Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (23)

Глава 21

„Никоя физическа теория, която се занимава единствено с физика, няма никога да обясни физиката. Смятам, че докато се опитваме да разберем вселената, ние в същото време се опитваме да проумеем човека. Мисля, че днес започваме да допускаме, че човекът не е само едно винтче, без особено значение за движението на огромната машина, а по-скоро между човека и вселената има една много по-близка връзка, отколкото ние досега допускахме… физическият свят в някакъв много дълбок смисъл е свързан с човешкото съществувание.“

Д-р Джон А. Уилър

Слънцето изгря над планината около пет и половина сутринта. То не проникна в стаята ми, понеже нямаше прозорци, но контрастът с нощния студ бе толкова осезаем, че усещах топлината на първите лъчи дори през стените. Пончото уютно ме обгръщаше. Беше ми топло през цялата нощ.

Стъпих боса на студения пръстен под и си помислих каква противоречива логика имаше в това да се обличам сега, когато имаше слънце, а да се събличам през студената нощ. Знаех, че планинският въздух ще бъде свеж и остър, а заради височината слънцето изгаря. Сложих си калифорнийската слънчева шапка и излязох навън. Долових утринен дим откъм отсрещната страна на улицата. Заобиколих плимута и видях Дейвид да седи на глинената стена и гледа как вчерашните мъже подреждат тухлите в това, което накрая щеше да бъде основите на къща, която строяха.

— Добро утро — каза той. — Как беше през нощта?

— Точно както ти каза. Голота означаваше топлина. Никога не бих повярвала, но така беше.

— Това почва да ти става навик, а?

— Кое?

— Накрая да повярваш в нещо, защото то е.

— Да, наистина. Какво има за закуска?

— Свариха ти яйцата. Така че сега ти трябва само чанта и сол. Хайде да отидем да хапнем питка с топло мляко.

Отидохме в „трапезарията“ и жената с бебето на гърба се усмихна открито с нещо като безмълвно разбиране, че двустайната любовна история, която имахме с Дейвид, е просто още един от странните северноамерикански обичаи.

— Тук не задават лични въпроси — каза той. — Каквото и да правим, то си е наша работа.

Седнахме до прозореца и видях жените от предишната вечер как продължават да грухат житото.

— Отделят зърното от плявата — каза Дейвид и смигна. Той наистина много често намигаше. — Само след ден-два ще ни направят хляб от същото това житно зърно.

В утринната светлина видях, че керемидите на покрива на нашия кирпичен хотел са червени, а около жените се щурат петли, чиито пера бяха със същия червен цвят.

Дейвид се облегна назад в стола си и ме погледна. Предположих, че е решил да пусне брада, защото не беше се бръснал, а вероятно и да искаше, нямаше да може. Той наистина имаше красиво лице.

— Добре ли спа, сънува ли? — попита ме той.

— Не помня. Но се чувствах много приятно, че ми беше достатъчно топло. — Не бях склонна да ме подлагат на анализи.

Изядохме хлебчетата с топлото мляко, а аз си обелих едно яйце и го излапах. На такова място човек нямаше нужда от много неща, освен от себе си, може би.

— Можем ли вече да тръгваме на разходка? — попитах аз.

— Готово. Чудесна идея.

Излязохме навън в слънчевата светлина. Усещах въздуха тънък и кристален по лицето си. Пулсът ми леко се ускори от височината. Разперих ръце, задишах дълбоко и вдигнах лице в слънцето.

Обичах планини повече от всяка друга част на земята. Според мен те бяха видели толкова много, а изглеждаха тъй търпеливи, примирени и мъдро безмълвни. Те съдържаха всяка крайност, за която можех да си помисля — височина, дълбочина, дъно, връх, величие, незначителност, борба, постижение — всичко. И независимо от това какви бедствия може да са я сполетели, планината сякаш отново се извисяваше със своята непоколебима издръжливост, когато всичко отмине, дори то да е изригнало от нейните недра.

— Хайде да повървим край реката — каза Дейвид. — Искаш ли да си измиеш зъбите?

Носех четката си за зъби в задния джоб и като се спуснахме по каменните стъпала и отминахме минералния басейн, Дейвид се затича пред мен и заподскача с разперени ръце също като хлапе от детска градина, изведено навън. Той подскачаше по тревата на речния бряг и навеждаше глава от едното до другото рамо в същинско детско ликуване.

