Агата Кристи
Фатален шанс (34)

Шестнайсета глава

Еркюл Поаро успя да разведри наситената с напрежение обстановка, насочвайки съзнателно вниманието към незначителна подробност.

— Водата в чайника не ври ли? — поинтересува се той.

Роули излезе от вцепенението си и отвърна отнесено:

— Да, ври.

— Тогава дали ще е възможно да направите по едно кафе? Или чай, ако ви е по-лесно.

Роули автоматично се подчини. Еркюл Поаро извади голяма носна кърпа от джоба си, натопи я в студена вода, изстиска я и я подаде на Лин.

— Ето, мадмоазел, обвийте това около гърлото си — така. Да, имам безопасна игла. Ще почувствате облекчение на болката.

Давейки се, Лин му благодари. Кухнята на Лонг Уилоус, суетенето на Поаро — всичко й се струваше като кошмарен сън. Чувстваше се ужасно зле, гърлото я болеше силно. Изправи се на крака, залитайки. Поаро внимателно я заведе до един стол и я сложи да седне.

— Всичко е наред — успокои я той и извика през рамо: — Кафето?

— Готово е — отвърна Роули.

Донесе го. Поаро наля една чаша и я подаде на Лин.

— Вижте какво — намеси се Роули, — струва ми се, че не разбирате. Опитах се да удуша Лин.

— Хайде, стига вече — ядоса се Поаро. Явно неуместните приказки на Роули въобще не му бяха по вкуса.

— Двама мъртъвци лежат на съвестта ми — продължи Роули. — Щяха да станат трима, ако не се бяхте появили.

— Нека да не говорим за смърт, докато пием кафето си — предложи Поаро. — На мадмоазел Лин няма да й е приятно.

— Боже мой! — възкликна Роули и изумено се вгледа в Поаро.

Лин трудно преглъщаше кафето си. То бе горещо и силно. Скоро изпита облекчение на болката в гърлото, а и ободряващият му ефект започна да се проявява.

— Е, сега сте по-добре, нали?

Тя кимна.

— Значи вече можем да поговорим — подхвана Поаро. — Всъщност като казвам това, имам предвид, че аз ще говоря.

— Какво точно знаете? — с усилие попита Роули. — Известно ли ви е, че аз убих Чарлс Трентън?

— Да — отвърна Поаро. — Зная го от известно време.

Вратата се отвори с трясък. Влезе Дейвид Хънтър.

— Лин! — възкликна той. — Защо не ми каза…

Внезапно замлъкна и погледът му озадачено обходи лицата на тримата.

— Какво му е на гърлото ти?

— Още една чаша — нареди Поаро.

Роули взе една от бюфета и му я подаде. Поаро я напълни с кафе и я връчи на Дейвид. Отново овладя положението.

— Седнете — обърна се той към Дейвид. — Ще пием кафе, а вие тримата ще слушате, докато Еркюл Поаро ви изнася лекция върху престъпленията.

Огледа ги и тримата и кимна с глава.

Лин си мислеше: „Това е някакъв измислен кошмар. Всичко е толкова нереално!“

Сякаш и тримата се намираха във властта на този смешен дребен мъж с огромни мустаци. Седяха там кротки: Роули — убиецът, тя — жертвата му, и Дейвид — човекът, който я обичаше. Държаха в ръце чаши с кафе и слушаха малкия човек, който по странен начин упражняваше контрол над тях.

— От какво се поражда едно престъпление? — риторично попита Поаро. — Интересен въпрос, нали? Каква подбуда се изисква? Каква вродена наклонност е необходимо да има човек? Дали всеки е способен да извърши престъпление — някакво престъпление? И какво става — този въпрос си задавах още от самото начало — какво става, когато хора, които винаги са били закриляни от живота в истинския му вид, от атаките и несгодите, внезапно бъдат лишени от тази закрила?

