телефона да звъни три-четири пъти, преди да го вдигнат. За мен това беше нехайство — съвсем явен мързел и небрежност.

Втурнах се през вратата във всекидневната и се хвърлих към телефона на пода. Разсмях се на самата себе си. Кой, по дяволите, можеше да е от такова значение? И ако беше важно, ще се обадят пак.

— Ало — обадих се, останала без дъх, като се питах какво ли ще си помисли, че правя човекът на другия край.

— Алооо… — Беше Джери. — Как си?

Дочувах на фона телефонистката от международни разговори. В съзнанието ми прелетя лицето на Джери — коса, паднала на челото, меки черни очи.

— Чудесно! — отвърнах, доволна, че не може да види колко бях щастлива да чуя гласа му. — Как я карате с Нейно Величество?

— Ние в Англия залязваме изискано — пошегува се той с нотка сериозна загриженост, която се бях научила да долавям.

— Е — прокашлях се аз, — изискаността е качество, от което всеки се възхищава.

— Да. Ами, правя каквото мога, за да предотвратя пълното потъване на кораба.

Усетих просто как се пресята за цигара и всмуква с лек изсвиркващ звук.

— Джери?

— Да.

— Как върви твоята кампания? Напредваш ли?

— О, чудесно — отговори той. Но в гласа му се долавяше лека потиснатост. — Това е дълъг, бавен процес. Хората имат нужда да ги учиш и образоваш с твърда ръка в кадифена ръкавица. Не е лесен този баланс. Но ще говорим за това, като бъдем заедно.

— О? — казах аз. — Скоро ли?

— Да, надявам се. Може ли да се видим този уикенд в Хонолулу? Имам конференция за икономиката Север-Юг.

— О, боже. Да — отвърнах. — Много журналисти ли ще има?

— Да.

— Това не пречи ли?

— Не.

— Искаш да поемеш този риск?

— Да.

— Добре. Ще дойда. Кога?

— В петък.

— Къде?

— В „Кахала Хилтън“. Трябва да тръгвам сега. Имам среща със заместник-секретаря. Чака ме.

— Добре. Чудесно. Ще се видим в петък.

— Довиждане. — И той затвори. Джери никога не се сбогуваше надълго и нашироко по телефона. Професионалните му маниери и навици изключваха този вид размотаване. Личният му живот беше друга работа.

Затворих слушалката, взех си душ и потеглих с колата, по-бавно от обикновено, към голямата ми къща в Енсино.

Обичах да седя зад волана в калифорнийска кола, да се скитам по широките, открити шосета и да размишлявам. Обичах да размишлявам в Калифорния. Ню Йорк е с толкова високо напрежение, че имаш време единствено да действаш по инстинкт, за да оцелееш, което намирах за творческо и вълнуващо, но в Калифорния можех да размишлявам. Разбира се, Калифорния неслучайно е наричана Големия портокал. Ако не внимаваш, веднага можеш да се превърнеш в един такъв. Затова пък Голямата ябълка за мен е място, където мога да действам по нещата, които съм обмислила преди това в Големия портокал. Джери така и не можа да дойде в Калифорния, откакто го познавам.

Спомних си първата ни вечер заедно в Ню Йорк. Всъщност преди това няколко пъти ни бяха представяли един на друг, когато бях в Лондон, и отново, когато бях отишла в Ню Йорк за една демонстрация против войната във Виетнам. Направи ми впечатление спокойният му, самоуверен тон и бързият му, блестящ ум. Беше член на Парламента, социалист и вярваше, че ще може да накара Англия отново да действа.

