Агата Кристи
Фатален шанс (4)

Трета глава

— Пари! — отсече Лин.

Роули Клоуд кимна. Той бе едър, як младеж със загоряла кожа, дълбоки сини очи и много светла коса. Излъчваше някаква мудност — по-скоро придобита, отколкото вродена. Прибързаността при него беше заменена с отмереност.

— Да — въздъхна той. — В днешно време изглежда всичко се свежда до пари.

— Но аз си мислех, че селскостопанските работници не са пострадали особено през войната.

— Е, да, но и това не е кой знае от каква полза. Точно след една година ще се върнем там, откъдето започнахме — повишаване на цените, нежелание и недоволство сред работниците и въобще никой няма да знае какво иска. Освен ако наистина не развиваш стопанство в голям мащаб. Старият Гордън ги разбираше тези неща. Именно тогава щеше да се намеси.

— А сега? — попита Лин.

Роули се усмихна мрачно.

— А сега мисис Гордън заминава за Лондон и харчи по няколко хилядарки за едно палто от визон.

— Не е честно, отвратително е!

— Че защо? — той направи кратка пауза. После продължи: — И аз имам желание да ти подаря кожено палто, Лин.

— Какво представлява тя, Роули? — Лин искаше да чуе обективна оценка.

— Ами ще я видиш довечера на празненството у вуйчо Лайънел и леля Кати.

— Да, ще я видя, но искам да чуя твоето мнение. Мама твърди, че била леко малоумна.

Роули се замисли.

— Е, не бих казал, че интелектът е силната й страна. Но ми се струва, че тя само се прави на малоумна, а всъщност е изключително внимателна.

— Внимателна ли? И в какво внимава толкова?

— Не зная, просто внимава. Главно, струва ми се с произношението си. Има доста силен провинциален акцент, а и внимава кой прибор да използва при хранене. Стреми се да не се обърка с някоя литературна алюзия по време на разговор — такива работи.

— Значи всъщност наистина е… доста необразована?

Роули се ухили.

— Е, не е дама, ако това имаш предвид. Има великолепни очи и прекрасна кожа. Предполагам, че именно тези неща са пленили стария Гордън, а също и удивителната й способност да изглежда непретенциозна. Надали е преструвка, но знае ли човек! Просто си стои безмълвно и се оставя във властта на Дейвид.

— Дейвид?

— Брат й. За него мога да твърдя, че е наясно с всякакви машинации — заяви Роули. После добави: — Май не ни обича много.

— Че защо да ни обича? — рязко попита Лин. После продължи, като съзря леко изненаданото изражение на Роули: — Искам да кажа, че ти също не го обичаш, нали?

— Естествено. Както и ти. Той просто не е наш тип.

— Ти не знаеш кого обичам и кого не, Роули. През последните три години обиколих доста свят. Мисля… мога да кажа, че мирогледът ми се разшири.

— Е, да, безспорно си видяла повече свят от мен.

Роули го каза тихо, но Лин остро го стрелна с поглед.

Нещо се криеше зад думите, промълвени с равен тон.

Той отвърна на погледа й, но лицето му остана безизразно. Винаги бе дяволски трудно да отгатнеш какво точно мисли Роули.

Колко е объркан светът, всичко е с главата надолу, мислеше си Лин. Обикновено мъжът отиваше на война, а жената оставаше вкъщи. При тях ролите бяха разменени.

Роули и Джони бяха съдружници. Единият трябваше да отиде да се бие, а другият по необходимост да остане в стопанството. Хвърляха чоп и се падна на Джони да замине. Убиха го почти веднага — в Норвегия. По време на цялата война Роули не се бе отдалечавал на повече от миля-две от фермата.

А Лин бе обикаляла из Египет, Северна Африка, Сицилия. Често бе попадала на огневата линия.

И ето я сега Лин, завърнала се от войната, а Роули — стоял през цялото време вкъщи.

Внезапно се запита дали не му беше криво. На устните й се появи нервна усмивка:

— Нещата понякога изглеждат малко наопаки, не мислиш ли?

— О, не зная — Роули се взираше с празен поглед в полето. — Зависи.

— Роули… — тя се поколеба. — Криво ли ти е… искам да кажа… Джони…

Студеният му, безизразен поглед я накара да се опомни.

— Хайде да не забъркваме сега Джони. Войната свърши и аз извадих късмет.

— Късмет, че не се падна на теб да заминеш ли? — нерешително попита Лин.

— Страхотен късмет, не смяташ ли?

Тя не знаеше как да приеме тези думи. Тонът му бе равен, с жлъчни нотки. После добави с усмивка:

— Но, разбира се, на жените от армията ще им е трудно да се привържат отново към дома.

Лин раздразнено отвърна:

— О, не ставай глупак, Роули.

Но защо се дразнеше? Нямаше причина… или всъщност в думите му имаше известна доза истина, която засягаше оголен нерв някъде в нея.

— Добре — съгласи се Роули. — Да се надявам ли тогава, че можем да обсъдим нашата женитба? Освен ако не си променила мнението си по въпроса?

— Разбира се, че не съм го променила. От къде на къде?

Той отговори двусмислено:

— Човек никога не знае.

— Струва ти се, че съм… — Лин се запъна.

— „Различна“?

— Не съвсем.

— А може би ти си променил мнението си?

— О, не. Не съм го променил. Толкова малко промени стават тук, във фермата, нали знаеш.

— Добре тогава — отвърна Лин с усещането за настъпваща криза в отношенията им, — да се оженим. Когато кажеш.

— Някъде през юни?

— Добре.

Настъпи мълчание. Решението беше взето. Против волята си, Лин изпита тягостно униние. Роули си беше Роули — винаги един и същ. Предан, сдържан, умерен в твърденията си.

Обичаха се. Винаги се бяха обичали. Никога не говореха много за любовта си — защо трябва тепърва да започват?

Ще се оженят през юни, ще заживеят в Лонг Уилоус^[1] (име, което винаги бе харесвала) и тя никога повече няма да пътува надалеч. Да пътува в смисъла, който влагаше сега в тези думи. Вълнението при вдигането на стълбата, развъртането на витлата, тръпката при отделянето на самолета от земята и издигането му нагоре във висините, очертаващите се контури на непознатите брегове, мирисът на душен прах, парафин и чесън… Неспирното бъбрене на чужди езици, екзотичните цветя — червени коледни звезди, издигащи се гордо в прашните градини… Опаковането и разопаковането на багажа, следващата спирка по пътя…

Край на всичко това. Войната бе свършила. Лин Марчмънт бе отново у дома. Морякът се прибра у дома от морската шир… Но аз не съм вече същата Лин, която тръгна на път, мислеше си тя.

Вдигна поглед и видя, че Роули втренчено я наблюдава…