Агата Кристи
Фатален шанс (11)

Десета глава

Шепърдс Корт беше една от големите кооперации в Мейфеър с луксозни апартаменти, която предлагаше обслужване. Макар и незасегната от вражеските действия, тя така и не беше успяла да възстанови напълно предвоенния си стандарт. Обслужване все още се предлагаше, но не дотам добро. Вместо предишните двама униформени портиери сега имаше само един. В ресторанта все още се сервираха ястия, но с изключение на закуската не се носеха в апартаментите.

Апартаментът, нает от мисис Гордън Клоуд, се намираше на третия етаж. Състоеше се от гостна стая с вграден бар, от две спални с вградени шкафове и от прекрасно обзаведена баня с блестящи плочки и хромирани тоалетни принадлежности.

Дейвид Хънтър крачеше напред-назад из гостната, докато Розалийн, седнала на огромно канапе, го наблюдаваше.

— Изнудване! — промърмори той. — Изнудване! Боже мили, нима аз съм човекът, който би се оставил да го изнудват?

Тя поклати глава объркано и притеснено.

— Ако знаех — продължи Дейвид, — само ако знаех!

От устните на Розалийн се изтръгна сподавено стенание.

Той продължи.

— Влудява ме това, че действаме слепешката. Все едно, че сме с вързани очи. Не зная какво може да изскочи.

Внезапно се извъртя към нея.

— Занесе онези смарагди при стария Грейтърекс на Бонд стрийт, нали?

— Да.

— И колко?

Гласът й прозвуча покрусено.

— Четири хиляди. Четири хиляди лири. Заяви ми, че ако не ги продам, ще трябва да ги презастраховам.

— Да, цените на скъпоценните камъни скочиха двойно. Е, добре, ще можем да съберем парите. Но ако го направим, това ще е само началото, което означава, че ще бъдем изстискани — изстискани докрай, Розалийн.

Тя извика:

— О, нека напуснем Англия. Нека се махнем! Не можем ли да заминем в Ирландия… в Америка… където и да е.

Той се обърна и я изгледа.

— Не си борбена личност, нали Розалийн? Идва ли опасност, бягай надалеч — това е твоят девиз.

Тя изхлипа:

— Сбъркахме… Всичко беше нередно… напълно нередно.

— Само не ми се прави на благочестива точно сега. Няма да го понеса. Бяхме толкова добре материално, Розалийн. За първи път в живота си почувствах, че разполагам с пари и няма да разреша да ми се изплъзнат, чуваш ли? Само да не беше тази проклета битка на тъмно. Не разбираш ли, че цялата история може да се окаже блъф — нищо друго, освен блъф? Ъндърхей сигурно си почива в гроба нейде из Африка, както винаги сме си мислили.

Тя потрепери.

— Дейвид, недей. Плашиш ме.

Той я погледна, видя паниката, изписана на лицето й, и изведнъж поведението му се промени. Приближи се до нея, седна и взе студените й ръце в своите.

— Няма за какво да се безпокоиш — ласкаво я увери той. — Остави всичко на мен и прави каквото ти казвам. Това поне можеш, нали? Просто прави каквото ти казвам.

— Винаги го правя, Дейвид.

Той се изсмя.

— Да, така е. Ще се измъкнем, не се бой. Ще намеря начин да обезвредя мистър Инок Ардън.

— Нямаше ли подобно стихотворение, Дейвид? Нещо за мъжа, който се завръща…

— Да — прекъсна я той. — Ето кое ме тревожи… Но аз ще стигна до истината, не се бой. Тя попита:

— Във вторник вечерта ли… ще му занесеш парите?

Той кимна.

— Пет хиляди. Ще му кажа, че не мога да събера наведнъж цялата сума. Но трябва да предотвратя отиването му при фамилията Клоуд. Мисля, че беше само заплаха, но не съм сигурен.

Той направи пауза, погледът му се зарея, стана замечтан. Но мозъкът му работеше — обмисляше и отхвърляше различни варианти.

След малко се изсмя с безгрижен, дързък смях. Някои хора, вече покойници, биха познали този смях…

Това бе смях на човек, който се нагърбва с опасно и рисковано начинание. В него прозираше наслада и предизвикателство.

— Мога да ти имам доверие, Розалийн — заяви той. — Слава Богу, мога да ти имам пълно доверие!

— Доверие ли? — тя повдигна изпитателно огромните си очи. — За да направя какво?

Той отново се усмихна.

— За да правиш каквото ти казвам. Ето къде е тайната, Розалийн, на една успешна операция — той се изсмя. — Операция Инок Ардън.