Агата Кристи
Фатален шанс (15)

Четиринайсета глава

— А, ето те и теб, Лин — гласът на Адела прозвуча отсечено и с облекчение. — Не съм те чула кога си влязла, скъпа. Отдавна ли си тук?

— О, да, от цяла вечност. Бях горе.

— Бих искала да ми се обаждаш, щом си дойдеш Лин. Винаги се притеснявам, когато си сама навън по тъмно.

— Мамо, не мислиш ли все пак, че мога да се грижа за себе си?

— О, напоследък във вестниците пишат такива ужасни неща. Всички тези уволнени войници — нападат момичета.

— Предполагам, че момичетата сами си го търсят.

Тя се усмихна кисело.

Да, момичетата сами търсеха опасността… Кой, в крайна сметка, искаше наистина да бъде в безопасност…?

— Лин, скъпа, слушаш ли ме?

Лин сепнато се отърси от мислите си. Майка й нареждаше нещо.

— Какво каза, мамо?

— Говорех за шаферките ти, скъпа. Надявам се, ще си дадат купоните. Какъв късмет, че имате специални купони, защото сте служили в армията. Наистина толкова съжалявам онези момичета, които се женят в наши дни само с обикновените си купони. Искам да кажа, че не могат да си набавят нищо ново. Нямам предвид от чужбина. А като си помисля за качеството на бельото в днешно време, с което човек трябва да се примирява. Лин, ти наистина си късметлийка.

— О, да, голяма.

Обикаляше из стаята — кръстосваше напред-назад, вземаше нещо в ръце, оставяше го.

— Не би ли могла поне за малко да се спреш, скъпа? Така ме изнервяш.

— Извинявай, мамо.

— Да не се е случило нещо?

— Какво би могло да се случи? — остро попита Лин.

— Добре, само не бъди толкова рязка с мен, скъпа, а сега за шаферките. Наистина смятам, че трябва да поканиш дъщерята на семейство Мъкрей. Майка й ми беше най-добрата приятелка, помниш ли, и мисля, че ще се обиди, ако…

— Не понасям Джоун Мъкрей и никога не съм я понасяла.

— Зная, скъпа, но нима е чак такова важно? Сигурна съм, че Марджъри ще се почувства засегната.

— За Бога, мамо, това все пак е моята сватба, нали?

— Да, зная, Лин, но…

— Ако изобщо има сватба!

Нямаше намерение да го казва на глас. Думите се изплъзнаха от устата й съвсем неочаквано. Искаше й се да ги върне назад, но вече бе късно. Мисис Марчмънт се бе втренчила в дъщеря си с тревожно изражение.

— Лин, скъпа, какво искаш да кажеш?

— О, нищо, мамо.

— Да не сте се скарали с Роули?

— Разбира се, че не. Не се безпокой, мамо, всичко е наред.

Но Адела наблюдаваше дъщеря си с истинско безпокойство, доловила душевния й смут, скрит зад намръщеното й лице.

— Винаги съм смятала, че ако се омъжиш за Роули, ще бъдеш в безопасност — сърцераздирателно възкликна тя.

— Кой иска безопасност? — презрително заяви Лин. После рязко се извърна. — Телефонът ли звънна?

— Не, защо? Чакаш ли някой да ти се обади?

Лин поклати отрицателно глава. Колко унизително бе да чакаш телефона да звънне. Той й бе казал, че ще се обади вечерта. Трябваше да се обади. „Ти си луда — каза си тя наум. — Луда си.“

Защо този мъж толкова я привличаше? Споменът за мургавото му мрачно лице изплува пред очите й. Опита се да го пропъди, да го замени с образа на Роули.

Широкото, добродушно лице. Усмивката, която бавно се появяваше на устните му, преданият поглед. Но дали Роули действително държеше на нея? Безспорно, ако действително беше така, щеше да я разбере онзи ден, когато бе отишла да го моли за петстотин лири. Щеше да я разбере, вместо да проявява влудяващата си разумност и деловитост. Да се омъжи за Роули, да заживее във фермата, никога повече да не пътува — никакви непознати небеса, екзотични аромати — никога повече да не бъде свободна…

Телефонът пронизително иззвъня. Лин си пое дълбоко дъх, прекоси вестибюла и вдигна слушалката.