Досещате се, че става дума за фамилията Клоуд. Тук присъства само един човек, който носи това име, така че мога да говоря съвсем свободно. От самото начало се почувствах привлечен от този проблем. Имаме цяла една фамилия, на която известни обстоятелства са попречили да поеме живота си в свои ръце. Макар че членовете й имат свой собствен живот, а също и професия, в действителност всеки се осланя на сянката на закрилника благодетел. На никого не се налага да се страхува за бъдещето. Всички живеят в сигурност, но тази сигурност е неестествена и нереална. Гордън Клоуд неизменно стои зад гърба им.

Опитвам се да ви внуша, че не може да има критерий за човешката същност, докато не настъпи критичният момент на проверка. За повечето хора този момент настъпва отрано. Човек се изправя пред повелята да поеме живота си в свои ръце, да посреща опасностите и трудностите и да открие някакъв начин за преодоляването им. Този начин може да бъде честен или пък непочтен — но така или иначе човек отрано разбира докъде му се простират силите.

Но на членовете на фамилията Клоуд им липсва възможността да опознаят собствените си слабости до момента, в който най-ненадейно закрилата им изчезва и те са принудени да посрещнат трудностите съвсем неподготвени. Една-единствена пречка стои между тях и възвръщането на сигурността им — животът на Розалийн Клоуд. Дълбоко съм убеден, че на всеки един в даден момент му е минала през ума мисълта: „Ех, ако Розалийн можеше да умре…“

Лин потрепери. Поаро направи пауза, за да стигнат думите му до съзнанието на тримата, а после продължи:

— Мисълта за смъртта, за нейната смърт, е осенила всеки един — в това съм напълно сигурен. А дали не им е минала и мисълта за убийство? И дали в определен момент не са пристъпили към действие?

Без да промени тона си, Поаро се обърна към Роули:

— Мислехте ли за нейната смърт?

— Да — отвърна той. — В деня, когато дойде във фермата. Наоколо нямаше никой. Тогава ми мина през ума, че много лесно бих могъл да я убия. Тя изглеждаше толкова трогателна и красива — като малките теленца, които бях изпратил в кланицата. Нали ме разбирате, те също са много мили, но все пак ги изпращаш на смърт. Интересното беше, че тя не изпитваше страх… А би трябвало, ако знаеше какво се върти в главата ми… Да, точно това си мислех, когато взех запалката, за да й запаля цигарата.

— Предполагам, че тя е забравила да я прибере. И ето как е попаднала у вас.

Роули кимна.

— Нямам представа защо не я убих — учудено добави той. — Мислех си, че бих могъл да го сторя. Беше напълно възможно да инсценирам нещастен случай или нещо подобно.

— Но това не е било ваш тип престъпление — изрече Поаро. — Ето къде е отговорът. Когато убихте човек, вие го сторихте от ярост, а и всъщност не сте имали умисъл за убийство. Така е, нали?

— Да, за Бога. Ударих го в челюстта. Той залитна назад и си удари главата в мраморния бордюр. Не можах да повярвам, когато видях, че е мъртъв.

Внезапно Роули се сепна.

— А вие откъде знаете?

— Струва ми се, че успях да пресъздам доста точно действията ви. Поправете ме, ако сбъркам. Отишли сте в „Елена“, където Беатрис Липинкот ви е предала съдържанието на подслушания разговор, нали? После сте се отправили към дома на вуйчо си Джереми Клоуд, за да чуете мнението му като адвокат. Но там се е случило нещо — нещо, което ви е накарало да се откажете от консултацията с него. Мисля, че зная какво е било то. Видели сте един портрет…

Роули кимна.

— Да, беше върху бюрото. Изведнъж приликата ме порази. Проумях също и защо лицето на мъжа ми се бе сторило толкова познато. Досетих се, че Джереми и Франсес използват някой неин роднина и кроят номер да измъкнат пари от Розалийн. Побеснях от яд. Хукнах веднага обратно към „Елена“, качих се в стая №5 и обвиних Ардън в мошеничество. Той се изсмя и си призна — добави още, че същата вечер очаква Дейвид Хънтър да му донесе парите. Причерня ми пред очите, когато осъзнах, че собствената ми фамилия ме мами. Нарекох го свиня и го ударих. Той падна назад, както вече ви казах.