— Толкова го обичам това тук! — чух го да вика откъм реката. — Ти, река, ти бягаш толкова бързо — защо? Къде си тръгнала, че трябва да стигнеш навреме?!

Разсмях се очарована и се затичах към него.

— Обичам водата — каза той, — извини ме. Тук, наблизо има друг минерален вир, той става за пиене, за миене на зъби и за къпане.

Той изтича на големи скокове до водата и коленичи, потопи глава и я вдигна, заливайки се в смях и пръски в слънчевата светлина. Косата му с цвят сол-с-пипер се сцеждаше като паница около лицето му и той се смееше в такъв радостен захлас, че и аз започнах да се чувствам като дете.

Коленичих до вира и погледнах във водата. По повърхността плаваха петънца бяла сяра. Бавно течение отдолу пораждаше в средата нови издигащи се мехурчета.

Дейвид събра шепи и отпи от водата.

— Малко трудно ще свикнеш с вкуса, но иначе е страхотно за системата; пречиства от всякакви нечистотии и оправя храносмилането.

Извадих четката си за зъби, потопих я във водата и я опитах с език. Приличаше на медицинска сол.

— Днес май не си тъжен, а? — попитах го аз.

— Не, никога не съм тъжен, когато съм на открито. Твърде истинско е тук, за да бъдеш тъжен. Градовете ме натъжават, защото хората се притесняват прекалено много за погрешни неща. А когато общуваш с това, ти общуваш и с хората. — Той разтърси мократа си коса във въздуха и се просна по гръб с ръце под главата, загледан в небето.

Свърших да си мия зъбите, станах, протегнах се в слънчевата светлина и тръгнах да се поразходя.

Отварях и затварях очи, вдигнала лице към яркосиньото, с пухкави облачета небе. Господи, колко беше красиво. И дори още по-красиво ставаше, като си помислех, че красотата съществува просто заради самата себе си. Красотата няма нужда от смисъл и не може да бъде обяснена. Тя просто е. Няма нищо общо с никой друг. Тя няма нужда да бъде споделяна, за да бъде оценена. Красотата си е красота. И беше нужна както храната и водата.

Усетих, че Дейвид върви зад мен, отпочинал и безгрижен.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

— Да, добре ми е — отговорих аз и в същото време се запитах като какво ли е да се чувствам напълно добре, да се чувствам напълно себе си… да чувствам, че се познавам напълно. Почувствах се като ходещо клише. Но какво ново можеше да има? Нима всеки не се стремеше към същото чувство — да познава себе си? Три сини птици, кацнали на един клон на дървото, погледнаха надолу към мен, докато минавахме отдолу. Дори не мигнаха. Тяхната дързост ме накара да се разсмея с глас.

Река Мантаро се пенеше и тичаше покрай нас. Взех един клон и го повлякох след себе си. Обожавах това чувство, че нямам да правя нищо друго, освен да си влача един клон.

— Дейвид? — обадих се аз с чувството, че нарушавам неговото вглъбяване, — мислиш ли, че съществува такова нещо като човешка природа?

Той погледна нагоре и дълбоко си пое дъх.

— Не мисля. Не — каза той. — Мисля, че ние хората, сме научени на почти всичко, което чувстваме. Струва ми се, че хората могат да правят, мислят и да бъдат всичко… но зависи от това какво сме научили.

Влачех клона зад себе си и си помислих за времето, което бях прекарала в Китай. Тъкмо това пътуване ме бе накарало да стигна до същото заключение. Китайците бяха действали брутално и жестоко помежду си през тяхното горчиво минало, защото такъв е бил моделът на поведение на времето, стилът на деня, отношенията, които е трябвало да се спазват, за да се поддържа реда, наложен от класовата система.

Обаче Мао казал, че китайците са бял лист, на който може да бъде написано нещо красиво. Той смятал, че човешката природа е преди всичко въпрос на възпитание… можеш да възпиташ хората да спазват модели на поведение, които са по-демократични, по-честни, по-учтиви. Но всъщност във възпитаването на честност той прилага нещо като военизиран, насилствен метод. Хората са принуждавани да бъдат честни чрез възпитание и превъзпитание. От всички се изисква да участват в събрания на самокритичност на всякакво ниво. Никой не е имал оправдание да не участва. Това е едно гигантско, монументално усилие за групова терапия, целящо да се промени модела от миналото. И изглежда, че това донася резултат. Не се зачита личния живот и правото да не участваш, но по това време страната преживява толкова огромни затруднения, че всички съзнават нуждата да бъдат единни. Затова за мен най-удивителното в нов Китай беше как хората работят заедно, за да променят това, което смятат, че е основната им природа.

