Агата Кристи
Фатален шанс (31)

Тринайсета глава

За по-малко от пет минути стигнаха до Фъроубанк Пътеката се извиваше плавно покрай красиво подредените лехи с рододендрони. Никакви усилия и пари не бе пестил Гордън Клоуд, за да превърне Фъроубанк в истинска забележителност.

Прислужницата, която ги посрещна на вратата, изглеждаше изненадана от появата им. Личеше си, че се колебаеше дали да ги пусне при мисис Клоуд. Мадам, съобщи тя, още не била станала. Все пак ги покани в гостната и се качи горе с бележката на Поаро.

Поаро се огледа. Направи му впечатление контрастът между тази стая и гостната на Франсес Клоуд — уютна и много интимна, носеща отпечатъка на стопанката си. Гостната във Фъроубанк бе строго безлична — загатваше единствено за богатство, съчетано с добър вкус. Що се отнасяше до последното, Гордън Клоуд добре се бе погрижил. Всеки предмет в стаята беше от отлично качество и имаше своите естетически достойнства, но липсваше и най-малък намек за вкуса на стопанката на къщата. Явно Розалийн не бе внесла нито частица от своята индивидуалност в подредбата на дома.

Пребиваването й във Фъроубанк напомняше за кратък престой на гост в „Риц“ или „Савоя“.

„Интересно — помисли си Поаро — дали другата…“

Лин наруши потока на мислите му, като го попита върху какво разсъждава и защо има такъв мрачен вид.

— Твърди се, мадмоазел, че възмездието за греха е смъртта. Но понякога то може да бъде и богатството. Питам се дали има и нещо по-непоносимо — да бъдеш откъснат от родната си среда и начин на живот. Да го осъзнаеш, когато за теб вече няма връщане назад…

Той престана да говори. В стаята влетя прислужницата, надменността й бе изчезнала и тя просто се бе превърнала в една уплашена жена на средна възраст. Задъхана, едва успя да изговори на пресекулки:

— О, мис Марчмънт! О, сър! Господарката… горе… много й е лошо… Не издава никакъв звук… не мога да я събудя, а ръката й е съвсем изстинала.

Поаро рязко се обърна и излетя от стаята. Лин и прислужницата го последваха. Тичешком се изкачиха на първия етаж. Прислужницата посочи отворената врата точно срещу стълбите.

Това бе прекрасна просторна спалня. Слънцето струеше през отворените прозорци върху красивите килими в бледи тонове.

В голямото легло лежеше Розалийн, все едно че бе заспала. Дългите й тъмни мигли — спуснати надолу, главата й — отпусната съвсем естествено на възглавницата. В ръката си стискаше смачкана носна кърпичка. Приличаше на тъжно дете, плакало дълго, преди да заспи.

Поаро вдигна ръката й и се опита да напипа пулса й. Ледената студенина окончателно потвърди предположението му.

Тихо се обърна към Лин:

— От няколко часа е мъртва. Издъхнала е в съня си.

— О, сър, о, Боже… Какво ще правим? — прислужницата избухна в плач.

— Кой е лекуващият й лекар?

— Вуйчо Лайънел — отвърна Лин.

Поаро нареди на прислужницата:

— Вървете да се обадите на доктор Клоуд.

Тя излезе, все още хлипайки. Поаро започна да обикаля из стаята. До леглото имаше малка бяла картонена кутийка с етикет „Да се взема по едно прахче преди лягане“. Той хвана с носната си кърпа кутийката и я отвори. Бяха останали три прахчета. Приближи се до полицата над камината, после се върна до писалището. Столът пред него бе бутнат встрани, бележникът бе разтворен. На един лист бе изписано с неоформен детски почерк:

„Не зная какво да правя… Не мога да продължавам така… Какъв грях извърших. Трябва да споделя с някого, за да намери душата ми покой… Не исках да го правя. Изобщо нямах представа какво ще повлече след себе си. Трябва да напиша…“

По-нататък буквите се разкривяваха. Писалката лежеше захвърлена. Поаро стоеше, вперил поглед в написаното. Лин не бе помръднала от леглото, загледана в мъртвото момиче.

Внезапно вратата рязко се отвори и Дейвид Хънтър влезе задъхан.

— Дейвид — Лин тръгна към него. — Освободиха ли те? Толкова се радвам…

Той не обърна внимание на думите й, блъсна я и грубо я отстрани от пътя си. Наведе се към неподвижната бяла фигура.

— Роза! Розалийн! — докосна ръката й, после се извърна към Лин с пламнало от ярост лице. Думите му се отрониха бавно и отчетливо:

— Е, успяхте да я убиете, нали? Най-сетне се отървахте от нея! Отървахте се от мен, тикнахте ме в затвора с помощта на скалъпено обвинение и после я отстранихте от пътя си! Всичките накуп ли? Или само един? Какво значение има кой е! Вие я убихте! Искахте проклетите пари — най-после се докопахте до тях! Благодарение на смъртта й? Сега вече ще се измъкнете от задънената улица. Ще станете богати — банда мръсни крадци и убийци — това сте вие! Не можехте с пръст да я пипнете, докато аз бях тук. Знаех как да закрилям сестра си, тя никога не е можела да се пази. Но когато остана сама, вие видяхте своя шанс и решихте да го използвате. — За миг замлъкна. После леко се олюля и изрече стих треперещ глас: — Убийци.

Лян извика:

— Не, Дейвид. Не! Грешиш! Никой от нас не би я убил. Никой не би сторил подобно нещо.

— Но един от вас я е убил, Лин Марчмънт. И ти го знаеш не по-зле от мен!

— Кълна ти се, че не сме ние, Дейвид. Кълна ти се, че нямаме нищо общо с това.

Яростният му поглед леко се смекчи.

— Може би не си ти, Лин…

— Не беше, Дейвид, кълна ти се, не беше…

Поаро пристъпи крачка напред и се прокашля. Дейвид се извъртя към него.

— Струва ми се — заяви Поаро, — че предположенията ви са малко пресилени. Защо да правим прибързано заключение, че сестра ви е била убита?

— Казвате, че не е била убита? А нима наричате това — и той посочи тялото на леглото — естествена смърт? Розалийн не беше добре с нервите, но не страдаше от някакво физическо заболяване. Сърцето й беше съвсем здраво.

— Снощи, преди да си легне, сестра ви е седяла тук и е писала нещо… — обясни Поаро.

Дейвид го заобиколи и се наведе над листа хартия.

— Не докосвайте нищо — предупреди го Поаро.

Дейвид отдръпна ръката си и прочете написаното, без да се помръдне. После рязко се обърна и се втренчи изпитателно в Поаро.

— За самоубийство ли намеквате? Но защо Розалийн ще тръгне да се самоубива?

Отговорът дойде не от устата на Поаро. От отворената врата долетя спокойният глас с оустширски акцент на лейтенант Спенс:

— Да допуснем, че миналия вторник вечерта мисис Клоуд не е била в Лондон, а в Уормсли Вейл? Да допуснем, че е отишла да се срещне с мъжа, който я е изнудвал? Да допуснем, че в изблик на ярост го е убила?

Дейвид се извърна и го стрелна с ядосан и суров поглед.

— Сестра ми беше в Лондон във вторник вечерта. Беше си в апартамента, когато се прибрах към единайсет часа.

— О, да — каза Спенс. — Това е вашата версия, мистър Хънтър. Смея да твърдя, че вие ще се придържате плътно към нея. Но аз не съм длъжен да ви вярвам. А и не е ли малко късно — той направи жест към леглото, — след като случаят вече така или иначе няма да стигне до съда?