Настъпи мълчание. Поаро попита:

— И после?

— Всичко започна от запалката — бавно продължи Роули. — Падна от джоба ми. Носех я със себе си, защото смятах да я върна на Розалийн, щом я срещна. Търкулна се върху тялото и аз зърнах инициалите Д. Х. Разбрах, че беше на Дейвид, а не на Розалийн.

Още след онова гостуване у леля Кати ми стана ясно… о, всъщност няма значение. Понякога ми се струваше, че обезумявам. Може би наистина съм малко мръднал. Първо заминаването на Джони, а после войната… Аз… аз не умея да се изразявам с думи, но понякога буквално ослепявах от ярост… А сега и Лин… с този мъж. Довлякох тялото в средата на стаята и го обърнах с лице към пода. После взех тежката желязна маша и… няма да навлизам в подробности. Изтрих отпечатъците и изчистих мраморния бордюр. След това умишлено нагласих стрелките на часовника на девет и десет и строших стъклото му. Прибрах купонната книжка и документите на мъртвия, за да не може да се открие самоличността му. После си тръгнах. Реших, че след разказа на Беатрис за подслушания разговор вината ще падне върху Дейвид.

— Да. А после дойдохте при мен — прекъсна го Поаро. — И каква прекрасна малка комедия ми изиграхте, като ме помолихте да намеря свидетел, познавал Ъндърхей, нали? На мен вече ми беше ясно, че Джереми Клоуд е преразказал на фамилията историята на майор Портър. Почти две години всички бяха хранили тайната надежда, че Ъндърхей може да се появи някой ден. Именно този оптимизъм бе подтикнал мисис Лайънел Клоуд към заниманията с масичката за спиритически сеанси. Макар и несъзнателно, нейният разказ ми говореше много.

Eh, bien, какво правя аз — изпълнявам своя „магьоснически трик“. Лаская се колко много съм ви впечатлил, а всъщност в случая аз съм пълният глупак. Ами да, защото тогава в стаята си майор Портър ми предлага цигара и после се обръща към вас с думите: „За вас не, нали?“

Как е могъл да знае, че вие не пушите? Предполага се, че тогава ви вижда за първи път. Какъв глупак съм — не прозрях истината веднага, а именно, че вие с майор Портър вече сте били сключили малката си сделка! Нищо чудно, че той бе толкова изнервен онази сутрин. Та аз съм глупакът, чиято задача е да заведе майора да идентифицира тялото. Но няма да остана глупак завинаги — о, не, защото вече не аз съм глупакът, нали?

Той ги огледа сърдито и продължи:

— Точно тогава обаче майор Портър се отмята от уговорката. Той не желае да дава показания под клетва в процес за убийство, а валидността на обвинението срещу Дейвид Хънтър зависи в най-голяма степен от самоличността на убития. И майор Портър решава да се откаже.

— Писа ми, че не може да извърши подобно нещо — глухо промълви Роули. — Проклет глупак. Нима не разбираше, че сме стигнали вече твърде далеч? Отидох при него с намерението да го вразумя. Уви, закъснях. Бе заявил, че по-скоро ще се застреля, отколкото да лъжесвидетелства на процес за убийство. Външната врата не бе заключена. Влязох и го намерих мъртъв.

Не мога да ви опиша как се почувствах. Все едно, че бях извършил второ убийство. Само да бе изчакал още малко и да ми бе позволил да поговоря с него.

— Беше оставил бележка, нали? — попита Поаро. — И вие я прибрахте?

— Да. Вече нямах изход. Трябваше поне да доведа нещата докрай. Бележката бе до следователя. В нея пишеше само, че е дал неверни показания на следствието. Убитият не е бил Робърт Ъндърхей. Прибрах бележката и я унищожих.