Съвременен Китай сега казва, че една стиска пръчици за ориз, стегнати здраво заедно, е невъзможно да бъде пречупена, за разлика от един чифт. А като се държат заедно, те могат да си позволят пълна преоценка на ценностната система, която е била свята и неприкосновена векове наред. Те явно съзнаваха, че революционизират първостепенни ценности, които са смятали за неизменни. А големият урок за тях изглежда е това, което научават за себе си.

Често съм си мислила какво ли е да откриеш, че не си непременно състезателен, териториален, ревнив или материалистичен. Може би истинският човешки конфликт не идва от това какво всъщност смятаме, че сме или не сме, а какво в действителност бихме могли да бъдем, ако си позволяхме да вярваме във възможностите на собствения си духовен потенциал. И ако нашият потенциал можеше да бъде по-духовен, тогава докъде стигаха новите китайци? Нищо духовно не откривах в нов Китай. В действителност те по-скоро се подиграваха с духовните схващания и едва ли не се опасяваха, че духовните ценности биха попречили на революцията им.

Виждах как китайската революция ще поеме пътя на всички съвременни революции, ако и тя отрече нуждата от духовното признаване на човека. Почвах да мисля, че погрешното във всички нас бе отказът ни да живеем със съзнанието, че Бог (думата, която използваме като понятие за невероятно сложни духовни енергии) е липсващата брънка, която би трябвало да бъде част от всекидневния ни живот.

Сега придобиваше смисъл теорията на Бъкминстър Фулър, според която по-голямата част от това, което се явява като реалност в човешката дейност, е напълно невидимо, не може да се помирише или докосне. Той казва, че деветдесет и девет процента от действителността може да се проумее само от метафизичното съзнание на човека, водено от нещо, което той само чувства, че трябва да е истината. Според него човекът е метафизично съзнание. А мозъкът е само място за складиране на информация. Той казва, че само метафизичното съзнание на човека може да комуникира. Мозъкът не може. Че човекът е самостоятелна микро-комуникационна система, а човечеството е макро-комуникационна система. И че цялата информация за всичко, включително за Бога, постоянно се излъчва и приема чрез електромагнитни вълни, само че ние не го съзнаваме, защото използваме само един процент от способността си да приемаме истината.

Но какво би помогнало на човека да разбере не само от къде идва, но и накъде всъщност отива? Би ли могла Държавата да отговори на дълбоките, терзаещи, изпълнени с копнеж въпроси за нашия произход и нашата цел? Как би могла Държавата да ни помага да се задълбочим много повече във въпроса защо живеем, щом се опасява, че ако го стори, тя ще загуби своята мощ?

Разбирах защо комунистите никога не са навлезли в Индия. Невъзможно би било да се разколебае дълбоката духовност на индийския народ. Те никога не биха простили на Държавата, ако замести с друго духовната им философия, дори то да би означавало, че ще се хранят по-добре. Тяхната духовна вяра е най-древната на земята. Индийците са възпитавани и подготвяни да поддържат връзка с духовната си природа още от времето, когато Кришна е ходел по земята, така че това е част от всяко нещо, което правят или не правят. Един комунистически режим би се натъкнал на непреодолими затруднения, ако реши да поведе индийския народ след революционния материализъм на Маркс. Дори Махатма Ганди не успя да махне кравите от къщите или от улиците, защото индийците още вярват в преселването на душата (според тях въплъщаването й в животно предшества въплъщаването й в човешка форма). Може дори да са прави за това, като се съди по всичко.

За мен беше удивително как се разплита загадката. Докато имаше един свободен край на нишката, можеше да се разплете цялото кълбо от гняв. И докато човешкият род продължава да бъде дълбоко нещастен в борбата си да проумее Великата загадка, той ще съхранява импулса си да отхвърля всякаква власт, която се изпречва на пътя му… била тя Църквата, Държавата или самото революционно общество. Където и да търсим, отговорът изглежда е в една сила, която е по-знаеща, по-мъдра, по-разбираща и по-доброжелателна от нас. И преди да успеем да разберем тази сила, ние ще трябва да разберем себе си. Така че ние ставаме Великата загадка. Загадката не е кой е Бог. Загадката е кои сме ние?

