Агата Кристи
Фатален шанс (26)

Осма глава

Вече ставаше късно, но Поаро искаше да направи още едно посещение. Отправи се към дома на Джереми Клоуд.

Дребна прислужница с интелигентен вид го покани да изчака в кабинета на Джереми Клоуд.

Щом остана сам, Поаро с любопитство започна да разглежда обстановката. Всичко бе толкова подредено и строго. Дори и в кабинета му. На бюрото имаше голям портрет на Гордън Клоуд. Имаше и друг, по-блед, на лорд Едуард Трентън, яхнал кон. Вниманието на Поаро бе приковано именно към него, когато влезе Джереми Клоуд.

— О, пардон — извини се Поаро и смутено постави портрета в рамка обратно на бюрото.

— Бащата на съпругата ми — обясни Джереми с едва доловима самодоволна нотка в гласа. — И един от най-добрите му коне Честнът Трентън. Класира се втори на дербито през 1924-а година. Интересувате ли се от конни състезания?

— За съжаление, не.

— Гълтат много пари — сдържано заяви Джереми. — Лорд Едуард фалира и се наложи да замине да живее в чужбина. Да, доста скъп спорт.

Но в тона му се долавяше скрита гордост.

Поаро прецени, че самият Джереми по-скоро би си хвърлил парите на улицата, отколкото да ти вложи в коне, но все пак тайно се възхищаваше и уважаваше онези, които го правеха.

Клоуд продължи.

— С какво мога да ви помогна, мосю Поаро? Като част от фамилията чувствам, че ви дължим благодарност за това, че издирихте майор Портър, за да даде показания за самоличността на убития.

— Фамилията изглежда ликува — изтъкна Поаро.

— О — сдържано отвърна Джереми, — рано е за ликуване. Още много вода има да изтече. В края на краищата, смъртта на Ъндърхей е официално призната в Африка. Минават години, докато се отмени подобно постановление. А и показанията на Розалийн бяха категорични — наистина твърде категорични. Знаете, че тя направи приятно впечатление.

Джереми Клоуд сякаш не искаше да храни надежди, че личните му дела отново ще тръгнат добре.

— Не бих желал да правя прогнози — продължи той. — Човек не може да каже как ще се развие делото.

После с отегчен и уморен жест отмести встрани някакви документи и каза:

— Е, искахте да ме видите?

— Да, ще ми се да ви питам, мистър Клоуд, дали сте напълно сигурен, че брат ви не е оставил завещание? Имам предвид завещание, направено веднага след женитбата му?

Джереми изглеждаше изненадан.

— Струва ми се, че на никого и през ум не му е минавала подобна мисъл. Със сигурност обаче не е направил завещание, преди да напусне Ню Йорк.

— Но може да го е написал в един от двата дни, които е прекарал в Лондон.

— И да е ходил при адвокат?

— Или пък сам да го е написал.

— Ами свидетели? Откъде е могъл да ги вземе?

— В къщата е имало трима прислужници — напомни Поаро. — И тримата са загинали заедно с него.

— Хм, да… Но дори и по някаква случайност да е направил това, за което намеквате, завещанието е било унищожено.

— Точно там е работата. В последно време много документи, за които се е смятало, че са повредени, се възстановяват и дешифрират с помощта на нови методи. Например документи, които са обгорени в личните сейфове, но не дотам, че да не могат да се разчетат.

— Ами наистина, мосю Поаро, тази ваша идея е доста необикновена… Доста необикновена. Но ми се струва… наистина просто не вярвам да излезе нещо от нея. Доколкото съм запознат, в къщата на Шефилд Терас нямаше сейф. Гордън съхраняваше всичките си ценни книжа в кабинета си, а там със сигурност липсваше завещание.

— Но все пак човек може да направи справка, нали? — настояваше Поаро. — Например в службата за противовъздушна отбрана? Бихте ли ме упълномощили да се заема с това?

— Но да, разбира се, разбира се. Много любезно от ваша страна, че си предлагате услугите. Но, боя се, че изобщо не вярвам в успеха на начинанието. Е, все пак, предполагам, има малка вероятност. Вие… вие значи веднага се връщате в Лондон?

Поаро присви очи. Нямаше грешка, в тона на Джереми се долавяше нетърпение. Да се върне в Лондон… Наистина ли всички копнееха да се махне от пътя им?

Преди да отговори, вратата се отвори и влезе Франсес.

Две неща поразиха Поаро. Първо, фактът, че изглеждаше невероятно зле, беше като болна. И второ, поразителната прилика с портрета на баща й.

— Мосю Еркюл Поаро е дошъл да ни види, скъпа — обясни Джереми, без да има нужда.

Тя се ръкува с него, а Джереми незабавно й предаде предположението на Поаро за евентуално завещание. Франсес бе изпълнена със съмнения.

— Шансът ми се струва нищожен.

— Мосю Поаро отива в Лондон и най-любезно предложи да направи необходимите справки.

— Доколкото разбрах, майор Портър е давал наряд по време на въздушните нападения в този район — обясни Поаро.

Любопитно изражение премина по лицето на мисис Клоуд.

— Кой е майор Портър?

Поаро сви рамене.

— Бивш военен, вече пенсионер.

— Наистина ли е бил в Африка?

Поаро я изгледа с интерес.

— Разбира се, мадам. Защо не?

Тя унесено отвърна:

— Не зная. Поведението му ме озадачи.

— Да, мисис Клоуд, разбирам ви.

Тя му хвърли бърз поглед. В очите й се мярна страх. После се обърна към съпруга си и промълви:

— Джереми, много се тревожа за Розалийн. Съвсем сама е във Фъроубанк и сигурно е много разстроена след арестуването на Дейвид. Имаш ли нещо против ако й предложа да отседне за известно време у нас?

— Мислиш ли, че наистина е уместно, скъпа? — със съмнение попита Джереми.

— О, дали е уместно? Не зная! Но нали все пак сме хора. Тя е толкова безпомощно създание.

— Съмнявам се, че ще приеме.

— Е, поне можем да опитаме.

Адвокатът тихо отвърна:

— Добре, нямам нищо против, стига това да те направи щастлива.

— Щастлива!

Произнесе го със странна горчивина. После хвърли бърз и нерешителен поглед към Поаро. Той тържествено заяви:

— Смятам да си тръгвам.

Тя го последва в преддверието.

— В Лондон ли се връщате?

— Да, ще замина утре, но за не повече от едно денонощие. После отново идвам в „Елена“, където ще можете да ме откриете, мадам, ако имате нужда от мен.

— Защо да имам нужда от вас?

Той не отговори на въпроса й, а само повтори:

— Ще бъда в „Елена“.

 

 

Късно през нощта в мрака се разнесе гласът на Франсес Клоуд:

— Джереми, не вярвам, че този човек отиде в Лондон поради причината, която изтъкна. Въобще не вярвам на всички тези приказки за някакво завещание на Гордън. А ти?

Той й отвърна с отчаян и доста отпаднал глас:

— Не, Франсес, не. Причината му беше съвсем различна.

— Каква?

— Нямам представа.

Франсес попита:

— Какво ще правим, Джереми? Какво ще правим?

След малко той отговори:

— Струва ми се, Франсес, че ни остава само едно решение…