Роули удари с юмрук по масата.

— Беше като някакъв лош сън — ужасен кошмар! Хванал се бях на хорото и трябваше да го изиграя докрай. Исках пари, за да имам Лин. Исках също да обесят Дейвид Хънтър. И изведнъж — просто не зная как стана — делото срещу него беше прекратено. Някаква история с жена — жена, която е била при Ардън в по-късен час. Не разбирам нищо и все още не мога да разбера. Каква жена? И как е възможно тази жена да е приказвала с Ардън, след като той вече бе мъртъв?

— Не е имало никаква жена — отвърна Поаро.

— Но, мосю Поаро — дрезгаво възкликна Лин, — ами старата дама? Тя я е видяла. Чула я е да говори.

— О, да. Но какво е видяла? И какво е чула? Видяла е никого в панталон сако от туид. Зърнала е глава, изцяло загърната в оранжев шал, лице, намазано с грим и начервени устни. И всичко това на слабо осветление. И какво е чула? Първо е видяла как „уличницата“ се връща обратно в стая №5 и е чула отвътре мъжки глас да казва „Разкарай се оттук, моето момиче.“ Eh, bien, но тя просто е видяла и чула мъж! Наистина блестяща идея мистър Хънтър — добави Поаро и спокойно изгледа Дейвид.

— Какво искате да кажете? — сопна се Дейвид.

— Сега ще ви разкажа една история. Вие пристигате в „Елена“ към девет. Идвате, не за да убивате, а за да платите. И какво откривате? Човекът, който ви е изнудвал, лежи на пола убит по изключително жесток начин. Умеете да мислите светкавично, мистър Хънтър, и тутакси се досещате, че ви грози опасност. Никой не ви е видял да влизате в „Елена“, доколкото ви е известно, и първата ви мисъл е да изчезнете незабавно, да хванете влага за Лондон в 9.10 и да се закълнете, че въобще не сте припалвали до Уормсли Вейл. Единственият ви шанс да не изпуснете влага е да тичате като луд през полето. Но на път за гарата ненадейно се натъквате на мис Марчмънт, а и разбирате, че влакът вече е потеглил. Просто забелязвате дима му в долината. Мис Марчмънт също е видяла дима, макар и вие да не подозирате това, но той съвсем не й е подсказал, че вие не можете вече да хванете влака. Когато й съобщавате, че часът е девет и петнайсет тя и за миг не се усъмнява в думите ви.

За да й внушите, че се прибирате в Лондон, вие изработвате превъзходен план, В действителност сега ви предстои да промените изцяло схемата, за да отклоните всякакво подозрение от себе си.

Връщате се във Фъроубанк и влизате незабелязано, като си отключвате сам. Увивате главата си с един от шаловете на сестра си, вземате някакво червило и не спирате дотук, а покривате лицето си с два-три пласта грим.

Отивате отново в „Елена“ и издебвате подходящ момент, за да се набиете в очите на старата дама, седнала в стаята за гости, чието основно занимание са клюките из хотела. После се качвате в стая №5. Когато чувате, че тя тръгва да си ляга, излизате в коридора, припряно отстъпвате назад и се провиквате гръмогласно: „О, хайде, изчезвай оттук! Писна ми!“

Последва пауза.

— Блестящо изпълнение — отбеляза той.

— Вярно ли е, Дейвид? — извика Лин. — Вярно ли е?

Дейвид се усмихна широко.

— Много се гордея със способността си да се превъплъщавам в женски образи. Бога ми, само да бяхте видели лицето на старата горгона!

— Но как е възможно да бъдеш тук в десет часа, а в единайсет да ми позвъниш от Лондон? — озадачено попита Лин.

Дейвид Хънтър се поклони на Поаро.

— За всички обяснения се обръщайте към Еркюл Поаро — човека, който знае всичко. Е, мосю, как е станало това?