 

 

С Дейвид вървяхме срещу течението, по скалистите брегове на оранжевата река. Обедното слънце прежуряше и трептеше. Бях се изпотила под пончото. Съблякох го и Дейвид го взе да го носи. Калифорнийската ми слънчева шапка внезапно стана най-ценното ми притежание. Високите обуща с гумени подметки бяха стабилни и тежки, удобни за стъпване по острите скали. На краката ми им беше удобно. Когато на краката ми е удобно, и на мен ми е удобно.

Седнах на една скала и нахвърлих някои бележки. Дейвид нагази във водата.

От двете страни на реката се виждаха перуански планинци. Едни перяха дрехите си, други лежаха на земята — главно на слънце. Тяхното чувство за време явно беше забавено, неприпряно — почти безметежно — а и движенията на телата им му съответстваха. Някои от тях се усмихваха, като минаваха покрай нас, но обикновено отбелязваха присъствието ни само с кимване. Дейвид ги поздравяваше на дружелюбния си испански. Той наистина никога и никъде не изглеждаше чужденец.

— Има един открит серен вир немного далеч, нагоре по реката — извика ми той. — Искаш ли да си измиеш косата или нещо такова? Страхотно е да се къпеш в слънчевата светлина.

Звучеше страхотно. Станах и си помислих дали ще мога да си възвръщам тази емоционална безметежност, която изпитвах тук, в Андите. Дали щях да си спомням колко близо бе това до върховното спокойствие следващия път, когато попадна в някое страхотно задръстване на движението в Ню Йорк, или когато осветлението ми по време на драматичния номер в моето шоу се окаже неподходящо, или ако последният ми филм се окаже провал в касите на кината? Или пък ако Джери… ще си позволя ли да се измъчвам и разстройвам от това бягане с препятствия, в което се бяха превърнали нашите отношения? Дали щях да бъда в състояние да разбера в по-голяма перспектива неговите препятствия, а и моите, ако извиках във въображението си представата за този миг на брега на река Мантаро, когато слънцето напичаше, а мислите ми се рееха?

Повлякох клона си, като вървяхме нагоре към серния вир. Чух остри кристални подвиквания на птици да пронизват разредения планински въздух. Замислих се дали някога ще е възможно да се види музиката и да се чуят цветовете на една дъга.

— За какво мислиш? — попита Дейвид.

— О, не зная — отвърнах аз. — Питах се има ли някаква техника, която човек може да използва, за да изпита душевен мир и щастие, когато в собствения му малък свят се отприщва същински ад.

Дейвид сви вежди.

— Не знам как би действало при теб, но веднъж някой ми описа една техника, която се използва — нарича се „Златният сън“. Например, ако се мъчиш да заспиш, а мозъкът ти се блъска с всякакъв вид така наречени проблеми, които не искат да се разкарат — ето какво правя аз. Представям си какво би ме направило точно сега най-щастливият човек на света. Почвам да си обрисувам всичко в подробности — с какво ще съм облечен, с кого ще бъда, как би изглеждало, какво би било времето, какво ядене бих ял, какво бих докосвал… всички тези неща, които биха ме направили щастлив — и то в подробности. После изчаквам. Цялата картина е в съзнанието ми — сътворена от собствената ми воля и въображение — и тя става толкова реална, че аз ставам щастлив. Усещам как започвам да релаксирам, почвам да вибрирам в някаква равномерна честота и за нула време съм на път да заспя — или съм „на астрално ниво“, както обичам да го наричам.

Слушах го и си представях това, което разказваше. Изглеждаше съвсем възможно.

— Значи това е Златният сън, така ли? — казах аз.

— Да — каза Дейвид. — Хубаво заглавие за песен.

— Да. Много по-добре от „Невъзможният сън“.

— Така че — продължи той, — когато се концентрираш над нещо, което би те направило щастлив, ти фактически излъчваш електромагнитна честота, която въздейства вътрешно и буквално те успокоява, докато получиш чувството за вътрешен мир.

— Значи това наистина е чисто и просто дух-над-материята, така ли? — попитах аз.

— Да, но ми се струва, че всъщност участва още нещо. Според мен това може би означава, да проявиш доверие към себе си и вяра в себе си. С други думи, ако вярвам достатъчно в нещо, по-конкретно чрез концентрация и медитация или както щеш го наречи, тогава аз несъзнателно отдавам достатъчно положителна енергия, която в крайна сметка дава като резултат постигането му.