Гласът на леля Кати се разнесе по жицата като ударна вълна.

— Лин? Ти ли си? О, толкова се радвам. Знаеш ли, направо се изплаших. Такава каша забърках около събранието в института…

Тъничкият, пърхащ гласец продължи да реди думите. Лин я изслуша, вмъкна някои забележки, произнесе ободрителни реплики, получи благодарности.

— Каква утеха си ми ти, скъпа Лин. Винаги си толкова любезна и практична. Наистина просто не мога да си обясня защо винаги оплесквам нещата.

Лин също не можеше да си обясни. Леля Кати притежаваше гениалната дарба да оплесква и най-простите неща.

— И винаги съм казвала — завърши леля Кати, — че бедата никога не идва сама. Телефонът ни се повреди и трябваше да се обаждам от улицата. Оказа се, че нямам монети от два пенса, а само от половин пени, и се наложи да ходя да търся…

Най-сетне тя се изчерпа. Лин затвори телефона и се върна в гостната. Адела Марчмънт, цялата нащрек, попита:

— Да не беше… — и не се доизказа.

— Леля Кати — бързо отвърна Лин.

— Какво искаше?

— О, беше забъркала поредната каша.

Лин седна с книга в ръка, като се взираше в часовника. Да, още беше рано. Трябваше да очаква обаждането малко по-късно. В единайсет и пет телефонът отново иззвъня. Тя бавно тръгна към него. Този път няма да се надява — сигурно пак е леля Кати…

Но не беше тя.

— Уормсли Вейл 34? Може ли мис Лин Марчмънт да приеме личен разговор от Лондон?

Сърцето й заби учестено.

— На телефона е мис Лин Марчмънт.

— Изчакайте, моля.

Тя изчака — проглушени шумове, после тишина. Телефонните връзки ставаха все по-лоши и по-лоши. Продължаваше да чака. Накрая гневно затисна слушалката. Чу се друг женски глас — хладен, безразличен, равен.

— Затворете, моля. Ще ви набера след малко.

Тя затвори и тръгна към гостната. Звънът се чу, докато хващаше дръжката на вратата. Втурна се към телефона.

— Ало?

Мъжки глас произнесе:

— Уормсли Вейл 34? Личен разговор от Лондон за мис Лин Марчмънт.

— На телефона.

— Един момент, моля. — После слабо се чу: — Говорете с Лондон, свързвам ви…

И изведнъж гласът на Дейвид:

— Лин, ти ли си?

— Дейвид!

— Трябва да поговоря с теб.

— Да…

— Слушай, Лин, мисля, че е най-добре да изчезна…

— Какво искаш да кажеш?

— Да изчезна от Англия завинаги. Съвсем лесно е. Преструвах се пред Розалийн, че не е толкова просто, защото не исках да се махна от Уормсли Вейл. Но каква е ползата? Ти и аз — нищо няма да излезе. Ти си прекрасно момиче, Лин, а аз… аз съм си мошеник. Винаги съм бил такъв. Няма смисъл да се надяваш, че заради теб ще стана порядъчен. Може би ще опитам — но няма да се получи. Затова по-добре се омъжи за скучния Роули. Той няма да ти създава никакви неприятности до края на живота ти. А с мен ще опознаеш ада.

Тя стоеше там, стиснала слушалката, безмълвна.

— Лин, чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

— Нищо не казваш.

— Какво мога да кажа?

— Лин?

— Да…

Странно колко ясно долавяше толкова отдалеч неговото вълнение, настойчивостта му…

Той тихо изруга, а после изрева:

— О, всичко да върви по дяволите! — и затвори.

Мисис Марчмънт излезе от гостната и попита:

— Да не беше…

— Беше грешка — отвърна Лин и бързо се качи по стълбите.