— Много просто — отвърна Поаро. — Обадили сте се на сестра си в апартамента от уличен телефон и сте и дали съвсем ясни инструкции. Точно в единайсет часа и четири минути тя е поръчала междуградски разговор с Уормсли Вейл 34. Когато мис Марчмънт е вдигнала слушалката, телефонистката е проверила номера и сигурно е казала: „Разговор с Лондон“ или „Говорете с Лондон“, или нещо от този род, нали?

Лин кимна.

— Тогава Розалийн Клоуд е затворила. А вие — обърна се Поаро към Дейвид, — внимателно отчитайки времето, сте набрали 34, свързали сте се, натиснали сте бутон А, съобщили сте с леко престорен глас: „Разговор с Лондон“ и сте започнали да приказвате. В наши дни няма нищо странно в разминаването от минута-две в телефонните поръчки. Мис Марчмънт просто е решила, че телефонистката е набрала повторно номера.

Лин тихо промълви:

— Значи затова си се обадил, Дейвид?

Нещо в тихия й тон стресна Дейвид и той я изгледа въпросително. После се обърна към Поаро и разпери ръце, признавайки поражението си.

— Няма две мнения. Наистина всичко ви е известно! Право да ви кажа, бях уплашен до смърт. Трябваше да измисля нещо. След като звъннах на Лин, вървях осем километра пеша до Дазълби и се прибрах в Лондон с ранния влак, с който разнасят млякото. Имах време колкото да се шмугна в апартамента, да посмачкам завивките и да седна на закуска с Розалийн. Изобщо не ми бе минало през ума, че полицията може да реши, че тя го е извършила. Естествено нямах абсолютно никаква представа кой го е убил! Просто не можех да си представя кой би искал да го убие. Доколкото знаех, никой нямаше мотив, с изключение на мен и Розалийн.

— Точно в това се криеше най-голямата трудност — отбеляза Поаро — в мотива. Вие и сестра ви сте имали мотив да убиете Ардън. Всеки един от фамилията Клоуд е имал мотив да убие Розалийн.

Дейвид рязко попита:

— Значи е била убита? Не е било самоубийство?

— Не. Било е преднамерено, внимателно обмислено престъпление. Бромидът е бил заменен с морфин в едно от приспивателните й прахчета.

— В прахчетата? — Дейвид се навъси. — Едва ли намеквате за Лайънел Клоуд?

— О, не — възрази Поаро. — Разбирате ли, на практика всеки би могъл да замени бромида с морфин. Нищо не би попречило на леля Кати да го сложи в едно от прахчетата още в кабинета. Роули е ходил във Фъроубанк с яйца и масло за Розалийн. И мисис Марчмънт е посещавала дома. Както и мисис Джереми Клоуд. Дори и Лин Марчмънт. И всички до един са имали мотив.

— Лин не е имала мотив — извика Дейвид.

— Всички сме имали мотив — възрази Лин. — Нали е така?

— Да — отвърна Поаро. — И именно това усложни случая. Дейвид Хънтър и Розалийн Клоуд са имали мотив да убият Ардън — но не те са го убили. Всички от вашата фамилия имаха мотив да убият Розалийн Клоуд и все пак никой от вас не я е убил. Още от самото начало този случай тръгна в погрешна посока. Розалийн Клоуд е била убита от човека, който би загубил най-много от смъртта й.

Той леко извърна глава.

— Вие сте я убили, мистър Хънтър…

— Аз? — извика Дейвид — Защо, за Бога, ще убивам собствената си сестра?

— Убили сте я, защото не е ваша сестра. Розалийн Клоуд е загинала при въздушното нападение в Лондон преди около две години. Жената, която сте убили, е млада прислужница от ирландски произход — Айлийн Кориган. Днес получих снимката й от Ирландия.

Докато обясняваше, той извади снимката от джоба си.

С мълниеносна бързина Дейвид я изтръгна от ръцете му, втурна се към вратата и изчезна навън. С гневен вик Роули моментално се спусна след него.