— Дори ако това, което искаш, е нереалистично?

— Кой може да каже дали то е нереалистично?

— Искаш да кажеш, вярата планини премества?

— Да, може би. Смятам, че позитивното съзнание е неограничено. Затова предполагам, че може да включва и планината. Явно това е правел и Христос. Обаче е имало и нещо повече от вяра само, или медитация, или концентрация. Той е имал познанието как да го прави.

— И откъде това копеле е получило такова познание?

— Той казва, че от Бога. Но освен това казва, че Той е Божия Син. Затова смятам, че Той всъщност казва, че чрез Бога Той е научил. Това казват и всички индийски аватари. Не твърдят, че те самите материализират камъните в хляб или изцеляват болест. Те казват, че Бог им дава силата и познанието да осъществят Неговите дела.

— Ти наистина си вярващ, Дейвид. Нали?

— Смятам, че повечето от нас наистина не познават достатъчно себе си, за да знаят какво искат — каза той. — А като опознаем по-добре себе си, ние ще бъдем в по-близка връзка с Бога, или с Творческото начало.

Вече пухтях и пъхтях, докато се изкачвахме в пладнешката жега. Височината почваше да ми се отразява.

Дейвид избърза малко пред мен, оглеждайки се за пътечката, която водеше към серния вир. Бях се настроила за тази вода, която ме държеше на повърхността. Изпитвах желание да се потопя, да седна и да си помисля за моята мечта, за която внезапно осъзнах, че не знам каква е. Нямах никаква мечта. Не можех да си представя какво би ме направило особено щастлива. Не можех да медитирам над подробности като мирис, вид, докосване или звук на такава мечта, защото не знаех каква е тя.

Дейвид ме поведе нагоре в планината по пътека, която вървеше успоредно на реката. На около километър по-нататък стигнахме до дървена барака, заслонила началото на някакви каменни стъпала, които водеха в една ниша в скалите. Стени от планински скали се възправяха покрай нас, докато се спускахме по тесните каменни стъпала. На дъното имаше разпенен серен вир. Три възрастни жени газеха през мехурчетата, облечени в пъстрите си местни дрехи и със сламени шапки. Когато погледнаха нагоре и ни забелязаха, те покриха лицата си и се извърнаха.

— Възрастните планинци тук са много затворени — каза Дейвид. — За тях голотата е неприлична и имат нужда да са насаме, затова да се обърнем с гръб, като стъпим на дъното и ми се струва, че те тихо ще си отидат.

На отсрещната страна на басейна млад мъж лежеше с разперени ръце във водата, опрял крака на скалата. Той беше напълно облечен с дънки и риза.

— Това отстъпка към възрастните ли е от негова страна? — попитах аз Дейвид.

— Сигурно, иначе той ще трябваше да ги изчака докато излязат. Освен това за него дрехите не са проблем. Докато повърви до дома си, те ще са изсъхнали.

Дейвид извади едно твърдо сварено яйце, обели го и ми го подаде.

— Не е хубаво да ядеш преди минералната баня, но както и да е.

Възрастните жени прецапаха през водата и тръгнаха нагоре по стълбите, като ни кимваха стоически, докато минаваха покрай нас. Момчето си остана на мястото. Отидохме до ръба на басейна. Цели туфи сяра искряха в слънчевата светлина и над топлата вода се издигаше лека пара в планинския въздух. Дейвид остави моето пончо и чантата с яйцата.

Протегнах се в слънцето и погледнах момчето. То не понечи да си тръгне, просто се бе втренчило във водата.

— Е, какво ще правим? — попитах аз. — Ще се събличаме ли или?

— Хммм. Ще видим — каза Дейвид. — По-добре да си останем с бельото. Така ще е по-удобно за всички.

Събух си панталоните, високите обуща и чорапите, като оставих блузата за накрая, защото не носех сутиен. После смутено и неловко я изхлузих и влязох във водата. Момчето все така бе втренчено във водата, а Дейвид бе зает със собственото си събличане. Никой всъщност не се интересуваше дали съм полугола или не.

