Агата Кристи
Фатален шанс (8)

Седма глава

— Роули, можеш ли да ми заемеш петстотин лири?

Роули впери изумен поглед в Лин. Тя стоеше пред него, задъхана от тичането, с побеляло лице и стиснати устни.

Той се обърна ласкаво към нея, все едно че говори на конче:

— Хайде, хайде, успокой се, моето момиче. За какво става въпрос?

— Трябват ми петстотин лири.

— Е, и аз не бих се отказал от петстотин лири.

— Роули, говоря ти сериозно. Можеш ли да ми услужиш с петстотин лири?

— И аз съм на червено. Този нов трактор…

— Да, да — тя отмина подробностите около трактора. — Но все пак би могъл да намериш отнякъде пари, ако е нещо важно, нали?

— За какво са ти тези пари, Лин? Закъсала си финансово ли?

— Искам ги, за да му ги върна — тя рязко отметна глава в посока към голямата къща на хълма.

— На Хънтър? Какво, за Бога…

— Мама е виновна. Взела е заем от него. Нещо не й… нещо не й достигат пари.

— Да, разбирам.

Тонът му звучеше съчувствено.

— Хич не й е лесно и на нея. Бих искал да помогна, но просто не съм в състояние.

— Не мога да понеса да просим пари от Дейвид!

— Не се отчайвай, моето момиче. Всъщност Розалийн се е бръкнала за парите. И в крайна сметка, защо не?

— Защо не? Ти ли ми казваш „защо не“ Роули?

— Не виждам защо Розалийн да не спасява положението от време на време. Старият Гордън ни постави натясно, като не направи завещание, преди да умре. Ако всичко се обясни ясно на Розалийн, тя просто би трябвало да проумее, че малко помощ от нейна страна няма да ни навреди.

— Но ти не си взел заем от нея, нали?

— Ами… не, но нещата стоят по-различно. Не мога току-така да отида и да искам пари от жена. Не е в характера ми.

— Не разбираш ли, че и при мен е същото… Не ми се ще да се чувствам задължена на Дейвид Хънтър.

— Но ти не си. Парите не са негови.

— Всъщност са точно негови. Розалийн е изцяло подвластна на Дейвид.

— Не се и съмнявам. Но по закон все пак не са негови.

— Значи ти няма… не можеш… да ми услужиш с тези пари?

— Виж, Лин, ако беше изпаднала в истинско затруднение — изнудване или неизплатени дългове — може би щях да продам някой парцел земя или добитък, но подобно действие би било безразсъдно. Та аз едва успявам да свържа двата края! И как иначе, като не знаеш какъв ще е следващият ход на проклетото ни правителство — на всяка крачка спънки. До гуша съм затънал във формуляри, до среднощ се мъча да ги попълвам. Трудно се справя сам човек с всичко.

Лин горчиво каза:

— О, зная. Само ако Джони не бе загинал…

Роули кресна:

— Остави Джони на мира! Стига си говорила за него!

Тя стъписано го изгледа. Кръвта бе нахлула в лицето му. Изглеждаше побеснял от гняв.

Лин се обърна и бавно тръгна обратно към Уайт Хаус.

— Не можеш ли да ги върнеш, мамо?

— Но, Лин, скъпа! Та аз веднага ги занесох в банката. После се разплатих с Артър, Боджъм и Небуърт. Небуърт бе започнал да се държи твърде оскърбително. Ах, мила моя, такова облекчение изпитах. Колко нощи не можах да мигна. Наистина Розалийн се оказа доста отзивчива и мила.

Лин горчиво попита:

— Сигурно сега вече постоянно ще се обръщащ за помощ към нея, когато се наложи?

— Надявам се да не се стига дотам, скъпа. Ще се опитам да бъда възможно най-пестелива, знаеш това. Но естествено всичко е толкова скъпо в наши дни. И положението става все по-лошо и по-лошо.

— Да, и особено нашето положение ще става все по-лошо и по-лошо. И ще го ударим на просия.

Адела се изчерви.

— Не мисля, че приказките ти са уместни, Лин. Съвсем ясно обясних на Розалийн, че винаги сме разчитали на Гордън.

— А не е трябвало. Там ни е грешката — прекалено много сме разчитали на него — а после добави: — Прав е да ни презира.

— Кой ни презира?

— Този отвратителен Дейвид Хънтър.

— Струва ми се, че ни най-малко не бива да ни засяга какво си мисли този Дейвид — заяви с достойнство мисис Марчмънт. — Какъв късмет, че не беше във Фъроубанк тази сутрин. Иначе, смея да твърдя, щеше да въздейства отрицателно върху момичето. Тя е изцяло под негова власт.

Лин леко се раздвижи.

— Мамо, какво имаше предвид, когато първата сутрин след пристигането ми спомена „Ако въобще й е брат“?

— А, това ли? — мисис Марчмънт доби смутен вид. — Ами носеха се разни клюки, нали ги знаеш хората.

Лин търпеливо изчакваше. Мисис Марчмънт се изкашля.

— Този тип млади жени — авантюристките (разбира се, бедният Гордън страшно беше хлътнал), те обикновено си имат някой… хм… близък младеж. Представи си например, тя съобщава на Гордън, че има брат. Праща му телеграма в Канада или където и да е. И той се появява. Но как може Гордън да бъде сигурен дали й е истински брат? Горкият Гордън, толкова е бил заслепен, че безспорно е бил готов да повярва на всяка нейна дума. И така, „брат“ й пристига заедно с тях в Англия, а бедният Гордън нищичко не подозира.

Лин ожесточено извика:

— Не вярвам на тази история. Въобще не вярвам!

Мисис Марчмънт повдигна вежди.

— Всъщност, скъпа…

— Той не е такъв. И тя… тя също. Може би е простовата, но иначе е мила, да, наистина е мила. Това е само порочното съзнание на хората. Не им вярвам на нито една дума.

Мисис Марчмънт изрече с достойнство:

— Необходимо ли е да се вика така силно?