Поаро и Лин останаха сами.

Лин се провикна:

— Не е вярно. Не може да бъде вярно.

— О, да, вярно е. Вие почти бяхте прозрели истината, когато си бяхте въобразили, че Дейвид Хънтър не е неин брат. Приемете, че това е факт и всичко си идва на мястото. Тази Розалийн бе католичка (съпругата на Ъндърхей не е била католичка), измъчвана от угризения на съвестта, до болка предана на Дейвид. Представете си пък неговите чувства в нощта на въздушното нападение — сестра му е мъртва, а и Гордън Клоуд едва ли ще оживее — целият този охолен и сладък живот се изплъзва под носа му. И тогава се сеща за момичето — тя е на същата възраст, единственият оцелял човек в къщата освен него, изпаднала в безсъзнание. Несъмнено той вече е спал с нея и сигурно е смятал, че ще успее да я подчини на волята си. Умеел е да се оправя с жените — сдържано добави Поаро, без да поглежда към Лин, която пламна. — Такъв човек е той — никога не изпуска предоставения му шанс. Решава да я обяви за своя сестра. Момичето идва в съзнание и го вижда до леглото си. Той успява да я убеди и да я прилъже да приеме тази роля.

И представете си ужаса и смайването им, когато получават писмото от изнудвача. През цялото време се питах: „Нима Хънтър е човек, който така лесно би се оставил да го шантажират?“ Струваше ми се, че той всъщност не е сигурен дали човекът, който го изнудва, е Ъндърхей. Но по каква причина се е съмнявал? Розалийн Клоуд веднага би могла да му каже дали този мъж наистина е нейният съпруг. Защо е бързал да я изпрати в Лондон, без да й даде възможност първо да зърне този човек? Обяснението е — не е посмял да рискува въпросният мъж да види Розалийн. Ако това е бил Ъндърхей, той не е трябвало да открие, че Розалийн Клоуд всъщност съвсем не е истинската Розалийн Клоуд. Имало е само един възможен изход. Да плати известна сума, с която да затвори устата на изнудвача, а после да изчезне отвъд океана, в Америка.

И тогава най-неочаквано някой убива непознатия изнудвач, а майор Портър го идентифицира като Ъндърхей. Едва ли някога в живота си Дейвид Хънтър е попадал толкова натясно! И още по-лошо, момичето започнало съвсем да се разстройва. С всеки изминал ден съвестта й я измъчвала все по-силно. Появили се признаци на нервен срив. Рано или късно щяла да признае всичко, да разкрие измамата и да го изправи пред съда. Нещо повече, претенциите й към него му дотягали все повече и повече. Бил е влюбен във вас, мис Марчмънт. И така, решил да зареже всичко. Айлийн е трябвало да умре. Заменил бромида с морфин в едно от прахчетата, предписани й от доктор Клоуд, настоявал да ги взема всяка вечер и й внушил, че членовете на фамилията Клоуд представляват сериозна заплаха за нея. Кой би заподозрял Дейвид Хънтър, след като смъртта на сестра му би означавала цялото състояние да премине отново в ръцете на роднините на Гордън Клоуд. Това бил неговият коз — липсата на мотив. Както вече споменах, този случай още от самото начало тръгна в погрешна посока.

Вратата се отвори и лейтенант Спенс нахълта в стаята.

Поаро рязко попита:

— Eh, bien?

Спенс отвърна:

— Всичко е наред. Хванахме го.

Лин тихо промълви:

— Каза ли… каза ли нещо?

— Да, че добре се е забавлявал… Странно — добави лейтенантът, — този тип хора не знаят кога е в техен интерес да мълчат… Ние го предупредихме, разбира се. Той само отсече: „Остави тази работа, приятел. Аз обичам хазарта, но се усещам, когато съм загубил последното раздаване“.

Поаро промърмори:

— „В плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава…“^[1] Да, приливът приижда… но и се оттегля… и може да те отнесе в открито море.