Водата беше топла и щипеща като предишната вечер, обаче изживяването да я усетиш в слънчевата светлина сега беше върховно. Преди всичко цялата повърхност на водата изглеждаше като танцуващо сребро. Имаше нещо в начина, по който слънцето играеше по гроздовете бяла сяра, като караше водата да прилича на течно сребро. Скалите по дъното бяха хлъзгави от мъх и водорасли обаче самата вода ме подкрепяше права. Някъде близо до средата на басейна намерих удобна скала за сядане и се потопих до шията. Сега отблясъците от течното сребро на нивото на очите ми почти ме ослепяваше. Радвах се, че нося слънчевите очила и шапката. Колко смешно, помислих си. Потопила съм се тук в такава възхитителна природна красота, а трябва да се предпазвам от лоши въздействия. Размахах ръце нагоре-надолу под водата и усетих как цялото ми тяло се покрива със серни мехурчета. Те прилепваха по кожата ми с леко боцкане и смъдене, но от него изглежда кръвта ми почваше да тече по-бързо. Усетих, че вирът се подхранва от извор. Водата се издигаше кротко към повърхността от топъл извор. Повърхността на вира беше затоплена от планинското слънце. А температурата на тялото ми беше някъде по средата. Дейвид влезе в басейна. Беше със спортни гащета. Краката му бяха прави и мускулести, само дето левият изглежда е бил счупван и зараснал неправилно. Като беше с дрехи, това изобщо не си личеше. Тялото му беше стегнато, но не особено мускулесто, а раменете — по-скоро тесни, отколкото плещести. Нямаше вид на човек, който вдига гирички, но изглеждаше в много добра форма.

Той се усмихна леко, сякаш знаеше, че го оглеждам, но не каза нищо. Влезе във вира и коленичи, за да е до шията във водата. Започна да диша дълбоко и примижа от наслаждение от боцкащата топлина на водата и планинския въздух.

Момчето не помръдваше. Изглежда беше в транс. Вероятно течното сребро въздействаше така на човека. Попитах Дейвид за това.

— Да, възможно е — отговори той. — Затова действа толкова релаксиращо. Планинците използват тези води не само за тялото, но и за духа си. Жалко само, че не си махат дрехите.

Когато водата почна да оказва въздействието си, забелязах, че почнах да получавам киселини. Започна се като малък възел някъде в горната част на гръдния кош и се разпълзя.

— Просто сярата и минералите проявяват нередностите в храносмилането — каза Дейвид. — Затова е по-добре да не се яде преди къпането. Но пък с нищо не вреди. Просто те кара да усетиш, че в храносмилането ти има смущения.

Дейвид отиде на отсрещната страна на серния басейн да мисли и медитира. Седна тихо на подводните скали и се загледа спокойно във водата на нивото на очите си. Вдигнах затворените си очи към слънцето. Божествено, помислих си аз. Погледнах Дейвид. Очите му не мигаха и лицето му беше безизразно. Една муха запълзя по носа му. Той изглеждаше в пълен покой и сякаш отсъстваше. Наблюдавах го дълго време. Момчето с дънките си тръгна.

Изплавах и оставих шапката си на една суха скала. После потопих косата си във водата и я изплакнах. Просто усещах как от сярата косата ми става мека. Вдигах глава от водата и я потапях, облегната назад. Чувствах се толкова ободрена и жизнерадостна. Спомням си колко ми се е искало да мога да се хвърля в морето и да му се отдам изцяло. Но не ми беше достатъчно просто тялото ми да се хвърли във водата. Исках да гмурна главата, лицето си под водата, за да се почувствам освободена от съпротивлението си… точно това исках да бъда… лишена от съпротивление… съпротивление против всичко… все едно какво. Исках да се чувствам напълно открита и прегръщаща всичко така, сякаш няма нищо, към което да бъдеш подозрителен. Погледнах пак Дейвид. Точно така изглеждаше лицето му… напълно забравило всичко отрицателно… спокойно. Той изглеждаше така, сякаш беше част от водата… той беше водата — само формата му беше човешка.

Запитах се колко ли дълго Дейвид ще медитира в пенливата вода. Той не беше помръднал. Газирани мехурчета прилепваха по неподвижните му ръце под повърхността на водата. Искаше ми се да можех да вникна в начина, по който го прави. Питах се какво ли става вътре в него, докато седеше тъй умиротворено неподвижен.

Запитах се дали душата му можеше да напусне тялото, ако той пожелаеше. Мислех си дали той е своята душа или той е своето тяло… Не… тялото умира… енергията на душата живее вечно. Сигурно това би трябвало да значи ние сме нашите души — тялото само подслонява душата.