Той не се държеше приповдигнато, като повечето добре образовани англичани, които познавах. Всъщност беше точно обратното: едър мъж, над 1,80 м, с такива плещи и ръце, че ми приличаше на мечок, който копнее да стисне света в прегръдката си. Небрежен и непринуден, тялото му се движеше, нехайно към външността си, ризата му все се разкопчаваше, а вратовръзката се обесваше на шията му. Когато се развълнуваше от нещо, буен кичур коса падаше в очите му. А почнеше ли да крачи с едри стъпки из стаята, търсейки подходящо място да нанесе сразителния удар над въображаемия си противник, човек добиваше впечатление, че стаята ще се преобърне от тежестта му. Той изглежда не съзнаваше колко импозантен вид има. Често чорапът му беше с дупка. Очите му бяха влажни и черни. Караха ме да си представям маслини.

Когато ни запознаха първия път в Лондон, аз играех в „Паладиум“. Той дойде зад кулисите и ми хареса. Не познавах много английските политици, но той изглеждаше открит, проницателно интелигентен и без да иска, смешен. На излизане от гримьорната ми той вървеше толкова предпазливо, че се сгромоляса върху един стол, като преди това сбърка вратата и нахълта в тоалетната ми.

Така че когато година по-късно той се случи в Ню Йорк и ми позвъни, аз казах да, че се радвам да вечеряме заедно.

Отидохме в един индиански ресторант на Петдесет и осма улица. Той не яде много. Едва ли съзнаваше каква храна има пред себе си. И имаше навик да спира поглед на устата ми, когато се замислеше над някой довод. Мислех, че харесва устните ми, но всъщност той само обмисляше това, което се канеше да каже.

След вечерята изминахме пеш целия път до „Илейнʼс“ на улица Осемдесет и осма и Втора. Искаше да види къде висят моите хора. Бях с много тънки токчета, неудобно ми беше и едва следвах дългите му крачки. Беше ми излязла и пришка.

Когато влязохме в „Илейнс“, хората ни изгледаха. Но не само мен забелязаха, а и Джери, въпреки измачкания му костюм и протритите обувки. Както и да е, никой не ни обезпокои. Взехме си мезе и няколко питиета. Разговаряхме за Ню Йорк и Лондон и когато се канехме да си тръгваме, казах му, че ще ходя в Лондон след седмица да разговарям за един нов сценарий и ще му се обадя.

Трябваше да го вземе една лимузина и да го откара до някаква политическа конференция, но автомобилът тъй и не дойде. Така той се озова в моя апартамент, където взе да разглежда лавиците ми, пълни с книги за Китай, шоубизнес, американска политика, марксистка теория и балетисти. Той се разбърбори за нуждата от свобода в едно социалистическо общество, извисил се над ниската ми масичка за кафе, а гъстият кичур коса падаше в очите му. И така започна всичко. Пресегнах се да докосна косата му. Любопитно ми беше как пада и така просто и непринудено, сякаш сме се познавали цял живот, той вдигна поглед от биографията на Маркс в ръцете си, вгледа се в очите ми и ме притегли до себе си. Прегърнахме се за миг и аз бях загубена. Никога преди не ми се беше случвало това, поне не по този начин. Тогава не го разбирах, но то беше част от пъзела, който по-късно щях да подреждам.

 

 

Когато станахме сутринта, сложих пред него чай и бисквити. Седяхме в слънчевата ми кухня. От прозореца се виждаше моста на Петдесет и девета улица.

— Значи идваш другата седмица в Лондон? — попита той. Отговорих „да“.

— Ще мога ли да те видя там? — Отговорих „да“.

— Ще можеш ли да дойдеш след това в Париж? — Аз отново отговорих „да“.

Със страхотна решителност той стана и се запъти към това, което смяташе за входната врата. Но не беше. Той се озова отново в спалнята. После се насочи в правилната посока и си отиде. Не каза довиждане и дори не погледна назад.

