Агата Кристи
Фатален шанс (18)

Седемнайсета глава

Преди да влезе през приятния вход, лейтенант Спенс огледа Шепърдс Корт. Разположена на прилично място в района на Шепърд Маркет в Мейфеър, кооперацията всъщност бе построена без излишно разточителство и не биеше на очи, но не й липсваше лукс.

Когато лейтенантът прекрачи прага, краката му потънаха в мек, пухкав килим. Наоколо се виждаха дивани, тапицирани с кадифе, и кошници, пълни с цветя. Озова се срещу малък асансьор, от едната страна на който започваха стълбите. В дясната част на фоайето имаше врата с надпис „Служебно помещение“. Спенс я бутна и влезе. Попадна в малка стая с гише, зад което имаше маса с пишеща машина и два стола. Единият бе придърпан към масата, а другият, явно с декоративна цел, бе разположен под ъгъл до прозореца. Наоколо не се виждаше жива душа.

Спенс съзря звънеца, вграден в махагоновата ламперия на гишето, и го натисна. Нищо не се случи и той го натисна втори път. След минута в отсрещната стена се отвори врата и от нея се появи портиер в бляскава униформа. Видът му напомняше за чуждестранен генерал или поне фелдмаршал, но говорът му бе на лондончанин, при това необразован.

— Да, сър?

— Мисис Гордън Клоуд.

— На третия етаж, сър. Да я предупредя ли за посещението ви?

— Горе е, нали? — попита Спенс. — Мислех си да не е в провинцията.

— Не, сър. Тук е от събота.

— А мистър Дейвид Хънтър?

— И той е тук.

— Не е ли излизал?

— Не, сър.

— Снощи тук ли е бил?

— Е, хайде сега — фелдмаршалът внезапно стана враждебен. — Какви са тези работи? Всичко ли трябва да знаете?

Спенс безмълвно показа полицейската си карта. Фелдмаршалът се сви и стана отзивчив.

— Наистина съжалявам — каза той. — Но как можех да зная кой сте?

— Е, добре. Та беше ли мистър Хънтър снощи тук?

— Да, сър. Поне доколкото аз зная. Тоест, не ми е съобщавал, че ще излиза.

— А щяхте ли да разберете, ако го е нямало?

— Е, в общи линии, не. Не мисля, че непременно трябва да съм уведомен. Но дамите и господата обикновено ме предупреждават, когато ще отсъстват. Оставят ми бележка къде да препращам писмата или какво да предам, ако някой ги търси.

— През служебното помещение ли минават телефонните разговори?

— Не, повечето апартаменти имат пряка линия. Един-двама от обитателите предпочитат да не си слагат телефон и когато ги търсят, се свързваме по вътрешния, а те слизат да се обадят долу от кабината във фоайето.

— Но апартаментът на мисис Клоуд разполага със собствен телефон?

— Да, сър.

— И доколкото знаете, и двамата са били тук снощи?

— Точно така.

— А как стои въпросът с храната?

— Ами има ресторант, но мисис Клоуд и мистър Хънтър рядко се отбиват в него. Обикновено вечерят навън.

— А закуската?

— Сервира се в апартаментите.

— Можете ли да узнаете дали тази сутрин са си поръчали закуска?

— Да, сър. Ще разбера от персонала, обслужваш стаите.

Спенс кимна.

— Качвам се горе. Ще ми съобщите, като сляза.

— Добре, сър.

Спенс влезе в асансьора и натисна бутона за третия етаж. На всеки етаж имаше по два апартамента. Спенс натисна звънеца на №9.

Отвори му Дейвид Хънтър. Той не го познаваше по физиономия и грубо му се сопна.

— Какво търсите тук?

— Мистър Хънтър?

— Аз съм.

— Лейтенант Спенс от областната полиция в Оустшир. Може ли да поговорим малко?

— Извинявам се, лейтенант — ухили се Дейвид. — Взех ви за амбулантен търговец. Заповядайте.