Дейвид бавно отвори очи. Примигна към слънцето и избърса брадичката си.

— Исусе, аз медитирах! Колко ли време бях в медитация?

Казах, че не знам, може би около час. Във всеки случай времето нямаше значение. А всъщност може би не съществуваше.

Дейвид се засмя и кимна.

— За какво мислиш? — попита той.

О, боже, помислих си аз, как мога да кондензирам всичко в думи?

— Не зная — казах аз, — просто си мислех и се питах. Питах се дали едно бебе се ражда знаещо всичко, а после малко по малко го забравя.

— Да — каза Дейвид. — Да бъдеш в тялото е голямо бреме. Много по-добре ми е било там — той посочи с ръка към небето и бавно продължи жеста си в полукръг. — Хайде да тръгваме на разходка — продължи той. — Имам да ти разкажа нещо, но не зная как. Понякога по-лесно се мисли като вървиш.

Той се изкатери навън от водата.

Една възрастна жена чакаше на върха на стълбите да си тръгнем.

Облякохме се бързо в топлото слънце. Дейвид спря, подаде ми едно обелено яйце и каза:

— Не бързай със себе си. Имай търпение. Всичко ще бъде чудесно.

Изкачихме се по стъпалата, казахме довиждане на жената, като се извинихме, че сме останали толкова време във водата и тръгнахме отново покрай оранжевите води на река Мантаро.

Дейвид вървеше пред мен и разпери ръце. Вдигна лице към слънцето и въздъхна:

— О!… Надявам се, че ще започнеш да изпитваш нещо от щастието и вътрешния мир, които просто те чакат вътре в теб да ги достигнеш.

Изненадах се от твърде личното естество на думите му.

— Всичко това е много лично — каза той, доловил моята реакция, — защото това, което ни липсва, сме самите ние. Ти започваш вече да събираш на едно място късчетата от себе си.

Вдигнах лице нагоре към слънцето и си помислих за редките случаи, за които честно мога да кажа, че съм изпитвала истинско и пълно чувство на щастие. Повечето пъти аз отмятах това чувство, като се замислях за минусите, които оставаха в момента или в живота ми като цяло. Точно както и в момента. Топлото слънце по лицето ми ме изпълваше с несмутима наслада до момента, в който си спомних, че може да изгоря, ако се излагам прекалено дълго на слънцето. Усмихнах се на себе си. И какво толкова, ако носът ми се зачерви и после се обели? Какво от това?

Дейвид заподскача. Той явно обичаше да скача. И аз започнах да подрипвам. Раниците ни удряха по гърба, изкривявахме колене, като се подхлъзвахме по някое камъче. Улових се, че се смея с него. Смеех се на воля, а когато усещах да прещраква някаква негативна мисъл, начаса я измитах от съзнанието си с една умствена метла. Бързи кадри — на Джери, филмите, които правех… Холивуд, Хавай, Ню Йорк… светът… танцьори, които познавах, хора, които ми се искаше да не съм познавала… и когато профучаващите кадри се превърнеха в негативи, аз щях да ги осветя с вътрешната си светлина, която бях постигнала на Хималаите. Какво бях чела веднъж? Първо ние сме в светлината, после светлината е в нас и накрая ние и светлината ставаме едно.

Прескачахме малки поточета, които се вливаха в Мантаро, подскачахме, вървяхме и отново подскачахме. Сини птици и врабчета прелитаха от клон на клон по дърветата. Ръчно усукан висящ мост се олюляваше под нас като минавахме над реката ту на единия, ту на другия бряг. Времето минаваше, но времето беше неподвижно. Можех честно да кажа, че съм щастлива. Сега можех честно да кажа, че не ме интересува колко ли е часът. Времето не беше усещане. То не беше действие. То си е единствено време. Ако можех само да държа негативните си мисли от другия ми свят — моя реален свят — извън главата си…

Дотичахме до Льокляпампа изпотени и отмалели, оставихме раниците в стаите си и в следобедната светлина седнахме в „трапезарията“ и хапнахме топло мляко и студени хлебчета. Навън жената с бебето на гърба си отделяше жито от плявата, а през това време тримата мъже от селото дъвчеха листа от кока и замесваха от кал и слама правоъгълни блокчета за това, което щеше да бъде техният нов дом.