Уговорих обсъжданията на сценария в Лондон така, че да мога същевременно да се срещам и с Джери. В кинобизнеса голяма част от времето отива в обсъждане на сценарии, които никога не се филмират. Такъв беше и случаят с този. Радвах се, че съм с Джери, тъй че времето ми в Лондон нямаше да е напълно пропиляно. Понякога си мислех дали сценарият нямаше да стане по-добър, ако не си бях отвличала вниманието с Джери. Както и да е, когато пристигнах, изглежда целият Лондон стачкуваше. Джери беше прав. Корабът потъваше, но не бях сигурна дали изискано, въпреки чашките на цветя в часа за чай и утринните разходки в мъгливия Хайд парк. Но това, което истински имаше значение за мен, бе мирисът на сакото му от туид и буйният му кичур, който падаше върху моето лице: ласката на пръстите му по моите бузи и начинът, по който властно ме обгръщаше в огромните си ръце и сякаш оставяше навън реалността, че не само Англия и моят сценарий, но и целият свят са потънали в проблеми.

Внимавахме да не ни виждат заедно (аз бях отседнала в апартамента на един приятел) и все пак, изглежда, стана известно, че Джери се наслаждава на частен живот, докато минаваше по улиците на града, в който бе израснал.

После, няколко дни по-късно, аз заминах за Париж и на другия ден се срещнахме. От хотелската ми стая гледахме покривите на Сейнт Жермен и след като се любехме, никога не разговаряхме за нашите отношения и за това какво означаваме един за друг. С Джери въобще никога не говорехме за жена му или за моя личен живот. Не беше нужно или пък не беше нещо, в което трябваше да навлизаме… не всъщност, до вечерта, когато ме заведе на вечеря и една маса, пълна с английски журналисти, ни разпозна. Те ни се усмихнаха и ни махнаха с ръка. Джери изстина и не можа да яде. Заговори колко това би разстроило жена му… как тя нямало да може да го приеме и как трябвало да напредваме по-бавно. Казах „разбира се“, но не е ли мислил за всичко това, когато започвахме? Той толкова се уплаши, че ми се преобърна сърцето. През нощта не можа да заспи. Мислите му се блъскали съвсем объркани, каза той. Предложих да си замина, за да може да дойде на себе си. На другия ден се държахме далеч един от друг, докато той участваше в конференции и заседания. Вече се готвех да замина, когато той ми се обади в самотно отчаяние.

Каза как не можел да понесе мисълта, че заминавам. Ужасно копнеел за мен и можело ли да бъдем отново заедно.

Срещнахме се извън Париж, в Сен Жермен ен Лай. Той се хвърли към мен, обсипвайки ме с целувки и ласки, прегръщаше ме толкова силно, че усещах как той не може да диша. Изглеждаше изоставен и много мил, умоляваше и настояваше едновременно. Беше много странно и истинско, открито и прямо, и малко плашещо.

Каза, че никога през живота си не е правил нищо подобно. Каза, че се чувства объркан и ужасно виновен. Говореше за положението в света и колко искал да даде своя принос, за да го направи по-добър. Говореше за демократическо — социалистически принципи и как било възможно да се съчетаят двата едновременно само ако богатите споделят по-голяма част от богатството си.

Той беше нежен, ту шепнеше, ту говореше високо и предизвикателно, почти сякаш изпробваше множеството страни на личността си. Изобщо не ме попита нищо за мен самата и дали има друг мъж, с когото се виждам или с когото съм обвързана.

Това изглеждаше като емоционално пречистване за него. И когато стана време да се разделим, той стана сдържан, без никаква сантименталност.

Попита дали ще се справя лесно с връщането си в Америка. Отвърнах, че съм си намирала пътя за връщане и от по-диви места, отколкото френската провинция. Той се извини за поведението си в Париж и каза, че ще ми се обади скоро. Без излишни жестове просто ми каза довиждане в своя спартански английски маниер, отвори вратата и мина през нея. Проблемът беше… че това беше тоалетната. Той се засмя и без да каже нищо, тръгна в правилната посока.

Стаята, на която бяхме дали живот през тези два дни, застина безмълвно. Стените се сближиха около мен. А нито единият от нас не бе произнесъл думата „любов“. Имах чувство, че някак си съм била заставена да вляза в тези отношения, за които знаех, че едва ли ще ми донесат нещо повече от непреодолими препятствия. Въпросът е защо?