Въведе го в прекрасна модерно обзаведена стая. Розалийн Клоуд стоеше до прозореца и гледаше навън, но се обърна, когато те влязоха.

— Лейтенант Спенс. Розалийн — представи ги Хънтър. — Сядайте, лейтенант. Ще пийнете ли нещо?

— Не, благодаря, мистър Хънтър.

Розалийн бе привела леко глава. Вече беше седнала с гръб към прозореца, сключила ръце на скута си.

— Цигара? — предложи му Дейвид.

— Благодаря — прие Спенс. После зачака. Видя как Дейвид плъзна ръката си в джоба, намръщи се, огледа се и взе някакъв кибрит. Запали една клечка и я поднесе към цигарата на лейтенанта.

— Благодаря, сър.

— Е — непринудено започна Дейвид, докато палеше своята цигара, — каква беда е сполетяла Уормсли Вейл? Да не би готвачката ни да търгува на черния пазар? Такива хубави продукти използва, че винаги съм се питал дали зад всичко това не се крие нещо престъпно?

— По-сериозно е — отговори лейтенантът. — Един мъж е умрял снощи в „Елена“. Може би сте научили вече от вестниците?

Дейвид поклати глава.

— Не съм обърнал внимание. И какво за този мъж?

— Смъртта му не е естествена. Бил е убит. По-точно главата му е била разбита.

Розалийн възкликна сподавено. Дейвид бързо го прекъсна:

— Моля ви, лейтенант, не се впускайте в подробности. Сестра ми е твърде чувствителна. Опитва се да владее, но при споменаването на кръв и ужасии, нищо чудно да припадне.

— О, да, съжалявам — извини се лейтенантът. — Но въобще не е ставало въпрос за кръв. И все пак е било убийство.

Той направи пауза. Дейвид повдигна вежди и тихо отбеляза:

— Заинтригувахте ме. А ние какво общо имаме с това?

— Ами надявахме се, че ще можете да ни кажете нещо за този мъж, мистър Хънтър.

— Аз?

— Отбили сте се при него миналата събота вечер. Името му, или поне името, с което се е записал, е Инок Ардън.

— Да, разбира се. Сега си спомних.

Дейвид говореше спокойно, без следа от смущение.

— Е, мистър Хънтър?

— Ами, лейтенант, страхувам се, че не мога да ви помогна. Не зная почти нищо за този човек.

— А дали това е било истинското му име?

— Много се съмнявам.

— Защо отидохте да се срещнете с него?

— О, една от обичайните истории, свързани с патила, които се разказват, за да се спечели съчувствие. Назова разни места, военни преживелици, някои хора — Дейвид сви рамене. — Просто опипваше почвата. Боя се, че всичко звучеше доста фалшиво.

— Дадохте ли му някакви пари, сър?

Настъпи моментна пауза, преди Дейвид да отговори:

— Само пет лири — за късмет. Човекът все пак е участвал във войната.

— Споменал е имена… които са ви познати?

— Да.

— Случайно едно от тях да е било на капитан Робърт Ъндърхей?

Най-сетне постигна ефект. Дейвид се вцепени. Отзад Розалийн ахна уплашено.

— Какво ви кара да мислите така, лейтенант? — попита Дейвид. Погледът му бе предпазлив и изпитателен.

— Разполагам с информация — безстрастно обясни лейтенантът.

Последва кратко мълчание. Лейтенантът усещаше погледа на Дейвид, впит в него — изпитателен, преценяващ, стремящ се да узнае нещо… Но спокойно изчакваше.

— Имате ли представа кой е Робърт Ъндърхей, лейтенант? — попита Дейвид.

— Да предположим, че вие ще ме осведомите, сър.

— Робърт Ъндърхей бе първият съпруг на сестра ми. Умря в Африка преди няколко години.

— Напълно ли сте сигурен в това, мистър Хънтър? — рязко го прекъсна Спенс.

— Да, напълно. Така е, нали Розалийн? — обърна се той към жената.

— О, да — тя заговори бързо и задъхано. — Робърт умря от треска. Някакъв вид тропическа малария. Беше толкова тъжно.

