Агата Кристи
Фатален шанс (16)

Петнайсета глава

Обичайната практика в „Елена“ бе гостите да се будят в определения от тях час чрез силно почукване на вратата и провикване, „Вече е осем и трийсет, сър“ или „Осем часът е“, според случая. Утринният чай се сервираше само при изрична уговорка, като се оставяше с потракване на съдовете направо на изтривалката пред вратата.

В онази сряда сутрин младата Гладис спази точната процедура пред стая №5 — прониза въздуха с „Осем и петнайсет е, сър“ и с трясък остави подноса, при което част от млякото се изля от каната. После продължи, като събуди и други гости на хотела и се залови за останалите си задължения.

Беше вече десет часът, когато тя осъзна факта, че чаят за стая №5 все още стоеше пред вратата.

Почука силно няколко пъти и след като не получи отговор, влезе направо.

Господинът от стая №5 нямаше навика да се успива, а тя току-що се бе сетила, че точно до прозореца му имаше удобен равен покрив. Напълно възможно бе според Гладис човекът от стая №5 да е офейкал оттам, без да си плати сметката.

Но мъжът, регистрирал се като Инок Ардън, не бе офейкал. Той лежеше с лице към пода в средата на стаята и макар и Гладис да нямаше никакви медицински познания, у нея не остана никакво съмнение, че е мъртъв.

Тя отметна назад глава и изпищя. После излезе навън и се втурна надолу по стълбите, като не спираше да нищи.

— Мис Липинкот, о, мис Липинкот, о…

Беатрис Липинкот седеше в стаята си с порязана ръка, а доктор Лайънел Клоуд я превързваше. Той изпусна бинта и се обърна гневно към момичето, което връхлетя вътре:

— О, мис!

Докторът й се сопна:

— Какво има? Какво става?

— Какво се е случило, Гладис? — попита Беатрис.

— Господинът в стая №5! Лежи на пода — мъртъв.

Докторът впери поглед в момичето, а после в мис Липинкот. Тя пък се втренчи в Гладис и след това в доктора.

Най-сетне доктор Клоуд неуверено отсече:

— Глупости.

— По-мъртъв е и от камък — заяви Гладис и добави с известна доза увлечение: — Главата му е разбита.

Докторът погледна към мис Липинкот.

— Може би трябва да…

— Да, моля ви, докторе. Но наистина… не мога да повярвам, струва ми се просто невъзможно.

Тръгнаха един след друг нагоре по стълбите. Гладис вървеше начело. Докторът хвърли бърз поглед и се надвеси над проснатото тяло.

Вдигна очи към Беатрис. Сега тонът му бе променен — отсечен и повелителен.

— Най-добре е да се обадите в полицията — настоя той.

Беатрис Липинкот излезе от стаята, следвана от Гладис.

Гладис развълнувано прошепна:

— О, мис, смятате ли, че е убийство?

Беатрис поглади трескаво златистата си коса с прическа в стил помпадур.

— Дръж си езика зад зъбите, Гладис — сопна се тя. — Твърдение за убийство, което не е подкрепено със съответните доказателства, се смята за клевета, и могат да те изправят в съда с подобно обвинение. Репутацията на „Елена“ само би пострадала от разпространяването на слухове — после добави със снизходителен жест: — Можеш да отидеш да си направиш чаша силен чай. Мисля, че имаш нужда от това.

— Да, наистина, мис. Отвътре всичко ми кипи. Ще донеса и на вас чаша чай.

Беатрис не възрази.