— Понякога се разпространяват истории, които съвсем не са верни, мисис Клоуд.

Тя не отвърна нищо. Гледаше не в него, а в брат си. След миг каза:

— Робърт е мъртъв.

— Според информацията, с която разполагам — започна лейтенантът, — този човек, Инок Ардън, е претендирал, че е приятел на покойния Робърт Ъндърхей, и едновременно с това ви е уведомил, мистър Хънтър, че Робърт Ъндърхей е жив.

Дейвид поклати глава.

— Глупости. Пълни глупости.

— Категорично ли твърдите, че името на Робърт Ъндърхей не е било споменато?

— О, не, напротив — усмихна се чаровно Дейвид. — Беше споменато. Горкият човек е познавал Ъндърхей.

— Да е ставало въпрос за… изнудване, мистър Хънтър?

— Изнудване? Не ви разбирам, лейтенант.

— Наистина ли, мистър Хънтър? Между другото, ще ви попитам само формално, къде бяхте снощи, да речем между седем и единайсет часа?

— Ами само формално, лейтенант, да допуснем, че откажа да ви отговоря?

— Не се ли държите малко детински, мистър Хънтър?

— Не мисля. Ненавиждам, винаги съм ненавиждал да ме принуждават да върша нещо.

Лейтенантът реши, че това е самата истина.

Добре познаваше този тип свидетели. Хора, които всячески се стараеха да спъват нещата, просто за да се противопоставят, а не защото имат какво да крият. Самият факт, че искаха отчет за деянията им, изглежда пробуждаше у тях някаква злокобна гордост и враждебност. Сякаш си поставяха за цел да затруднят съдебната процедура колкото е възможно повече.

Лейтенант Спенс, макар и да се смяташе за опитен полицай, бе пристигнал в Шепърдс Корт с твърдото убеждение, че Дейвид Хънтър е убиецът.

Но сега за първи път се разколеба. Самата момчешка предизвикателност в поведението на Дейвид го, изпълваше със съмнения.

Погледна към Розалийн Клоуд. Тя веднага отреагира.

— Дейвид, защо не му кажеш?

— Точно така, мисис Клоуд. Ние искаме просто да изясним нещата…

Дейвид грубо го прекъсна.

— Престанете да тормозите сестра ми, чувате ли? Какво ви засяга къде съм бил — дали тук или в Уормсли Вейл, или в Тимбукту?

Спенс го предупреди:

— Ще получите призовка за съдебното следствие, мистър Хънтър, и там вече ще трябва да отговорите.

— Ами тогава ще изчакам следствието! А сега, лейтенант, ще се разкарате ли най-после оттук?

— Да, сър — лейтенантът се изправи невъзмутимо. — Но първо искам да помоля мисис Клоуд за нещо.

— Не желая сестра ми да бъде притеснявана.

— Нито пък аз. Но искам от нея да огледа тялото и да ми каже дали може да го идентифицира. Разполагам с необходимите правомощия да поискам това. Рано или късно ще стигнем дотам. Защо да не дойде още сега и да приключим с всичко? Покойният мистър Ардън е бил чут от свидетел да заявява, че познава Робърт Ъндърхей. Значи не е изключено да е познавал и мисис Ъндърхей — следователно мисис Ъндърхей може би познава него. Ако името му не е Инок Ардън, поне да разберем кой всъщност е бил.

Съвсем неочаквано, Розалийн стана.

— Ще дойда, разбира се — каза тя.

Спенс си помисли, че Дейвид отново ще кипне, но за негова изненада той само се ухили.

— Браво, Розалийн — похвали я той. — Признавам си, че и аз съм любопитен. В края на краищата защо пък да не назовеш човека?

Спенс се обърна към момичето:

— Вие лично не сте го виждали в Уормсли Вейл?

Тя поклати глава.

— От събота съм в Лондон.

— А Ардън се е появил в петък вечерта. Да…

Розалийн попита:

— Искате ли да тръгнем веднага?

Зададе въпроса със смирението на малко момиченце. Тонът й направи приятно впечатление на лейтенанта, макар че не му се искаше да си го признае. У нея прозираше някакво покорство и отзивчивост, за които той не бе подготвен.

— Това би било чудесно, мисис Клоуд — отвърна той. — Колкото по-скоро установим фактите, толкова по-добре. Боя се обаче, че не съм с полицейската кола.

Дейвид се отправи към телефона.

— Ще се обадя в „Даймлер“ да пратят кола. Не е законно, но се надявам да си затворите очите, лейтенант.

— Ще го уредим някак си, мистър Хънтър.

Спенс стана.

— Ще ви изчакам долу.

Слезе с асансьора и отново отвори вратата към служебното помещение.

Фелдмаршалът го очакваше.

— Е?

— И двете легла са използвани снощи, сър. Също и баните и хавлиите. Закуска за двама е била сервирана горе към девет и половина сутринта.

— А вие не знаете по кое време се е прибрал снощи мистър Хънтър?

— Боя се, че не мога да ви кажа нищо повече, сър!

Е, засега толкова, помисли си Спенс. Чудеше се дали зад отказа на Дейвид не се криеше нещо повече от чисто детинско непокорство. Безспорно съзнаваше, че над главата му виси обвинение в убийство. Не можеше да не разбира, че колкото по-скоро даде показания, толкова по-добре ще е за него. Опълчването срещу полицията не би му помогнало с нищо. Но Дейвид целеше точно това, горчиво си помисли лейтенантът, и точно то му доставяше удоволствие.

По пътя почти не приказваха. Когато пристигнаха в моргата, Розалийн бе съвсем бледа. Ръцете й трепереха. Дейвид изглеждаше много загрижен за нея. Говореше й така, както би успокоявал малко дете.

— Всичко ще ти отнеме не повече от минута-две, миличка. Няма нищо страшно, нищо страшно. Не се вълнувай. Влез с лейтенанта, а аз ще те чакам тук. И няма какво да се впрягаш. Той ще изглежда тих и спокоен, все едно че е заспал.

Тя му кимна с глава и протегна ръка. Той я стисна за кураж.

— Дръж се, скъпа.

Докато следваше лейтенанта, тя му каза с тихия си глас:

— Сигурно ме смятате за ужасна страхливка, лейтенант. Но когато всички са загинали в дома ти, всички са мъртва, с изключение на теб… О, онази кошмарна нощ в Лондон…

Той й отговори ласкаво:

— Разбирам ви, мисис Клоуд. Зная какво тежко изпитание е било за вас въздушното нападение, когато съпругът ви е загинал. Обещавам ви, че ще ни отнеме само минута.

По знак, даден от Спенс, чаршафът бе смъкнат, Розалийн Клоуд стоеше там и се взираше в човека, който носеше името Инок Ардън. Спенс дискретно бе застанал встрани, но я наблюдаваше изпитателно.

Тя се загледа с любопитство в мъртвеца, сякаш се чудеше. Не се сепна, не издаде никакво чувство, никакъв знак, че го познава. Просто известно време стоеше и го гледаше учудено. После съвсем тихо, почти делово, го прекръсти.

— Бог да даде покой на душата му — прошепна тя. — Никога в живота си не съм виждала този мъж. Нямам представа кой е.

Спенс си помисли: „Или е най-блестящата актриса, която съм срещал, или говори истината“.

Малко по-късно той позвъни на Роули Клоуд.

— Вдовицата видя убития — обясни му той. — Категорично отрече да е Робърт Ъндърхей. Каза, че никога не е виждала лицето му. Така че това решава въпроса.

Последва мълчание. После Роули бавно промълви:

— Дали!

— Мисля, че съдът ще повярва на нея. Освен ако не се появят доказателства в полза на противното, разбира се.

— Дааа — каза Роули и затвори.

След малко навъсено взе в ръце не местния, а лондонския телефонен указател. Пръстите му бавно се спуснаха надолу по буквата П. Не след дълго намери името, което търсеше.